Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (3)

Въпроси

До Санд дан Глокта, началник на Инквизицията на Негово величество в Дагоска, поверително.

 

Качете се незабавно на кораб до свободния град Дагоска и поемете управлението на Инквизицията там. Установете какво се е случило с предшественика ви, началник Давуст. Проведете разследване на неговите подозрения, че в града, вероятно в самия управителен съвет, е в ход заговор. Проучете всички членове на този съвет и изкоренете всяко възможно предателство. Накажете жестоко и безкомпромисно измяната, но се уверете, че разполагате със стабилни доказателства за наличието й. Не можем да си позволим повече гафове.

Армиите на Гуркул вече започват да се струпват на полуострова и са в готовност да се възползват от най-малката ни проява на слабост. Кралските полкове са ангажирани в Англанд, поради което в случай на нападение от Гуркул няма да можете да разчитате на почти никаква външна помощ. Ето защо се уверете, че защитата на града е надеждна, а също, че разполагате с достатъчно провизии, за да издържите дълга обсада. Поддържайте редовна кореспонденция и ме дръжте в течение за напредъка си. И най-важното, в никакъв случай не допускайте Дагоска да падне в ръцете на Гуркул.

 

Не ме проваляйте.

 

Сълт

Архилектор на Инквизицията на Негово величество

 

 

Глокта внимателно сгъна писмото и го пъхна в джоба си, при това се увери, че кралската заповед за назначението му е на сигурно място до него. Проклятие. От момента, в който го получи от архилектора, документът тежеше в джоба на палтото му. Извади го отново и златното листо в големия червен печат улови яркото слънце и заблестя. Едничък лист хартия, а струва повече от злато. Безценен е. С него в джоба аз говоря от името на краля. Сега съм най-влиятелният човек в Дагоска, по-могъщ и от самия лорд-губернатор. Думата ми е закон, а заповедите ми ще се изпълняват от всички. Е, поне докато съм жив.

Пътуването не беше приятно. Корабът бе малък, а Кръгло море бурно. Каютата на Глокта беше малка, тясна и гореща като пещ. Като пещ, която не спира да се люлее ден и нощ. Докато не се опитваше да яде овесена каша от лашкащата се насам-натам паница, повръщаше малкото, което бе успял вече да погълне. Поне под палубата нямаше вероятност безполезният му крак да се огъне и той да полети през борда. Да, това се оказа крайно неприятно пътуване.

Но вече е към края си. Сега корабът се плъзгаше бавно в отреденото му за акостиране място в претъпканите докове. Моряците се бореха с котвата и хвърляха въжета към кея. Подвижният мост се плъзна от борда и допря прашния кей.

— Така — каза Северард, — а сега отивам да пийна нещо.

— Гледай да е силно, но после те искам обратно при мен. Имаме работа за вършене. Много работа.

Северард кимна и дългата коса се люшна покрай лицето му.

— О, разбира се, живея, за да служа.

Не съм сигурен точно за какво живееш, но се съмнявам, че е за това. Практикът тръгна с небрежна походка по клатещия се подвижен мост, като си подсвиркваше фалшиво с уста. Слезе на кея и изчезна между сиво-кафеникавите постройки на брега.

Глокта огледа тясното мостче с притеснение. Намести ръка около дръжката на бастуна си, прокара език по празните си венци и се настрои за първата крачка. Това е, което аз наричам истински подвиг. За момент му се дощя да пропълзи по корем. Това би намалило значително вероятността от смърт във водата, но пък би било крайно неуместно, нали? Вдъхващият страхопочитание началник на Инквизицията пълзи по корем към новия си пост, как не!

— Нужда от помощ?

Облегната на перилото на борда, практик Витари го гледаше с периферното си зрение. Червената й коса стърчеше като шиповете на магарешки бодил. Тя беше прекарала цялото пътуване на палубата, припичаше се на слънце като гущер. Не обръщаше никакво внимание на люлеенето и се наслаждаваше на убийствената жега точно толкова, колкото Глокта я ненавиждаше. Беше трудно да се определи какво изражение имаше лицето й под маската. Ако кажа, че се усмихва, няма да съм далеч от истината. Сигурно вече обмисля първото си писмо до Сълт: „Сакатият прекара цялото пътуване под палубата, не спря да повръща. Когато пристигнахме в Дагоска, се наложи да го свалят с въжета на сушата като товар. Вече успя да стане за посмешище…“

— Не, разбира се! — троснато й отвърна Глокта и уверено закуца към дървените дъски, все едно и тази сутрин като всяка друга имаше пълен контрол над живота си.

