Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (40)

Слаба утеха

Уест надзърна от шубрака и погледна през танцуващите във въздуха снежинки към подножието на хълма, където беше предният пост на съюзническата армия. На отсрещната страна на потока часовите седяха прегърбени в кръг около слаб огън, на който вдигаше пара тенджера. Бяха облечени с дебели шинели и дъхът им излизаше на пара от устите им. Оръжията им лежаха небрежно захвърлени в снега. Уест знаеше какво им е в главите. Бетод може да се появи тази седмица или следващата, но битката със студа никога не свършваше, нея трябваше да водят ежедневно, ежечасно.

— Така — каза Три дървета. — По-добре да идеш сам. Може да не им хареса, ако вземем да се изсипем с момчетата.

— Може да решат да пострелят по нас — ухили се Кучето.

— А ще е жалко — изсъска Дау — след целия зор, дето си дадохме да дойдем дотук.

— Когато са готови за гледката на тумба северняци, които излизат с небрежна походка от гората, ще ни викнеш, нали?

— Дадено — каза Уест. Издърпа тежкия меч от колана си и го подаде на Три дървета. — По-добре ти го вземи засега.

— Успех — каза Кучето.

— Успех — каза Дау и го дари с отровна усмивка, — Бесен.

Уест излезе от гората и тръгна бавно по полегатия склон към потока. Откраднатите ботуши на краката му заскърцаха в снега. Вдигна ръце над главата си, за да покаже, че не е въоръжен, но въпреки това беше готов да извини часовите, в случай че решаха да го застрелят на място. Пределно ясно му беше, че изглеждаше като опасен дивак. Последните парцаливи останки от униформата му бяха скрити под привързани с връв парчета животински кожи и лекьосано палто, откраднато от един от мъртвите северняци. Изподраното му лице беше обрасло с остра няколкоседмична брада, очите му бяха зачервени и насълзени, хлътнали от глад и изтощение. Имаше вид на истински отчаян човек, което, сам знаеше, беше самата истина. Убиец. Човекът, убил принц Ладисла. Най-долният предател на Съюза.

Един от часовите вдигна поглед и го видя, скочи като опарен и в припряността си обърна тенджерата върху огъня. Сграбчи копието си.

— Стой! — изкрещя на завален северняшки.

Другарите му наскачаха и също грабнаха оръжията си. Един се засуети с тетивата на арбалета си, но не успя да го зареди с дебелите ръкавици на ръцете.

Уест спря и снежинките бавно започнаха да засипват сплъстена му коса и раменете.

— Спокойно — извика им той на общия език на Съюза. — Свой съм.

Войниците го изгледаха продължително.

— Ще видим тази работа! — викна един. — Ела насам, но бавно!

Уест тръгна през скърцащия сняг и нагази в потока. Стисна зъби, когато ледената вода го заля до бедрата. Изкачи с мъка отсрещния бряг, четиримата часови пристъпиха предпазливо напред и го наобиколиха в полукръг с насочени напред оръжия.

— Дръж го под око!

— Може да е номер!

— Няма номера — каза бавно Уест, като се стараеше да запази спокойствие и да не изпуска от очи различните остриета, насочени към него. От изключителна важност беше да остане спокоен. — Аз съм един от вас.

— Откъде идваш тогава, мамка му?

— Бях с дивизията на принц Ладисла.

— С Ладисла ли? И си вървял чак дотук?

— Вървях — кимна Уест.

Телата на войниците се поотпуснаха, а върховете на копията им бавно се смъкнаха, после се насочиха другаде. Всеки момент щяха да му повярват. В края на краищата говореше езика като местен, а и със сигурност изглеждаше като човек, извървял стотина левги.

— Как се казваш? — попита онзи с арбалета.

— Полковник Уест — рече той и гласът му потрепери.

Почувства се като лъжец, въпреки че казваше истината. Вече не беше онзи Уест, който тръгна на война в Англанд.

Часовите си размениха тревожни погледи.

— Мислех, че той е мъртъв — изломоти един.

— Не съвсем, приятелю — отвърна Уест. — Не още.

