Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (28)

Това е значи болката

— Къде съм? — попита Джизал, но челюстите му отказаха да помръднат.

Колелата на каруцата изскърцваха при всяко завъртане. Виждаше ярка размазана светлина. Звукът и светлината се забиха болезнено в черепа му.

Опита да преглътне. Безуспешно. Надигна глава. Болката прониза врата му и стомахът му се преобърна.

— Помощ!

От гърлото му излезе само бълбукане. Какво се е случило? Небето е надвиснало болезнено отгоре. Дъските на каруцата го подпират болезнено отдолу. Той лежи, усеща как врата му дере чувал под главата и подскача от друсането на пътя.

Имаше битка, това си го спомня. Битката при камъните. Някой извика. Хрущене и ярка светлина. После нищо, само болка. Дори мисленето му причиняваше болка. Вдигна ръка да докосне лицето си, но установи, че не може. Опита да раздвижи крака, за да се надигне, но и това не се получи. Размърда уста, изръмжа, после изпъшка.

Не можеше да разпознае собствения си език — беше три пъти по-голям от нормалното. Усещането беше като за набутано между челюстите му кърваво парче месо, което изпълваше устата му до такава степен, че едва успяваше да диша. Дясната половина от лицето му беше скована от изпепеляваща болка. Всяко тръсване на каруцата сякаш забиваше нажежени игли в зъбите му, в очите, чак до последния корен на космите по главата му. През дясната част на устата му минаваха някакви парчета плат и той трябваше да диша само през лявата страна, но дори въздухът, преминаващ през гърлото, му причиняваше болка.

Усети, че го обзема паника. Всяка част от тялото му закрещя. Едната му ръка беше пристегната към гърдите, но с помощта на другата успя да се вкопчи в ръба на каруцата. Трябваше да опита някакво движение, каквото и да било. Очите му изхвръкнаха, сърцето му заби лудо и дъхът му излезе шумно през носа.

— Гхър! Гърр!

Колкото повече се опитваше да говори, толкова повече се усилваше болката. Все по-силна и по-силна. Лицето му щеше да се пръсне. Черепът му щеше да се разлети на късчета…

— Кротко. — Белязано лице изплува отнякъде и се надвеси отгоре му. Деветопръстия. Джизал посегна към него рязко, отчаяно. Севернякът хвана ръката му в лапата си и я стисна здраво. — Кротко, момче. Слушай ме сега. Боли, знам. Мислиш си, че не можеш да издържаш повече, но не е така. Мислиш си, че ще умреш, но няма. Вярвай ми, бил съм на твоето място, знам какво е. С всяка минута, с всеки час и всеки ден ще става само по-добре.

Джизал усети как другата ръка на Деветопръстия се отпуска на рамото му и внимателно го натиска надолу.

— Ще се оправиш, само трябва да лежиш мирно. Разбираш ли? Леко се отърва, късметлия.

Ръцете и краката му отмаляха. Трябва само да лежи. Той стисна ръката на Деветопръстия и севернякът отвърна със същото. Болката като че ли намаля. Все още беше ужасно силна, но май сега можеше да се справя с нея. Дишането му се успокои. Очите му се затвориха.

 

 

Вятърът режеше студената равнина, поваляше късата трева и разпъваше опърпаното палто на Джизал, развяваше сплъстената му коса и мръсните превръзки на лицето му, но той не му обръщаше никакво внимание. Какво можеше да направи срещу вятъра? Можеше ли въобще да направи каквото и да било за което и да било?

Седеше облегнат на колелото на каруцата и гледаше с обезумял поглед крака си. От двете му страни имаше по едно парче от дръжка на копие, които бяха болезнено силно пристегнати с многократно омотани около тях парчета плат. Ръката му не беше в по-завидно положение. Беше приплескана между две плоски парчета от дървен щит и вързана към гърдите. От предната част на дървото висеше бледата му китка с изтръпнали и подути като наденички пръсти.

