Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (36)

Късмет

— Ставай, Лутар.

Клепачите на Джизал потрепнаха и се открехнаха. Светлината беше толкова ярка, че той не виждаше нищо наоколо. Изпъшка, примигна и засенчи очи с ръка. Някой разтърсваше рамото му. Деветопръстия.

— Трябва да тръгваме.

Джизал се надигна и седна. В тясната стая нахлуваше ярка слънчева светлина. Лъчите падаха право върху лицето му и осветяваха сноп от ситни прашинки във въздуха.

— Къде са останалите? — изграчи с набъбнал от съня език.

Рошавата глава на северняка посочи към високия прозорец. Джизал едва различи, примижал, силуета на брат Лонгфут. Той стоеше до прозореца със захванати на гърба ръце и гледаше навън.

— Навигаторът ни се наслаждава на гледката, а другите са отпред, подготвят конете за път и обмислят маршрута. Реших, че още няколко минути под одеялото ще ти дойдат добре.

— Благодаря.

Няколко часа щяха да му дойдат още по-добре. Раздвижи внимателно челюсти. Имаше кисел вкус в устата. Притисна леко език в болезнените дупки във венците си и в цепката на устната. С всеки ден отокът намаляваше. Вече почти беше свикнал с него.

— Дръж.

Джизал вдигна очи и видя, че Деветопръстия му подхвърля сухар. Понечи да го хване, но болната му ръка не се справи със задачата и сухарът падна в праха на пода. Севернякът вдигна рамене.

— Малко мръсотия няма да те убие.

— Напълно си прав.

Джизал вдигна парчето от земята, изтупа го с опакото на ръката си и отхапа, като внимаваше да дъвче откъм здравата страна на устата. Отметна одеялото, претърколи се и се изправи сковано. После направи няколко крачки, като пазеше равновесие с разперени настрани ръце.

— Как е кракът? — попита го Деветопръстия.

— И по-зле е бил.

Но е бил и доста по-добре. Куцаше тежко, почти не можеше да го прегъва. Щом отпуснеше тежестта си на него, усещаше болка в коляното и глезена. Поне можеше вече да ходи, а и всяка сутрин се справяше все по-добре. Стигна до грубата стена, затвори очи и пое дълбоко въздух. Идеше му едновременно да се смее и да плаче от облекчение, толкова доволен беше, че отново стои на краката си.

— Отсега нататък ще съм благодарен за всяко движение и всяка стъпка.

— Това ще мине след ден-два — ухили се Деветопръстия, — после пак ще почнеш да мрънкаш за храната.

— Няма — заяви твърдо Джизал.

— Е, хубаво. Седмица да е. — Отиде до прозореца в далечния край на стаята и сянката му се разтегли по прашния под. — Междувременно ела виж това.

— Кое? — Джизал заподскача до прозореца, застана до брат Лонгфут и се облегна на грапавата колона отстрани.

Задъха се, тръсна болния си крак. Погледна навън и челюстта му увисна.

Бяха някъде нависоко, на върха на склон или хълм над града. Току-що изгрялото бледожълто слънце беше на нивото на очите му. Над него небето беше изсветляло и ясно, тук-там с почти неподвижни бели облачета.

Гледката на Олкъс беше зашеметяваща, независимо че градът беше огромна руина и бяха минали стотици години от рухването му.

Под прозореца се разкриваше килим от разрушени покриви и порутени стени, ярко огрени от слънцето или потънали в дълбока сянка. Над него се издигаха величествени куполи, високи кули, гордо изправени колони и превъзходни арки. Джизал видя огромните площади и широките булеварди. Отдясно в тази каменна гора реката отваряше дълбока просека. Слънцето блестеше в накъдрената й повърхност. Докъдето стигаше погледът му, Джизал виждаше само мокър камък, в който се оглеждаше утринното слънце.

— Ето затова обичам да пътувам — пошепна Лонгфут. — В един-единствен миг всичко се промени и идването ни тук придоби смисъл. Има ли друга такава гледка? Колко хора могат да се похвалят, че очите им са зървали подобна прелест? Тримата сега стоим пред прозорец към историята, пред портал към отдавна забравеното минало. Не ще мечтая вече аз за прекрасния Талинс, облян в червения изгрев на слънцето. Нито за Ул-Наб, сияещ под синия лазур на небесата по пладне, нито за Осприя, гордо кацнал на планинските склонове, чиито светлини в сумрака на спускащата се нощ греят като ясни звезди в небето. От този ден нататък сърцето ми принадлежи на Олкъс. Истинска перла в короната на градовете. Така съвършен в смъртта си, че не дръзвам да си представя как ли е изглеждал приживе. Възможно ли е някой да не остане смаян при вида на това великолепие? Възможно ли е някой да не онемее при гледката на…

— Куп стари сгради — изръмжа Феро зад гърба му. — И е крайно време да се махаме оттук. Събирайте си нещата — каза тя и тръгна към изхода.