Мостът се разклати заплашително още в момента, в който постави десния си крак на него, и безпокойството от сиво-зелената вода, която плискаше в лигавите камъни на кея, го връхлетя с пълна сила. Тялото е открито при доковете…

Въпреки всичко Глокта успя безпроблемно да извлачи съсухрения си крак по дъските и когато най-накрая стъпи върху прашните камъни, бе обзет от някакъв абсурден пристъп на гордост. Смехотворно. Човек ще рече, че не просто съм направил три крачки по една дъска над водата, а сам съм сразил гуркулската армия и съм спасил града. И като капак на всичко, след като най-после бе привикнал към постоянното клатене на кораба, сега неподвижността на сушата му докара световъртеж и гадене. Миризмата на застояла солена вода под напечените докове допълнително влоши положението. Насили се да преглътне горчивата слюнка, изпълнила устата му, притвори очи и вдигна лице към безоблачното небе.

Каква жега само. Беше забравил колко горещо можеше да бъде в Юга. Наближаваше краят на годината, а слънцето печеше все така безмилостно и той се потеше обилно под дългото си черно палто. Облеклото на инквизитор може и да всява ужас у заподозрените, но в никакъв случай не е предвидено за горещ климат.

Практик Фрост беше още по-зле. Гигантът албинос беше покрил всеки инч от млечнобялата си кожа, като освен обичайните черни ръкавици носеше широкопола шапка. Той погледна към яркосиньото небе и присвитите му розови очи се изпълниха с подозрение и страдание. Капки пот бяха избили по бледото му лице около черната маска.

Витари изгледа небрежно двамата мъже.

— Трябва повечко време да прекарвате навън вие двамата — подхвърли тя.

В другия край на кея ги чакаше мъж, облечен в черните дрехи на инквизитор. Стоеше в сянката на порутена постройка, но въпреки това беше плувнал в пот. Беше висок и кокалест, с изпъкнали очи и крив, зачервен и белещ се от слънцето нос. Комитетът по посрещането? Така погледнато, май хич не съм добре дошъл.

— Казвам се Харкър, старши инквизитор в града.

— До момента на моето пристигане — отсече Глокта. — С колко хора разполагате?

— Четирима инквизитори и двайсетина практици — смръщи чело мъжът.

— Прекалено са малко, за да се държи такъв голям град чист от предатели.

Физиономията на инквизитора се свъси още повече.

— Справяме се добре.

Ама разбира се. Естествено, като изключим факта, че ви се губи един началник на Инквизицията.

— За пръв път ли идвате в Дагоска?

— Прекарал съм известно време в Юга. Най-хубавият период от живота ми, същевременно най-лошият. Бях в Гуркул по време на войната. Видях Улриок. В руини, след като го опожарихме. Прекарах две години в Шафа. Ако пребиваването в императорски затвор се брои за прекарване. Две години в изпепеляваща жега и смазваща тъмнина. Две години в ада. Но, да, за пръв път идвам в Дагоска.

— Хм. — Харкър не беше много впечатлен. — Жилището ви е в Цитаделата. — Той кимна към извисяващата се над града огромна скала.

Ама разбира се, че е там. Несъмнено в най-високата сграда в най-високата част на града.

— Ще ви заведа. Лорд-губернатор Вурмс и управителният съвет чакат с нетърпение да се запознаят с новия началник на Инквизицията в града. — Той се обърна и в погледа му пролича известно недоволство.

Мислиш, че постът се е полагал на теб, така ли? Колко се радвам да те разочаровам.

Харкър пое с бърза крачка през града. Прегърбен и с наведен дебел врат между едрите рамене, Фрост го последва, като неизменно се придържаше към всяка оскъдна сянка, все едно слънчевите лъчи се забиваха като игли в кожата му. Витари крачеше на зигзаг с танцувалната си походка по прашната улица и надничаше в прозорците и тесните странични алеи между сградите. Глокта се влачеше упорито най-отзад. Левият му крак вече започваше да изгаря от напрежението, което полагаше да не изостава.

Сакатият успя да направи едва три крачки на сушата, преди да се строполи по очи. През останалия път трябваше да го носим на носилка, докато той пищеше като недоклано прасе и молеше за глътка вода. И всичко това пред смаяните погледи на хората от града, у които се предполага, че идва да всее ужас и страхопочитание.

Глокта изкриви устни от напрежение, притисна силно остатъка от зъбите си в празните венци срещу тях и напрегна сили да поддържа темпото на останалите. Дръжката на бастуна се вкопа в дланта му, а гърбът му изпукваше при всяка крачка.

— Това са покрайнините на града — отбеляза с недоволство Харкър, обръщайки глава през рамо. — Тук живеят местните.

Огромно, врящо, потънало в прахоляк и пропито от воня гето. Постройките бяха сиромашки и зле поддържани: порутени и разкривени едноетажни колиби от недопечени кирпичени тухли. Обитателите им до един бяха тъмнокожи, опърпани и недохранени. От една входна врата ги наблюдаваше кльощава жена. Еднокрак старец с изкривени патерици мина с куцане покрай тях. В една от тесните задни улички между камари боклук се стрелкаха мърляви дечурлига. Въздухът беше натежал от миризмата на гнило и лоша канализация. Или по-скоро липсваща канализация. Навсякъде бръмчаха тлъсти нагли мухи. Единствените създания, които живеят добре на това място.