Импровизиран жалък опит за лечение. Джизал изобщо не очакваше, че ще може да върши някаква работа. Ако той самият не беше злощастният пациент, сигурно щеше да се засмее. Никога няма да се възстанови от подобни наранявания. Потрошен е, пребит и обезобразен. Щеше ли да стане един от недъгавите просяци, които така старателно беше отбягвал по улиците на Адуа? Ще се присъедини ли към ветераните от някоя война, които, мръсни и опърпани, завират ампутираните си крайници в лицата на минувачите и протягат мърляви шепи за дребни монети — неудобни руини, напомнящи за тъмната страна на войнишкия живот, за която хората предпочитат да не мислят?

Ще остане ли завинаги сакат като… полази го ужасна ледена тръпка… Санд дан Глокта? Опита да размърда крака си и изстена от болка. Ще ходи ли до края на дните си с бастун? Пълзяща твар, отритвана и отбягвана? Ще служи ли за урок? Ще бъде ли сочен с пръст? Вижте, идва Джизал дан Лутар! Едно време беше многообещаващ младеж, красавец, спечели Турнира и тълпите крещяха във възторг името му! Каква загуба, колко жалко, ето го, идва, дайте да се дръпнем настрана…

И всичко това, без дори да се замисля на какво прилича лицето му. Размърда езика си и острият спазъм изкриви лицето му в гримаса, но въпреки това с ужас успя да усети непознатата форма на небцето си. Беше наклонено, изкривено — нищо не си беше на мястото като преди. Празнината в зъбите му изглеждаше широка цяла миля. Устните му бяха неприятно изтръпнали под превръзката. Сцепени, смазани, разкъсани. Той е чудовище.

Върху лицето му падна сянка и той примижа нагоре към слънцето. Деветопръстия стоеше пред него с меха за вода в огромния юмрук.

— Вода — изръмжа той. Джизал поклати глава, но севернякът сякаш не го чу. Клекна до него и измъкна запушалката. — Трябва да пиеш. Да промиваш раната.

Джизал сърдито грабна меха от ръката му и внимателно го поднесе към здравата страна на устата си. Опита да го надигне, но кожата провисна и се килна на една страна. За момент продължи с опитите, докато накрая не разбра, че няма да успее само с една здрава ръка. Облегна се назад, затвори очи и издиша тежко през носа. Почти изскърца със зъби от безсилие и раздразнение, но после се отказа и спря.

— Чакай. — Усети как една ръка се подпъхва под главата му и я вдига нагоре.

— Гхър! — изръмжа яростно Джизал.

Беше почти готов да се бори, но накрая се отпусна и се примири с унижението да бъде третиран като бебе. Какъв смисъл, помисли си, да продължава да се преструва, че не е напълно безпомощен? Киселата хладка вода се стече в устата му и той понечи да я преглътне. Стори му се, че гълта натрошено стъкло. Разкашля се и изплю остатъка. По-скоро се опита да я изплюе, но установи, че болката става прекалено силна. Наложи се да се наклони настрани, да я остави да изтече от устата и да попие в мръсната яка на ризата му. Изпъшка и се облегна тежко на колелото, като избута настрана меха с вода.

— Хубаво — вдигна рамене Деветопръстия, — но по-късно ще трябва да опиташ пак. Трябва да пиеш. Помниш ли какво стана?

Джизал поклати глава.

— Имаше битка. Аз и онова слънчице — той кимна към Феро и тя го изгледа свирепо — успяхме да оправим почти всички, но се оказа, че трима са се промъкнали покрай нас. Ти се справи с двама, при това много добре, но третия го пропусна и оня те фрасна с боздуган в устата. — Ръката му посочи лицето на Джизал. — Здравата те е треснал и ето го резултата. После, предполагам, докато си бил на земята, те е ударил още няколко пъти, а оттам счупените ръка и крак. Можеше да е къде по-зле. Да знаеш, трябва да си много благодарен, че Кай е бил там.

Джизал примигна неразбиращо към чирака. Той пък какво общо можеше да има? Деветопръстия го изпревари с отговора.

