Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (32)

Белези

Жълтите очи на Феро бяха присвити от напрежение, докато работеше по шевовете — блестящият връх на ножа й клъцваше прецизно един по един конците. С бързи и сигурни движения кафявите й пръсти ги издърпваха внимателно от кожата на Лутар. Логън гледаше отстрани и учуден поклащаше глава. Много пъти беше гледал как се вадят шевове, но такива майсторски умения виждаше за пръв път. Лутар, изглежда, почти не изпитваше болка — нещо необичайно за състоянието му в последно време.

— Ще трябва ли нова превръзка?

— Не. Нека диша. — Последният конец излезе и Феро го хвърли настрана при останалите кървави парченца.

Отдръпна се назад и огледа резултата.

— Добра работа — прошепна Логън.

Не беше очаквал, че ще се получи и наполовина толкова добре. На светлината от огъня челюстта на Лутар изглеждаше леко изкривена, все едно дъвчеше на една страна. Кривата линия на белега тръгваше от долната му устна и се раздвояваше при върха на брадичката. От двете й страни се виждаха ясно розовите точици, където допреди малко бяха конците. Кожата около тях беше изопната и леко изкривена. Беше останал само малък оток, който скоро щеше да изчезне напълно.

— На това му казвам добър шев. Никога не съм виждал по-добра работа. Къде си се научила да го правиш?

— Научи ме човек на име Аруф.

— Много добре те е научил. Рядко срещано умение. Голям късмет имаме, че ти го е разкрил.

— Е, първо трябваше да го изчукам.

— Ааа. — Това придаваше различен оттенък на обяснението й.

— Нямах нищо против — сви рамене Феро, — беше добър човек, а ме научи и как да убивам. Налагало ми се е да чукам къде по-гадни от него за много по-малко в замяна. — Тя изгледа навъсено челюстта на Лутар и натисна леко с пръсти да провери кожата около раната. — Много по-малко.

— Хубаво — промърмори Логън и двамата с Лутар си размениха тревожни погледи.

Разговорът беше тръгнал в съвсем неочаквана посока. Може би трябваше да очаква подобна реакция от Феро. През по-голямата част от времето се мъчеше да изкопчи от нея по някоя и друга дума, а после, когато това станеше, нямаше представа какво да прави оттам нататък.

— Зараснало е — обяви намусено Феро след кратко оглеждане на лицето на Лутар.

— Благодаря. — Той хвана ръката й, преди да е успяла да я отдръпне. — Много ти благодаря. Не знам какво щях да правя, ако…

Лицето й се изкриви, все едно онзи току-що я беше зашлевил.

— Хубаво! — измъкна пръсти от ръката му. — Но ако пак ти размажат физиономията, сам ще си я шиеш. — Феро се изправи и се отдалечи.

Седна в подскачащите сенки в ъгъла на руините — възможно най-далеч от останалите, без да излиза навън. Очевидно мразеше благодарностите точно толкова, колкото и всеки друг разговор, но Лутар не обърна много внимание на това — беше толкова щастлив, че най-после се е отървал от превръзката на лицето.

— Как изглежда? — попита той, докато, кръстосал поглед, се опитваше да види брадичката си, после я натисна внимателно с пръст.

— Добре е — отвърна Логън. — Късметлия си. Е, може и да не си толкова хубав като преди, но пак си много по-красив от мен.

— Естествено — усмихна се Лутар и облиза устната си. — Нали не са ми отрязали главата.

Логън на свой ред се усмихна и приклекна до тенджерата на огъня. Разбърка я. Вече се разбираше добре с Лутар. Тежък урок — да ти размажат така физиономията, — но с огромен ефект върху момчето. Научи го на уважение, при това много по-бързо от всякакви разговори. Научи го да бъде реалист, а това беше добре. Малки жестове, един по един. Тази тактика рядко се проваляше. Тогава забеляза навъсения поглед на Феро и усмивката му посърна. При някои хора ставаше за повече време, а при други просто не се получаваше. С Дау Черния беше така. Роден е да върви сам, както би казал бащата на Логън.

