Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (4)

Рани от миналото

— Грешките от миналото — нареждаше надменно Баяз — не бива да се повтарят. Ето защо си заслужава само онова познание, което се основава на опита от миналото и ясния анализ на историята.

Джизал въздъхна дълбоко. Не можеше да разбере кое точно бе накарало стария глупак да му чете лекции по история. Сигурно гигантското самолюбие или това, че започва да изкуфява. Без значение, Джизал бе твърдо решен да не приеме никакви нравоучения.

— … Да, историята — продължи замислено магусът, — а Калкис изобилства от история.

Джизал се огледа с безкрайно равнодушие. Ако историята се състоеше просто в остаряване, тогава да, Калкис, древният пристанищен град на Старата империя, наистина изобилстваше от нея. Ако обаче историята означаваше нещо повече — великолепие, слава или вълнуващи събития, тогава тя очевидно отсъстваше в Калкис.

Безспорно градът изглеждаше строен с вещина. Улиците бяха широки и прави, проектирани с мисълта за невероятните гледки за очите на минувачите. Но това, което преди време може и да е било величествен градски пейзаж, дългите векове бяха докарали до панорама на разрухата и разложението. Навсякъде се виждаха изоставени къщи, чиито празни прозорци и врати зееха равнодушно към площади с изронени настилки. Страничните улички отдавна бяха превзети от бурени, натрошена мазилка и гниещи парчета първо. Половината мостове над мудната река бяха паднали и никой не си бе направил труда да ги възстанови, а дърветата по широките булеварди бяха или изсъхнали, или на път да изчезнат напълно под задушаващия ги бръшлян. Тук нямаше и помен от жизнеността в Адуа: от доковете и крайните квартали, та чак до самия Агрионт. Адуа може и да бе прекалено шумен, да се пръскаше по шевовете от хора, може и да приличаше на гъмжащ мравуняк, но като гледаше как няколко от окаяните жители на Калкис се влачат безцелно по жалките останки на улици, Джизал и за секунда не се замисли чия атмосфера предпочиташе.

— … По време на това наше пътуване ще имаш много възможности да обогатиш знанията си, млади приятелю, и аз горещо ти препоръчвам да са възползваш от всяка. Господарят Деветопръстия например си заслужава да се опознае. Смятам, че можеш да научиш страшно много от него…

Джизал почти ахна.

— Моля? От този примитивен дивак?

— Този примитивен дивак, както го нарече, е известен в целия Север. Там го наричат Кървавия девет. Името му всява ужас или вдъхва кураж у хората, зависи на чия страна са. Той е ненадминат боец и изкусен тактик, има огромен опит в сраженията. Но най-вече е усвоил е невероятното умение да казва по-малко, отколкото знае. — Баяз погледна Джизал. — Точно обратното на това, което правят някои други мои познати.

Джизал се намуси и наведе глава. Не виждаше какво толкова може да научи от Деветопръстия освен може би как да яде с ръце и с дни да не се мие.

— Великият форум — промърмори Баяз, когато излязоха на просторен площад. — Туптящото сърце на града. — Сега вече и в неговия глас се долови разочарование. — Тук жителите на Калкис се събираха да търгуват, да гледат представления, тук се провеждаха съдебните процеси и се обсъждаше философия и политика. В Старите времена това място беше претъпкано с хора чак до късна вечер.

Сега имаше повече от достатъчно място за всички. Обширната застлана с камък площ можеше с лекота да побере петдесет пъти повече от жалката група хора, събрани на площада. Статуите околовръст бяха изпочупени и зацапани, а мръсните им пиедестали бяха наклонени под всевъзможни ъгли. В средата имаше няколко безразборно наблъскани сергии, които отдалеч приличаха на скупчени по време на буря овце.

— Това е само сянката на някогашното величие. Обаче — Баяз посочи към разкривените статуи — ето единствените присъстващи, които заслужават вниманието ни днес.

