Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (35)

Перлата на градовете

Сега поне можеше пак да язди. Тази сутрин бяха свалили шините и в момента кракът му се блъскаше болезнено при всяка крачка на коня. Пръстите му стискаха немощно юздата. Ръката му нямаше сила, болеше го без превръзката през гърдите. Всеки удар на копитата в потрошената каменна настилка тръпнеше в зъбите му. Но поне вече не беше в каруцата, това бе най-важното. В последно време малките неща го правеха истински щастлив.

Останалите яздеха в мрачна мълчалива група, посърнали като погребална процесия, но Джизал ги разбираше. Всичко наоколо беше посърнало и мрачно. Прашна равнина. Тук-там гола скала. Пясък и камъни, напълно лишени от живот. Небето беше все така бледосиво, натежало като олово, дъждовно, но дъжд така и не се изливаше на земята. Яздеха скупчени около каруцата, сякаш да се топлят взаимно. Бяха единствените топли същества насред стотици мили студена пустиня. Единствените движещи се същества в застинало във времето място. Единствено те живи в тази мъртва земя.

Пътят беше широк, но камъните по настилката бяха напукани и разкривени. На места цели участъци бяха оголени, а на други камъкът тънеше в калта. От двете страни на пътя стърчаха пъновете на отсечени дървета. Баяз явно забеляза погледа му.

— Някога този булевард минаваше под шпалир на величествени дъбове в продължение на двайсет мили от градските порти. Лятото листата им шумоляха от вятъра. Садени са в Старите времена собственоръчно от Ювенс. В самата зора на Старата империя, много преди да съм бил роден.

Обезобразените пънове бяха изсъхнали и посивели. Стърчащите трески по ръбовете им още носеха белезите на триона.

— Изглеждат като отрязани само преди месеци.

— Но са минали дълги години, момчето ми. Когато Глъстрод обсади града, заповяда да ги отрежат, за да захранят пещите му.

— Защо тогава не са изгнили?

— Дори гниенето е вид живот. А тук няма живот.

Джизал преглътна и прегърби рамене. Загледа се в крайпътните пънове. Приличаха на бавно нижещи се надгробни камъни.

— Не ми харесва това — промърмори тихо.

— Мислиш ли, че на мен ми харесва? — изгледа го намръщено Баяз. — Да не мислиш, че на някого от другите им допада? Понякога, ако човек иска да бъде запомнен, трябва да прави неща, които не му харесват. Чест и слава се печелят с борба, не с безгрижие. Богатство и власт се печелят в битки, не в мир. Нима подобни неща не те вълнуват вече?

— Вълнуват ме — промърмори Джизал, — сигурно…

Но вътрешно никак не беше сигурен. Погледна към необятното море от безжизнен прахоляк. В него нищо не загатваше за чест, за богатство и дума не можеше да става, а и не разбираше откъде можеше да дойде славата. Вече така или иначе беше добре познат на единствените петима души на стотици мили околовръст. Освен това започваше да се замисля дали дълъг скромен живот в нищета и тотална неизвестност би бил чак толкова лошо нещо.

Може пък, като се върне у дома, да попита Арди дали не иска да се оженят. Представи си усмивката, с която щеше да посрещне предложението му. Със сигурност първо щеше да го накара да тръпне в неизвестност, да чака за отговор. Със сигурност щеше го накара да се мъчи. Но после навярно щеше каже „да“. В края на краищата какво толкова можеше да стане? Баща му щеше се ядоса? Ще са принудени да живеят само на офицерската му заплата? Приятелите му идиоти и братята му ще се кискат зад гърба му, че е паднал така ниско? Почти се изсмя при мисълта, че това може да бъдат основателни причини.

Живот, изпълнен с тежка работа, но с любяща жена. Къща под наем в по-беден квартал в града, с евтини мебели, но уютно огнище. Без слава, без власт, без богатство, но с топло легло, в което ще го очаква Арди… След като беше погледнал смъртта в очите, след едната купичка овесена каша дневно, която вече приемаше с най-голяма благодарност, след дългите самотни студени нощи под дъжда това му изглеждаше доста приемлива съдба.

Усмивката му се разтегли широко и опъването на белега на брадичката му беше почти приятно усещане. Това определено не е никак лоша идея.

