Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (43)

Евтино

— Имате посетител, господине — промълви Барнам.

По незнайни причини лицето му беше мъртвешки бледо.

— Очевидно — сърдито отвърна Глокта. — Почука се на вратата — хвърли лъжицата си в почти недокоснатата супа и мрачно прокара език по венците си.

Противно подобие на вечеря. Може би това, че се опита да ме убие, не чак толкова, но готвенето на Шикел определено ми липсва.

— Е, кой е на вратата? Казвай, човече.

— Ъ… той е… ъ…

Архилектор Сълт се промуши през вратата, сякаш внимаваше безупречно чистото му бяло палто да не докосне случайно дървената каса. А, сега разбирам. Сърдитият му поглед обходи невзрачната всекидневна и устните му се извиха от отвращение, все едно беше стъпил в кална канавка на улицата.

— Не ставай — каза мрачно на Глокта.

Не съм си и помислял.

Барнам преглътна мъчително.

— Ще желае ли Негово високопреосвещенство нещо…

— Изчезвай! — скастри го Сълт и възрастният прислужник почти се спъна, докато бързаше да излезе.

Доброто настроение от предишната ни среща се е изпарило напълно.

— Проклети селяндури — изсъска Сълт и седна зад тясната маса на Глокта. — Избухнало е ново въстание в Келн и онзи проклетник Щавача отново е бил в центъра на събитията. Най-обикновено отчуждаване на имот е прераснало в кървави безредици. Лорд Финстър, този малоумник, недооценил настроението на тълпата, което довело до смъртта на трима от стражите му, а той самият бил обсаден в имението си от обезумялата тълпа. За късмет не успели да влязат, затова се задоволили да изгорят половината село. Собственото им село, Глокта! — изсумтя презрително той. — Ето това прави идиотът, когато се ядоса. Унищожава първото, което му се изпречи пред очите, ако ще да е дори неговата си къща! И Камарата на лордовете крещи с пълно гърло за кръв. Селска кръв и много при това. Сега Инквизицията ще трябва да отиде там и да прибере подстрекателите, тоест няколко идиоти, които да минат за такива. Глупакът Финстър е този, когото трябва да обесим, но май това няма как да се получи.

Глокта се покашля.

— Събирам си багажа и заминавам за Келн незабавно. Бавачка на селячеството — само това липсваше, но…

— Не. Трябваш ми за друго. Дагоска е паднал.

Глокта погледна учудено. Всъщност не е кой знае каква изненада. Не и такава, че да накара човек с положението на архилектора да се навре в тясната ми всекидневна.

— Изглежда, гуркулите са били пуснати в града. Имало е измяна, естествено, но във времена като тези… не се учудвам. Малкото налични войници на Съюза са били изклани, но повечето от наемниците просто са били взети в робство. А местните като цяло са били пощадени.

Милост от Гуркул, кой би помислил? Значи стават чудеса.

Сълт почисти невидима прашинка от безупречната си ръкавица.

— Както чух, когато гуркулите нахлули в Цитаделата, заварили генерал Висбрук мъртъв. Предпочел сам да сложи край на живота си, но не и да бъде пленен.

Я виж ти, я виж ти. Не мислех, че му стиска.

— Дал заповед тялото му да бъде изгорено, за да не може врагът да се гаври с него, после си прерязал гърлото. Смело решение на достоен мъж. Утре ще бъден почетен в Камарата на лордовете.

Какъв късмет извади генералът. Естествено, че ужасна смърт, но с държавни почести, е за предпочитане пред дълъг живот в забрава.

— Разбира се — отвърна тихо Глокта. — Достоен мъж.

— Това не е всичко. Вестта за падането на града беше последвана от вест за пристигането на емисар. Пратеник на императора на Гуркул.

— Емисар?

— Точно така. И както стана ясно, идва да преговаря за… мир. — Последната дума Сълт изрече с нескрита неприязън.

— Мир?

— Тази стая е прекалено малка, за да има в нея ехо, какво ще кажеш?

— Разбира се, Ваше Високопреосвещенство, но защо…

— А защо не? Получиха това, което искаха. Върнаха си Дагоска и вече няма накъде повече да разширяват империята си.

— Но разбира се, архилектор. Освен може би през морето…

— Мир. Не ми е приятно да отстъпваме нищо, но Дагоска така или иначе не струваше кой знае колко. Наливахме там повече пари, отколкото печелехме. Беше просто трофей в колекцията на краля. Убеден съм, че ще сме по-добре без тази безполезна скала.