— Нима, защото те са?

— Императорите от далечното минало, момчето ми, всеки със своето присъствие в историята.

Джизал безмълвно изропта. Интересът му към историята на собствената страна беше, меко казано, незначителен, а какво оставаше за тази затънтена провинция на другия край на света.

— Доста са — подхвърли той.

— Но далеч не са всичките. Историята на Старата империя се простира векове назад във времето.

— Сигурно затова я наричат Старата империя.

— Недей да остроумничиш пред мен, капитан Лутар, наясно съм, че не разполагаш с необходимия багаж за целта. Именно тук моят господар Ювенс направляваше раждането на една могъща нация, на една цивилизация, която и до днес остава ненадмината нито по просперитет и богатства, нито по знания и величие. И то докато твоите предци в Съюза още са ходели голи, общували са с жестове и са боготворели калта. Адуа, Талинс и Шафа са бегли подобия на великите градове, които някога просперираха в долината на река Аос. Тук, млади приятелю, е люлката на цивилизацията.

Джизал се загледа в измъчения вид на статуите, в изгнилите дървета и мръсните, запуснати и обезлюдени улици.

— Как тогава е станало всичко това?

— Падението на нещо велико никога не предполага просто обяснение, но да кажем, че където има просперитет и слава, няма как да не откриеш и провал и позор. И когато се съберат накуп, кипва ревността. Завистта и гордостта стъпка по стъпка водят до дребни препирни, те пораждат вражди, а те от своя страна — войни. Две мащабни войни, коя от коя по-ужасяващо бедствие. — Баяз пристъпи към най-близката от статуите. — Но и в бедствията има поука, момчето ми.

Джизал направи кисела физиономия. По-скоро би се примирил да му окапе оная работа, отколкото да изслуша поредната лекция, още по-малко бе готов да мисли за себе си като за нечие „момче“, но възрастният магьосник не изглеждаше никак разколебан от явната му незаинтересованост от историята.

— Великият владетел трябва да е безмилостен — нареждаше Баяз. — При най-малка опасност за властта или личността му той трябва да действа незабавно и без да проявява и капка милост. Да вземем например император Шила. — Баяз вдигна поглед към мраморната статуя пред тях. Чертите на лицето бяха напълно заличени от времето. — Когато заподозрял, че дворцовият му шамбелан може би имал претенции към престола му, заповядал незабавно да бъде убит, съпругата и всичките му деца да бъдат удушени, а огромното му имение в Олкъс — изравнено със земята. — Баяз сви рамене. — И всичко това, без да има и едничко доказателство за вина на шамбелана. Безспорно пресилено и крайно брутално решение, но по-добре да пресилиш нещата, отколкото да ги оставиш недовършени. По-добре да се боят от теб, отколкото да те презират. Шила е бил наясно с това. Няма място за сантименталност в политиката, нали разбираш?

„Разбирам, че накъдето се обърна, виждам по един дърт кретен, надъхан да ми чете лекции“ — това си мислеше Джизал, но не беше склонен да го изкаже на глас. Образът на разкъсания на парчета практик бе все още здраво запечатан в паметта му. Също звукът като от шляпане в кал, с който тялото на онзи се разпадна, както и усещането от кървавите пръски по лицето. Джизал преглътна и заби поглед надолу.

— Разбирам — отвърна той и монотонния глас на Баяз продължи да нарежда.

— Не искам да кажа, естествено, че кралят трябва да е тиранин! За всеки владетел на първо място трябва да е спечелването на обичта на простолюдието. Печели се лесно, с дребни жестове, но трае вечно.

Това вече Джизал не бе склонен да отмине ей така, независимо колко опасен беше старецът. Повече от ясно бе, че Баяз няма никакъв практически опит в политиката.

— Че каква полза от обичта на простолюдието? Аристокрацията държи парите, а силата е в армията.

Баяз извъртя надменно очи.