 

 

Високите стени се издигаха с нащърбени изпотрошени бойници и разбити кули. Мокри и белязани от черни пукнатини. Отвесен черен скален масив, който извиваше встрани и изчезваше в сивата пелена на ръмящия дъжд. Голата земя отпред беше подгизнала в кафяви локви и засипана с изпопадали от зида каменни блокове, които приличаха на огромни ковчези.

— Олкъс — изръмжа Баяз през стиснати зъби. — Перлата на градовете.

— Не виждам да блести — изсумтя Феро.

Логън също не видя блясък. Хлъзгавият път минаваше под зейнала порутена арка. На мястото на отдавна изчезналите порти имаше само дълбока сянка. Обзе го мрачно чувство, когато погледна в мрака. Стомахът му се сви на топка. Точно както когато погледна вратите на Кулата на Създателя. Сякаш надзърташе в гроб, най-вероятно своя собствен. Искаше му се само да се обърне назад и никога повече да не се връща тук. Конят му тихо изцвили и от устата му излезе пара, после отстъпи крачка назад. Изведнъж стотиците мили обратен път до морето му се сториха по-лесни за изминаване от няколкото крачки до градските порти.

— Сигурен ли си? — промърмори той на Баяз.

— Дали съм сигурен ли? Ама разбира се, че не съм! Пропътувах всичките тези мили през голата равнина просто защото ей така ми е хрумнало в момента! Прекарах дълги години в планиране на това пътуване и събрах тази група от всевъзможни места в Кръга на света само да се позабавлявам! Няма проблем, сега лека-полека се връщаме в Калкис. Дали съм сигурен? — поклати глава и смушка коня си към зеещата арка.

— Само попитах — сви рамене Логън.

Арката стана по-голяма и още по-голяма, та накрая ги погълна във вътрешността си. Сумракът на дългия тунел се изпълни с ехото на конски тропот. С тежестта на всичкия този камък, надвиснал отгоре и сякаш притиснал гърдите му, Логън едва успяваше да си поеме дъх. Наведе глава и се вторачи намръщено в кръга от светлина в другия край на тунела, който започна да се разширява с всяка следваща крачка. Извъртя очи и улови погледа на Лутар. Косата му беше залепнала за лицето от дъжда, той облизваше нервно устни.

Най-сетне излязоха от другата страна.

— Леле, майко — промълви брат Лонгфут, — мили боже…

От всички страни на огромния площад се издигаха гигантски сгради. От сивата пелена на дъжда изникнаха призрачните останки на високи колони, покриви, стълбове и огромни стени, сякаш строени за великани. Логън зяпна. Всички зяпнаха. Групичката стоеше насред това необятно пространство като малко стадо уплашени овце в очакване да дойдат вълците.

Високо над главите им дъждът съскаше по камъка, водата плющеше по лъскавите павета, стичаше се по ронещите се стени, църцореше в пукнатините на пътя. Ехото от копитата на конете заглъхна. Колелата на каруцата изскърцаха и изстенаха глухо. Никакъв друг шум. Нищо друго не помръдваше. Черни сгради, докъдето ти поглед стига, и разкъсани облаци, плуващи по сиво небе.

Групата продължи да язди покрай останките на огромен храм — камара от мокри каменни блокове и плочи, високи колони, срутени върху натрошената настилка на пътя, и цели участъци от покрива, останали там, където са паднали. С изключение на розовия белег на брадичката мокрото лице на Лутар стана сивкаво, докато гледаше огромната руина.

— Мамка му — прошепна той.

— Именно — прошепна Лонгфут, — впечатляваща гледка.

— Дворците на мъртви богаташи — каза Баяз. — Храмове, в които се молеха на гневни богове. Тържища, където купуваха и продаваха стоки, животни и хора. Където се купуваха и продаваха помежду си. Театрите, баните и бордеите, в които се отдаваха на страстите си. Преди идването на Глъстрод. — Посочи през площада надолу към хлътналата между подгизнали черни сгради каменна долина. — Това е булевард „Калайн“. Най-широкият булевард в града, място, където живееха най-знатните му обитатели. Пресича Олкъс в почти права линия от северната до южната порта. Сега всички ме чуйте внимателно — обърна се той и мокрото му седло изскърца. — На три мили южно от града има висок хълм, а на върха му — храм. Скалата Сатурнлайн, както го наричаха в Старите времена. В случай че се разделим, ще се чакаме там.