— Да съм знаел, че това е такова чудно местенце, да бях дошъл по-скоро. Май на хората от Дагоска добре им се отразява присъединяването към Съюза?

— Така е. — Харкър явно не долови иронията. — По време на краткотрайното управление на Гуркул много от видните жители на града бяха взети в робство. А сега, при управлението на Съюза, хората са истински свободни да работят и живеят както намерят за най-добре.

— Истински свободни, а?

Така, значи, изглежда свободата. Глокта погледна към свъсените лица на групичка местни край обгърната от рояк мухи оскъдна сергия с долнокачествена риба и полугнили зеленчуци.

— Е, до голяма степен, да — намръщи се Харкър. — Когато дойдохме, в началото се наложи да отстраним няколко проблемни индивида. После, преди три години, неблагодарните свине се вдигнаха на бунт.

Шокиран съм. И това, след като великодушно им позволихме да живеят като животни в собствения им град?

— Смазахме го, естествено, но причиниха куп неприятности. Оттогава им е забранено да носят оръжие, както и да влизат в централната част на града, където живеят повечето бели. Това ги укроти и е още едно доказателство, че за справяне с примитивни диваци няма по-добро от твърдата ръка.

— Виждам, че като за примитивни диваци добре се справят със строителството на защитни съоръжения.

Огромната стена прорязваше града и хвърляше дълга сянка върху окаяните постройки на гетото. Пред нея се простираше широк ров, прясно изкопан и опасан с побити в земята заострени колове. Между две високи кули имаше порта с тесен мост над рова. Високите масивни врати бяха отворени, но пред тях стояха дузина мъже: облечените в кожени нагръдници с метални шипове по тях войници от Съюза се потяха под жаркото слънце. Металните шлемове, сабите и върховете на копията им блестяха заплашително.

— Добре охранявана порта — отбеляза замислено Витари. — Особено като се има предвид, че е във вътрешността на града.

— След бунта местните могат да влизат в централната част само ако имат пропуск — строго каза Харкър.

— И кой има пропуск? — попита Глокта.

— Някои занаятчии, хора с професия и така нататък, които все още имат работа в Гилдията на търговците на подправки, но предимно прислужници, които са наети в домовете на белите или в Цитаделата. Много от поданиците на Съюза в града имат слуги от местните, някои по повече от един.

— Местните не са ли и те поданици на Съюза?

— Щом казвате, началник. — Устните на Харкър се извиха в презрителна гримаса. — Но не може да им се има доверие и това е факт. Те просто не мислят като нас.

— Нима? Самият факт, че мислят, ги прави по-малко диваци.

— Всичките мургави са отрепки. Гуркули, дагосканци, няма разлика. До един убийци и крадци. Най-добре ги дръж здраво натиснати и да не надигат много глава. — Харкър изгледа намръщено изпепеленото от слънцето гето. — Щом нещо мирише на лайно, има цвят на лайно, най-вероятно е лайно. — Инквизиторът се обърна и тръгна енергично по моста.

— Какъв мил и проницателен човек — промърмори Витари.

Взе ми думите от устата.

От другата страна на портата се простираше напълно различен свят. Величествените куполи, великолепните кули, цветните стъклописи и белите мраморни колони блестяха, окъпани в слънчева светлина. Улиците бяха широки и чисти, а сградите — в добро състояние. По спретнатите площади имаше дори няколко зажаднели за поливане палми. Хората тук бяха добре облечени, със здрав вид и светлокожи. Като оставим настрана солидния слънчев загар, разбира се. Няколкото мургави лица, които се забелязваха между тях, бяха наведени към земята и собствениците им полагаха усилия да стоят достатъчно встрани. Това ще да са щастливците с позволение да служат в централната част. Сигурно са истински доволни, че Съюзът не толерира робството.

Над общия шум на града Глокта долови силна глъч, напомни му звука на битка в далечината. Колкото повече напредваше с болния си крак през централната част, толкова повече се усилваше звукът. Накрая, когато излязоха на просторен площад, шумът достигна непоносима височина. Площадът беше претъпкан, цареше неописуема бъркотия. Имаше всякакви хора, от Мидърланд, гуркули и стириянци, мнозина с дръпнати очи — жители на Сулджук, русокоси представители на Старата империя, дори брадати северняци, озовали се толкова далеч от дома си.

— Търговци — изсумтя Харкър.