 

 

Уест отметна брезентовото покривало на входа на шатрата и завари лорд-маршал Бър надвесен над маса с куп изпомачкани карти. На светлината на лампата стана ясно, че тежестта на командването си беше казала думата. Бър изглеждаше състарен, блед и немощен, а косата и брадата му скоро не бяха виждали гребен. Беше силно отслабнал и униформата му висеше, но при вида на Уест скочи с присъщата си енергичност.

— Жив да не бях, полковник Уест! Не очаквах, че ще те видя отново! — хвана ръката на Уест и силно я стисна. — Радвам се, че си се отървал. Толкова се радвам! Няма нужда да ти казвам колко ми липсваха твоите хладнокръвие и прагматичност в щаба. — Вгледа се изпитателно в очите му. — Но изглеждаш изморен, приятелю.

И това не беше тайна за никого. Уест не беше най-големият красавец в Агрионт, никога не се беше заблуждавал по въпроса, но поне можеше да се похвали със спретнат и приятен външен вид. Когато взе първата си баня от седмици, навлече взета назаем униформа и се избръсна, не можа да познае лицето, което го погледна от огледалото. Беше изцяло променено, чертите му се бяха изострили, а цветът сякаш беше изтекъл от кожата му. Някога изпъкналите скули сега стърчаха като назъбени камъни, оредяващата коса и веждите бяха придобили сивкавия оттенък на стомана, а костите на челюстта му придаваха вълчи вид. Бледата му кожа се беше набраздила от дълбоки бръчки по бузите, около гърбицата на тънкия нос и около очите. Очите, там разликата беше най-осезаема. Стеснени. Гладни. Бяха придобили сивата прозрачност на леда, сякаш студът беше проял мозъка му и въпреки че вече беше на топло, надничаше от главата му през тях. Беше се опитал да си припомни старите времена, да се усмихне, да се засмее, да използва фразите, с които беше свикнал, но при това подобно на каменна стена лице всички те вече звучаха глуповато и неуместно. От стъклото го беше погледнал корав, изстрадал човек и той знаеше, че няма да се отърве от този образ.

— Беше доста тежко пътуване, господине.

— Разбира се, разбира се — кимна Бър. — Гадно пътуване в най-неподходящия сезон от годината. Както излиза, добре че изпратих тези северняци с теб, а?

— Наистина, господине. Смели и изобретателни момчета. Неведнъж ми спасиха живота. — Уест погледна към Пайк, който се спотайваше в сянката на почтително разстояние зад гърба му. — Спасиха живота на всички ни.

Бър хвърли поглед към обгорялото лице на престъпника.

— А това кой е?

— Пайк, господине, сержант от наборната войска на Старикса, беше откъснат от своята част по време на битката. — Лъжите се сипеха от устата на Уест с изненадваща лекота. — Той и едно момиче, доколкото знам, дъщеря на един от готвачите ни, се присъединиха към нас, когато тръгнахме на север. Той много помогна, господине, точният човек, който ти трябва, когато стане напечено. Нямаше да успеем без него.

— Отлично! — каза Бър, отиде до престъпника и стисна ръката му. — Браво. Твоя полк го няма вече, Пайк. Съжалявам, но почти няма оцелели от него, съвсем малко са се измъкнали. Обаче аз винаги имам нужда от надеждни момчета тук, в щаба. Особено такива, на които може да се разчита в тежка ситуация. — Той въздъхна дълбоко. — Не разполагам с кой знае колко такива хора. Надявам се да се съгласиш да останеш с нас.

— Разбира се, лорд-маршале, за мен ще е чест — каза Пайк и преглътна смутено.

— Какво стана с принц Ладисла? — попита Бър.

Уест въздъхна и сведе поглед.

— Принц Ладисла… — той се отнесе в мисли и поклати бавно глава. — Появиха се конници, изненадаха ни и нахлуха в щаба… после го търсих, но…

— Разбирам. Е, това е положението. Изобщо не биваше да му се възлага командване на собствена част, но какво можех да направя? Аз съм просто командир на тази проклета армия! — и положи бащински ръка на рамото на Уест. — Не се самообвинявай. Знам, че си направил каквото си могъл.