— Че защо ще се делим? — опули очи Лутар.

— Земята под града е… неспокойна, често се тресе. Сградите са древни и нестабилни. Надявам се да минем безпроблемно, но… ще е глупаво от моя страна да се осланям само на надежди. Ако стане нещо, тръгвате на юг. Към Сатурнлайн. Дотогава не се разделяйте.

Последното нямаше нужда от споменаване. Когато тръгнаха напред, Логън погледна към Феро. Черната й коса стърчеше на фитили, а кожата на тъмното й лице лъщеше от дъжда. Тя гледаше недоверчиво към извисилите се от двете им страни сгради.

— Ако стане нещо — прошепна й той, — ще ми помогнеш, нали?

Тя се поколеба за момент, после кимна.

— Стига да мога, бял.

— Това ми е достатъчно.

 

 

Единственото по-ужасно нещо от претъпкан с хора град беше град без жива душа в него.

Феро яздеше с лък в едната ръка и юзда в другата. Взираше се ту наляво, ту надясно. Надничаше в тесните задни улички, в празните прозорци и врати, напрягаше се да погледне от другата страна на този или онзи изронен ъгъл, над тази или онази порутена стена. Не знаеше какво търси.

Но държеше да е готова.

И другите се чувстваха като нея, виждаше го. Мускулите на челюстта на Деветопръстия не спираха да играят, докато оглеждаше руините. Ръката му не се отделяше от дръжката на меча — студена стомана, опръскана с капки вода.

Лутар подскачаше при всеки шум — хрущене на камък под колелата на каруцата, плясък на дъжда в локва, пръхтенето на конете. Главата му се стрелкаше ту насам, ту натам и езикът му нервно близваше стиснатите устни.

Кай седеше прегърбен на капрата и мократа коса се люшкаше покрай изпитото му лице. Устните му бяха съвсем побелели и здраво стиснати. Така дърпаше юздите, че сухожилията отвътре на кльощавите му ръце бяха изскочили. Лонгфут се оглеждаше сред безкрайните руини с ококорени очи и зяпнала уста. От време на време през наболата по кривия му череп коса се стичаха струйки вода. Като никога направо си беше глътнал езика — поне едно положително нещо в този забравен от бога град.

Баяз се опитваше да си придаде уверен вид, но Феро не се лъжеше лесно. Видя как ръката му се разтрепери, когато пусна юздата, за да избърше водата от гъстите си вежди. Видя как устните му се размърдваха безмълвно на всеки кръстопът, на който спираха, и как очите му се напрягат в дъжда, търсейки вярната посока. Тревога и съмнения се четяха във всяко негово движение. Той много добре знаеше онова, за което мислеше Феро. Мястото беше опасно.

Динг-донг.

Звукът като от удар на чук по далечна наковалня долетя приглушен от дъжда. Звукът на подготовка на оръжия за битка. Феро се изправи на стремената и се ослуша.

— Чу ли това? — рязко се обърна тя към Деветопръстия.

Той спря, заслуша се с присвити очи. Динг-донг.

— Чувам го — кимна и извади меча си от ножницата.

— Какво? — Лутар се заозърта с обезумял поглед и заопипва дръжките на остриетата си.

— Там няма нищо — сърдито каза Баяз.

Тя им даде знак с ръка да спрат и скочи от седлото. Тръгна бавно към ъгъла на следващата сграда. Опря гръб в грубия камък и зареди в движение стрела в лъка. Динг-донг. Усети, че Деветопръстия я следва, и присъствието му й вдъхна допълнителна увереност.

Плъзна се покрай ъгъла и застана на едно коляно. Пред очите й се разкри празен площад, целият в локви и пръснати камъни и мазилка. В далечния му край имаше висока кула. Стоеше наклонена на една страна. Точно под зеленясалия й купол зееха широки прозорци, чиито крила висяха отворени. Нещо мърдаше вътре. Нещо тъмно, поклащаше се напред-назад. Феро почти се усмихна при мисълта, че има цел за стрелата й.

Хубаво усещане: врагът да е пред очите ти.