— Засилил се и фраснал оня с тиган по главата. И като казвам фраснал, имам предвид смазал му черепа, нали така, Кай? — и се ухили на чирака, който седеше отстрани, загледан в равнината. — Здраво удря момчето за такъв слабак, а? Жалко за хубавия тиган.

Кай вдигна рамене, сякаш повечето му дни започваха с чупене на човешки глави. Джизал си каза, че сигурно е редно да благодари на болнавия глупак, че му е спасил живота, само дето не се чувстваше никак спасен. Вместо това съсредоточи цялата си воля да произведе, доколкото можеше, по-разбираем звук, без при това да си причини допълнително болка.

— Олго е жле? — успя да прошепне едва.

— Аз съм бил и по-зле.

Страхотна утеха, помисли си Джизал, няма що.

— Ще се оправиш. Млад си. Ръката и кракът бързо ще зараснат.

Което ще рече, предположи Джизал, че същото не се отнася за лицето му.

— Винаги е зле, като те ранят, но първия път е най-страшно. При всеки от тези — Деветопръстия посочи очуканото си лице — ревах като бебе. Ако ще ти стане по-леко, почти всеки реве. Истина е.

Това не помогна и Джизал повтори:

— Олго жле?

— Челюстта ти е счупена. Имаш няколко избити зъба и устата ти е разпрана, но мисля, че добре те зашихме.

Джизал преглътна. Не искаше и да си го помисли даже. Най-лошите му страхове се бяха потвърдили.

— Лоша рана и на гадно място. В устата — ни можеш да ядеш, ни да пиеш. Не можеш дори да говориш, без да те боли. Не можеш и да целуваш, естествено, ама тук това май няма да ти е проблем, а? — севернякът се усмихна широко, но Джизал не намери сили да се присъедини. — Доста лоша рана. Там, откъдето идвам аз, на това му казват кръщаваща рана.

— Агво? — промърмори Джизал и моментално съжали, когато болката плъпна по челюстта му.

— Кръщаваща рана — повтори Деветопръстия, вдигна ръка и размърда чуканчето на липсващия си пръст. — Рана, която ти дава име. Теб сигурно щяха да те кръстят Счупеното чене, Кривата мутра или Беззъбия, нещо такова. — Усмихна се отново и Джизал установи, че чувството му за хумор е останало на онзи хълм, при избитите зъби.

Усети как очите му се наливат със сълзи. Идеше му да плаче, но това изискваше отваряне на устата, а шевовете бездруго се бяха впили в подутите му устни под превръзката.

Деветопръстия продължи да го успокоява.

— Гледай откъм добрата страна. Вече е малко вероятно да умреш от това. Мисля, че ако раната щеше да гние, отдавна да е започнала.

Джизал го зяпна смаян. Ужасените му очи се ококорваха все повече с всяка следваща секунда, в която осмисляше последните думи на северняка. Знаеше, че сега щеше да зяпа с увиснало чене, ако челюстта му не бе натрошена и здраво стегната към главата. Малко е вероятно да умре? Мисълта за възпаление на раната въобще не му бе минала през главата. Да изгние? Устата му?

— Май не ти помагам много, а? — промърмори Логън.

Джизал покри очите си със здравата си ръка и зарида, като се стараеше да не си причинява много допълнителна болка. Тихите вопли разтърсиха раменете му.

 

 

Бяха спрели на брега на голямо езеро. Сива, набраздена от вятър вода под свъсено, тъмно от облаци небе. Мрачна вода и мрачно небе, мистериозни и заплашителни. Враждебните вълни плискаха в студения чакъл на брега. Няколко враждебни на вид птици кряскаха сърдито в небето над водата. Още по-враждебно настроена, болката пулсираше навсякъде в тялото на Джизал и не личеше, че някога може да мине.