Всичките търговци на света по-вероятно. Тълпяха се около отрупани със стока сергии, около големи везни и черни дъски, изписани с неща за продан и цени. Всичко живо вземаше и разменяше, крещеше на различни езици или вдигаше ръце в непонятни жестове. Блъскаха се, дърпаха се, сочеха с пръсти. Едни душеха кутии с подправки и благоухания, други опипваха топове плат и дъски от екзотично дърво, трети стискаха плодове, пробваха със зъби монети или се взираха в скъпоценни камъни през увеличителни стъкла. Тук-там някой носач от местните минаваше през тълпата, превит под тежкия товар.

— Гилдията на търговците на подправки прибира дял от всичко това — изсумтя Харкър и започна да се провира енергично през шумното множество.

— Сериозни приходи — промърмори под носа си Витари.

Твърде сериозни приходи, ако питаш мен. Достатъчно, за да се опълчиш на Гуркул. Предостатъчно, за да държиш в плен цял град. Хората са готови да убиват за доста по-малко.

Глокта се намръщи и навлезе в тълпата. С всяка следваща мъчителна крачка биваше ръган, блъскан и дърпан. Чак след като излязоха от другата страна на площада, забеляза, че стоят в сянката на огромна величествена сграда, чиито многобройни арки и куполи се извисяваха над претъпкания площад. В четирите й ъгъла се издигаше високо по една изящна тънка кула.

— Великолепна е — промърмори Глокта и изпъна гръб да погледне нагоре. Белият камък блестеше болезнено ослепително на силното следобедно слънце. — Пред подобна гледка човек почти би повярвал в бог. В случай че няма кой знае колко мозък в главата.

— Ха — възмутено възкликна Харкър. — Местните идваха с хиляди да се молят тук, възмущаваха всички с проклетото си напяване и глупавите си суеверия. До момента, в който потушихме въстанието, разбира се.

— А сега?

— Началник Давуст им забрани достъпа до сградата, а също и до всичко останало в централната част на града. Сега Гилдията я използва като продължение на пазара, продават, купуват вътре и така нататък.

— Хм. Колко оригинално, храм на парите. Нашата малка религия.

— Доколкото знам, някаква банка също използва част от сградата.

— Банка ли? Коя банка?

— Не знам, това си е работа на Гилдията — троснато отвърна Харкър. — Валинт и нещо си.

— Балк. „Валинт и Балк“. Гледай ти, някои стари познайници са тук отпреди мен. Трябваше да се досетя. Тези копелета са навсякъде. Навсякъде, където има пари.

Глокта погледна към оживения пазар. А тук има много пари.

С напредване към Цитаделата улиците ставаха по-стръмни. Бяха построени на скатове, изсечени в самата скала. Глокта куцаше с мъка в жегата, прегърбен над бастуна и прехапал устна от болка. Беше плувнал в пот и умираше от жажда. Харкър не си даваше никакъв зор да забави темпото независимо от изоставащия Глокта. Проклет да съм, ако го помоля да го направи.

— Цитаделата е над нас. — Инквизиторът махна с ръка към широките стени, куполи и кули, кацнали на самия ръб на кафявата скала, издигаща се над града. — Някога беше седалище на местния крал, сега в нея се помещава управлението на Дагоска, както и жилищата на някои от най-видните граждани. Седалището на Гилдията на търговците на подправки е там, а също и градската Палата на въпросите.

— Бива си я гледката — прошепна Витари.

Глокта се обърна и засенчи очите си с длан. Дагоска се простираше под тях и приличаше почти на остров. Централната част на града се спускаше надолу като мрежа от старателно подравнени спретнати къщи. Правите и широки улици лежаха между тях, осеяни с пожълтели дървета и прекъсвани от широки площади. От другата страна на виещата се стена започваше прашната плетеница на гетата. Надвиснала над нея в далечината, обвита в мараня, беше масивната защитна стена напряко на тясната ивица скалиста земя, която свързваше полуострова с континента. От едната й страна се простираше синьото море, а от другата беше пристанището. Най-добрата защита в света, поне така казват. Дали съвсем скоро няма да ни се наложи да проверим това твърдение?

— Началник Глокта — покашля се Харкър. — Лорд-губернаторът и градският съвет ви очакват.

— Значи могат да почакат още малко. Любопитен съм да разбера докъде сте стигнали с разследването на изчезването на началник Давуст. Все пак би било крайно неприятно същата съдба да сполети новия началник.

— Ами имаме… някакъв напредък — намръщено отвърна Харкър. — Няма съмнение, че това е работа на местните. Не спират да заговорничат. Независимо от строгите мерки на началник Давуст след бунта много от тях отказват да научат къде им е мястото.

— Направо съм изумен.

— Това е истината, повярвайте ми. В жилището на началник Давуст имаше прислуга от местните в нощта на изчезването му. Оттогава ги разпитвам.

— И какво открихте?

— За съжаление нищо досега. Оказаха се много упорити.