В следващия момент чу тропот на копита. Баяз мина покрай нея и навлезе в празния площад.

— Сс! — изсъска му тя, но той не й обърна никакво внимание.

— Можеш да прибереш оръжието — провикна се магьосникът през рамо. — Това е стара камбана, която вятърът люлее. Градът е пълен с камбани. Трябваше да ги чуете как биеха навремето, когато се раждаше нов император, в деня на коронацията му, когато се женеше или се завръщаше от победоносен поход. — Вдигна ръце и повиши глас. — Градът кънтеше от радостния им звън, от всеки покрив и площад се вдигаха птици и политаха в небето! — вече направо крещеше. — Хората излизаха по улиците! Надвесваха се от прозорците! Обсипваха обичния си император с цветни листенца! Ликуваха до пресипване! — той се разсмя и свали ръце. Високо горе на кулата камбаната продължаваше да звънти под напорите на вятъра. — Много отдавна беше. Хайде, тръгваме.

Кай плесна с юздите и каруцата се изтърколи след Баяз. Деветопръстия сви рамене и прибра меча в ножницата. Феро не помръдна. Взираше се подозрително в черното очертание на наклонената кула и препускащите по небето над нея облаци.

Динг-донг.

След това тръгна подир другите.

 

 

Статуите изплуваха от пелената на проливния дъжд две по две, застинали във времето гиганти. Дългите години бяха изтрили чергите на лицата им и сега всичките бяха еднакво неразпознаваеми. Водата се стичаше по гладкия мрамор, капеше от бради и брони, от протегнати в заплаха или благословия ръце, отдавна ампутирани от времето до китката, до лакътя, до рамото. Някои от статуите имаха бронзов обков: огромни шлемове, мечове, скиптри, корони или лаврови венци — те бяха позеленели и от тях сега се стичаха мръсни струйки по лъскавия камък. По същия начин, по който изплуваха от дъжда двама по двама, потъваха обратно в него, отминаваха назад и се стопяваха в мъглата на забравата.

— Императорите — каза Баяз. — Стотици години, измерени в исторически фигури.

Извърнал нагоре глава, с изложено на дъжда лице, Джизал гледаше как владетелите от древността се нижеха покрай тях и надвисваха заплашително над изронения път, докато накрая вратът не го заболя от продължителното огъване назад. Тези статуи бяха два пъти по-високи и много повече от онези в Агрионт, но приликата помежду им предизвика у него внезапна носталгия.

— Точно като Кралския булевард в Адуа.

— Хм — изсумтя Баяз. — Ти откъде, мислиш, съм взел идеята?

Джизал тъкмо започваше да осмисля странните думи на магьосника, когато забеляза, че се приближават към последната двойка статуи. Едната беше силно наклонена настрани.

— Спри каруцата! — извика Баяз, вдигна мокра длан нагоре, а с другата дръпна юздата на коня си.

Пред тях не само нямаше повече императори от двете страни на пътя, нямаше го самия път. В земята зееше дълбока пропаст, огромна пукнатина в каменната плът на града. Напрегнал очи в далечината, Джизал едва успя да различи отсрещната страна — отвесна назъбена скала и ронеща се пръст. Смътните очертания на стени и колони ту се появяваха, ту изчезваха от поглед през талазите на проливния дъжд.

Лонгфут се покашля.

— Мисля, че няма да продължим оттук.

Джизал много внимателно се наведе от седлото и надникна в бездната. На дъното й препускаше тъмна река. Кипеше, пенеше се, дълбаеше измъчената земя под основите на града. Насред това подземно море стърчаха срутени стени, разбити кули и разпукани като черупка на орех чудовищно огромни сгради. На върха на една килната колона все още стоеше статуята на отдавна загинал герой. Някога ръката му сигурно е била вдигната триумфално, но сега изглеждаше така, все едно я протяга отчаяно, за да бъде измъкнат от водния кошмар.

Почувствал внезапен световъртеж, Джизал се дръпна отново назад на седлото.

— Не, не мисля, че ще минем оттук — дрезгаво рече той.

Баяз изгледа мрачно кипящата водна маса.

— Тогава трябва да намерим друг път, и то бързо. Градът е пълен с подобни пукнатини. Дори по права линия все още ни чакат мили път, а накрая имаме и мост за прекосяване.

