Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (29)

Стъпка по стъпка

Със стиснати зъби Уест се катереше по замръзналия склон. Пръстите му бяха изтръпнали, отмалели и трепереха от дращенето по студената пръст, вкопчването в замръзналите корени и ровенето в снега. Устните му бяха напукани, носът му не спираше да тече, а ноздрите му бяха зачервени и ужасно разранени. Въздухът режеше гърлото му и бодеше в дробовете му, преди да излезе с хриптене във вид на облак пара и да подразни отново гърлото му. Замисли се дали това, че отстъпи шинела си на Ладисла, няма да се окаже най-грубата грешка в живота му. Реши, че най-вероятно е точно така. Най-глупавото му решение досега, естествено след това да спаси себичното копеле.

Дори докато тренираше за Турнира по пет часа дневно, не си беше представял, че може да е толкова изморен. В сравнение с Три дървета маршал Варуз беше размекнат детски учител. Сега всяка сутрин преди изгрев-слънце Уест биваше вдиган безцеремонно на крак и никога не лягаше, преди да се е стъмнило напълно. Тези северняци бяха като машини до един. Хора, издялани от дърво, които никога не се уморяват и никога не изпитват болка. А в неговото тяло всяко мускулче крещеше от безмилостното темпо. Беше на рани и синини от безбройните падания. Стъпалата му бяха протрити и разранени от мокрите ботуши. И накрая познатото пулсиране в главата, което тръпнеше в такт с учестените удари на сърцето му и се смесваше с противното парене на раната на главата.

Студът, болката и умората му бяха предостатъчни, но те не можеха да се сравняват с налегналото го чувство за срам и вина. Именно то го смазваше все повече с всяка следваща крачка. Той беше изпратен с Ладисла, за да не допусне да се случи нещо лошо. Резултатът — катастрофа от неизмерима величина. Беше избита цяла дивизия. Колко деца останаха без бащи? Колко жени загубиха мъжете си? Да можеше да направи нещо повече, за стотен път си повтаряше наум Уест и свиваше изтръпнали ръце в юмруци. Да беше убедил принца да не минава реката, сега всички тези хора можеше да са още живи. Толкова много мъртви. Не знаеше да ги жали ли, или да им завижда.

— Стъпка по стъпка — промърмори под носа си, докато драпаше нагоре по склона.

Това е начинът. Стискаш здраво зъби, правиш колкото крачки трябва и можеш да стигнеш където и да било. Болезнена, изтощителна, смръзната и изпълнена с вина стъпка, а след нея нова. Какво друго да направиш?

В момента, в който изкачиха билото на хълма, принц Ладисла направи онова, което правеше горе-долу на всеки кръгъл час. Просна се на земята, облегнат в коренището на едно дърво.

— Полковник Уест, моля ви! — задъхано каза той и парата от дъха му обгърна пълното му лице. Над горната му устна лъщяха две струи сополи — приличаше на малко момченце. — Не мога повече! Кажете им… кажете им да спрат! Нямат милост!

Уест изруга под носа си. И без това северняците бяха достатъчно ядосани — вече почти не полагаха усилия да го скрият, но, от друга страна, Ладисла все още беше негов командир. Нещо повече, наследникът на трона. Уест не беше в позиция да му заповяда да стане.

— Три дървета! — прошепна той задъхан.

Възрастният войн го изгледа намръщено през рамо.

— Надявам се няма да искаш пак да спираме, момче.

— Налага се.

— Мътните да го вземат! Пак ли? Мекушави женчовци сте вие, южняците! Нищо чудно, че Бетод така яко ви срита задниците. Едно ще ти кажа, ако не се научите как се върви по време на марш, скоро пак ще ядете ритници!

— Моля те. Съвсем за малко.

Три дървета изгледа кръвнишки проснатия на земята принц и поклати глава с отвращение.

— Хубаво. Ще спрем за малко, ако това ще ви накара да се разбързате после. Но гледай да не свиквате много така, ясно? Не сме изминали и половината от пътя за днес, ако искаме да изпреварим Бетод. — Той тръгна напред, за да каже на Кучето.

Уест приклекна, размърда вкочанените пръсти на краката си и започна да духа в шепи. Искаше му се да легне също като Ладисла, но от горчив опит знаеше, че веднъж спреш ли, после тръгването е много по-тежко. Пайк и дъщеря му застанаха наблизо. Почти не се бяха задъхали от изкачването. Поредното доказателство, ако от подобно имаше нужда, че коването на желязо в наказателна колония, а не лекият живот, те подготвя най-успешно за изморителния път във враждебната пустош.

Ладисла като че ли прочете мислите му.

— Нямате представа колко трудно е това за мен! — натърти той.

— Не, разбира се — троснато отвърна Уест. Търпението му беше почти изчерпано. — Вие все пак мъкнете цялата тежест на шинела ми!