Джизал погледна през рамо към грейналите руини в далечината. Нямаше спор, че гледката беше великолепна, но в нея имаше и нещо плашещо. Великолепните сгради на Адуа, величествените стени и кули на Агрионт, всичко, което досега беше смятал за прекрасно и величествено, вече му изглеждаше като непретенциозна, скромна имитация. Почувства се нищожно малко и неуко момченце, което идваше от варварска страна и живееше в мрачни прозаични времена. С радост се отдалечи от прозореца и остави перлата на градовете в миналото, където й беше мястото. Олкъс нямаше да спохожда неговите сънища.

Кошмарите — може би.

 

 

Утрото преваляше, когато стигнаха до единствения все още оживен площад. Огромно пространство, претъпкано открай докрай. С неподвижна безмълвна тълпа. Тълпа, издялана от камък.

Имаше всякакви статуи във всевъзможни размери и материали. Имаше черен базалт и бял мрамор, зелен алабастър и червен порфир, и още стотици видове камък, чиито имена Джизал дори не знаеше. Разнообразието беше само по себе си тревожно, но приликата между тях беше онова, което го обезпокои повече. Нито една от статуите нямаше лице.

Чертите на огромните лица бяха одялани и вместо тях бяха останали безформени петна. По-малките бяха изсечени изцяло и на мястото им зееха нащърбени дупки. По гърдите, ръцете, шиите и челата им бяха изсечени грозни надписи на език, който Джизал не разпозна. Като всичко в Олкъс дори вандалското обезобразяване на статуите беше в грандиозни мащаби.

През средата на зловещото сборище имаше пролука, достатъчно широка, за да мине каруца. Джизал яздеше начело на групата. Чувстваше се като на парад, само че сред тълпа от обезличени зрители.

— Какво се е случило тук? — почуди се той.

Баяз вдигна поглед към една от главите, която сигурно беше поне десет разкрача висока. Очите и носът й бяха изсечени, но устните бяха строго стиснати. По едната буза беше дълбоко издялан груб надпис.

— Когато Глъстрод влезе в града, даде на прокълнатата си войска един ден, за да се отърват от жителите. Да дадат воля на яростта си, да заситят жаждата си за грабежи, изнасилвания и убийства. Сякаш такава жажда може да има насита. — Деветопръстия се покашля и се размърда неловко на седлото. — После им заповяда да свалят всички статуи на Ювенс в града. От всеки покрив, от всяка зала, пиедестал или храм. В Олкъс имаше много статуи на моя господар, все пак градът бе негово творение. Но Глъстрод прояви огромно старание. Издири ги до една и ги събра на този площад. Обезобрази ги и ги изписа с отвратителните надписи.

— Не са били много щастливо семейство. — Джизал никога не се беше разбирал кой знае колко с братята си, но това беше повече от прекалено. Отмести глава от протегнатите пръсти на гигантска ръка, отрязана до китката и изправена нагоре. По нея имаше грубо издялани символи.

— Какво пише?

— Повярвай ми, по-добре да не знаеш — намръщи се Баяз.

От едната страна на тази армия от статуи се издигаше колосална сграда, огромна дори в сравнение със заобикалящото я гробище на гиганти. Стълбите към входа й бяха високи като градска стена, а колоните на фасадата й бяха дебели като кули. Фронтоните им бяха украсени с протрити от времето надписи. Баяз спря коня си отпред и погледна нагоре. Джизал спря до него и погледна нервно останалите.

— Да вървим. — Деветопръстия се почеса по брадата и тревожно се озърна. — Искам да се махна оттук колкото може по-бързо и никога повече да не се връщам.

— Кървавия девет се бои от сенките, а? — изхили се Баяз. — Да ми бяха казали, нямаше да повярвам.

— Всяка сянка е хвърлена от нещо — изръмжа севернякът, но Първия магус беше непоколебим.

— Имаме време да поспрем — каза той, докато се смъкваше от седлото. — Вече сме близо до края на града. Най-много час и сме вън. Може би ще намерите това място за интересно, капитан Лутар. Също както и всеки друг, който реши да ме придружи вътре.

Деветопръстия изруга на своя език.

— Хубаво. По-добре да вървя, отколкото да чакам отвън — добави.