Погледна отново съдържанието на тенджерата и не остана въодушевен. Овесена каша с няколко парченца бекон и накълцани корени. Наоколо нямаше никакъв дивеч. Мъртва земя — името говореше само за себе си. Зеленината на равнината се беше сменила с тук-там по някоя кафява туфа трева по сивата пръст. Огледа останките от външните стени на къщата, в която бяха устроили лагера си. Огънят хвърляше отблясъци по разкъртените зидове, по напуканата мазилка и нацепеното на трески дърво. В пукнатините нямаше прорасла папрат, нямаше и едно стръкче, покарало в пръстения под, нито петънце мъх между камъните. Логън реши, че сигурно от векове никой не е стъпвал на това място.

Никой освен тях.

Също така беше тихо. Тази вечер нямаше вятър. Чуваше се само тихото пукане на огъня и тихото мърморене на Баяз, който в този момент поучаваше чирака си. Логън беше повече от доволен, че Първия магус се беше съвзел, независимо че изглеждаше още по-стар и в още по-мрачно настроение. Най-малкото вече нямаше нужда той да взима решенията. Досега това никога не беше свършвало добре за никого.

— Най-после ясно звездно небе! — напевно отбеляза брат Лонгфут, докато влизаше наведен под трегера на вратата, и с огромно задоволство посочи нагоре. — Идеално небе за навигация! За пръв път от десет дни насам звездите греят ярко и сега с гордост мога да заявя, че не сме се отклонили и с крачка от набелязания маршрут! Нито крачка! Водил съм ви в правилната посока, приятели. Да! Обратното не е присъщо на брат Лонгфут! Точно както ви казах, остават ни четирийсет мили до Олкъс!

Не последваха бурни овации. Баяз и Кай бяха потънали в разгорещения си спор и продължиха да разменят шепнешком сърдити реплики. Лутар въртеше в ръце кинжала си и се опитваше да намери точния ъгъл, под който да се огледа в острието. Феро седеше намръщена в ъгъла. Лонгфут въздъхна и клекна до огъня.

— Пак ли овесена каша? — измърмори той, надникна в тенджерата и сбърчи нос.

— Боя се, че да.

— Е, какво пък. Несгодите на пътуването, а, приятелю? Няма слава в път без премеждия и трудности.

— Хм — изсумтя Логън.

Той лично беше склонен към не толкова много слава, но да има прилична храна. Разбърка унило бълбукащата каша.

Лонгфут се наведе към него и прошепна в ухото му:

— Май нашият славен работодател има неприятности с ученика си.

Гласът на Баяз се повишаваше с всяка секунда и раздразнението му ставаше все по-доловимо.

— … хубаво, че можеш да въртиш умело тигана, но въпреки това основното ти занимание си остава изучаването на магия. Напоследък забелязвам голяма промяна в отношението ти. Станал си прекалено мнителен и непокорен. Започвам да подозирам, че се очертаваш като разочароващ ученик.

— А вие винаги ли сте били съвестен ученик? — устните на Кай загатнаха присмехулна усмивка. — Вашият учител никога ли не е бил разочарован от вас?

— Беше и последствията бяха ужасяващи. Всички правим грешки. Но работата на учителя е да спре учениците си, преди са повторили неговите грешки.

— Тогава може би трябва да ми разкажете за грешките си. Така ще мога да се поуча от тях.

Учител и ученик размениха гневни погледи над огъня. Логън не хареса изражението на Баяз. И преди беше виждал това лице така намръщено и последиците не бяха никак приятни. Той не разбираше как само за седмици държанието на Кай се беше променило от смирено подчинение във враждебно противопоставяне, но виждаше, че от тази промяна животът на никого в групата не ставаше по-лек. Престори се, че е погълнат от бъркането на кашата, и притихна в очакване на мощния рев на огнената експлозия. Вместо това до ушите му достигна само тихият глас на Баяз.

— Добре, господарю Кай, като никога в предложението ти има известен смисъл. Да поговорим за моите грешки. Доста обширна тема. Откъде да започна?

— Да кажем, от началото — каза замислено чиракът. — Откъде другаде може да се започне история?

Първия магус се подсмихна горчиво.