— Както и очаквах, думи на малко дете, което лесно можеш да излъжеш с малко врели-некипели и номера с бързина на ръцете. А откъде идват парите, ако не от данъците на селяните по полето? И кои са войниците в армията, ако не синовете и съпрузите на жените от простолюдието? Кое дава власт на господаря? Подчинението на селяните му и нищо друго. Когато селяните са истински недоволни, властта се изпарява с невероятна бързина. Да вземем историята на император Дантус — Баяз посочи поредната статуя.

Едната ръка на въпросния император беше счупена, а в другата се беше насъбрало солидно количество мръсотия, хванала буйна туфа мъх. Липсващият нос с големия кратер, останал на неговото място, придаваше на император Дантус изражение на дълбок срам и крайно недоумение, както се случва с човек, изненадан от друг в тоалетната.

— Няма друг владетел, когото обикновените хора да са обичали повече — продължи Баяз. — Посрещал всеки като равен, заделял половината от приходите си за бедните. Но благородниците организирали заговор срещу него. Избрали един от тях, когото да възкачат на престола, и хвърлили императора в затвора.

— Наистина ли? — изсумтя Джизал, загледан в полупразния площад.

— Да, ала простолюдието не изоставило обичния си монарх. Излезли от домовете си и тръгнали на бунт, отказали да се подчинят. Някои от конспираторите били извлечени от къщите им и обесени на улицата, останалите се изплашили и върнали Дантус на престола. Сега виждаш ли, младежо, как любовта на народа е най-сигурният щит на владетеля срещу всяка опасност.

— Аз все пак бих предпочел подкрепата на лордовете — въздъхна Джизал.

— Ха. Тяхната подкрепа струва скъпо и е непостоянна като посоката на вятъра. Нима не си стоял на пост в Камарата на лордовете по време на заседание, капитан Лутар?

Джизал се замисли. Може би наистина имаше частица истина в бръщолевенето на дъртака.

— Ха. Такава е тя, любовта на благородниците. Най-доброто, което човек може да направи, е да ги раздели и да използва завистта им, да ги накара да се борят за дребни придобивки, като през това време си присвоява заслугите за техните успехи, и най-важното, не допуска никой да стане толкова могъщ, че дори да си помисли да предявява претенции към престола.

— А това кой е?

Една от статуите се извисяваше значително над останалите. Беше на мъж на средна възраст с впечатляваща външност, гъста брада и къдрава коса. Лицето му беше красиво, но устните му загатваха мрачна усмивка, а сбръчканото му чело — надменност и гняв. Имаше вид на човек, с когото по-добре да нямаш нищо общо.

— Това е моят господар Ювенс. Не е бил император, но е бил пръв и последен съветник на мнозина от тях. Той съгради тази империя и пак той изигра главна роля в унищожението й. Велик човек във всяко отношение, но дори и великите мъже си имат недостатъци, огромни колкото и величието им. — Баяз огледа замислено протрития жезъл в ръцете си. — Човек трябва да научи уроците на историята. Грешките на миналото не бива да се повтарят… освен ако няма никакъв друг изход.

Джизал разтри очи и се загледа в площада. Може би подобна лекция би била от полза за принц Ладисла, въпреки че Джизал се съмняваше. Затова ли беше откъснат от приятелите си и от напълно заслужения шанс за слава и повишение? За да слуша прашасалите разсъждения на някакъв чудат плешив странник?

Джизал свъси вежди при вида на трима войници, които вървяха към тях през площада. Първоначално ги понаблюдава без интерес, докато не установи, че и тримата гледаха право в него и Баяз и определено се бяха насочили към тях. Тогава видя още трима и още грима, които ги приближаваха от различни страни.

Гърлото му се сви. Оръжията и броните им бяха направо антични, но изглеждаха достатъчно ефективни и имаха вид на често употребявани. Фехтовката е едно, а истинската битка с вероятност от сериозно нараняване или смърт — съвсем друго. Със сигурност това, че изпитва такова безпокойство, не е причина да се смята за страхливец, не и когато деветима въоръжени мъже вървят право към теб, а път за отстъпление няма.