— Стига още да е здрав — намръщи се Лонгфут.

— Здрав е! Канедиас строеше така, че творенията му да са вечни. — Първия магус вдигна поглед нагоре. Вече започваше да се смрачава, сивото небе сякаш се беше прихлупило още по-ниско над главите им. — Не можем да си позволим да се мотаем. Така няма да успеем да излезем от града, преди да се е стъмнило.

Джизал му хвърли ужасѐн поглед.

— Ще прекараме нощта тук?

— Очевидно — кисело отвърна Баяз и извърна коня си.

След като напуснаха булевард „Калайн“ и тръгнаха по по-тесните улици, руините сякаш започнаха да ги притискат от всички страни. Джизал се взираше напрегнато в заплашителните им сенки, които изникваха една по една от сумрака. Единственото по-страшно нещо от това да бъде обкръжен от тези останки денем беше да остане сред тях по тъмно. Предпочиташе да прекара нощ в ада вместо в този град. Всъщност щеше ли да е по-различно?

 

 

Реката препускаше отдолу в този сътворен от човешка ръка каньон — високи гладки каменни откоси. Впримчена в ограниченото пространство, великата Аос се пенеше и бушуваше с невероятна мощ. Захапваше свирепо гладкия мокър камък и гневно пръскаше мъгла от ситни водни капчици, която се издигаше високо нагоре. Феро не можеше да си представи как нещо би устояло толкова дълго над този потоп, но Баяз се оказа прав.

Мостът на Създателя беше здрав.

— При всичките ми пътувания в никой град или страна под милостивото слънце не съм виждал такова чудо. — Лонгфут поклати озадачен бръснатата си глава. — Как е възможно да се направи мост от метал?

Но той наистина беше направен от метал. Тъмен, гладък, матов и по него проблясваха водните капчици. Прехвърляше дълбокия каньон с една-единствена арка — неочаквано деликатна паяжина от тънки метални пръти, преплетени в празното пространство отдолу; а отгоре се ширеше път от скачени метални плочи, идеално подравнени, приканващи да минеш по тях. Здрави ръбове, прецизни линии и чисти повърхности. Единственото непокътнато човешко творение насред цял град, обхванат от бавно разложение във времето.

— Сякаш е бил завършен вчера — подхвърли Кай.

— А всъщност е може би най-старото нещо в града. — Баяз кимна към руините зад гърба им. — Всички творения на Ювенс са погубени. Сринати, натрошени, потънали в забвение, сякаш никога не са били изработени. А тези на Създателя не са помръднали. Ако е останало нещо да блести в този свят, това са те и блестят, защото светът около тях е избелял. — Изсумтя и от ноздрите му излезе пара. — Кой знае? Може да останат цели и непокътнати до края на дните, дълго след като всички ние легнем в гроба.

Лутар надзърна плахо в бушуващите води, явно се чудеше дали неговият гроб няма да се окаже в тях.

— Сигурен ли си, че ще ни издържи?

— В Старите времена този мост носеше тежестта на хиляди дневно. На десетки хиляди. Коне, каруци и безкрайни върволици от граждани и роби минаваха по него в двете посоки ден и нощ. Ще пи издържи. — Копитата на коня му зачаткаха по металните плочи.

— Явно този Създател е бил човек със… забележителен талант — промърмори навигаторът и последва Баяз по моста.

— Да, наистина — Кай плесна юздите. — Но вече е изгубен за света.

Следващ по моста тръгна Деветопръстия, а след него, макар и с неохота, Лутар. Феро остана на място под тежките капки на дъжда, гледаше начумерено каруцата и четиримата конници. Не й харесваше това. И реката, и мостът, и градът. Досега с всяка следваща крачка имаше чувството, че влизат в капан, но сега вече беше сигурна в това. Въобще не трябваше да слуша Юлвей. Не трябваше да напуска Юга. Тя нямаше работа тук, насред студената мокра пустош, в компанията на тези безбожници белите.

— Аз не минавам оттук — каза Феро.

Баяз се извърна към нея.

— Защо? Смяташ да прелетиш ли? Или просто ще си останеш от другата страна?

Тя се облегна назад и скръсти длани върху предния рог на седлото.

— Може и така да направя.

