Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (30)

Всичко останало са само празни приказки

Феро яздеше и наблюдаваше земята. Продължаваха да следват брега на тъмната вода, студеният вятър пронизваше дрехите й, надвисналото небе все така беше изпълнено с хаос, но земята се беше променила. Ако преди беше плоска като тепсия, сега беше нагъната на ниски могили и ненадейно изникващи скрити падини. Земя, в която лесно можеш да се скриеш и точно тази мисъл тревожеше Феро. Не че я беше страх, естествено, защото Феро Малджин не се бои от никого и от нищо. Просто сега трябваше да внимава два пъти повече, да се ослушва и да гледа за следи, за възможни засади.

Просто предпазливост.

Тревата също беше променена. Феро беше свикнала вече с високата, разлюляна от вятъра трева, но тази тук беше различна — ниска, изсъхнала и пожълтяла като сено. И колкото повече напреднаха, все по-ниска ставаше. Днес вече се появяваха и първите голи петна. Гола земя, по която не растеше нищо. Безплодна земя като прахоляка на Лошите земи.

Мъртва земя.

Мъртва, но Феро не виждаше причина за това. Погледна намръщена през нагънатата равнина към неясното очертание на хълмовете в далечината — тъмна начупена линия на хоризонта. В цялото необятно пространство не помръдваше нищо. Нищо освен тях и непрестанно движещите се облаци. И една птица. Рееше се високо в небето, почти неподвижна във висините, само дългите пера на върховете на крилете й леко потрепваха.

— Първата птица от два дни насам — изръмжа Деветопръстия и проследи мнително полета й.

— Хъ — изръмжа Феро. — Май птиците имат повече мозък от нас. Какво търсим на това място?

— Няма къде другаде да отидем може би.

Феро имаше къде другаде да отиде. Където и да е, където има гуркули за убиване.

— Говори за себе си — каза тя.

— Какво? Ти да не би да имаш тълпи от приятели в Лошите земи, които те чакат с нетърпение да се върнеш? Сигурно по цял ден се питат: „Къде изчезна Феро? Страшна скука настана, откакто я няма.“ — Той изсумтя, развеселен от думите си.

Феро не откри нищо смешно в тях.

— Е, не може всички да сме така обичани от другите като теб, бял. — Сега тя изсумтя подигравателно. — Сигурно те чака пиршество по случай завръщането ти в Севера, а?

— О, да, със сигурност ще има пиршество. Веднага след като ме обесят.

Тя се замисли. Изгледа го с крайчеца на окото, без да извръща глава към него. Така, ако той се обърнеше, тя щеше да извърне бързо очи, все едно въобще не е поглеждала към него. Трябваше да признае, че сега, като започваше да го опознава, този бял не беше чак толкова лош. Бяха се били неведнъж рамо до рамо и той винаги си беше вършил добре работата. Бяха се разбрали да се погребат взаимно, ако се наложеше, и Феро вярваше, че той ще изпълни и това си обещание. Странен на вид, странно говорещ, но досега каквото беше казал, го беше изпълнил, а това го правеше един от най-свестните хора, които Феро някога беше срещала. Разбира се, най-добре да не му го казва, а също и да внимава да не издаде с нищо, че го мисли.

Разбере ли за мислите й, ще я разочарова.

— Значи нямаш никого, така ли? — попита тя.

— Само врагове.

— Защо тогава не си там да се биеш с тях?

— Да се бия ли? На битките дължа всичко, което ми е останало. — Той вдигна големите си празни длани и й ги показа. — Не ми е останало друго освен лошата слава и ужасно много хора, които горят от нетърпение да ме убият. Да се бия? Ха! Колкото си по-добър в това, толкова по-зле свършваш. Уредил съм не една сметка и усещането беше страхотно, но не трая дълго. Отмъщението не те топли нощем, това е. Надценяваш го. Само с него не може. Трябва ти още нещо.

— Прекалено много очакваш от живота, бял — поклати глава Феро.

— Аз пък си мисля, че ти очакваш прекалено малко — усмихна се широко севернякът.