Баяз също ги забеляза.

— Явно ще има посрещане — каза той.

Деветимата приближаваха бързо, със здраво стиснати в ръце оръжия и непоколебимост в погледите. Джизал изду гърди, надявайки се така да изглежда по-страховит, но същевременно се постара да не поглежда никого в очите, както и да си държи ръцете достатъчно далеч от дръжките на оръжията — никак не му се искаше да бъде пронизан за едното нищо от някой нервак.

— Баяз — каза водачът на войниците.

Беше набит мъж с мърляв пискюл от червени косми на върха на шлема.

— Съобщавате ми или питате?

— Не. Нашият господар, императорски легат Саламо Нарба, губернатор на Калкис, ви кани на аудиенция.

— О, нима? — Баяз огледа войниците, после повдигна въпросително вежди към Джизал. — Предполагам, би било крайно невъзпитано да откажем, още повече щом губернаторът си е направил целия този труд да ни осигури почетна стража. Водете ни.

 

 

Логън Деветопръстия направо умираше от болка. Влачеше се едва-едва по изровения паваж на улицата и стискаше очи при всяко стъпване заради наранения си глезен — беше останал без дъх, куцаше силно и размахваше ръце, за да пази равновесие.

Брат Лонгфут се обърна през рамо и се усмихна широко на жалкия му вид.

— Как са раните, приятелю?

— Болят — изръмжа Логън през зъби.

— При все това подозирам, че си видял и по-лошо.

— Хм.

Раните от миналото бяха много. Беше прекарал по-голямата част от живота си в болки, вечно беше в процес на излекуване от една битка до следващата. Припомни си първата си сериозна рана. Порязване през лицето, подарък от шанка. Беше едва на петнайсет, слаб и строен, с гладка кожа, тогава момичетата в селото все още го заглеждаха. Логън докосна стария белег на лицето си. Спомни си как баща му притискаше превръзката към бузата му в задимената тронна зала, припомни си колко много щипеше и как трябваше да прехапе устна, за да не закрещи. Мъжете не викат от болка.

Ако могат да издържат. Спомни си как лежа по очи във вмирисаната шатра, а студеният дъжд барабанеше по платнището. Беше захапал парче кожа, за да не крещи, но после, задавен от кашлица, го изплю и пищя с пълно гърло, докато онези се бореха да извадят от гърба му върха на стрела, който беше останал вътре след издърпването на дървения ствол. Отне им цял ден да измъкнат проклетата гад. Споменът го накара да разкърши настръхналите си рамене. Толкова дълго крещя тогава, че после не можеше да говори в продължение на седмица.

А след дуела с Три дървета не говори повече от седмица. Нито пък можеше да ходи, да яде или да вижда нормално. Счупена челюст, скула и ребра — дори не помнеше колко точно. Беше така потрошен, че се бе превърнал в смазана от болка и самосъжаление ревяща пихтия, хранена с лъжица от една възрастна жена. Само скимтеше като куче при всяко помръдване на носилката, в която лежеше.

Спомените заваляха, скупчиха се от всички страни и се забиха болезнено в него. Чуканчето на загубения пръст в битката за Карлеон пареше, щипеше, направо го побъркваше. Събуждането подир цял ден в безсъзнание след удар по главата някъде из хълмовете. Как пикаеше кръв, след като Хардинг Мрачния го наръга с копие в корема. Логън усети всичките си спомени, всичките тези белези наведнъж по накълцаната си кожа и това го накара да обгърне с ръце изстрадалото си тяло.