— Тогава нека ги разпитаме заедно.

— Заедно ли? — Харкър нервно облиза устни. — Не знаех, че ще искате лично да ги разпитвате, началник.

— Е, сега знаеш.

 

 

Човек би си казал, че толкова дълбоко под скалата ще е по-хладно. Оказа се точно толкова горещо, колкото и вън, на изпепелените от слънцето улици, само че без милостивия бриз. В коридора беше тихо и задушно като в гробница. Факлата в ръката на Витари хвърляше напред отблясъци по ъглите, но после мракът бързо се затваряше зад тях.

Харкър спря пред обкована с желязо врата и избърса едрите капки пот от лицето си.

— Да ви предупредя, началник, наложи се да се пипаме доста… здраво. Твърда ръка им трябва, разбирате, нали?

— О, аз самият пипам здраво, когато ситуацията го налага. Не се стряскам лесно.

— Хубаво, хубаво.

Ключът се превъртя в ключалката, вратата се отвори и отвътре лъхна противна воня. Запушена тоалетна и гниещи боклуци в едно. Килията беше малка, без прозорци и с таван, под който едва заставаш изправен. Жегата вътре беше непоносима, а вонята — отвратителна. Напомниха на Глокта за друга килия. Доста по̀ на юг, в Шафа, дълбоко под императорския дворец. В онази килия издъхвах бавно в продължение на цели две години. Пищях в тъмнината, дращех с нокти по стените и се валях в собствените си нечистотии. Едното око на Глокта затрепери и той внимателно го избърса с пръст.

Затворникът беше проснат на пода с лице към стената. Кожата му беше почерняла от многото синини, и двата му крака бяха счупени. Друг висеше от тавана за китките си. Коленете му допираха земята, главата му беше клюмнала напред, а по гърба му личаха пресни следи от камшик. Витари се наведе и смушка първия с пръст.

— Мъртъв — обяви тя. Повтори същото с втория. — Този също, при това отдавна.

Трептящата светлина падна върху трети затворник. Този поне беше жив. Почти. Ръцете и краката й бяха оковани, лицето й беше хлътнало от глад, а устните — напукани от жажда. Притискаше към себе си мръсни окървавени парцали. Тя задрапа с пети по пода в опит да се отблъсне по-назад към ъгъла и запелтечи неразбираемо на кантикски. Вдигна ръка пред лицето си, за да се предпази от светлината. Това го помня. Единственото по-лошо от тъмнината беше светлината. След нея винаги следваха въпросите.

Глокта смръщи чело, потрепващите му очи запрескачаха между двата трупа и изплашеното момиче. Зави му се свят от умора, от жегата и от вонята.

— Уютно е тук. И какво научихте от тях?

Харкър запуши с ръка носа и устата си и неохотно пристъпи в килията. Фрост застана зад гърба му.

— Засега нищо, но аз…

— Едно е сигурно, и да искате, от тези двамата не можете да изкопчите повече. Вярвам, че поне са подписали самопризнания.

— Ами… не точно. Началник Давуст не се интересуваше много от самопризнанията на мургавите, ние просто, нали разбирате…

— Не можахте да ги оставите живи достатъчно дълго, за да направят самопризнания?

Харкър посърна. Прилича на несправедливо наказан ученик.

— Девойката е още жива — тросна се той.

Глокта я погледна и прокара език по венците на мястото, където някога бяха предните му зъби.

Никаква вещина. Никаква цел. Жестокост заради самата жестокост. Ако бях ял нещо днес, сигурно щеше да ми прилошее.

— На колко е години?

— Четиринайсет може би. Началник, не разбирам какво общо има това?

— Искам да кажа, инквизитор Харкър, че заговорите рядко са дело на четиринайсетгодишни момичета.

— Сметнах, че ще е добре да вложа старание.

— Старание? Зададохте ли въобще някакви въпроси?

— Ами аз…

Бастунът фрасна Харкър през лицето. Рязкото движение преряза през ребрата Глокта, той залитна на болния си крак и се наложи да се хване за ръката на Фрост. Инквизиторът изпищя от болка и изненада, залитна назад и се свлече по стената в мръсотията на пода.

— Никакъв инквизитор не си ти! — изсъска Глокта — Ти си обикновен шибан касапин! Погледни на какво прилича това място! Убил си двама свидетели! Каква полза сега от тях, глупако? — Глокта се наведе напред. — Освен ако точно това не е била целта, а? Може би Давуст е бил убит от завистлив подчинен, който после е запушил устите на свидетелите, а, Харкър? Дали не трябва да започна разследването си от самата Инквизиция!

Харкър се опита да стане от земята, но практик Фрост се надвеси над него и това му беше достатъчно да се откаже и да се свие до стената. От носа му течеше кръв.