— Като не очакваш нищо, не се разочароваш.

— Като не очакваш нищо, не получаваш нищо.

Феро го изгледа навъсено. Това е проблемът на приказките. Незнайно как, но говоренето всеки път я отвеждаше до нещо, което тя не искаше да чува. Сигурно е заради липсата на опит. Феро подръпна юздите и смушка с пети коня си настрана, далеч от Деветопръстия, далеч от другите, встрани, където ще е сама.

Мълчание. Мълчанието е скучно, но в него поне няма измама.

Погледна към седящия в каруцата Лутар и онзи й се ухили глупашки — широко, колкото му позволяваше превръзката през половината лице. И той изглеждаше някак променен. Това също не й харесваше. Последния път, когато му сменяше превръзката, й беше благодарил — странно. Феро не обичаше благодарностите. Те обикновено криеха нещо. Дразнеше я, че се хвана да направи нещо, за което да й се благодари. Да помагаш на другите води до приятелства. А те от своя страна — в най-добрия случай до разочарование.

В най-лошия — до предателство.

Сега Лутар казваше нещо на Деветопръстия. Севернякът отметна назад глава и неговият гръмогласен идиотски смях подплаши коня му, та той за малко да го хвърли на земята. Баяз се поклащаше доволен на седлото, а около очите му се образуваха ситни бръчици, докато наблюдаваше усмихнат как севернякът се бори с юздите. Феро отмести навъсения си поглед към равнината.

Предпочиташе времето, когато никой не харесваше никого. Това беше познато, успокояващо чувство. Това тя разбираше. Доверие, другарство и весело настроение — бяха толкова далеч в миналото, че все едно й бяха напълно непознати.

А кой обича непознатото?

 

 

Феро беше виждала много трупове. Самата тя имаше голям дял в създаването им. Също така със собствените си ръце беше погребала немалко мъртъвци. Смъртта й беше едновременно професия и занимание за свободното време. Обаче не беше виждала толкова много трупове накуп. Хилавата трева беше затрупана с тях. Тя се смъкна от седлото и тръгна между телата. Нямаше как да определи кой с кого се беше бил, по нищо не личеше къде свършва едната противникова страна и къде започва другата.

Мъртвите изглеждаха еднакво.

Особено след като са били претършувани — броните, оръжията им, дори половината от дрехите им бяха свалени. Лежаха един връз друг със сплетени крайници, на голяма купчина в дългата сянка на паднала колона. Древно на вид творение, а сега просто нацепен, натрошен камък, обрасъл с къса жълтеникава трева и лишеи. И на него беше кацнала голяма черна птица. Стоеше си кротко с прибрани криле и гледаше приближаващата Феро със стъклени немигащи очи.

Отдолу, полуоблегнат на очукания камък, лежеше трупът на огромен мъж. Безжизнените му ръце продължаваха да стискат счупен дървен прът. Под ноктите му имаше черна мръсотия и засъхнала кръв. Най-вероятно счупеното дърво е било дръжката на знаме, помисли си Феро. Тя така и не можеше да го разбере. Със знамето не можеш да убиеш врага. Със знамето не можеш да се предпазиш от врага. И въпреки това хората умираха заради него.

— От глупост — прошепна тя, докато гледаше намръщено птицата на колоната.

— Клане — каза Деветопръстия.

Баяз изсумтя и потри брадата си.

— Въпросът е за кого и от кого е било извършено? — каза той.

Феро забеляза подпухналото лице на Лутар да наднича тревожно над ръба на каруцата. Очите му шареха като обезумели. Пред него на капрата седеше Кай. Юздите висяха в ръцете му, а безизразното му лице обхождаше труповете по земята.

Феро претърколи едно от телата и го помириса. Бледа кожа, посинели устни, никаква миризма все още.

— Било е неотдавна. Преди два дни може би.

— Защо няма мухи? — Деветопръстия гледаше делово телата. По някои от тях бяха накацали птици. — Само птици. И не кълват. Странно.

— Ни най-малко, приятелю!