— Напълно сте прав, Ваше Високопреосвещенство — склони почтително глава Глокта.

Интересно защо ли тогава се бихме толкова за нещо безполезно.

— За жалост загубата на града означава, че вече не си началник на Инквизицията там. — На лицето на Сълт се изписа почти задоволство.

Тоест обратно към обикновен инквизитор, така ли? Предполагам, това ще означава и че вече няма да присъствам на срещите на високо ниво…

— Обаче реших да ти запазя званието. Като началник на Адуа.

Глокта не отговори. Значително повишение, но…

— Но това е постът на началник Гойл, Ваше Високопреосвещенство.

— Така е. И ще продължи да бъде.

— Тогава…

— Ще делите поста и отговорностите. Гойл е по-опитният от двама ви, затова той ще има старшинство и ще продължи да ръководи делата в Адуа. А на теб ще възлагам специални задачи, по-подходящи за човек с твоите умения. Надявам се, че малко конкуренция между двама ви ще се отрази благотворно на резултатите ви.

Но по-вероятно ще завърши със смъртта на единия, а за никого не е тайна кой е фаворитът на началството.

Сълт се усмихна лукаво, сякаш четеше мислите му.

— Или ще покаже ясно кой от двама ви е началникът с по-главно „н“. — Сълт прихна на шегата си и Глокта се принуди да пусне насилена беззъба усмивка.

— На първо време обаче искам да се справиш с този емисар. Явно имаш усет към кантиките. Но ако мога да предложа нещо, този път гледай да избягваш обезглавяванията поне като за начало. — Архилекторът си позволи едва доловима усмивка. — Ако цели нещо друго освен мир, искам да разбереш какво. Ако можем да изкопчим нещо повече от мир, също искам да разбереш какво. Няма да е зле все пак да не изглеждаме като пълни пораженци.

Сълт се надигна неуверено и внимателно се измъкна иззад масата с намръщена гримаса, все едно размерът на всекидневната беше преднамерено оскърбление към достойнството му.

— И ако обичаш, Глокта, намери си свястно жилище. Началникът на Инквизицията на Адуа да живее по този начин? Срамота е!

Глокта отново сведе смирено глава, което му докара неприятни иглички по целия гръбнак.

— Разбира се, Ваше Високопреосвещенство.

 

 

Императорският пратеник беше нисък набит мъж с гъста черна брада и малка бяла шапчица, плътно прилепнала към главата му. Носеше бяла роба, извезана със златен конец. Изправи се и скромно се поклони, когато Глокта влезе с куцукане в стаята. Толкова земен и смирен, колкото последният емисар беше превъзнесен и самодоволен. Различен човек за различна работа.

— А, началник Глокта, трябваше да се досетя. — Гласът му беше плътен и звучен, а владеенето му на общия език на Съюза — отлично. — Много хора отвъд морето останаха разочаровани, когато трупът ви не беше открит сред телата в Цитаделата на Дагоска.

— Надявам се, мога да разчитам на вас да им предадете най-искрените ми извинения.

— Разбира се. Казвам се Тулкис и съм съветник на Утман-ул-Дощ, императора на Гуркул. — Емисарят се усмихна широко и в черната му брада се откроиха два реда здрави бели зъби. — Надявам се да съм по-добре тук, при вас, отколкото последният емисар, когото изпратихме.

Чувство за хумор? Не очаквах.

— Предполагам, че това ще зависи от отношението ви.

— Разбира се. Шабед ал Ислик Бурай беше… конфликтна личност. Освен това имаше проблем с… лоялността. — Усмивката на Тулкис се разтегна още повече. — Той беше много религиозен човек, с дълбока вяра и убеждения. Човек, който стоеше по-близо до църквата, отколкото до държавата. Аз почитам бог, разбира се — той докосна чело с върховете на пръстите си, — почитам и славя светия пророк Калул — пръстите му отново докоснаха челото, — но служа… — погледна Глокта в очите — единствено на императора.

— Интересно. Мислех, че във вашата страна църквата и държавата са единодушни.

— Често е точно така, но сред нас има много хора, които вярват, че свещениците трябва да се съсредоточат в молитвите си, а управлението на държавата да оставят в ръцете на императора и съветниците му.

— Разбирам. И какво точно желае да ни предаде императорът?