— Успяхте да събудите любопитството ми — каза Лонгфут и скочи от седлото. — Трябва да призная, че за разлика от вчера — в дъжда, днес — на светло — градът не изглежда никак страшен. Наистина не виждам откъде е тази лоша слава, която му се носи. Никъде в Кръга на света няма подобна колекция вълнуващи реликви от миналото, а аз съм любопитен човек и не се срамувам да си го призная. Точно така, никога досега не съм…

— Знаем какъв си — изсъска Феро. — Аз оставам да чакам тук.

— Прави каквото искаш. — Баяз свали жезъла си от седлото. — Както обикновено. Сигурен съм, че докато чакате, двамата с господаря Кай ще се развличате взаимно с куп забавни истории. Почти съжалявам, че ще пропусна такова веселие.

Феро и чиракът си размениха навъсени погледи, а останалите тръгнаха между статуите към широкото стълбище. Най-отзад с изкривена от усилие физиономия куцаше Джизал. Минаха през големия колкото къща портал и влязоха в хладната сумрачна и притихнала сграда.

Помещението напомняше на Джизал за Камарата на лордовете в Адуа, само че беше много по-голямо. Просторна кръгла зала като гигантска купа, в чиито стени са изсечени банки за сядане. Бяха издялани от многоцветен камък, от който сега цели парчета бяха разбити и пръснати по пода. Дъното на огромната купа беше заринато с натрошен камък и мазилка — останки от сринатия покрив.

— Аа. Великият купол е паднал. — Баяз примижа към яркосиньото небе през зейналата на тавана дупка. — Уместна метафора — промълви той, докато заобикаляше внимателно по извитата пътека към мраморните банки.

Джизал изгледа намръщен огромната площ на останалия таван и си помисли какво ли ще стане, ако от него се изрони парче и се стовари на главата му. Съмняваше се, че този път Феро ще успее да го зашие. Нямаше никаква представа защо Баяз го доведе в тази зала, но същото можеше да каже и за цялото пътуване. И наистина често си го казваше. Пое дълбоко въздух и закуца след Първия магус. Деветопръстия го последва по петите. Ехото от стъпките им изпълни огромното празно пространство.

Лонгфут запристъпва внимателно покрай камъните по пода и се загледа в тавана с интерес.

— Какво е това място? — извика той и гласът му отскочи многократно от извитите стени. — Някакъв театър ли?

— В известен смисъл, да — отвърна Баяз. — Това е заседателната зала на Имперския сенат. Тук сядаше императорът и изслушваше дебатите на най-мъдрите граждани в Олкъс. Тук се взимаха решения, които промениха хода на историята. — Гласът му стана писклив от вълнение. Изкачи едно стъпало по-нагоре по пътеката и развълнувано посочи с пръст към пода. — Доколкото си спомням, точно тук стоеше Калика, докато правеше обръщението си към сената, в което настоя за повече предпазливост при разрастването на империята на изток. А ето там, отдолу, му опонираше Ювенс с дръзки, силни аргументи и накрая го срази, бляскава победа беше. Наблюдавах ги като омагьосан. Не можех да си поема дъх от вълнение, само двайсетгодишен бях тогава. Помня този дебат така, сякаш беше вчера. Думите, приятели мои. Всичката стомана в Кръга на света не може да се мери по сила с тях.

— И все пак острие в ухото боли повече от дума — прошепна Логън.

Джизал прихна, но Баяз, изглежда, не забеляза. Беше прекалено зает да притичва от една каменна банка до друга.

— Оттук Скарпиус се обърна към сената, предупреждаваше за опасностите от упадъка, говори за истинското значение на думата гражданство. Целият сенат слушаше смаян. Гласът му звънеше като… като… — Баяз започна да стиска юмрук във въздуха, сякаш искаше да извади оттам търсената дума. — Ха. Няма значение. Нищо вече не е както трябва на този свят. Тогава бяха времена на велики мъже, които постъпваха както е редно. — Смръщи се към боклука по пода на огромната зала. — А сега са настанали времена на дребни хорица, които постъпват както се наложи. Малки хора с малки мечти, тръгнали по стъпките на гигантите. Както и да е, виждате, че навремето това беше величествена сграда!

— Ъ, да… — обади се колебливо Джизал и се отдалечи от другите, за да разгледа каменния фриз най-отзад зад банките.

Полуголи воини, заели всякакви пози, се нападаха помежду си с копията си. Великолепна изработка наистина, но на това място се усещаше странна неприятна миризма. На нещо гнило, спарено — като на запотени животни. Миризма на мръсни конюшни. Той сбърчи нос.