Уест не посмя да вдигне очи. Кой знае какво ли би казал Бър, ако знаеше какво наистина се беше случило в дивата пустош.

— Има ли други оцелели? — попита той.

— Шепа, не повече от шепа, при това в жалко състояние.

Бър се оригна, примижа и разтри корема си.

— Моля да ме извините. Проклетият стомах ме тормози. С тази храна тук… уф. — Пак се оригна.

— Извинете, господине, но какво е положението ни в момента?

— Право на въпроса, а, Уест? Винаги съм харесвал това у теб. Веднага по същество. Ами ще бъда откровен. След като получих писмото ти, реших да се върна на юг, за да покрия подстъпите към Остенхорм, но времето беше ужасно и не можахме да изминем почти никакво разстояние. Северняците като че ли са навсякъде! Бетод може и да е повел основните си сили към Кумнур, но е оставил достатъчно много от хората си тук, за да ни отровят живота. Снабдителните ни линии бяха подложени на непрестанни набези, влизахме в куп безсмислени кървави сражения и нощни нападения, които почти успяха да хвърлят в паника цялата дивизия на Крой.

Паулдър и Крой. Неприятните спомени нахлуха в главата на Уест и изведнъж несгодите на прехода на север започнаха да му изглеждат като почти приятни преживявания.

— Как са генералите? — попита.

Бър свъси гъстите си вежди.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че сега положението е по-зле и отпреди? Събереш ли ги заедно, няма начин да не почнат с дрязгите си. Сега ми се налага да провеждам срещите си с тях в различни дни, само и само да избегна юмручни схватки в щабната шатра. Смехотворна работа! — хвана ръце на гърба си и закрачи из шатрата. — Но неприятностите ми с тях са нищо в сравнение със студа. Имам хора с измръзвания, с треска, скорбут, полевите лечебници преливат. На всеки, паднал в битка, се падат по двайсет жертви на зимата, а онези, които още са на крак, почти нямат сили за битки. А за разузнавателни мисии, ха! Дори не ми се говори! — стовари длан върху масата с картите. — Тези карти са плод на нечие въображение. Напълно безполезни са, а нямаме никакви кадърни съгледвачи. Всеки ден мъгла, сняг, не виждаш другия край на лагера! Честно казано, Уест, нямаме никаква представа къде са основните сили на Бетод в момента…

— Той е на юг, господине, на два дни път след нас.

Веждите на маршала подскочиха.

— Така ли?

— Да, господине. Три дървета и момчетата му го държаха под око през целия преход, дори оставиха няколко неприятни изненади за съгледвачите му.

— Като тези, с които спипаха нас, а, Уест? Опънато през пътя въже и така нататък, такива ли? — той се засмя тихо. — Два дни път, казваш. Полезна информация. Много полезна информация! — примижа отново и с ръка на корема отиде до масата. Взе линия и започна да измерва разстоянието на една от картите. — Два дни поход. Това ще рече, че е някъде тук. Сигурен ли си?

— Сигурен съм, маршале.

— Ако се е насочил към Дънбрек, ще мине в близост до позицията на Паулдър. Може да успеем да го въвлечем в битка, преди да ни е заобиколил, та дори и да му спретнем някоя изненада, с която добре да ни запомни. Браво, Уест, браво! — Бър хвърли линията на масата. — Но сега трябва да си починеш.

— По-добре веднага да се захващам, господине…

— Знам и ще си ми от голяма полза, но все пак почини си ден-два, с това светът няма да се свърши. Минал си през какво ли не.

Уест преглътна. Изведнъж се почувства страшно изморен.

— Добре, маршале. Трябва да напиша писмо… на сестра ми.

— Обзе го странно усещане, докато го казваше. От седмици не се беше сещал за нея. — Трябва да й кажа, че… че съм жив.

— Добра идея, полковник. Ще те повикам, когато ми потрябваш.

— Бър се обърна и се наведе над картите.

— Няма да забравя това — прошепна Пайк в ухото на Уест, докато излизаха от шатрата.

— Нищо особено. И двамата няма да липсвате на никого в наказателната колония. Сега отново си сержант Пайк, това е. Можеш да загърбиш миналото.