Да, раните от миналото бяха не една и две, но това не помагаше болката от настоящите да изчезне. Раната на рамото му не спираше да го тормози, изгаряше го като нажежен въглен. Беше виждал човек да губи ръката си от нищо и никаква драскотина. Първо се наложи да я отрежат до китката, после до лакътя, накрая до рамото. След това силите го напуснаха, взе да бръщолеви несвързано и накрая спря да диша. Логън не искаше да се връща при пръстта по този начин.

Закуца до една полуразрушена стена и се облегна на нея. Изхлузи се мъчително от палтото и започна да разкопчава ризата си с трепереща ръка. Внимателно извади иглата от превръзката и я повдигна от раната.

— Как изглежда? — попита.

— Като най-великата от всички рани — промърмори Лонгфут, надзърнал към рамото му.

— Мирише ли както трябва?

— Искаш да те помириша?

— Просто ми кажи дали смърди.

Навигаторът се надвеси и деликатно помириса рамото на Логън.

— Ясно изразен мирис на пот, но това може да е от подмишницата ти. Боя се, че невероятните ми таланти не включват медицина. Всички рани ми миришат еднакво.

Логън захвана отново превръзката с иглата.

— Повярвай ми, ако беше започнала да гние, щеше да разбереш — каза той, докато закопчаваше ризата си. — Смърди на стар гроб, а веднъж докопа ли те този гнилоч, няма отърване, само нож помага. Гаден начин да си отидеш от този свят. — Потрепери и постави внимателно ръка на рамото си.

— Е, ами — Лонгфут вече се отдалечаваше по почти безлюдната улица — извади късмет, че тази жена Малджин е с нас. Може и да няма дарба за водене на разговори, но става ли дума за рани, как да ти кажа, видях я как работи. Вярвай ми, тази жена шие рани така гладко, както кожар не може да съшива кожите си. Наистина я бива! Върти иглата чевръсто и умело, същински придворен шивач. Много полезна дарба по тези места. Никак няма да се изненадам, ако пак ни се наложи да прибегнем до нейните умения.

— Опасно пътуване ни чака, а?

— Ха. В Севера открай време царят дивотия и беззаконие. Пълен е с кървави вражди и безмилостни разбойници. Всеки ходи въоръжен до зъби и е готов да убива при първа възможност. В Гуркул пък свободата на чужденците е въпрос на каприз от страна на местния управник, всеки момент рискуват да бъдат взети като роби. А в градовете на Стирия те дебнат главорези и джебчии на всеки ъгъл, стига да не са те обрали властите още преди самото ти пристигане на градските порти. Водите около Хилядата острова гъмжат от пирати, сигурно има по един за всеки търговец. А в далечен Сулджук хората ненавиждат чужденците. Там най-вероятно ще свършиш провесен с главата надолу и с прерязано гърло, така правят местните, ако щеш вярвай, веднага след като те упътят за посоката. Кръгът на света е изпълнен с опасности, мой Деветопръсти приятелю, но ако това не ти е достатъчно, ако копнееш за по-сериозно предизвикателство, тогава ти препоръчвам разходка из Старата империя.

— Толкова ли е зле? — Логън имаше чувството, че брат Лонгфут се наслаждава на разказа си.

— По-зле от зле, о, да! Особено ако не просто си дошъл на посещение, ами възнамеряваш да прекосиш страната открай докрай.

— А нашият план е такъв, а? — Логън примижа недоверчиво.

— Именно, както сам каза, такъв е нашият план. От незапомнени времена Старата империя е разпокъсана от граждански войни. Някога е била обединена нация с император, чиято власт е била поддържана от могъща армия и лоялни управници, но с годините могъществото на тази империя се стопи и сега по тези земи е бъркотия от дребни княжества, шантави републики, градове държави и мънички феодални владения. Тук малцина признават друг господар освен онзи, който в момента държи ножа опрян в гърлото им. Границите между събиране на данъци и пладнешки обир, между война и хладнокръвно убийство, законни претенции и обикновен каприз се размиха и изчезнаха напълно. Всяка година някой нов зажаднял за власт разбойник се обявява за крал на света. Чувал съм за време, може би преди петдесетина години, когато е имало цели шестнайсет императори едновременно.