— Каква е тази миризма?

Деветопръстия подуши въздуха и лицето му моментално се изпъна. На него се изписа истински ужас.

— Мамка му… — измъкна рязко меча си и пристъпи напред.

Внезапно, обзет от паника, Джизал се обърна и посегна към дръжките на остриетата си.

Първоначално го помисли за просяк: тъмна фигура, увита в дрипи. Клечеше в сянката само на няколко крачки от него. И забеляза ръцете. Пръстите, криви като животински нокти, върху каменния под. Видя сивото лице, ако това въобще можеше да се нарече лице. Широки изпъкнали надочни дъги, но без нито косъм по тях, масивни челюсти, от които стърчаха несъразмерно големи зъби, сплескан като свинска зурла нос и малки черни очички, които святкаха свирепо към него. Беше нещо средно между човек и животно, но доста по-противно от всяко поотделно. Джизал зяпна от изумление и застина на място. Надали имаше смисъл да казва на Деветопръстия, че вече му вярва.

Повече от очевидно бе, че има такова нещо като шанка на този свят.

— Дръж го! — изкрещя севернякът и затича нагоре по стълбите с изваден меч. — Убий го!

Джизал тръгна неуверено към създанието, но с този крак нямаше никакъв шанс, а и то се оказа пъргаво като лисица. Преди да успее да направи и две олюляващи се крачки, съществото се обърна и се втурна към една пукнатина в стената. Промуши се и изчезна в нея като котка между дъските на ограда.

— Изчезна!

Баяз вече вървеше към изхода. Ехото от ударите на дървения му жезъл по мраморния под отекна между облите стени.

— Виждаме, капитан Лутар. Виждаме!

— Ще дойдат още — изсъска Деветопръстия, — винаги идват още! Да се махаме оттук!

Лош късмет, помисли си Джизал, докато, изкривил от болка лице, куцаше надолу по разбитите стълби. Лош късмет, че Баяз реши да спрат точно тук точно сега. Лош късмет, че кракът му беше счупен и не можа да настигне отвратителната твар. Лош късмет, че не успяха да прекосят реката другаде и се наложи да дойдат в Олкъс.

— Какво правят те тук? — извика Логън на Баяз.

— Мога само да гадая — изръмжа задъхан магусът. — След смъртта на Създателя ги преследвахме. Изтикахме ги до най-тъмните кътчета на света.

— Няма много други по-тъмни кътчета на света от това тук. — Лонгфут притича покрай тях и се втурна по стълбите на входа, като прескачаше по две наведнъж.

Джизал го последва с подскоци надолу.

— Какво става? — извика Феро и свали лъка от рамото си.

— Плоскоглави! — изрева Деветопръстия.

Тя го изгледа с недоумение, но той й махна с ръка.

— Просто тръгвай, мамка му!

Лош късмет, продължаваше да мисли Джизал. Че победи Бремър дан Горст в Турнира и Баяз избра него да дойде на това пътуване. Лош късмет, че въобще се хвана с тази работа с фехтовката. Лош късмет, че баща му избра него да постъпи в армията, вместо да седи и да не прави нищо по цял ден като братята си. Странно как навремето всичко това му изглеждаше като добър късмет. Понякога е трудно да направиш разлика.

Джизал се дотътри до коня си, хвана рога на седлото и с мъка го възседна. Лонгфут и Деветопръстия вече бяха на конете. Баяз мушкаше с разтреперани ръце жезъла на мястото му отстрани на седлото. Някъде зад тях в града заби камбана.

— Мили боже — каза Лонгфут, загледан с ококорени очи през множеството от статуи. — Мили боже.

— Лош късмет — промърмори Джизал.

— Какво? — Феро го погледна изпитателно.

— Нищо. — Джизал стисна зъби и заби шпори в хълбоците на коня.

 

 

Няма такова нещо като късмет. С тази дума идиотите обясняват последствията от собственото си безразсъдство, себелюбие и глупост. Най-често лош късмет означава лоши планове.

Ето го и доказателството.

Тя предупреди Баяз, че в града има нещо, нещо друго освен нея и петимата бели глупаци. Предупреди го, но той не искаше да чуе. Хората чуват онова, което искат да чуят. Идиоти.

Погледна към другите. Кай на капрата на подскачащата каруца, стиснал здраво юздите, приковал присвити очи в пътя. Лутар, озъбен, седнал стабилно на седлото с маниера на опитен ездач. Баяз, стиснал зъби, изпит и пребледнял, вкопчен в юздите с мрачно изражение на лицето. Лонгфут, непрекъснато надзъртащ през рамо с облещени от страх и безпокойство очи. Деветопръстия, подскачащ на седлото, запъхтян, загледан повече в юздата в ръцете си вместо в пътя отпред. Петима идиоти и тя.