— Няма да го забравя. Отсега нататък съм ви верен до гроб, полковник Уест, каквото и да става. Верен до гроб!

Уест кимна и тръгна намръщен през снега. Войната отнема не малко човешки животи. Но очевидно на някои тя дава втори шанс.

 

 

Уест спря пред входа. Чу гласове и смях отвътре. Познати гласове. Те трябваше да му вдъхнат усещането за безопасност, топлота, да се почувства добре дошъл, но нищо такова не се случи. Напротив, разтревожиха го. Изплашиха го дори. Те знаят. Ще го сочат с пръст и ще изкрещят: „Убиец! Предател! Звяр!“ Обърна се назад към студа. Снегът се сипеше кротко върху лагера. Близките палатки чернееха на белия сняг, по-далечните изглеждаха сивкави, а от онези в далечината бяха останали само призрачни очертания, загатнати силуети в снежната пелена. Нищо не помръдваше. Всичко беше притихнало. Пое дълбоко въздух и отметна покривалото на входа.

Тримата офицери седяха около разнебитена сгъваема маса, сложена близо до нажежена желязна печка за дърва. Брадата на Яленхорм беше пораснала и висеше като металната част на права лопата под брадичката му. Каспа беше увил червен шал около главата си. Бринт беше навлечен с огромен сив шинел и раздаваше карти на двамата си приятели.

— Мамка му, спускай по-бързо това покривало, че измръзнахме… — челюстта на Яленхорм увисна. — Не може да бъде! Полковник Уест!

Бринт скочи като опарен.

— Мамка му!

— Казах ви! — викна Каспа, захвърли картите и се ухили до уши. — Казах ви, че ще се върне!

Тримата наобиколиха Уест, стискаха ръката му, шляпаха го по гърба и го дърпаха да влезе в палатката. Нямаше окови за ръцете, нямаше извадени саби, нямаше обвинения в измяна. Яленхорм го отведе до най-хубавия стол, в смисъл този, чието разпадане беше най-малко вероятно в непосредствено бъдеще, докато Каспа се зае да духа в една чаша и да търка стъклото с пръст. Бринт издърпа тапата от бутилка.

— Кога пристигна?

— Как дойде дотук?

— Беше ли с Ладисла?

— Участва ли в битката?

— Чакайте малко — извика Яленхорм, — дайте на човека да си поеме въздух!

— Няма нищо — махна му с ръка Уест. — Дойдох тази сутрин и веднага щях да ви потърся, ако не ми се налагаше първо да проведа две изключително належащи срещи, едната с вана и бръснач, а другата с маршал Бър. Бях с Ладисла по време на битката. Дойдох дотук, като изминах целия път пеша, прекосих половината страна с петима северняци, едно момиче и човек без лице. — Вдигна чашата и я пресуши на един дъх. Примижа и пое шумно въздух през стиснати зъби, докато парливата течност прогаряше стомаха му. Вече не съжаляваше, че реши да влезе. — Не се стискай — каза на Бринт и протегна към него празната чаша.

— Извървял си пеша целия този път — прошепна Бринт и поклати глава, докато пълнеше чашата му — с петима северняци. И момиче, казваш?

— Точно така. — Уест се почуди къде ли е сега Кадил. Дали има нужда от помощ… глупости, тя може да се грижи за себе си. — Значи си успял с писмото, а, лейтенант? — обърна се той към Яленхорм.

— Изкарах няколко неспокойни и студени нощи на път — ухили се здравенякът, — но успях, да.

— Само че вече е капитан Яленхорм — каза Каспа и седна.

— Всъщност благодарение на теб — скромно сви рамене Яленхорм. — Когато пристигнах, лорд-маршалът ме зачисли към щаба си.

— Но капитан Яленхорм, жив и здрав да е, все още намира време за нас, малките хора — Бринт наплюнчи палец и раздаде четири ръце.

— Боя се, че нямам с какво да залагам — смотолеви Уест.

— Не се безпокой, полковник — ухили се Каспа, — вече не играем на пари. Без Лутар, който да ни обира до шушка, не си струва залагането.

— Той така и не се появи, а?