— Хм. Така да бъде. Много отдавна, в Старите времена — помълча и се загледа в огъня, а пламъците се отразиха в изпитото му лице, — бях първият чирак на Ювенс. Но скоро след като започна обучението ми, моят господар взе още един чирак. Момче от Юга. Казваше се Калул. — Сред сенките в ъгъла Феро рязко вдигна очи и го изгледа намръщено. — Още от самото начало не се разбирахме. И двамата бяхме твърде горделиви и прекалено завистливи към уменията на другия. Ревнувахме се за най-малката похвала от нашия господар. Съперничеството ни не отслабна с годините, въпреки че Ювенс взе още чираци — общо дванайсет. В началото това съперничество ни правеше само по-добри ученици: по-старателни, по-отдадени на учението. Но след ужасите на войната с Глъстрод много неща се промениха.

Логън извади паниците и започна да сипва с лъжица горещата каша, като надаваше ухо на историята на Баяз.

— Съперничеството ни се превърна във вражда, а враждата доведе до омраза. Биехме се с думи, с ръце, накрая и с магия. Сигурно, ако бяхме оставени без надзор, щяхме да се избием. И сигурно сега светът щеше да е по-добро място, но Ювенс се намеси и ни спря навреме. Мен изпрати в далечния север, а Калул — на юг. Заминахме за двете велики библиотеки, които нашият господар беше построил преди години. Бяхме изпратени там да учим отделно един от друг, сами, докато страстите ни се охладят. Ювенс се надяваше, че високите планини, огромното море и необятната шир на Кръга на света помежду ни ще сложат край на враждата, но ни беше подценил. Изгаряхме от гняв всеки в своето собствено изгнание, обвиняхме другия за неволите си и планирахме малките си отмъщения.

Логън насипа всичката каша по паниците, докато Баяз гледаше изпод вежди чирака си.

— Ех, де да имах достатъчно мозък в главата си тогава, да бях послушал господаря си, но не, бях млад, твърдоглав и горделив. Изгарях от желание да съм по-могъщ от Калул. Та с цялата си глупост реших, че щом Ювенс не иска да ми даде повече знания… трябва да намеря друг учител.

— Пак ли тоя бъркоч, бял? — изръмжа Феро и дръпна паницата от ръката на Логън.

— Няма нужда да ми благодариш. — Той й подхвърли лъжица и тя я улови във въздуха, после отнесе паница на Баяз.

— Друг учител ли? Че кой друг би могъл да те научи на повече?

— Само един. Канедиас. Господарят Създател. — Баяз завъртя замислено лъжицата в ръка. — Отидох в Кулата, паднах на колене в краката му, умолявах го да ме вземе като ученик. Естествено, точно както беше отказвал на много други преди мен, той отказа… в началото. Но аз бях упорит, не отстъпих и накрая той се предаде, съгласи се да ме вземе.

— И тогава заживяхте в Кулата на Създателя — рече Кай.

Прегърбен над паницата си, Логън потрепери. Краткото посещение на онова място още го преследваше в сънищата му.

— Точно така — каза Баяз. — И започнах да се уча от него. Моите умения във Върховното изкуство бяха от полза за новия ми господар. Но той се оказа още по-ревнив към тайните си и от Ювенс. Скъсвах се от работа над пещите му, изстискваше ме като роб, а в замяна ми подхвърляше трохи от уменията си, само колкото трябваше да знам, за да мога да му служа. Недоволството ми растеше. Един ден, когато Създателят напусна Кулата, за да набави нови материали за работата си, любопитството, амбицията и жаждата за знания ме подмамиха към онези части от Кулата, в които ми бе забранено да стъпвам. И там открих най-ревниво пазената тайна на Канедиас. — Баяз замълча.

— Каква беше тя? — подкани го Лонгфут със застинала пред устата лъжица.

— Неговата дъщеря.

— Толомей — прошепна едва доловимо Кай.

Баяз кимна и крайчецът на устата му се повдигна, сякаш в мислите му нахлуха приятни спомени.

— Нямаше друга като нея. Никога не беше напускала дома на баща си, дори не беше разговаряла с друг човек освен него. Както научих, тя му помагаше за някои неща. Работеше… с материали… които само човек с кръвта на Създателя можеше да докосва. Това според мен беше и единствената причина, поради която той се беше съгласил на потомство. Красотата й нямаше равна. — Лицето на Баяз потръпна, той сведе поглед към земята и се усмихна горчиво. — Или поне такава е останала в спомените ми.