Принцът примигна озадачен, после заби очи в мократа земя и стисна заби.

— Прав сте. Съжалявам. Разбира се, напълно осъзнавам, че ви дължа живота си. Просто не съм свикнал с подобни неща. Въобще не съм свикнал. — Той подръпна протритите и омърляни ревери на шинела и се засмя горчиво. — Майка ми ме учеше, че човек винаги трябва да изглежда представително независимо от обстоятелствата. Чудя се какво ли щеше да каже, ако ме видеше сега.

Уест отбеляза наум, че все пак принцът не предложи да му върне шинела.

Ладисла сгуши глава между раменете си.

— Предполагам, трябва да поема част от вината за всичко това.

Част? Уест беше готов да му забие част от ботуша си.

— Трябваше да ви послушам, полковник. През цялото време го знаех. Предпазливостта е най-добрата политика по време на война, нали? Винаги съм вярвал в това. Оставих се онзи глупак Смънд да ме подведе. Какъв идиот само!

— Лорд Смънд плати с живота си — рече Уест.

— И жалко, че не го направи ден по-рано. Сега нямаше да сме в това положение! — устните на Ладисла се изкривиха. — Какво ще кажат за това у дома, как мислите, Уест? Какво ще кажат за мен хората сега?

— Нямам представа, Ваше Височество.

Надали ще е кой знае колко по-лошо от това, което и преди говореха, помисли си Уест. Опита да потисне гнева си и да се постави на мястото на принца. Той беше напълно неподготвен за трудностите на подобно пътуване. Вечно зависим от другите, нямаше никакви умения, които да му послужат сега. Човек, чието доскоро най-важно решение беше коя шапка да сложи, трябваше да се справи с мисълта, че животът на хиляди е негова отговорност. Нищо чудно, че нямаше понятие как да го направи.

— Само ако не бяха побягнали. — Ладисла стисна юмрук и ядосано удари един от корените до себе си. — Защо не останаха да се бият тези страхливи копелета? Защо не се биха?

Уест затвори очи и насочи всичките си сили да не обръща внимание на студа, глада, болката, да потисне напиращия в гърдите му гняв. Винаги така ставаше. Тъкмо когато започваше да изпитва някаква симпатия към Ладисла, онзи неизбежно изтърсваше някоя тъпа реплика и омразата на Уест към него се завръщаше с пълна сила.

— Не бих могъл да отговоря, Ваше Височество — успя да процеди през зъби Уест.

— Така — избоботи Три дървета, — стига ви толкова! Ставайте и без повече оправдания!

— Трябва ли пак да тръгваме, полковник? Толкова бързо?

— Уви, да.

Принцът въздъхна и изкривил в гримаса лице, се надигна мъчително.

— Нямам никаква представа как успяват да вървят толкова много, Уест.

— Стъпка по стъпка, Ваше Височество.

— Разбира се — промърмори Ладисла и тръгна, препъвайки се, след двамата затворници. — Стъпка по стъпка.

Уест раздвижи глезени и понечи да последва принца, когато върху него падна нечия сянка. Вдигна поглед и видя Дау Черния, който препречи с едро рамо пътя. Озъбената му физиономия беше само на фут от лицето на Уест. Кимна към бавно отдалечаващия се гръб на Ладисла.

— Искаш ли да го убия? — изръмжа той на северняшки.

— Само посмей да пипнеш с пръст някого от тях! — Уест избълва думите, преди да помисли как да завърши изречението си. — Аз…

— Ти какво?

— Ще те убия. — Какво друго трябваше да каже.

Почувства се като малко момче, което отправя смехотворни заплахи в двора на училището. В много студен и опасен двор, при това към два пъти по-огромно от него момче.

Дау се ухили.

— Я гледай ти какъв характер в кльощав слабак като теб. Изведнъж заговорихме за убиване, а? Сигурен ли си, че ти стиска?

Уест се опита да изглежда колкото може по-внушителен и силен, което не беше никак лесно, докато стоеше по-ниско от северняка на склона, още повече прегърбен от изтощение. Изпаднеш ли в тежка ситуация, независимо какво ти е отвътре, не трябва да показваш страх, това знаеше той.

— Пробвай и ще разбереш. — Гласът му прозвуча немощно дори в собствените му уши.

— Може пък да пробвам — отвърна севернякът.

— Кажи ми, като си готов. Ще се изям от мъка, ако пропусна момента.

— О, за това не бери грижа — прошепна Дау, извърна глава и се изплю на земята. — Ще разбереш, че е време, като се събудиш с прерязано гърло.

При тези думи той тръгна нагоре по склона достатъчно бавно, за да покаже, че не го е страх. Уест искаше да може да каже същото за себе си. Когато тръгна между дърветата след останалите, сърцето му блъскаше като лудо в гърдите. Подмина Ладисла, настигна Кадил и влезе в крачка зад гърба й.