Феро вдигна рязко глава. С бърза походка между телата към тях вървеше висок бял мъж с окъсано палто и чепат прът в ръка. Беше с чорлава мазна коса и дълга сплъстена брада. От силно сбръчканото му лице изпъкваха светли очи, които пламтяха с див блясък. Феро не откъсваше очи от него, като не спираше да се чуди как се беше приближил толкова, без тя да го забележи.

При звука на гласа му птиците се вдигнаха от телата, но не се разбягаха, уплашени от приближаващия. Полетяха право към него. Някои накацаха по раменете му, а останалите запляскаха с криле и започнаха да обикалят в широки кръгове около главата му. Феро се пресегна за лъка си и едновременно с това извади стрела от колчана, но Баяз я спря с вдигане на ръка.

— Не — каза той.

— Виждаш ли това? — високият бял протегна ръка и посочи падналата колона. Черната птица на нея изпляска с криле, прелетя и кацна на ръката му. — Крайпътна колона! Сто мили до Олкъс! — той свали ръка и птицата подскочи нагоре по нея. Намести се на рамото му и се спря неподвижна до останалите. — Стоите на самата граница на мъртвата земя! Никое животно не идва тук по собствена воля!

— Да вярвам ли на очите си, братко? — провикна се Баяз и Феро с разочарование прибра стрелата.

Още един магус. Трябваше да се досети. Съберат ли се двама от тези дърти глупаци, чакай много плямпане и куп изприказвани думи.

А това означаваше още куп лъжи.

— Великият Баяз! — викна новодошлият и се приближи. — Първия магус! Чух за идването ти от птиците в небето, от рибата във водата, от зверовете по земята, сега те виждам с очите си, но пак се чудя да вярвам или не. Възможно ли е? Истина ли е, че благословените ти стъпала докосват тази окървавена земя?

Той подпря жезъла си на земята и черната птица подскочи от рамото му и кацна на върха му. Вкопчи нокти в дървото и плесна няколко пъти с криле, докато се намести. Феро предпазливо отстъпи крачка назад с ръка на дръжката на камата си. Не смяташе да остави някоя от проклетите твари да се изцвъка отгоре й.

— Закаръс — каза Баяз и слезе сковано от седлото. На Феро й се стори, че нямаше много радост в гласа му, когато изрече името. — Изглеждаш в добро здраве, братко.

— Изглеждам уморен. Уморен, мръсен и побъркан, защото съм си такъв. Труден си за откриване, Баяз. Претърсвах надлъж и нашир великата равнина.

— Стараехме се да не се набиваме на очи. Съюзниците на Калул също ни търсят. — Очите на Баяз потрепнаха, извърнати към касапницата на земята. — Това твое дело ли е?

— На моя подопечен младия Голтъс. Да знаеш, момчето е свирепо като лъв и от него става чудесен император, точно като онези от Старите времена! Успя да плени най-върлия си враг, собствения си брат Скарио, и не прояви капка милост към него. — Закаръс подсмръкна. — Не такъв беше моят съвет, но младите правят каквото си поискат. Това са последните от хората на Скарио. Онези, които отказаха да се предадат. — Той махна небрежно към труповете и птиците по раменете му изпляскаха с криле.

— Дотук с милостта — отбеляза Баяз.

— Те не посмяха да навлязат в мъртвата земя и решиха да дадат последен отпор тук, в сенките на крайпътните колони. И тук умряха. Голтъс плени знамето на Трети легион. Същото знаме, под което яздеше в битка самият Столикус. Реликва от Старите времена! Като нас двамата с теб, братко.

Баяз не беше много впечатлен.

— Парче стар плат. Не им е донесло кой знае каква полза. Да носиш в битка парче храна за молците не те прави Столикус.

— Сигурно си прав. Това нещо наистина беше доста избеляло. Скъпоценните му камъни отдавна бяха откъснати и продадени, за да се набавят още оръжия.

— В днешно време скъпоценностите са лукс, а от оръжие всеки има нужда. И къде е сега младият ти император?