— Това беше вкусно — каза Лутар, облиза пръсти и остави настрана празната паница. В последно време не беше никак придирчив към храната. Логън реши, че няколко седмици, без да можеш да дъвчеш, вършат чудеса. — Има ли още? — попита той с надежда.

— Вземи моята — изсъска Кай и бутна към него паницата си. Лицето му беше смъртно пребледняло, очите му блестяха като ярки точки в мрака, докато гледаше навъсено учителя си. — После?

Баяз вдигна поглед от земята.

— Аз бях запленен от Толомей, а тя — от мен. Сигурно ви се струва странно, но тогава бях млад. Бях пълен с енергия и имах красива коса — като на капитан Лутар. — Той прокара длан по голото си теме и вдигна рамене. — Влюбихме се. — Баяз изгледа всеки от групата, сякаш ги предизвикваше да се засмеят, но Логън беше прекалено зает да осмуква остатъците от солената каша между зъбите си, а останалите не си позволиха дори усмивка.

— Тя ми разказа за задачите, които й дава баща й, и аз започнах горе-долу да разбирам работата й. Канедиас беше събрал от близо и далеч парченца от долния свят, останали от времето, когато демоните бродели свободно по земята. Опитваше се да овладее силата на тези остатъци, за да ги използва в машините си. Играеше си със сили, забранени от Първия закон, и вече беше постигнал известен успех.

Логън се размърда смутено. Спомни си онова нещо върху мокрия бял каменен блок в Кулата на Създателя — странно и интересно. Разделителят, така го нарече Баяз. Две остриета — едното в този, другото в долния свят. Вече и той загуби апетит. Остави недоядената си паница до огъня.

— Бях ужасѐн — продължи разказа си Баяз. — Помнех разрушенията, които Глъстрод стовари върху света. Реших, че трябва да отида при Ювенс и да му разкажа всичко, но се страхувах да оставя Толомей, а тя не искаше да напуска единствения свят, който познаваше. И аз отлагах тръгването си, докато един ден Канедиас не се завърна неочаквано и не ни откри двамата с Толомей. Яростта му… — Баяз замижа, сякаш споменът му причиняваше болка — … беше неописуема. Цялата Кула се разтресе от нея, прокънтя от нея, избухна в пламъци от нея. Извадих късмет, че се отървах жив. Побягнах и потърсих убежище при предишния си учител.

— Явно е бил голям добряк, щом ти е простил — изсумтя Феро.

— За мое щастие, да. Въпреки предателството ми Ювенс не ме отпрати. Особено след като му разказах за опитите на брат му да наруши Първия закон. Създателят се появи, беше побеснял от ярост. Настояваше за възмездие за опорочената си дъщеря и за откраднатите си тайни. Ювенс отказа. Вместо това го попита за експериментите му. Братята се сбиха, а аз отново побягнах. Небето се озари от яростта на битката им. Когато се върнах, заварих Ювенс мъртъв, а брат му беше изчезнал. Заклех се да отмъстя за господаря си. Събрах магусите от всички краища на света и тръгнахме на война със Създателя. Всички заедно. Освен Калул.

— Защо без него? — изръмжа Феро.

— Той каза, че не може да ми се вярва. Че моята глупост е предизвикала войната.

— Бил е напълно прав май? — промърмори Кай.

— Донякъде може би. Но той ме обвини в ужасни неща. Той и проклетият му чирак Мамун. Лъжи — изсъска Баяз, — долни лъжи. Ала останалите магуси не се подведоха. Затова Калул напусна ордена. Върна се в Юга да търси и трупа мощ другаде. И я намери. Направи онова, което беше направил Глъстрод преди него, навлече си проклятие. Наруши Втория закон и яде човешка плът. Само единайсет души тръгнахме на война с Канедиас, но само деветима се върнахме живи. — Баяз пое дълбоко въздух и издиша тежко. — Е, господарю Кай. Това е историята на моите грешки, разкрита пред теб, както поиска. Сигурно ще кажеш, че те са причината за смъртта на господаря ми, за разкола в нашия орден. Че заради тях сега отиваме на запад и навлизаме в останките на миналото. Че те са причината за счупената челюст на капитан Лутар.

— Семената на миналото дават плод в настоящето — рече Логън.