Чу ръмжене и видя създанието, приклекнало на един от ниските покриви. Не беше виждала подобна твар — изгърбена маймуна с дълги криви крайници. Само дето маймуните не хвърлят копия. Проследи с поглед полета на дългия прът. Заби се с глух удар в ръба на каруцата. Остана там да се поклаща, докато групата отмина с тропот по разбитата улица.

Това копие може и да пропусна целта, но сред руините отпред имаше още от тези твари. Феро ги виждаше как се движат в сенките на порутените сгради. Притичваха по покриви, надничаха от изронените прозорци и зеещите врати. Изкуши се да пробва лъка си срещу тях, но после се отказа. Какъв смисъл? Бяха много. Сигурно стотици. Каква полза да убие някоя от тях, като така и така профучаваха и ги оставяха зад гърба си? Само ще си похаби стрелата.

Изведнъж до нея се стовари камък. Тя усети как парче от него прелетя и я одраска по ръката. На мястото се надигна едра капка тъмна кръв. Феро се намръщи, приведе глава и се сниши над гърба на коня. Няма такова нещо като късмет.

Но няма и смисъл да предоставяш на врага по-удобна мишена.

 

 

Логън си мислеше, че отдавна е оставил шанка зад гърба си, но след първоначалния шок, който изживя при срещата с онзи в голямата зала, вече не беше толкова учуден от ставащото. Трябваше да се досети, че така ще се случи. Само приятелите остават в миналото. Враговете винаги те следват по петите.

Сега камбаните биеха отвсякъде, руините кънтяха от звъненето им. То се забиваше в главата му, надмогваше тропота на копита, писъка на колелата на каруцата и вятъра в лицето му. Ек на камбани, далечен, близък, отпред и отзад. Сградите летяха покрай него, пълни с опасност сиви очертания.

Нещо профуча, отскочи от паветата и се завъртя във въздуха. Копие. Чу как друго изсвистя зад гърба му. Видя трето, което се плъзна и изтрака по пътя отпред. Преглътна мъчително, присви очи и се опита да не мисли как следващото се забива в гърба му. Но се оказа прекалено трудно. Всичките му сили отиваха да се държи на гърба на коня.

Феро се обърна и му изкрещя нещо през рамо, но думите й потънаха в шума. Той поклати глава и тя посочи рязко напред. Тогава разбра. Приближаваха в стремителен галоп към широка пукнатина в пътя. Устата на Логън зина почти колкото този процеп. Той изхълца от ужас.

Опъна силно юздата и копитата на коня му се хлъзнаха и занесоха настрани по древните павета, докато животното се опитваше да завие рязко вдясно. Седлото се лашна на една страна, но Логън успя да се задържи. Павета се сляха в сива мъгла пред очите му. Ръбът на бездната остана вляво, само на няколко крачки от препускащия кон. От него напряко на пътя тръгваха тесни пукнатини. Логън усещаше, че останалите са наблизо, чуваше виковете им, но не различаваше думите. Беше прекалено зает да се люшка и мята върху коня си, вкопчен с всички сили в юздата. Не спираше да шепне:

— Още съм жив, жив съм, още съм жив…

Отпред изникна храм. Препречваше пътя с гигантски, още непокътнати колони. Върху тях имаше чудовищна скална маса във вид на триъгълник. Каруцата изчезна с трясък между две от колоните, а конят на Логън някак намери пролука между други две. За миг влетяха в мрак, но веднага след това изскочиха отново на светло. Намираха се в просторна зала. Пукнатината беше погълнала стената отляво, а ако навремето беше имало покрив отгоре, сега той беше изчезнал. Останал без дъх, Логън препускаше напред. Погледът му беше прикован в широка аркада точно отпред. Големият светъл квадрат в тъмния камък подскачаше пред очите му от друсането на коня. Там ще са в безопасност, каза си, само да успеят да минат оттам — и ще се измъкнат. Само да успеят да минат…

Не видя летящото към него копие, но дори и да беше, нямаше да може да направи нищо. Извади късмет, че то не уцели крака му, а се заби пред него дълбоко в тялото на коня. Но с това късметът му се изчерпа. Животното изпръхтя, после предните му крака се подкосиха. Логън излетя от седлото с отворена уста, но от нея не се изтръгна нито звук. Подът на залата се надигна светкавично да го посрещне. Твърдият камък го блъсна в гърдите и му изкара въздуха. Удари се и в главата му блесна ярка светлина. Светът се завъртя шеметно пред очите му, пълен със странни звуци и заслепяващо ярко небе. Изтегли се на една страна и спря.