— Хм, само с петнайсет повече от необходимото.

— Или шестнайсет повече според някои. Но нито един от тях не е бил благосклонно настроен към чужденците в страната. Стигне ли се до убийство, Старата империя предоставя на жертвата безкраен избор от възможности, като не е задължително да бъдеш убит от човек.

— Не е ли?

— О, не, съвсем не! Природата се е погрижила за множество смъртоносни препятствия по пътя ни, особено с наближаването на зимата. В западна посока от Калкис се простира обширна равнина, открита затревена площ на стотици мили разстояние. През Старите времена, предполагам, по-голямата й част е била заселена и обработвана. Пресичали са я множество каменни пътища във всички посоки. Днес градовете в нея са потънали в руини, земята е просто брулена от дъждовете и бурите пустош, а от пътищата са останали само следи от натрошен камък, които, ако си по-невнимателен, като нищо ще те подмамят в някое тресавище.

— Тресавища — бавно поклати глава Логън.

— И най-лошото. Река Аос, най-великата река в Кръга на света, просича с дълбоката си криволичеща долина тази необятна пустош точно през средата. И ние трябва да я преминем. За съжаление са оцелели само два моста, единият — в Дармиум, който е и предпочитаната възможност за нас, и вторият — на стотина мили западно от него, в Аостум. Има и бродове, но водите на Аос са бързи, а долината й е дълбока и опасна. — Лонгфут цъкна с език. — И това преди още да стигнем до Назъбените планини.

— Високи ли са?

— О, да, невероятно високи. Изключително високи са и много опасни. Наричат ги Назъбените планини заради високите зъбери, дълбоките клисури и отвесните скални масиви. Говори се, че имало проходи, но всичките карти на планините, ако въобще някога е имало такива, са отдавна изгубени. След като се преборим с планините, ще ни трябва кораб…

— Смяташ да прекараш кораб през планините?

— Моят работодател ме увери, че ще може да се сдобие с такъв от другата страна, но как точно ще стане, нямам представа, защото земите тъдява са почти неизследвани. Оттам поемаме по море на запад до остров Шамбулян, за който се говори, че се издига от водата в самия край на света.

— Говори се?

— Дори в знаменития Орден на навигаторите за това място се носят само слухове. Не познавам човек, който поне да е споменал, че кракът му е стъпвал там, а братята от моя орден са известни с… да кажем, склонност към преувеличаване.

Логън почеса бавно лицето си и му се прииска да беше попитал предварително Баяз за плановете му.

— Звучи като много дълг път — каза той.

— Всъщност надали съществува по-отдалечено място от това.

— И какво има там?

— Ще трябва да попиташ моя работодател — вдигна рамене Лонгфут. — Аз избирам маршрути, не търся причини. Последвай ме, ако обичаш, Деветопръсти господарю, приканвам те да побързаш, защото ни чака ужасно много работа, ако ще се представяме за търговци.

— Търговци ли?

— Такъв е планът на Баяз. Търговците често рискуват и пътуват на запад от Калкис до Дармиум, че дори и до Аостум. И двата са относително големи градове и са откъснати от света. Който успее да закара там чуждестранни екзотични стоки — подправки от Гуркул, коприна от Сулджук, дървесна гъба за пушене от Севера, — го очакват астрономически печалби. Ами да, ако оцелее, човек може да утрои вложеното само за месец! Подобни кервани на търговци са обичайна гледка в пустошта, добре въоръжени, разбира се.

— Ами всичките разбойници и обирджии из равнината, нали те точно това дебнат?

— Естествено, но явно има друга заплаха, от която се очаква да ни избави прикритието ни като търговци. Заплаха, насочена към нас, не към търговците като такива.

— Към нас? Друга заплаха? Да не би досегашните да са ни малко? — изненада се Логън, но брат Лонгфут вече се беше отдалечил достатъчно, за да не го чуе.