— А може би ще е добра идея да обсъждате това, след като излезем от града — промърмори Лонгфут, като поглеждаше нервно назад към празните улици.

— Прав е — каза Лутар. — Това място има зловеща атмосфера…

— Майната й на атмосферата — изръмжа Феро. — Майната ти и на теб. Защо да минавам от другата страна? Какво толкова има за мен от другата страна на тази река? Обеща ми отмъщение, дърт бял мошенико, а какво получавам — лъжи, дъжд и лоша храна. Защо да продължавам да те следвам и крачка по-нататък? Кажи де!

— Моят брат Юлвей ти помогна в пустинята. Ако не беше той, щеше да умреш там. Дала си му дума…

— Дума, а? Ха! Думата е верига, която лесно се къса, старче. — Тя тръсна рязко ръце пред себе си, все едно късаше нещо във въздуха. — Ето. Сега съм свободна. Не съм обещавала да ставам ничий роб!

Баяз изпусна дълга въздишка и се прегърби уморено на седлото.

— Животът е достатъчно труден и без твоята намеса, Феро. Защо? Защо винаги избираш трудния път пред лесния?

— Може би бог е имал нещо предвид, за да ме създаде такава, въпреки че не знам какво точно. Какво е Семето?

Право в целта. Когато изрече думата, през лицето на стария бял премина внезапен спазъм.

— Семе? — промърмори озадачен Лутар.

— Може би е по-добре да не знаете. — Баяз изгледа начумерено учудените лица на другите.

— Не става. Ако пак заспиш за седмица, искам да знам с какво се захващаме и защо.

— Вече съм напълно възстановен — сопна се Баяз, но Феро знаеше, че това е лъжа: той изглеждаше още по-сбръчкан, по-остарял и по-изнемощял. Може и да беше буден, да беше в състояние да язди и да говори, но не беше възстановен. Нея не можеше да я излъже с подобни твърдения. — Това повече няма да се повтори, можеш да разчиташ на…

— Ще те попитам пак и този път искам кратък отговор. Какво е Семето?

Баяз я погледна изпитателно в очите и тя устоя на погледа му.

— Добре тогава. Ще поседим под дъжда да обсъдим нещата от живота. — Той обърна коня си и спря на крачка от началото на моста. — Семето е едно от имената за онова, за което Глъстрод копа дълбоко в земята. За онова, което после използва, за да направи всичко това.

— Това? — избоботи Деветопръстия.

— Всичко това. — Първия магус описа дъга около себе си. — Семето унищожи най-великия град на света и опустоши земята около него за вечни времена.

— Значи е оръжие — предположи Феро.

— То е камък — обади се неочаквано Кай. Седеше прегърбен на капрата на каруцата със зареян в нищото поглед. — Скала от подземния свят. Останала тук заровена от времето, когато Еуз прогонил дяволите от земята. Семето е плът от Другата страна. Парченце от материята на самата магия.

— Точно така — прошепна Баяз. — Поздравления, господарю Кай. Явно има поне една област, в която вече не си пълен невежа. Е? Достатъчно отговори ли получи, Феро?

— Един камък е направил всичко това? — Деветопръстия не изглеждаше доволен. — И за какво ни е такова нещо, мамка му?

— Мисля, че някои от нас вече се досещат. — Баяз погледна Феро право в очите и се усмихна зловещо, сякаш четеше мислите й.

А може би наистина успяваше. Не бяха тайна за никого.

Истории за дяволи, копаене и древни мокри руини, нищо подобно не интересуваше Феро. Тя мислеше как цялата огромна империя на Гуркул се превръща в безплодна мъртва земя. Как хората изчезват и императорът им потъва в забвение. Градовете й стават на прах. Мощта й остава само спомен. В главата на Феро бушуваше жажда за смърт и отмъщение. Тя се усмихна.

— Добре — каза. — Но защо съм ти притрябвала аз?

— Кой е казал, че чак толкова си ми притрябвала?

— Хм — изсумтя Феро. — Ако не беше така, нямаше да ме търпиш толкова време.

— Вярно.

— Тогава защо?