Остана да лежи зашеметен. Изпъшка тихо. Виеше му се свят, ушите му бучаха, не знаеше нито къде е, нито кой е. Изведнъж съзнанието му се върна.

Логън рязко вдигна глава. Бездната беше само на крачки от него и той чуваше бученето на водата в дъното й. Претърколи се встрани от коня и от струите тъмна кръв, които бавно си проправяха път по фугите между каменните плочи на пода. Видя Феро. Беше се снишила на едно коляно, вадеше стрели от колчана си и стреляше към колоните, през които само преди миг бяха влетели.

Шанка, много при това.

— Мамка му — изръмжа Логън и се отблъсна назад с крака, токовете на ботушите му изстъргаха по прашния камък.

— Хайде! — кресна Лутар, смъкна се от седлото, скочи на прашния под. — Хайде де!

Един плоскоглав се затича към тях. Пищеше и размахваше голяма секира. Скочи във въздуха, но както летеше напред, внезапно се превъртя и падна на земята. От лицето му стърчеше една от стрелите на Феро, след него обаче идваха други. Бяха много. Прокрадваха се иззад колоните с готови за хвърляне копия.

— Прекалено много са! — извика Баяз.

Възрастният магьосник вдигна навъсен поглед към върха на колоните и огромната каменна тежест отгоре им. Мускулите на челюстите му се стегнаха и въздухът около раменете му затрептя.

— Мамка му. — Логън тръгна към Феро.

Залиташе като пиян, едва успяваше да пази равновесие, цялата зала се люлееше пред очите му. Ударите на сърцето му щяха да го проглушат. Чу силен, остър пукот и една от колоните се разцепи по дължина. От пукнатината излетя облак прах. Със стържещ грохот камъкът над нея се размести. Няколко шанка вдигнаха глави към завалелите отломки, започнаха да сочат нагоре и да бърборят нечленоразделно.

Логън сграбчи Феро за китката.

— Скапанящина! — изсъска му тя, когато залитна и почти я повлече със себе си на пода.

Той скочи и я дръпна пак. Покрай главите им профуча копие, изтрака на пода и изчезна през ръба на пукнатината. Логън чу как шанка се раздвижиха. Ръмжаха и грухтяха помежду си, докато излизаха иззад колоните.

— Хайде де! — изкрещя отново Лутар и направи още една-две залитащи стъпки напред, без да спира да маха подканващо с ръце като обезумял.

Логън погледна към Баяз. Той стоеше, обвит в мараня от треперещ, извиващ се на вълни въздух, с изкривени от напрежение устни и изскочили очи. Прахолякът около ботушите му бавно започна да се надига във вихрушка. Над главата на Логън се разнесе мощен гръм и той видя през рамо как огромен каменен блок полита надолу. Стовари се с грохот и разтърси земята. Един шанка беше смазан под тежестта му, преди дори да успее да изквичи. От него остана само размазано петно кръв и премятащ се по пода нащърбен меч. Но другите идваха, Логън виждаше през сивите кълба прахоляк тъмните сенки, които препускаха напред с вдигнати над главата оръжия.

Още една от колоните се разцепи на две. Пречупи се и се срина абсурдно бавно пред смаяния поглед на Логън. Огромната каменна маса горе започна да се напуква и в следващия миг полетя на големи колкото къща късове. Логън се обърна, хвърли се по очи на земята и повлече Феро със себе си. Претърколи се, затвори очи и покри глава с ръце.

Въздухът се разцепи от оглушителен тътен, какъвто Логън не беше чувал досега. Земята забуча и изстена, сякаш целият свят се сриваше отгоре й. А може би наистина това ставаше. Подът подскочи и се разтресе. Последва нов мощен тътен, след него грохот и стържене на камък, накрая тихо почукване и после всичко замря в нещо подобно на тишина.

Логън отпусна стиснатите си до болка зъби и отвори очи. Въздухът беше пълен с гъст, парещ очите му прахоляк, но той все пак установи, че лежи на нещо като склон. Изкашля се и опита да се размърда. Отдолу се разнесе остро стържене, подът под него се размести и склонът сякаш стана по-стръмен. Логън ахна от изненада, залепи се обратно към пода и се хвана за него с върховете на пръстите си. С едната ръка още стискаше ръката на Феро и той усети как пръстите й са се вкопчили здраво в китката му. Надигна бавно глава, за да се огледа, и се вцепени.