— Така е — каза Баяз, — точно така е. При това кисели плодове. Сега готов ли си да се поучиш от моите грешки, както това направих аз, господарю Кай, готов ли си да слушаш малко по-внимателно какво казва учителят ти?

— Разбира се — отвърна чиракът, но на Логън му се стори, че долавя известна ирония в тона му. — Ще се подчиня безпрекословно.

— Мъдро решение. Ако аз се бях подчинил на Ювенс, сега може би нямаше да имам това. — Баяз разкопча най-горните копчета на ризата си и дръпна яката на една страна. Подскачащите отблясъци на огъня осветиха стар белег, който тръгваше от долната част на шията на магьосника и стигаше до рамото му. — Това ми остави самият Създател. Само инч встрани и щях да съм мъртъв. — Баяз с мрачно лице потърка белега. — Беше толкова отдавна, а още боли от време на време. Колко болка ми причини през всичките тези години… та, както виждаш, господарю Лутар, белезите не означават, че е дошъл краят на света.

— Сериозна рана, разбира се — покашля се Лонгфут, — но вярвам, че мога да се похваля с нещо по-сериозно.

Той хвана мръсния крачол на панталона си и го вдигна чак до чатала. Извъртя кльощавия си крак към светлината на огъня. Сивата сбръчкана кожа на белега опасваше бедрото му. Дори Логън остана впечатлен.

— Какво е това, мамка му? — попита Лутар с вид все едно всеки момент ще повърне.

Лонгфут се усмихна.

— Преди много години, бях още младеж тогава, претърпях корабокрушение. Бурята ме изхвърли на един бряг в Сулджук. Общо девет пъти съм бил захвърлян в студените води на океана по божията воля. За щастие съм благословен да съм добър плувец. За нещастие огромна риба ме обърка със закуската си.

— Риба ли? — попита Феро.

— Точно така. Огромна свирепа риба с голяма като врата паст и остри като кинжали зъби. За мой късмет удар в носа — той замахна с юмрук във въздуха — я убеди да ме пусне. По щастлива случайност течението ме отнесе до брега. Двойно по-благословен бях, че попаднах на състрадателна жена, която ме приюти в дома си, докато се възстановя, защото хората в Сулджук като цяло подхождат с огромно недоверие към чужденците. — Той въздъхна с усмивка на уста. — Така научих езика им. Истински одухотворени и възвишени хора. Бог ме е благословил. Наистина.

Настъпи мълчание.

— Обзалагам се, че можеш да го биеш. — Лутар се ухили на Логън.

— Ами веднъж ме ухапа една злобна овца, ама нямам белег.

— А пръстът?

— Това ли? — Логън погледна чуканчето на ръката си и го размърда напред-назад. — Какво за него?

— Как го загуби?

Логън смръщи чело. Не му харесваше накъде отива този разговор. Да слуша за грешките на Баяз беше едно, но далеч не бе склонен да се задълбава в своите. Нямаше спор, беше правил немалко такива. И сега всички го гледаха очаквателно. Трябваше да каже нещо.

— Загубих го в битка. Пред замък, наречен Карлеон. Тогава и аз бях млад, имах буйна кръв. Всичко стана заради глупавия ми навик да скачам право в най-гъстото меле на битката. И този път, когато излязох оттам, пръста го нямаше.

— Скачаш в битката, без да мислиш, а? — попита Баяз.

— Нещо такова. — Логън се намръщи и леко потърка върха на чуканчето. — Странна работа. Дълго след като вече го нямаше, продължавах да го чувствам, сърбеше ме точно на върха. Направо ме побъркваше. Как да почешеш пръст, дето го няма?

— Болеше ли? — попита Лутар.

— В началото ужасно, но пак не беше нищо в сравнение с други рани.

— Какви например?

Отговорът на този въпрос изискваше дълго обмисляне. Логън се почеса по лицето и запрехвърля назад спомените си за всички часове, дни и седмици, които беше прекарал ранен, потънал в кръв и крещящ от болка. Когато куцаше или му идеше да разкъса с голи ръце месата си, но не можеше, защото ръцете му бяха превързани.