— Не! Не, моля ви! Стана неволно! Не съм искал да ги убивам! Просто исках да разбера какво се е случило!

— Неволно, казваш? Значи си или предател, или напълно некадърен инквизитор, а аз нямам нужда нито от едното, нито от другото! — Глокта пренебрегна пронизващата болка в гърба и се надвеси още по-ниско. Устните му се разтеглиха в беззъба усмивка. — Твърдата ръка върши най-много работа, когато си имаш работа с примитивни диваци, нали така, инквизиторе? Ще се убедиш, че от моята ръка няма по-твърда на този свят. Никъде. Разкарайте това нищожество от очите ми!

Фрост сграбчи Харкър за палтото и го повлече по мръсния под към вратата.

— Чакайте! — извика жално инквизиторът и се вкопчи в касата на вратата. — Моля ви! Не бива да постъпвате така с мен!

Виковете му заглъхнаха в коридора.

В очите на Витари се четеше бегла усмивка, сякаш сцената й бе доставила истинско удоволствие.

— Какво правим с тази бъркотия тук? — попита тя.

— Почистете. — Глокта се облегна на стената и изтри с трепереща ръка потта от лицето си. Болката все още пулсираше в ребрата му. — Изчистете всичко и погребете телата.

— Ами тя? — Витари кимна към девойката.

— Изкъпете я, дайте й дрехи. Нахранете я и я пуснете да си върви.

— Струва ли си да я къпем, след като ще се връща в гетото?

Права е.

— Добре тогава! Била е прислужница на Давуст, значи може да бъде и моя. Върнете я на работа! — провикна се през рамо Глокта, куцайки към вратата.

Трябваше да се махне оттук. Едва дишаше.

 

 

— Съжалявам, че ще ви разочаровам, но стените далеч не са толкова непробиваеми, не и в сегашното им състояние… — говорещият замлъкна при влизането на Глокта в заседателната зала на градския управителен съвет на Дагоска.

Залата представляваше възможно най-пълната противоположност на килията в подземието. Всъщност това е най-красивата стая, която някога съм виждал. Всеки инч от стените и тавана беше украсен със съвършени гравюри, изпипани до последна подробност: геометричните форми се виеха с невероятна перфектност около сцени от кантикски легенди, изрисувани в реални размери, покрити със сребро, с позлата и подчертани с яркочервена и синя боя. Подът беше застлан с изумително сложна мозайка. Дългата маса беше инкрустирана със завъртулки от тъмно дърво и светла слонова кост и беше полирана до блясък. От високите прозорци се разкриваше величествената гледка на прашния град и блестящия залив.

Жената, която се изправи да посрещне Глокта, изглеждаше съвсем на място в това величествено обкръжение. Повече няма накъде.

— Аз съм Карлот дан Айдър — усмихна се тя и протегна към него ръце, сякаш посрещаше стар приятел, — магистър на Гилдията на търговците на подправки.

Глокта не би могъл да отрече, че бе впечатлен. Най-малкото от куража й. Нито следа от страх. Посреща ме, все едно не съм уродлива трепереща развалина. Посреща ме, сякаш изглеждам така изискано, както и тя самата. Магистър Айдър носеше дълга роба, типична за народите от Юга: синята коприна, избродирана със сребро, лъщеше, развявана от нежния бриз, идващ от високите прозорци. По пръстите, китките и около шията й блещукаха бижута, всяващи страхопочитание с цената си. Когато се приближи, Глокта долови странен аромат. Омайна. Също като подправките, с които е натрупала състоянието си. Ефектът му не го подмина. Все пак още съм мъж. Просто не толкова, колкото преди.

— Моля да извините облеклото ми, но кантикските дрехи са много по-удобни за горещините. Свикнах с тях през годините, прекарани тук.

Тя да се извинява за външния си вид е като някой гений да се извинява за глупостта си.

— Моля ви, няма причина. — Глокта се поклони, доколкото успя предвид проблемния си крак и острите бодежи в гърба. — Началник Глокта на вашите услуги.

— Много се радваме, че най-после сте тук. Изчезването на вашия предшественик силно ни разтревожи.

Някои от вас са били по-леко разтревожени, предполагам.

— Надявам се, ще успея да хвърля малко светлина върху случилото се тук.

— Всички се надяваме да успеете — тя непринудено хвана Глокта под ръка. — Позволете да ви представя.

— Благодаря ви, магистър Айдър, вярвам, че ще се справя и сам. — И отиде с куцане до масата. — Вие трябва да сте генерал Висбрук, натоварен със защитата на града.

Генералът беше малко над четирийсетте и леко оплешивяващ. Въпреки непоносимата жега носеше пищна униформа и се потеше обилно заради закопчаните чак догоре копчета. Помня те. Беше в Гуркул по време на войната. Тогава беше още майор в Кралската гвардия и голям негодник. Виждам, както често става с големите негодници, напреднал си в кариерата.