 

 

Поне на едно място в Калкис величието на миналото не беше избледняло напълно. Залата, в която ги отведоха войниците от стражата, или може би похитителите им, беше повече от великолепна. От двете страни по дължина на просторното помещение имаше две редици колони. Бяха високи като вековни дървета и изсечени от зелен полиран камък, прорязан с блестящи сребърни нишки. Високият таван беше боядисан в наситен тъмносин цвят, по който блестяха галактики от звезди, а отделните съзвездия бяха очертани със златни линии. Пространството пред вратата бе заето от голям басейн с тъмна вода, толкова неподвижна, че всичко се оглеждаше в нея като в огледало — още една тъмна зала отдолу с още една нощно небе вместо таван.

В дъното на залата върху поставен на подиум диван се изтягаше императорският легат. Пред дивана имаше ниска масичка, отрупана с всякакви деликатеси. Губернаторът на Калкис беше огромен пълен мъж с топчесто лице. Окичената му със златни пръстени ръка не спираше да тъпче едри хапки храна в широко отворената уста. Очите му бяха приковани в двамата гости или затворници, засега не беше ясно кое от двете.

— Аз съм Саламо Нарба, императорски легат и губернатор на Калкис. — Той предъвка и изплю костилка от маслина, която издрънча в една от чиниите на масичката. — Ти ли си този, когото наричат Първия магус?

Възрастният магьосник кимна. Нарба вдигна бокала си, като държеше деликатно столчето му между дебелите си палец и показалец, отпи глътка вино, бавно го завъртя в устата си и преглътна.

— Ти си Баяз, нали?

— Същият.

— Хм. Не се обиждай — легатът взе малка виличка и измъкна с нея стрида от черупката й, — но присъствието ти в този град е обезпокоително. Политическата ситуация в Старата империя е… нажежена. — Той вдигна отново бокала си. — Повече от обичайното. — Последва нова глътка вино, жабуркане и накрая преглъщане. — Само това ми липсва сега, някой, който да… наруши равновесието.

— По-нажежена от обичайното, нима? — попита Баяз. — Дочух, че Сабарбус най-после е укротил ситуацията.

— За кратко, да. Укроти я под ботуша си. — Нарба отскубна шепа зърна червено грозде, отпусна се на възглавничките на дивана и започна да тъпче гроздето в устата си. — Но Сабарбус е… мъртъв. Отрова, така се говори. Синовете му Скарио… и Голтъс… се скараха за наследството му… после си обявиха война. Изключително кървава война дори по стандартите на тази изстрадала земя. — Изплю няколко червени люспи и ги остави на масичката. — Голтъс се укрепи в Дармиум насред равнината. Скарио успя да си осигури услугите на най-видния генерал на баща си, Кабриън, и заповяда обсада на града. Наскоро, след пет месеца обсада, останал без провизии и без никаква надежда да пробие обкръжението… градът се предаде. — Губернаторът захапа сочна слива и по брадичката му потече сок.

— Значи все пак Скарио е близо до победата.

— Ха. — Нарба изтри сока от брадичката си с върха на малкия пръст и захвърли небрежно недоядения плод на масичката. — В момента, в който Кабриън влезе в града, обра всичко ценно, остави войниците си да безчинстват на воля и накрая се настани в древния дворец и се самопровъзгласи за император.

— А, разбирам. Приемате го доста равнодушно.

— Сърцето ми се къса, но нищо ново под слънцето. Скарио, Голтъс, а сега и Кабриън. Тримата самопровъзгласили се императори са се вкопчили един в друг в битка на живот и смърт, войниците им опустошават земята, а през това време няколкото града, които са успели някак да запазят независимост, гледат с ужас отстрани и правят всичко възможно да се измъкнат невредими от целия кошмар.

Баяз смръщи чело.

— Възнамерявам да тръгна на запад. Трябва да прекося Аос, а най-близкият мост е в Дармиум.