— Добре ли си? — попита я.

— И по-зле съм била. — Тя го изгледа от глава до пети: — Ами ти?

Уест изведнъж осъзна, че погледнат отстрани, може би представляваше интересна гледка. Върху униформата си беше надянал стар чувал с пробити дупки за ръцете. Отгоре беше препасал колана си, а в него беше пъхнал тежкия северняшки меч, който се блъскаше в крака му на всяка крачка. Брадата му беше набола и напомняше за себе си с непрестанен сърбеж по тракащите челюсти. Предполагаше също, че лицето му е странна смесица от яркочервено и мъртвешки бяло. Уест пъхна ръце под мишниците си и се усмихна вяло.

— Студено ми е — отвърна.

— Така и изглеждаш. Май трябваше да си запазиш шинела.

Уест нямаше как да не се съгласи и кимна. Погледна през клоните на боровете към гърба на Черния и се покашля:

— Никой от тях не те е… притеснявал, нали?

— Да ме притесняват ли?

— Ами, знаеш — каза той смутено, — сама жена сред всичките тези мъже. Те не са свикнали с това. А и как те зяпаше Дау. Не знам…

— Много благородно от твоя страна, полковник, но на твое място не бих се притеснявала за тях. Съмнявам се, че ще си позволят нещо повече от зяпането, а преди съм се справяла с къде по-страшни неща.

— По-страшни от него?

— В първия лагер, в който попаднах, комендантът ме беше харесал. Предполагам, тогава кожата ми все още не е била изгубила блясъка на свободния живот. Онзи ме държа гладна, докато не получи каквото искаше. Пет дни без храна.

Уест примижа като от болка.

— И само толкова ли му трябваше, за да се откаже?

— О, те не се отказват. Толкова успях да издържа аз. Човек прави каквото трябва.

— Имаш предвид…

— Каквото трябва — сви рамене тя. — Не се гордея, но не се и срамувам. Гордост и срам, нито едното, нито другото ще те нахрани. Единственото, за което съжалявам, са онези пет дни глад, пет дни, в които можех да се храня. Правиш каквото трябва. Без значение кой си. Когато умираш от глад… — тя отново сви рамене.

— Ами баща ти?

— Кой, Пайк ли? — тя погледна към затворника с изгореното лице, който вървеше отпред. — Той е добър човек, но изобщо не ми е роднина. Не знам какво е станало с истинското ми семейство. Ако още са живи, сигурно са пръснати из цяла Англанд.

— Значи той не е…

— Понякога, ако се преструваш, че имаш семейство, хората се държат различно. Помагаме си взаимно. Ако не беше Пайк, сега още щях да блъскам желязо в лагера.

— А вместо това се наслаждаваш на този приятен излет.

— Ъъ. Човек трябва да се задоволява с каквото има. — Тя наведе глава и избърза напред между дърветата.

Уест я гледа, докато се отдалечаваше. Кораво момиче, както биха казали северняците. Ладисла може да научи едно-друго от нейния стоицизъм. Погледна през рамо към принца, който се влачеше отзад с елегантна походка и кисело лице. Уест пусна дълга, обвита в пара въздишка. Изглежда, беше прекалено късно за Ладисла да научи каквото и да било.

 

 

Жалко ядене, състоящо се от парче стар хляб и канче студена супа. Въпреки всичките молби на Ладисла Три дървета не позволяваше да се пали огън. Рискът да бъдат забелязани беше прекалено висок. Затова на здрачаване те просто седяха малко встрани от северняците и разговаряха тихо помежду си. Говоренето помагаше ако не за друго, поне да отвлича мислите от студа, болката и страданието. А също така спираше тракането на зъбите.

— Каза, че си се бил в Канта, нали, Пайк? Във войната, така ли?

— Точно така. Тогава бях сержант. — Той кимна бавно и очите му проблеснаха в розовата пихтия на лицето. — Не е за вярване, че тогава през цялото време умирахме от жега, нали, полковник?

Уест изхърка жално — най-близкото до смях, на което беше способен в момента.

— В коя част беше?

— Първи кавалерийски полк на Кралската гвардия под командването на полковник Глокта.

— Но това беше моят полк!

— Знам.

— Не те помня.

Изгорялата кожа по лицето на Пайк се изкриви в нещо, което според Уест представляваше усмивка.

— Тогава изглеждах различно. Но аз те помня. Лейтенант Уест. Хората те обичаха. Точния човек, при който да идеш, ако имаш проблем.

Уест преглътна. В момента май не ставаше много за решаване на ничии проблеми, само за създаването им.

— А как стигна до колонията?

Пайк и Кадил се спогледаха.