Феро клекна пред него, намръщена както обикновено, и се зае с разрязване на превръзката му. Баяз се надвеси през рамото й. Очевидно Първия магус се беше събудил от вцепенението си. Той не даде никакво обяснение нито за това, което го беше предизвикало, нито за това как така изведнъж се бе съвзел. Изглеждаше зле. По-остарял от всякога и още по-изпит отпреди. Очите му бяха дълбоко хлътнали, а кожата му — пребледняла, сякаш беше изтъняла и станала почти прозрачна. Но на Джизал не му беше останала съпричастност, още по-малко за човека, отговорен за всички сполетели ги беди.

— Къде сме? — смънка той, кривейки лице от болка.

Говоренето вече беше по-лесно, но трябваше да шепне и да движи много внимателно устни, което заваляше думите и те звучаха като на някой малоумен селяк.

— Това е първото от трите езера — Баяз кимна през рамо към водата зад гърба си. — Приближаваме Олкъс. Вече може да се каже, че повече от половината път е зад нас.

Джизал преглътна. Повече от половината не беше кой знае какво успокоение.

— Колко дълго беше…

— Не мога да работя, като непрекъснато мърдаш устни, глупако — изсъска Феро. — Ще млъкнеш ли най-после, или да те оставя така?

Джизал млъкна. Тя внимателно отлепи парчето плат от лицето му, огледа кафявото петно засъхнала кръв, помириса го, сбърчи нос и хвърли превръзката. После изгледа намръщено устата му. Джизал преглътна отново и вторачи поглед в тъмното й лице в очакване на някакво изражение, което да му подскаже мислите й. В момента би дал всичко за едно огледало, би дал всичките си зъби, дори и да бяха непокътнати в устата му.

— Колко е зле? — промърмори той и усети вкуса на кръв по езика си.

Тя го изгледа свирепо.

— Май ме бъркаш с някого, когото го е грижа.

Джизал изхлипа и гърлото му се сви на топка. Очите му се напълниха със сълзи и той трябваше да извърне поглед и да примигне, за да потисне плача. Жалко създание, това е той. Смел син на Съюза, горд офицер от Кралската гвардия, победител в Турнира, а в момента едва сдържа сълзите.

— Дръж това — каза рязко Феро.

— Ъх — прошепна с разтреперан глас Джизал, все още борещ се да заглуши надигналото се в гърдите му ридание.

Притисна новото парче плат към лицето си, докато тя се зае да го върже около челото и под брадичката му. Омота здраво превръзката и стегна челюстта му така, че почти да не може да отвори уста.

— Поне си жив — каза Феро.

— И това е голямо успокоение, така ли? — смотолеви той.

— Мнозина и това нямат — вдигна рамене Феро и се отдалечи.

Джизал почти завидя на тези мнозина, докато гледаше гърба на крачещата през разлюляната трева Феро. Как само му се искаше Арди да беше тук. Спомни си последната им среща. Спомни си как го беше погледнала отдолу с онази нейна усмивка. Тя никога не би го зарязала така, не и когато е напълно безпомощен и съсипан от ужасни болки. Тя щеше да му говори нежно, да гали лицето му, да го гледа мило с тъмните си очи и да го целува… глупости, сантиментални глупости. Сигурно вече е намерила някой друг идиот, с когото да си играе и когото да побърква и измъчва. Забравила го е в часа, в който замина. Джизал продължи да се самоизмъчва с мисълта как тя се смее на нечии други шеги, усмихва се на друг, целува устните на друг. Едно е сигурно, сега вече тя няма да го иска. Никой повече няма да го иска. Усети как устните му потрепериха и очите му пак се насълзиха.

— Всички легендарни герои — великите крале, генерали, — всички те в някакъв момент са изпадали в тежки ситуации.

Джизал вдигна поглед. Почти беше забравил за Баяз.

— Страданията каляват човек, момчето ми, точно както и стоманата, колкото повече я ковеш, толкова по-здрава става. — Възрастният магьосник примижа от болка, докато приклякаше до него. — Лесно е, когато не срещаш трудности и успяваш във всичко. Това как посрещаме страданието и несгодите ни определя като хора. Самосъжалението означава себелюбие и егоизъм — най-лошите черти, които може да притежава който и да било водач. Егоизмът е присъщ на децата и на глупците. Великият водач винаги поставя другите пред себе си. Ще се изненадаш колко помага за справяне със собствените ти проблеми. За да бъдеш истински крал, просто трябва да третираш всички останали като крале — Баяз сложи длан на рамото му.