— Веднъж здраво ме посякоха с меч през лицето — каза той и докосна с пръст дълбоката бразда на ухото си, която му бе оставил Тъл Дуру. — Кървеше зверски. После насмалко да ми изкарат окото със стрела — докосна белега с формата на полумесец на скулата си. — С часове ми вадиха треските. След това, по време на обсадата на Уфрит, ми стовариха на главата огромно парче скала. Още първия ден. — Потърка тила си и напипа изпъкналото очертание на белега под косата. — Счупиха ми черепа, рамото също.

— Гадно — каза Баяз.

— Аз съм си виновен. Така става, когато се опитваш да разбиеш градските стени с голи ръце.

Лутар го зяпна и Логън вдигна рамене.

— Не става. Но както вече казах, лесно се палех на младини.

— Изненадан съм само, че не си опитал със зъби.

— О, сигурно това щеше да е следващият ми ход, но тогава ми стовариха оная скала на главата. Поне зъбите ми са си още на мястото. Два месеца изкарах в жалко хленчене по гръб, докато другите обсаждаха града. Оправих се тъкмо навреме за дуела с Три дървета. Само за да ме потрошат отново, този път дори повече. — Споменът го накара да замижи. Сгъна пръстите на дясната си ръка и пак ги изпъна, спомни си болката в премазаната си ръка. — Това болеше здраво. Но не колкото това. — Логън измъкна ризата си от колана и я вдигна нагоре. Всички напрегнаха очи в мрака. На вдлъбнатия му корем точно под най-долното ребро имаше малък белег.

— Не изглежда кой знае какво — отбеляза Лутар.

Логън се извъртя, за да видят гърба му.

— Останалото е тук. — Той посочи с палец към мястото отстрани на гръбнака, където знаеше, че е по-големият белег.

Останалите огледаха мълчаливо мястото.

— През цялото тяло? — промърмори Лонгфут.

— През цялото тяло, с копие. Стана в дуел с човек на име Хардинг Мрачния. Щур късмет, че оживях тогава.

— След като е било в дуел — рече Баяз, — как така си се отървал след подобна рана?

Логън облиза нервно устни.

— Победих го.

— С копие в тялото си?

— Разбрах за копието чак накрая.

Лутар и Лонгфут се спогледаха.

— Доста важна подробност, че да не й обърнеш внимание — каза навигаторът.

— Така е. — Логън се поколеба как най-добре да обясни, но осъзна, че в обяснението му нямаше да има нищо приемливо. — Понякога… да кажем… не знам какво правя.

Последва дълго мълчание.

— Какво имаш предвид? — попита Баяз.

Логън присви мъчително очи. Всичкото така крехко доверие, което беше градил през последните седмици, беше на път да се сгромоляса пред очите му, но той не видя друг избор. Не го биваше в лъжите.

— Когато бях на четиринайсет, мисля, се скарах с приятел. Дори не помня за какво беше. Помня само, че бях ядосан. Той ме удари. Следващият ми спомен е как гледам ръцете си. — Логън ги погледна сега. Две бледи в тъмното ръце. — Бях го удушил. Беше мъртъв. Не помня как съм го направил, но бяхме само двамата и кръвта му беше под ноктите ми. Издърпах го до едни скали, хвърлих го долу, за да му счупя главата. После казах, че е паднал от дърво, и всички ми повярваха. Майка му плака, но какво можех да направя? Тогава ми се случи за пръв път. — Логън усети погледите на всички върху себе си. — Няколко години по-късно насмалко не убих баща си. Наръгах го, докато ядяхме. Не знам защо. Нямах представа защо. Той бързо се оправи. — Забеляза, че Лонгфут се отдръпва леко назад. Не можеше да го вини. — Тогава шанка започнаха да идват по-често. Баща ми ме изпрати на юг, през планините, да търся помощ. Така открих Бетод. Той ми предложи помощта си, ако се бия за него. И какъвто бях глупак, съгласих се. Хареса ми, но битките никога не свършваха. Нещата, които направих в тези войни… нещата, които ми казаха, че съм направил… — Логън пое дълбоко въздух. — Убивал съм приятели. А трябваше да видите какво правех с враговете. И ми харесваше. Харесваше ми да съм винаги начело при огъня, да виждам страха в очите на хората, когато срещнат моите, да знам, че никой не смее да ме погледне в очите. После стана по-зле. И още по-зле. Една зима почти през цялото време не знаех ни кой съм, ни какво правя. Понякога усещах, че става, но не можех да го спра. Никой не знаеше кого ще убия в следващия момент. Насираха се от шубе, всички, дори Бетод. Но никой не се страхуваше от мен така, както аз самият.