— Трудностите по превземането на Дагоска шокираха хората. Свещениците ги бяха убеждавали, че това ще е лека кампания, защото бог е на наша страна и защото каузата ни е праведна, и така нататък, и така нататък. Разбира се, бог е велик — той извърна очи към тавана, — но той не може да замени доброто планиране и стратегия. Императорът желае мир.

Глокта се умълча за момент.

— Великият Утман-ул-Дощ, нали за него говорим? За всемогъщия? Безмилостния? И сега иска мир?

Емисарят не изглеждаше засегнат.

— Вярвам, че разбирате колко важна е репутацията на безмилостен управник. Всеки владетел, още повече на такава огромна и разнородна империя като Гуркул, трябва преди всичко да вдъхва страх. Естествено, той би желал да бъде и обичан, но това е лукс, а страхът е основна необходимост. Каквото и да сте чули, Утман не е човек нито на мира, нито на войната. Той е човек на… коя е точната дума? На целта. Човек, който ползва подходящия за обстоятелствата инструмент в подходящия момент.

— Разумно — подхвърли Глокта.

— Сега мир, милост и компромис. Това са инструментите, които подхождат на целите му, независимо че не съответстват на целите на… други — Тулкис докосна с пръсти челото си. — Затова той ме изпрати, за да разбера дали те подхождат на вашите цели.

— Гледай ти, гледай ти. Могъщият Утман-ул-Дощ проявява милост и идва с мир. В странни времена живеем, Тулкис. Дали гуркулите са се научили да почитат враговете си, или просто да се боят от тях?

— Не е нужно да почиташ, нито да се страхуваш от врага си, за да желаеш мир. Нужно е само да обичаш себе си.

— Нима?

— Точно така. Загубих двама синове във войните между нашите два народа. Един при Улриок. Беше свещеник там и изгоря в храма. Другият умря съвсем наскоро, в обсадата на Дагоска. Водеше атаката, когато беше направен първият пробив.

Глокта се намръщи и разкърши врат. Залп от арбалетите. Дребни фигурки, които падат надолу по камарата от срутената стена.

— Беше смело нападение.

— Войната е по-жестока към смелите.

— Вярно. Съжалявам за загубите ви. Въпреки че не изпитвам съжаление за нищо конкретно.

— Благодаря ви за искрените съболезнования. Бог е преценил да ме дари с още трима синове, но празнините, оставени от тези две деца, никога няма да бъдат запълнени. Усещането е почти като да загубиш част от тялото си. Затова си мисля, че донякъде разбирам вашите загуби в тези войни. Аз съжалявам за вашите загуби.

— Много мило от ваша страна.

— Ние сме водачи. Войната е резултат от нашите провали. Или от необмислените ни постъпки и глупостта ни, които ни тикат към провали. Победата е за предпочитане пред загубата… но не е решение. Затова императорът предлага мир. С надеждата, че така ще сложим край на враждебността между нашите два велики народа. Ние нямаме интерес да прекосяваме морето за военни действия, а вие нямате интерес от завземане на дребни територии в Кантика. Ето защо ние предлагаме мир.

— И това е всичко, което предлагате, така ли?

— Малко ли е?

— Какво ще си кажат нашите поданици, ако ви предадем Дагоска, така скъпо отвоюван в предишната война?

— Нека бъдем реалисти. Неприятностите в Севера ви поставят в доста неизгодна позиция. Дагоска е изгубен, на ваше място бих забравил за него. — Тулкис спря и се замисли. — От друга страна, мога да уредя да бъдат изпратени дванайсет сандъка като репарации от моя император за вашия крал. Позлатени сандъци от ароматно абаносово дърво ще ви бъдат донесени от роби с преклонени глави и предшествани от смирени императорски пратеници.

— И какво ще има в тези сандъци?

— Нищо.

Двамата се вгледаха изпитателно един в друг.

— Само гордост. Можете да кажете, че са пълни с каквото си поискате. С цяло състояние от гуркулско злато, със скъпоценни камъни от Кантика, с благоухания отвъд пустинята. Повече от стойността на цял Дагоска. Това би могло да утоли гнева на поданиците ви.

Глокта пое дълбоко въздух и издиша.

— Мир. И празни сандъци. — Левият му крак беше изтръпнал под масата и той зажумя от болка, докато го раздвижваше. Изпъшка тежко и стана. — Ще предам предложението ви на началниците си.

Почти се беше обърнал да си върви, когато видя протегнатата към него ръка на Тулкис. Поколеба се за момент. Е какво толкова? Подаде ръка.

— Надявам се да успеете да ги убедите — каза императорският пратеник.

Аз също.