— По правило в лагера не задаваме такива въпроси.

— О — Уест сведе поглед и разтри длани, — съжалявам. Не исках да те обидя.

— Няма нищо. — Пайк подсмръкна и потри отстрани изкривения си нос. — Да кажем просто, че допуснах някои грешки. Имаш ли семейство, полковник?

Уест присви скръбно очи и скръсти ръце на гърдите си.

— Имам сестра, у дома, в Адуа. Тя е… особено момиче. — Реши, че по-добре да спре дотук. — А ти?

— Имах жена. Когато ме изпратиха в колонията, тя реши да остане вкъщи. В началото я мразех за това. Но знаеш ли? Не съм сигурен дали и аз не бих постъпил като нея.

Ладисла се появи откъм дърветата. Бършеше ръце в пешовете на шинела на Уест.

— Сега съм по-добре! Сигурно е било от проклетото месо, което ядохме сутринта. — Той се намести между Уест и Кадил и девойката го изгледа с такова отвращение, все едно някой току-що изсипа до нея лопата лайна. Двамата, меко казано, не се разбираха. — За какво си говорим?

— Пайк тъкмо разправяше за жена си… — примижа Уест.

— А? Предполагам вече знаете, аз съм сгоден за принцеса Терез от Талинс, дъщерята на Върховния дук Орсо. Тя е всеизвестна красавица… — Ладисла се отнесе в мисли. Озърна се намръщен, сякаш започваше да осъзнава колко абсурдна е темата насред дивата пустош на Англанд. — Но напоследък започвам да подозирам, че тя не е много доволна от предстоящата ни сватба.

— Да се чуди човек защо — промърмори Кадил.

Това сигурно беше десетото й злобно подмятане за тази вечер.

— Аз съм престолонаследникът — сопна се Ладисла — и един ден ще бъда твой крал! Няма да е зле да започнеш да се отнасяш с малко повече уважение към мен!

Кадил се изсмя в лицето му.

— Аз нямам страна, нямам крал, още по-малко — уважение към теб.

Ладисла зяпна от възмущение.

— Няма да позволя да ми се говори по този…

Дау Черния изникна като от нищото и се надвеси отгоре им.

— Затвори му шибаната уста! — озъби се той на северняшки и насочи дебел пръст към Ладисла. — Бетод може да има уши навсякъде! Накарай го да си държи езика зад зъбите или ще му го отрежа! — севернякът изчезна в тъмнината пак така внезапно, както се беше появил.

— Той иска да сме по-тихи, Ваше Височество — преведе шепнешком Уест.

Принцът преглътна.

— И аз така си помислих.

Двамата с Кадил сгушиха глави между раменете си и размениха по още един гневен поглед.

 

 

Уест лежеше по гръб на твърдата земя. Брезентът поскърцваше точно над лицето му. Лежеше и гледаше над тъмните издутини на ботушите си как се сипе тихо снегът. От едната му страна Кадил се беше сгушила в него, а от другата — Кучето. Останалите от групата също бяха тук, притиснати един до друг под голяма вмирисана завивка. Всички освен Дау, който стоеше на пост. Студът правеше чудеса за сближаването с другите.

От далечния край на групата се носеше мощно хъркане. Три дървета или най-вероятно Тъл. Кучето много мърдаше насън — подскачаше, стряскаше се, опъваше крайници и мънкаше неразбираемо. Някъде отдясно се чуваше тежкото дишане на Ладисла, придружено от леки хрипове в гърдите. Всички заспиваха почти в момента, в който главите им докосваха земята.

Но Уест не можеше да заспи. Мислеше за всичките им неприятности, за поражението и опасностите, които ги дебнеха. И не само за тях. Маршал Бър сигурно е някъде из горите на Англанд, бърза на юг да се притече на помощ, без да осъзнава, че така ще попадне в капан. Без да знае, че Бетод го чака.

Положението им беше повече от сериозно, но противно на всякаква логика Уест усещаше лекота в душата си. Цялата истина бе, че тук, насред дивата пустош, всичко беше просто. Нямаше ги ежедневните битки, предразсъдъците, които да превъзмогваш, нямаше нужда да мислиш за повече от час напред. За пръв път от месеци се чувстваше свободен.

Примижа и опъна схванатите си крака. Усети как до него Кадил се размърда в съня си. Главата й се отпусна на рамото му и бузата й се опря в мръсната му униформа. Усети топлия й дъх по бузата си, долови топлината й през дрехите. Приятна топлина. Усещането се разваляше само от силната миризма на пот, влажна земя и хриптенето на Кучето в другото му ухо. Уест притвори очи с едва доловима усмивка на устните. Може би нещата все още може да се оправят. Може би все още има шанс да блесне като герой. Само да успее да заведе принца жив до маршал Бър.