— Семето не може да бъде докоснато. Дори да гледаш в него е болезнено. След падането на Глъстрод влязохме с императорската армия в опустошения град да търсим оцелели. Не открихме нито един. Само ужас, руини и трупове. Неизброимо много трупове. Погребахме стотици хиляди в огромни ями, по сто тела във всяка. Работата се проточи дълго. Веднъж една от ротите попадна на нещо странно в руините. Капитанът й го донесе на Ювенс, увито в наметалото си. Още преди залез-слънце човекът се съсухри и умря. И цялата му рота също. Косата им опада, телата им се сбръчкаха. За по-малко от седмица всичките сто мъже бяха трупове. Но Ювенс остана незасегнат. — Баяз кимна към каруцата: — За тази цел Канедиас е направил кутията и затова сега тя е с нас. За да ни предпазва. Никой от нас не е в безопасност. Никой освен теб.

— Защо аз?

— Никога ли не си се питала защо не си като другите? Защо не виждаш цветове? Защо не изпитваш болка? Ти си това, което бяха Ювенс и Канедиас. И Глъстрод. Дори самият Еуз.

— Човек с дяволска кръв — рече Кай. — Благословен и проклет.

— Какво значи това? — изгледа го навъсено Феро.

— Ти си потомка на демони — крайчецът на устните на чирака се повдигна в многозначителна усмивка. — Естествено, много малко от Старите времена е останало в теб, но въпреки това не си изцяло човек. Ти си реликва. Последната едва доловима следа от Другата страна.

Феро понечи да отвърне с някоя хаплива забележка, но Баяз я сряза.

— Няма смисъл да отричаш, Феро. Нямаше да си тук, ако имах и най-малко съмнение. Не извръщай гръб на произхода си. Приеми го. Той е дар. Ти можеш да докоснеш Семето. Може би си единствената в целия Кръг на света, която може. Само ти можеш да го докоснеш и само ти можеш да го носиш в битка. — Той се наведе към нея и прошепна: — Но само аз мога да запаля пламъците му. Достатъчно горещи, за да изпепелят Гуркул и да го превърнат в пустиня. Достатъчно горещи, за да превърнат в пепел Калул и слугите му. Достатъчно горещи, за да заситят, че дори и да преситят жаждата ти за отмъщение. Сега готова ли си да вървиш? — цъкна с език, обърна коня си и тръгна пак по моста.

Феро се вторачи намръщена в гърба на стария бял, докато яздеше след него. Прехапа устна. Облиза се и усети вкуса на кръв. Кръв, но без болка. Никак не й се искаше да вярва на думите на стария магус, но не можеше да отрече, че не е като другите. Спомни си как веднъж ухапа Аруф и той й каза, че майка й със сигурност е била змия. А защо не демон тогава? Загледа се в цепките между металните плочи на моста и видя бушуващата отдолу вода. Намръщена, продължи да мисли за своето отмъщение.

— Няма никакво значение каква е кръвта ти. — Деветопръстия яздеше до нея. Яздеше зле както обикновено. Гледаше право в нея. — Един мъж сам взима решенията си, така ми казваше баща ми. Май същото се отнася и за жените.

Феро не отговори. Дръпна юздите и изостана назад от другите. Жена, демон или змия, нямаше никакво значение. Искаше единствено да накара гуркулите да си платят. Омразата й беше силна и с дълбоки корени. Топло и познато чувство. Най-старият й другар.

На нищо друго не можеше да вярва.

Феро последна слезе от моста. Хвърли още един поглед през рамо, преди да поеме отново през разрушения град. Погледна към руините, от които бяха дошли, едва забележими в далечината, обвити в булото на дъжда.

— Сс! — тя дръпна рязко юздата и впери мрачен поглед над буйната река.

Очите й зашариха по стотиците празни прозорци и врати, по стотиците зейнали пукнатини и дупки в разрушените стени.

— Какво видя? — чу до себе си разтревожения глас на Деветопръстия.

— Нещо. — Но вече не го виждаше. По протежението на реката останките на сградите лежаха празни и безжизнени.

— На това място не е останала жива душа — каза Баяз. — Тъмнината скоро ще ни застигне. Не знам за вас, но аз предпочитам да имам покрив над старите си кости за през нощта. Очите ми погаждат номера.

Феро навъси вежди. Дяволски или не, очите никога не й погаждаха номера. Имаше нещо в града. Усети го.

Наблюдаваше ги.