За момент настана пълно мълчание. Всички го зяпаха с отворени усти. След гледката на труповете при колоната останките на тази къща им се бяха сторили като достатъчно уютно и сигурно място за през нощта. Вече не. Празните отвори на прозорците зееха като рани. Празните врати зееха като гробове. Мълчанието се проточи сякаш до безкрай. Накрая Лонгфут се покашля:

— Значи, да кажем, просто ей така, мислиш ли, че е възможно, без да искаш, да убиеш някой от нас?

— Не. По-вероятно е да ви избия всичките.

— Извинявай, че ще го кажа, но не съм много убеден.

— А на мен ми се ще да я беше разказал по-рано тази история! — ядно заяви Лонгфут. — Подобна информация човек трябва да споделя със спътниците си! Не мисля, че…

— Остави го на мира — изръмжа Феро.

— Но ние имаме право да знаем…

— Затваряй си плювалника, глупав звездоброецо. Никой тук не е съвършен. — Тя изгледа навъсено навигатора. — Някои само плямпат, а когато дойдат неприятностите, никакви ги няма. — Изгледа свирепо Лутар. — Някои са много по-безполезни, отколкото се мислят. — Озъби се на Баяз. — Някои крият куп тайни, а после заспиват в най-неподходящия момент и зарязват другите насред нищото. Той е убиец. И к’во толкова? Изнасяше ви, когато някой трябваше да убива.

— Исках само да…

— Затваряй си плювалника, казах!

Лонгфут примигна и замълча.

Логън погледна към Феро. Последният човек, от когото беше очаквал добра дума. А от всички около огъня само тя беше виждала с очите си за какво наистина ставаше дума. И въпреки това се застъпи за него. Тя забеляза, че я гледа, намръщи се и се сви в ъгъла, но това не промени нещата. Вътрешно Логън се усмихна.

— Ами ти? — Баяз погледна към Феро, сложил замислено пръст на устните си.

— Какво аз?

— Казваш, че не обичаш тайните. Всички разказахме за белезите от миналото си. Аз отегчих групата с моята древна история, Кървавия девет я ужаси със своята. — Баяз потупа с пръст потъналото си в сянка лице. — Ти как получи твоя белег?

След кратко мълчание Лутар пръв се обади:

— Обзалагам се, че който и да ти е причинил това, накарала си го да страда, нали? — тонът му определено беше развеселен.

Лонгфут се изкикоти.

— О, със сигурност! Смея да твърдя, че нещастникът направо е ударил на камък! Не смея да мисля какво…

— Аз го направих — каза Феро.

Смехът моментално утихна и усмивките изчезнаха.

— Ъ? — промърмори Логън.

— Какво бе, бял? Да не оглушаваш? Сама си го направих.

— Защо?

— Ха! — кресна Феро и го изгледа кръвнишки от ъгъла. — Нямаш представа какво е да бъдеш нечия собственост! Когато бях на дванайсет, бях продадена на човек на име Сусман. — Тя се изплю на земята и избълва нещо на нейния език. Логън реши, че със сигурност не беше нещо приятно. — Той държеше място, където обучаваха момичета, а после ги продаваха.

— Обучаваха? За какво? — попита Лутар.

— Ти за какво мислиш, глупако? Да се чукат.

— Ъ — изхълца онзи и сведе поглед към земята.

— Две години прекарах на това място. Две години, преди да успея да открадна нож. Тогава не знаех как да убивам, затова нараних собственика си по единствения начин, по който можах. Срязах си лицето до кокал. Докато успеят да ми вземат ножа, си бях свалила цената до една четвърт. — Устните на Феро се разтеглиха в зловеща усмивка, все едно разказваше за най-щастливия ден от живота си. — Трябваше да го чуете как пищеше копелето!

Логън я зяпна. Ченето на Лонгфут увисна. Дори Първия магус изглеждаше шокиран.

— Наранила си се сама?

— И какво, ако съм?

Отново настана мълчание. Подухна вятър и нахлу в руините на къщата. Засвири в дупките на стените и накара пламъците на огъня да затанцуват. Вече никой нямаше желание да продължи разговора.