— Вече е на път. Нямаше време дори да изгори мъртвите. Отива на изток, иска да обсади Дармиум и да обеси ненормалника Кабриън на градската стена. После може би най-после ще имаме мир.

Баяз изсумтя тъжно.

— Помниш ли въобще какво е да има мир?

— Ще се учудиш какви неща помня. — Изпъкналите очи на Закаръс се вторачиха в Баяз. — Но кажи как са нещата по широкия свят? Как е Юлвей?

— Наблюдава както винаги.

— Ами другият ни брат, черната овца в семейството, великият пророк Калул, как е той?

Лицето на Баяз се смръщи.

— Силата му расте. Готви се за действие. Усеща, че е ударил неговият час.

— И ти, разбира се, смяташ да го спреш, така ли?

— А какво да направя?

— Хм. Калул е в Юга, така последно чух, а ти си тръгнал на запад. Да не си се загубил, братко? Тук няма нищо освен останки и руини от миналото.

— В миналото има скрита мощ.

— Мощ? Ха! Не си се променил. И в странна компания се движиш, братко Баяз. Разбира се, познавам младия Малакус Кай. Как е, разказвачо на истории? — провикна се той към чирака. — Как са нещата, приказливецо? Добре ли се отнася с теб моят брат?

— Достатъчно добре. — Кай дори не помръдна, седеше прегърбен на капрата.

— Достатъчно добре? Само това ли? Явно поне си се научил да си държиш езика зад зъбите. Как успяваш да го накараш да мълчи, Баяз? Аз така и не сполучих.

— На мен почти не ми се налага да го карам. — Баяз погледна намръщено към Кай.

— Така значи. Какво казваше Ювенс? Най-важните уроци човек научава сам. — Закаръс извърна изпъкналите си очи към Феро и птиците като една направиха същото. — Странен екземпляр е това.

— Тя има кръвта.

— Остава ти някой, който може да говори с духовете обаче.

— Той може — Баяз кимна към Деветопръстия.

До момента големият бял просто си чоплеше нещо по седлото, но сега вдигна озадачен поглед.

— Той ли? — Закаръс се намръщи.

Много гняв в този поглед, помисли си Феро, но също тъга, че и донякъде страх. Птиците, накацали по раменете, главата и върха на жезъла му, се надигнаха, запляскаха с криле и нададоха вик.

— Чуй ме, братко, преди да е станало прекалено късно. Откажи се от тази глупост. Аз ще застана до теб срещу Калул. Ще се изправя редом с теб и Юлвей. Тримата заедно като едно време, както в Старите времена, когато се изправихме срещу Създателя. Магус отново ще бъдат обединени. Аз ще ти помогна.

Настъпи протяжно мълчание и бръчките по лицето на Баяз се вдълбаха още повече.

— Ще ми помогнеш значи? Да беше предоставил тази си помощ навремето след падането на Създателя, когато те молех за нея. Тогава можехме да изкореним лудостта на Калул, преди да е пуснала корените си толкова надълбоко. Сега целият Юг гъмжи от ядачи. Разиграват си коня както поискат, потъпкват с открито презрение думата на нашия господар! Мисля, че ние тримата няма да сме достатъчни. И тогава какво? Ти ли ще подлъжеш Коунийл да остави книгите си и да дойде с нас? Ти ли ще откриеш под кой камък насред огромния Кръг на света се е сврял Леру? Ще върнеш ли Карно от другата страна на необятния океан? Ще върнеш ли Анселми и Счупения зъб от земята на мъртвите? Магус пак ще бъдат обединени, а? — устните на Баяз се извиха в презрителна гримаса. — Това време отмина, братко. Много отдавна то отплава като кораб, който никога няма да се завърне и на който ние не се качихме!

— Разбирам! — изсъска Закаръс и кървясалите му очи изхвръкнаха още повече. — А когато откриеш онова, което търсиш, тогава какво? Сериозно ли мислиш, че ще можеш да го контролираш? Дръзваш ли дори да мислиш, че ще постигнеш онова, което Глъстрод, Канедиас, и самият Ювенс не успяха?

— Техните грешки ме правят по-мъдър.