Колоните бяха изчезнали. Цялата зала беше изчезнала. Пода го нямаше. Огромната пукнатина в земята го беше погълнала и сега зееше под Логън. Той не можа да повярва на очите си. Лежеше на една страна върху голяма каменна плоча, която само допреди секунда беше част от пода на залата, а сега висеше килната на самия ръб на бездънната пропаст.

Тъмните пръсти на Феро стискаха здраво китката му, скъсаният и ръкав се беше вдигнал до лакътя и разкриваше изпъкналите от напрежение сухожилия на предмишницата й. По-надолу видя рамото й, а след него навъсеното й лице. Останалото липсваше — не го виждаше, защото тя висеше над бездната под края на каменната плоча.

— Сс — изсъска Феро с разширени от уплаха жълти очи и отчаяно задраска по гладкия камък с пръстите на другата си ръка в търсене на нещо, за което да се хване.

От назъбения ръб се отрони камък и полетя в пропастта. Логън го чу да чатка в стените на разцепената земя.

— Мамка му — прошепна той.

Не смееше дори да диша. Какви бяха шансовете му да се измъкне оттук? Едно се знае за Логън Деветопръстия, че няма никакъв късмет.

Внимателно протегна свободната си ръка нагоре, напипа тесен ръб в гладкия камък и впи пръсти в него. Започна да се издърпва нагоре инч по инч. Напрегна мускули и взе да тегли Феро към себе си.

Отдолу се разнесе ново ужасяващо скърцане и горният ръб на плочата бавно се надигна. Логън изскимтя и се залепи за камъка, молейки се той да спре да се движи. Усети как плочата подскочи страховито нагоре и по лицето му се посипа фин прах от ръба. Накрая камъкът изстена и плочата бавно се върна в предишното си положение. Останал без дъх, Логън замря неподвижно. Нямаше път ни нагоре, ни надолу.

— Сс! — очите на Феро се стрелнаха към ръцете им с вкопчени в китките един на друг пръсти. После тя кимна рязко първо към ръба на плочата, после към пропастта под себе си. — Човек трябва да е реалист — прошепна тихо, разтвори пръсти и пусна ръката му.

Логън си спомни как висеше от покрива на сграда високо над кръг от пожълтяла трева. Спомни си как бавно се свличаше все по-надолу и викаше шепнешком за помощ. Спомни си как ръката на Феро сграбчи неговата и как го издърпа нагоре. Той поклати бавно глава и стисна още по-здраво ръката й.

Феро извъртя към него жълтите си очи.

— Шибан бял глупак!

 

 

Джизал се разкашля, претърколи се и взе да плюе прахоляка от устата си. Огледа се, примигвайки. Нещо не беше като преди. Много по-светло е, а ръбът на пукнатината е доста по-близо. Всъщност съвсем близо до него.

— Ъ — изпъшка той, неспособен да изговори цяла дума.

Половината сграда отпред се беше срутила. Беше останала само задната стена и една от далечните колони, сцепена на две. Всичко останало беше изчезнало, погълнато от зейналата бездна. Изправи се с олюляване и изкриви от болка лице, когато тежестта му падна на счупения крак. Видя Баяз, който лежеше недалеч, облегнат на стената.

Съсухреното лице на магуса беше цялото в струйки пот, а очите му блестяха от големи черни хлътнатини. Скулите му стърчаха под изопнатата прозрачна кожа на лицето. Приличаше на едноседмичен труп. Не даваше вид, че отново ще помръдне, но Джизал с изненада го видя да се изправя и да сочи с трепереща ръка към ръба на пропастта.

— Помогни им — изграчи той.

Другите.

— Насам! — гласът на Деветопръстия идваше изпод ръба на пропастта и звучеше задавено, сякаш някой го душеше.

Значи, ако не друго, поне е жив. На самия ръб голяма каменна плоча висеше под ъгъл надолу. Джизал пристъпи предпазливо към нея, очаквайки всеки момент подът под краката му да пропадне. Надникна в бездната.

Севернякът лежеше по корем с протегната нагоре, към ръба на каменната плоча, лява ръка, а дясната беше опънал в противоположната посока, към долния ръб. В десния си юмрук стискаше китката на Феро. Джизал не виждаше нищо повече от нея освен част от белязаното й лице. И двамата с Деветопръстия изглеждаха силно изплашени. Лежаха върху неколкотонен камък, който се поклащаше на ръба над бездънна пропаст и се държеше на косъм. Повече от очевидно бе, че всеки момент може да се откъсне от ръба и да полети надолу.