Легатът поклати глава.

— Говори се, че Кабриън, който винаги си е бил леко чудат, вече съвсем се е побъркал. Казват, че убил жена си и се оженил за трите си дъщери. После се обявил за жив бог. Затворил портите на града и сега го прочиства отвътре — впуснал се в лов на вещици, дяволи и предатели. Вдигнал бесилки на всеки ъгъл в града и всеки ден на тях увисвали нови хора. Никой не влиза и никой не излиза от града. Такива са новините от Дармиум.

За най-голям свой ужас Джизал чу Баяз да казва:

— Тогава ще е Аостум.

— Повече никой няма да прекосява реката при Аостум. Докато бягаше от войските на брат си, Скарио премина моста и го разруши след себе си.

— Съборил е моста?

— Точно така. Истинско архитектурно чудо от Старите времена, стоеше непокътнат в продължение на две хиляди години. Нищо не е останало от него. На всичкото отгоре валя много и реката е придошла, течението е силно и бродовете са неизползваеми. Боя се, че тази година няма да успеете да прекосите Аос.

— Налага се.

— Но няма как да стане. Ако искате съвет — оставете Старата империя в собствената й нищета и се връщайте там, откъдето сте дошли. В Калкис винаги сме се старали да държим средата, да поддържаме неутралитет и да стоим настрана от всичките бедствия, сполетели тези земи. Тук спазваме порядките на прадедите ни — и той посочи към себе си, — както виждате, градът се управлява от императорски легат, както е било в Старите времена, не от някой разбойник, дребен феодал или измислен император. — Нарба описа ленива дъга с отпуснатата си ръка. — Та както виждате, противно на всички очаквания успяваме да съхраним частица от миналото величие. Няма да рискувам всичко това. Приятелят ти Закаръс беше тук само преди месец.

— Идвал е тук?

— Каза ми, че Голтъс бил законният император, и поиска да го подкрепя. Пратих го да си върви по пътя със същия отговор, който сега ще дам и на теб. Тук, в Калкис, сме доволни от положението, такова каквото е. Не желаем да участваме в твоите машинации. Затова, магьоснико, спри да се бъркаш в нашите дела и си върви по пътя. Имате три дни да напуснете града.

След като ехото от последните думи на Нарба заглъхна, в залата настъпи тишина. Моментът се проточи до безкрай, само бръчките по челото на Баяз се очертаваха все по-дълбоко. Но в надвисналата тишина имаше и още нещо, бавно надигащ се страх.

— Сигурно ме бъркаш с някой друг — изръмжа Баяз и на Джизал му се прииска да се отдръпне и да се скрие зад някоя от красивите колони. — Аз съм Първия магус! Първият чирак на великия Ювенс!

Гневът в гласа му притисна гърдите на Джизал, изкара въздуха от дробовете му и изстиска и последната сила от тялото му. Магьосникът вдигна едрия си юмрук.

— Това е ръката, повалила Канедиас! Ръката, която короняса Харод! Ти смееш да ме заплашваш! Това ли наричаш славата на миналото? Градът се е сгърчил зад порутените си стени като някой престарял войн в станалата му вече голяма броня на отминалата младост!

Нарба се сви зад натрупаните съдове на масичката и Джизал изтръпна при мисълта, че легатът всеки момент ще избухне и ще се пръсне на парчета из цялата зала.

— Мислиш ли, че ме е грижа за скапания ти град? — прогърмя гласът на Баяз. — Как смееш да ми нареждаш кога да си тръгна? Три дни! Ще съм си тръгнал до ден! — при тези думи Баяз се обърна и тръгна с бърза крачка към вратата.

Ехото от виковете му остана дълго да кънти под блещукащия таван.

За момент Джизал не успя да помръдне от място, безпомощен и разтреперан. Накрая боязливо последва Баяз, мина покрай смаяните стражи на вратата и излезе.