— Просто дойдоха и го свалиха от кораба. Хоф изпрати да го повикат. Оттогава не сме чували за него.

— Приятели нагоре по йерархията — отбеляза горчиво Бринт. — Сигурно се подвизава сега в Адуа на някое леко назначение и се олива от пиене и жени, докато на нас тука ни мръзнат задниците.

— Ако трябва да бъдем честни — подметна Яленхорм, — той и преди си се оливаше от пиене и жени.

— Както и да е — Каспа взе картите си от масата. — Сега играем за чест и слава.

— Не че ги има много — подметна саркастично Бринт.

Останалите избухнаха в смях. Каспа чак изплю глътката алкохол от устата си и той потече по брадата му. Уест вдигна вежди. Явно всички вече бяха пияни и колкото по-бързо се присъедини към тях, реши той, толкова по-добре. Обърна на екс и втората чаша и посегна за бутилката.

— Ще ти кажа едно — каза Яленхорм, докато пренареждаше картите в ръката си с вдървени от студа пръсти. — Нямаш представа как се радвам, че не се налага да казвам на сестра ти за теб. От седмици не спя и мисля как точно да го направя, но все нищо не мога да измисля.

— Това е, защото по принцип в главата ти мисъл не влиза — каза Бринт и всички отново прихнаха да се смеят.

Този път дори Уест успя криво-ляво да се усмихне, но за кратко.

— Как беше в битката? — попита го Яленхорм.

Уест се загледа в чашата си.

— Зле беше. Северняците ни заложиха капан и Ладисла влетя право в него. Пожертва напразно кавалерията. Изневиделица падна мъгла, толкова гъста, че не виждаш по-далече от носа си. Преди да усетим какво става, конницата им ни връхлетя. Отнесох удар в главата, така поне мисля. Следващият ми спомен е, че лежа по гръб в калта, а срещу мен се носи северняк. С ето това в ръцете — Уест изтегли меча от колана си и го сложи на масата.

Тримата офицери го зяпнаха смаяно.

— Майко мила — промълви Каспа.

— И как успя да го победиш? — ококори се Бринт.

— Не съм. Помните ли девойката, за която ви споменах…

— Да, е?

— Тя му разби главата с чук. Спаси ми живота.

— Майко мила — обади се отново Каспа.

— Ама че жена! — Бринт подсвирна с уста и се тръшна на стола си.

Уест продължаваше да гледа втренчено чашата в ръката си.

— Да, би могло да се каже. — Спомни си усещането за спящата до него Кадил и топлината на дъха й върху бузата си. Ама че жена. — Да, определено може да се каже. — Пресуши чашата си, изправи се и пъхна северняшкия меч в колана си.

— Тръгваш ли вече? — попита Бринт.

— Има нещо, за което трябва да се погрижа.

Яленхорм се изправи до него.

— Трябва да ти благодаря, полковник. За това, че ме изпрати като вестоносец. Оказа се прав. Нямаше да мога да направя нищо кой знае какво там.

— Така е — Уест пое дълбоко въздух и издиша шумно. — Нищо нямаше да можеш да направиш.

 

 

Вечерта беше тиха и мразовита. Ботушите на Уест се хлъзгаха и жвакаха в полузамръзналата кал. Тук-там горяха огньове, около тях седяха скупчени мъже. Бяха се увили във всички дрехи, с които разполагаха. Измъчените им лица бяха оцветени в жълто от пламъците и обвити в пара от дъха им. На склона над лагера един от огньовете гореше по-силно и Уест се насочи към него с омекнали от алкохола крака. Приближи се и видя до огъня две седящи фигури.

Дау пушеше лула. Димът на дървесната гъба се виеше между устните му, изкривени в обичайната отровна усмивка. Между кръстосаните му крака стърчеше отворена бутилка, а на земята около него се търкаляха няколко празни. Някъде отдясно, в тъмното, Уест чу някой да пее на северняшки фалшиво, с мощен дебел глас: „Посече го до коокаал. Не. До коокаал. До… как беше бе?“

— Наред ли е всичко? — попита Уест и протегна облечените си в ръкавици ръце към пращящите пламъци на огъня.