— Не мисля така! Ще накажеш едно зло с още по-голяма злина!

Тънките устни и изпъкналите скули на Баяз бяха неподвижни. В застиналото му изражение нямаше тъга, нямаше страх, само гняв.

— Не аз започнах тази война, братко! Аз ли наруших Втория закон? Аз ли поробих половината Юг от суета и себичност?

— Не, но ние всички имаме пръст в тази работа, а ти най-вече. Странно как аз си спомням неща, които на теб ти убягват. Като това например как се карахте двамата с Калул. Като това, което накара Ювенс да ви раздели. И как ти отиде при Създателя да го убеждаваш да сподели тайните си с теб. — Закаръс се изсмя и птиците се присъединиха с крякане към гръмкия му дрезгав кикот. — Смея да твърдя обаче, че той въобще не смяташе да споделя дъщеря си с теб, а, Баяз? Дъщерята на Създателя? Толомей? Има ли за нея място в спомените ти?

Очите на Баяз проблеснаха с ледена студенина.

— Предполагам, че вината за нея е моя — прошепна той. — Но стореното ще поправя…

— Мислиш ли, че Първият закон на Ювенс е просто каприз от негова страна? Мислиш ли, че той ще крие нещо на края на света, ако то е безопасно? Това нещо е… то е зло!

— Зло, казваш? — изсумтя презрително Баяз. — Дума, с която плашат малките деца. Дума, с която невежите наричат онези, които мислят различно от тях. Мислех, че сме надраснали тези глупости още преди векове.

— Ами рисковете…

— Решението ми е окончателно. — Гласът на Баяз прозвуча остро като добре наточена стомана. — Обмислях го дълги години. Каза каквото имаше да казваш, Закаръс, но все още нямам друг избор. Ако искаш, опитай да ме спреш. Ако ли не, отдръпни се от пътя ми.

— Явно нищо не се е променило. — Възрастният извърна потрепващите си очи към Феро и птиците му сториха същото. — Ами ти, жено с дяволска кръв? Знаеш ли какво ще те накара той да докоснеш? Осъзнаваш ли какво ще иска от теб да носиш? Имаш ли и най-бегла представа за опасностите, които те чакат?

Малка птичка хвръкна от рамото му и започна да кръжи и писука над главата на Феро.

— Най-добре бягай и не поглеждай назад! За всички ви се отнася!

Устните на Феро се извиха в презрителна усмивка. Тя замахна рязко и шляпна птичката във въздуха. Пернатото падна на земята и заподскача с писукане между труповете. Останалите птици отвърнаха с гневни крясъци и врякане, но Феро не им обърна внимание.

— Не ме познаваш, глупаво старче с мазна брада. Не се преструвай, че ме разбираш, че знаеш какво знам аз и какво ми е обещано. Защо да приемам думата на един лъжец пред тази на друг? Взимай си птиците и си гледай твоята работа, така няма да си имаш неприятности с мен. Всичко останало са празни приказки.

Закаръс и птиците му примигнаха. Той се намръщи, отвори уста и понечи да каже нещо, но се отказа, когато Феро се метна на седлото и смушка коня си напред. Тя чу тропота на копита зад гърба си, когато останалите я последваха. Чу пляскането на юздите на Кай и гласа на Баяз:

— Вслушвай се в гласа на птиците в небето, рибата във водата и зверовете по земята и ще чуеш, че с Калул е свършено. Че ядачите му са станали на прах, а грешките от миналото са погребани точно както трябваше да стане преди много години.

— Надявам се, но се опасявам, че новините няма да са добри. — Феро погледна през рамо и видя двамата магуси да разменят последен поглед. — Грешките от миналото не се погребват така лесно. Много се надявам да се провалиш, Баяз.

— Огледай се наоколо, стари приятелю. — Първия магус се усмихна, докато се качваше на коня си. — Никоя от надеждите ти не се е изпълнила.

Групата потегли мълчаливо между труповете, покрай падналата колона и навлезе в мъртвата земя. Запъти се към останките от миналото. Към Олкъс.

Под смраченото небе.