— За мен е удоволствие — каза генералът, почти без да откъсва поглед от документите пред себе си.

— А за мен винаги е удоволствие да подновя старо познанство.

— Познаваме ли се?

— Бихме се заедно в Гуркул.

— Така ли? — на потното лице на Висбрук се изписа шок. — Вие сте… онзи Глокта.

— Точно така, аз съм, както казахте, онзи Глокта.

Генералът примигна смутено.

— Ъ… е, ъ… как сте?

— Изпитвам непоносими болки, благодаря, че попитахте, но както виждам, вие поне сте се издигнали в обществото, а това ми носи огромно облекчение.

Висбрук примигна отново, но Глокта не му даде възможност да каже каквото и да било.

— А това трябва да е лорд-губернаторът Вурмс. За мен е истинска чест, Ваша Светлост.

Възрастният мъж беше олицетворение на старческата немощ. Грохнал и потънал в гънките на представителната си роба, той приличаше на спаружена сушена слива, увита в кожена яка с дълъг животински косъм. Въпреки жегата ръцете му като че ли трепереха от студ. Беше напълно плешив с изключение на няколкото бели кичура, пръснати по лъщящото му теме. Вурмс присви зачервените си очи и напрегна отслабналото си зрение да види Глокта.

— Какво казва той? — лорд-губернаторът се огледа объркано. — Кой е този човек?

Генерал Висбрук се наведе към него толкова близко, че устните му почти докоснаха ухото на стареца.

— Началник Глокта, Ваша Светлост! Наследява поста на Давуст!

— Глокта? Глокта? А къде е онзи Давуст?

Никой не си направи труда да отговори.

— Казвам се Корстен дан Вурмс. — Синът на лорд-губернатора изрече името си с такава тържественост, сякаш казваше магическо заклинание, и подаде на Глокта ръката си така, все едно му поднасяше безценен дар.

Беше рус и красив, пращящ от здраве млад мъж. Бе се излегнал небрежно на стола си и осанката му издаваше толкова енергичност и атлетизъм, колкото позата на баща му — старческа немощ и безсилие. Вече те ненавиждам.

— Доколкото разбирам, някога сте били ненадминат фехтовач. — Вурмс огледа Глокта с подигравателна усмивка. — Аз самият се дуелирам, но тук не намирам достоен противник. Може някой ден да направим един дуел, а?

С най-голямо удоволствие, нищожно копеленце такова. Само да ми беше наред кракът, щях да ти дам такъв дуел, че дълго да ме помниш.

— Някога се дуелирах, да, но за съжаление се наложи да прекъсна. Здравословни проблеми — отвърна Глокта със злобна беззъба усмивка. — Обаче съм склонен да споделя едно-друго, щом наистина желаете да вдигнете малко класата си.

Вурмс се намръщи, но Глокта вече бе пренасочил вниманието си.

— А вие трябва да сте хадиш Кадия.

Хадишът беше висок слаб мъж с дълга шия и уморени очи. Беше облечен в обикновена бяла роба, а на главата си носеше бял тюрбан. Не изглежда по-заможен от останалите местни в гетата и все пак определено излъчва достойнство.

— Да, аз съм Кадия и, да, бях избран от хората на Дагоска да ги представлявам. Но вече не наричам себе си хадиш, свещеник без храм не е свещеник.

— О, трябва ли пак да слушаме за този храм? — изропта Вурмс.

— Боя се, че трябва, поне докато съм част от този съвет. — Кадия обърна поглед към Глокта. — Значи имаме нов началник в града? Нов дявол. Сеете смърт, един идва, друг си отива. Не ме интересуваш, мъчителю.

Глокта се усмихна. Признава си, че мрази Инквизицията, без дори да е видял инструментите ми. От друга страна, не можем да очакваме от хората му кой знае какви топли чувства към Съюза — живеят почти като роби, при това в собствения си град. Дали пък това не е нашият предател?

Или този? Генерал Висбрук изглеждаше като типичния военен — предан докрай, човек с прекалено силно чувство за дълг и прекалено малко въображение, за да върти интриги. От друга страна, никой не става генерал просто ей така, без никаква мисъл за лична облага, без малко допълнително смазване на колелата, без покриване на някоя и друга тайна.

А може би е онзи? Корстен дан Вурмс наблюдаваше Глокта с такова презрение, с което човек поглежда мръсна тоалетна, преди да я използва. Знам ги тези арогантни хлапетии, виждал съм ги с хиляди. Нищо че е син на лорд-губернатора, повече от ясно е, че не е способен на лоялност към нищо и никого освен към себе си.

А защо не тя? Магистър Айдър беше самата любезност и гостоприемство, но погледът й бе по-твърд от диамант. Гледа ме и ме преценява, както умел търговец наивен купувач. Има нещо повече в нея от изисканите маниери и пристрастието към чуждестранното облекло. Много повече.