Три дървета му се усмихна широко, поклащаше се леко напред-назад. Уест се зачуди дали не вижда за първи път възрастния войн да се усмихва.

— Тъл отиде да пикае — той посочи с палец надолу по склона. — И пее. А аз съм пиян като свиня. — Отпусна се бавно назад и легна по гръб с разперени ръце и крака в снега. — И пуших гъба. И съм вир-вода. Подгизнал съм, все едно съм преплувал шибаната Крина. Къде сме бе, Дау?

Черния притвори очи се загледа над огъня, сякаш се взираше и нещо в далечината.

— На нищото в средата сме, мамка му — каза той и размаха лулата. Изкиска се, сграбчи единия ботуш на Три дървета и го раздруса. — Къде другаде да сме ние? Искаш ли да пробваш, Бесен? — той тикна лулата в лицето на Уест.

— Дай. — Уест дръпна през мундщука и усети как димът захапва дробовете му.

Издиша облак кафеникав пушек и дръпна отново.

— Я ми дай това. — Три дървета се изправи и грабна лулата от ръцете му.

От тъмнината долетя отново мощното боботене на Тъл, пееше още по-фалшиво отпреди: „Замахна със секирата като… к’во беше бе? Замахна със секирата като… мамка му. Не. Чакай…“

— Знаете ли къде е Кадил? — попита Уест.

— О, тук някъде е — ухили се дяволито Дау и махна с ръка към няколко палатки по-нагоре по склона. — Там някъде е, мисля.

— Тук някъде е — повтори Три дървета и тихо се изкиска. — Тук някъде.

— Той беше… Кървавия… дееевет! — долетя ръмженето на Тъл откъм дърветата.

Уест тръгна нагоре по следите от стъпки в снега. Лулата започна да го хваща. Главата му се замая, а краката му се понесоха с лекота по хълма. Носът му вече не беше измръзнал, усещаше само лек гъдел. Чу тих женски смях. Усмихна се и направи още няколко скърцащи в снега крачки към палатките. През тесния процеп на входа на една от тях се процеждаше мека светлина. Смехът се усили.

— Хъ… хъ… хъ…

Уест се намръщи. Това не звучеше много като смях. Приближи се, като внимаваше да не вдига шум. Сега замъгленото му съзнание долови друг шум. Ръмжене, примесено с женския глас, почти животинско ръмжене. Затаил дъх, Уест се приближи още малко и се наведе да погледне през процепа на платнището на входа.

— Хъ… хъ… хъ…

Видя гол женски гръб, който се местеше нагоре-надолу. Жената беше слаба, тънките мускулчета и прешлените на гръбнака й изпъкваха при всяко нейно движение. Уест приближи още крачка-две и тогава видя косата й — кафява, сплетена и щръкнала. Кадил. Право към Уест стърчаха два тънки крака. Бяха толкова близо, че можеше да се протегне и да докосне един от сгърчените палци.

— Хъ… хъ… хъ…

Една ръка се мушна под мишницата на Кадил, а другата се промъкна под едното й коляно. Последва гърлено ръмжене и любовниците, ако тези двамата можеше да се нарекат така, се претърколиха настрани и сега Кадил беше отдолу. Уест вече можеше да види профила на мъжа и той го зяпна като втрещен. Нямаше как да сбърка тази заострена брадясала челюст. Кучето. Задникът му щръкна нагоре към Уест и започна да се издига и спуска. Едната ръка на Кадил хвана косматата му половина и започна да го стиска в такт с движенията.

— Хъ… хъ… хъ…

Уест се ококори и запуши уста с ръка. Беше едновременно ужасѐн и възбуден. Разкъсваше се дали да остане да гледа, или да побегне надолу по хълма. Без да знае как, избра второто. Отстъпи назад и кракът му се закачи в едно от колчетата на палатката. Извика тихо и се просна по гръб.

— Какво става там, мамка му? — долетя глас откъм палатката.

Уест скочи и побягна, препъвайки се в снега. Чу как покривалото на палатката се отметна.

— Кой от вас, копелдаци, беше това? — изкрещя Кучето на северняшки. — Ти ли си бе, Дау? Ще те пречукам, да знаеш!