— Направи нещо… — прошепна Феро, не смееше дори да повиши глас.

Джизал отбеляза, че в думите й нямаше никакви подробности какво точно да направи.

Джизал облиза устната си. Може би, ако стъпи с цялата си тежест в горния край на плочата, тя ще се изравни с пода и двамата ще изпълзят обратно. Можеше ли да се окаже така просто? Пристъпи предпазливо, потривайки нервно пръсти. Изведнъж му прималя, обля го студена пот. Подпря ръце на грапавия ръб пред вторачените погледи на Феро и Деветопръстия.

Натисна внимателно и плочата леко се наклони надолу. Натисна по-силно. Чу се силно стържене и целият каменен блок рязко подскочи.

— Не бутай, мамка му! — извика Деветопръстия и се вкопчи още по-здраво в ръба.

— Какво да направя? — изписка ужасен Джизал.

— Дай нещо!

— Донеси каквото и да е! — изсъска Феро.

Джизал се огледа с обезумял поглед, но не видя нищо, което да му е от полза. От Лонгфут и Кай нямаше следа. Или бяха мъртви на дъното на пропастта, или се бяха отървали навреме. Нито една от двете възможности нямаше да го учуди. Ако щеше да спасява когото и да било, трябваше да го направи сам.

Свали палтото си и започна да го усуква в импровизирано въже. Претегли го в ръка и поклати глава. Това нямаше начин да свърши работа, но какъв друг избор имаше? Опъна палтото и подхвърли единия му край над ръба. Ръкавът падна на няколко инча от сгърчените пръсти на Деветопръстия и вдигна облак прах.

— Хубаво, добре, опитай пак! — каза севернякът.

Джизал издърпа палтото, вдигна го, наведе се колкото можеше по-ниско над плочата и отново метна края му. Този път ръкавът падна достатъчно близо до ръката на Деветопръстия, за да може той да го сграбчи.

— Да!

Уви другия край около китката си и платът се опъна силно през ръба.

— Да! Тегли сега!

Джизал стисна зъби и задърпа. Подметките му се плъзгаха по прашния каменен под, а счупените му ръка и крак пламнаха от болка. Палтото започна да се издърпва, бавно да се плъзга по камъка.

— Да! — изръмжа Деветопръстия и започна да се набира нагоре по плочата.

— Дърпай! — извика Феро, докато гърчеше нагоре тяло над долния ръб.

Джизал опъваше с всичка сила палтото. Беше затворил очи от напрежение и дъхът му свистеше през стиснатите зъби. До него изтрака копие. Вдигна поглед и видя, че на отсрещната страна на пукнатината се бяха събрали още плоскоглави и размахваха допотопни оръжия над главите си. Преглътна и отмести очи. Не можеше да си позволи да мисли за опасността сега. Трябваше само да продължава да дърпа палтото. Само това имаше значение, да дърпа и да не се отказва, независимо колко го болеше. А това вършеше работа. Бавно, много бавно, Деветопръстия и Феро се измъкваха от бездната. Най-после Джизал дан Лутар е герой. Най-после ще си заслужи мястото в тази проклета експедиция.

Изведнъж отекна рязко пращене.

— Мамка му! — изписка Логън. — Мамка му!

Единият ръкав започна бавно да се отпаря по шевовете. Конците се бяха опънали и малко по малко се късаха. Джизал изскимтя от ужас. Ръцете му изгаряха от болка. Да продължи ли да дърпа? Още един шев се отпра. Колко силно да дърпа? Нов шев.

— Какво да правя? — изкрещя той.

— Дърпай, мамка му!

И Джизал задърпа с всичка сила. Мускулите му щяха да се пръснат. Феро беше вече на плочата, ноктите й дращеха по гладкия камък. Ръката на Деветопръстия беше почти до ръба на плочата, почти го достигаше, трите му пръста се протягаха отчаяно да го хванат. Джизал дръпна с всичка сила…

И полетя назад, а в ръката му остана само парче от дрехата. Плочата се разтресе, изскърца и се килна отново. Логън изкрещя и се свлече. Ръката му продължаваше да стиска безполезната отпрана част от палтото. Нямаше писъци. Само тропот на търкалящи се камъни и след това нищо. И двамата с Феро полетяха надолу. Огромната плоча се люшна и се върна на мястото си, гладка и празна на ръба на пропастта. Джизал стоеше и я гледаше втрещен, с широко отворена уста. Остатъкът от палтото се полюшваше в изтръпналата му ръка.

— Не — пошепна той.

Не така ставаше в историите, които беше слушал.