Възможно ли е да е той? Дори самият лорд-губернатор изглеждаше подозрително. Дали наистина зрението и слухът му са така отслабнали, колкото изглежда? Как мижи с очи и се оглежда объркано, дали не е само добре изиграна роля? Възможно ли е старецът да знае повече от всички останали в тази зала?

Глокта се обърна и отиде до прозореца. Облегна се на красиво гравираната колона до него и надзърна навън. Гледката наистина беше зашеметяваща. Усети вечерното, но все още горещо слънце върху лицето си. Долови нервното раздвижване сред членовете на съвета зад гърба си, явно нямаха търпение да се освободят от присъствието му. Чудя се колко ли ще им отнеме, докато най-накрая заповядат сакатият да бъде изхвърлен от прекрасната им зала? Нямам им никакво доверие на тези. Нито на един. Глокта се усмихна лукаво под мустак. И точно така трябва.

Корстен дан Вурмс се оказа онзи, чието търпение първо не издържа.

— Началник Глокта, оценяваме вашето старание в представянето ви пред този съвет, но съм сигурен, че има други неотложни дела, които изискват вниманието ви. С нас поне е така.

— Да, разбира се. — Глокта закуца обратно към масата с умишлена мудност. Той сякаш се канеше да излезе от залата. Обаче издърпа стол и прижумя, докато сядаше. — Ще се постарая да огранича коментарите си до минимум поне като за начало.

— Моля? — каза Висбрук.

— Кой е този? — настоятелно попита лорд-губернаторът, присви очи и изпъна напред шия да види по-добре. — Какво става тук?

Синът му беше доста по-директен в реакцията си.

— Какво си мислите, че правите? Да не сте побъркан? — изрази недоумението си той.

Хадиш Кадия се позасмя, не стана ясно дали на Глокта, или на възмущението на останалите.

— Моля ви, господа, моля — заговори кротко и търпеливо магистър Айдър. — Началникът току-що пристига, сигурно не е наясно как стават нещата тук, в Дагоска. Надявам се, разбирате, че вашият предшественик не присъстваше на събранията на градския управителен съвет. Ние съвсем успешно управляваме града от години и…

— И Висшият съвет е на друго мнение. — Глокта измъкна с два пръста кралското си назначение.

Изчака, докато всички огледат добре тежкия златен печат, след което подхвърли заповедта на масата.

Всички впериха с подозрение очи в хартията, когато Карлот дан Айдър я взе и я разгъна. Тя смръщи чело и повдигна едната си перфектно оформена вежда.

— Явно ние сме тези, които не са наясно — каза тя.

— Дай да видя това! — Корстен дан Вурмс сграбчи листа от ръцете й и зачете. — Не е възможно — промърмори. — Това не е възможно!

— Боя се, че е. — Глокта дари присъстващите с най-чаровната си беззъба усмивка. — Архилектор Сълт е силно обезпокоен. Натовари ме с разследването на изчезването на началник Давуст, а също и с инспекцията на защитата на града. Поиска от мен да проявя изключително внимание, както и да направя нужното гуркулите да останат извън града. Инструкциите ми са да предприема всички необходими мерки, които преценя за уместни. — Помълча доста дълго, после добави: — Които аз… преценя.

— Какво е това? — възмути се лорд-губернаторът. — Настоявам да разбера какво става тук!

Висбрук взе на свой ред документа.

— Кралски декрет — въздъхна той и попи с ръкава на униформата потното си чело, — подписан от всичките дванайсет членове на Висшия съвет. Предоставя върховни правомощия! — той остави внимателно листа на масата, сякаш се безпокоеше, че може всеки момент да избухне в пламъци. — Това е…

— Всички знаем какво е това. — Магистър Айдър се взираше замислено в Глокта и поглаждаше с пръст безупречната кожа на бузата си.

Като умел търговец, изведнъж осъзнал, че е бил изигран от привидно невеж купувач.

— Както изглежда, началник Глокта поема града в свои ръце.

— Не бих казал изцяло в свои ръце, но смятам занапред да присъствам на тези събрания. Приемете това като първа от многото съществени промени, които предстоят. — Глокта се облегна с въздишка на красивия стол, отпусна скования си от болка гръб и изпъна напред болния си крак.

Почти удобно. Обходи с очи сериозните лица на градската управа. Или по-скоро щеше да е, ако го нямаше чувството, че моят тайнствен предател ще се окаже един от милите хорица в тази зала. Предател, който вече е уредил изчезването на един началник на Инквизицията и сигурно започва да обмисля как да повтори упражнението с новия…

— И така — прокашля се Глокта, — за какво говорехте при влизането ми, генерал Висбрук? А, да, нещо за градските стени, нали така?