Може би, помисли си Джизал, този жест беше замислен като бащински и насърчителен, но през ризата си той долови само треперенето на ръката. Останаха така известно време, все едно магьосникът нямаше сили да помръдне, но накрая той се изправи бавно, раздвижи схванатите си крака и се отдалечи.

Джизал го изгледа объркан. Само преди няколко седмици такава лекция щеше да го изкара от кожата му, а днес седя като вцепенен и покорно попи всяка дума. Вече не знае кой е. Трудно е да се държиш високомерно, когато си напълно зависим от другите. От хора, за които доскоро бе имал такова ниско мнение. Джизал не се заблуждаваше повече. Без допотопното лечение на Феро и нескопосните грижи на Деветопръстия сега най-вероятно щеше да е мъртъв.

Видя, че севернякът вървеше към него със скърцащи в чакъла ботуши. Време беше да се връща в каруцата. Време беше за още друсане и скрибуцане на колела. Джизал въздъхна — продължително, дрезгаво, но бързо спря въздишката. Самосъжалението е за децата и глупците.

— Хайде, знаеш процедурата — каза Деветопръстия.

Джизал се наведе напред, севернякът пъхна едната си ръка под коленете му, а другата зад гърба му. Вдигна го с лекота и без дори да се задъха, го прехвърли през ръба на каруцата. Намести го безцеремонно между багажа. Докато се отдръпваше, Джизал хвана голямата му мръсна четирипръста ръка. Севернякът се обърна с озадачено повдигната вежда. Джизал преглътна.

— Благодаря ти — пошепна.

— За какво, за това ли?

— За всичко.

Деветопръстия го изгледа.

— За нищо. Дръж се с другите така, както искаш те да се държат с теб, и няма къде да сбъркаш. Така казваше баща ми. Бях забравил този съвет и дълго време върших неща, дето никога няма да мога да изкупя — той въздъхна дълбоко, — но не пречи да опитам. Каквото повикало — такова се обадило, така знам аз.

Джизал примигна, загледан в широкия гръб на северняка, докато той вървеше към коня си. Дръж се с другите така, както искаш те да се държат с теб. С ръка на сърцето можеше ли Джизал да каже за себе си, че някога дори се бе замислял за подобна идея? Замисли се сега, докато каруцата потегляше със скърцане на колелата, и тревогите му постепенно се задълбочиха.

Досега той беше тормозил онези под него и угодничил пред онези отгоре. Често сядаше да играе карти с приятели и макар да знаеше, че не могат да си го позволят, измъкваше парите им. Възползваше се от момичета, които после захвърляше. Нито веднъж не благодари на приятеля си Уест за помощта му и беше готов на драго сърце да вкара сестра му в леглото си. С нарастващ ужас Джизал осъзна, че досега в живота си не беше извършил нито едно безкористно дело.

Намести се върху чувалите с храната на конете. Накрая получаваш каквото си заслужил, добрите обноски нямат никакво значение. Отсега нататък ще мисли първо за другите. Ще се отнася с всички като с равни. После, естествено. Първо да може да яде отново, пък после ще има достатъчно време да бъде по-добър човек. Вдигна ръка на превръзката на лицето си и я потърка замислено. Спря, когато видя Баяз, който яздеше зад каруцата и гледаше в далечината над водата на езерото.

— Видя ли го? — изломоти Джизал.

— Кое да съм видял?

— Това. — Той посочи с пръст главата си.

— А, това ли? Да, видях го.

— Колко е зле?

Баяз килна замислено глава на една страна.

— Да ти кажа, мисля, че дори ми харесва.

— Харесва ти?

— Е, не в момента може би, но когато шевовете бъдат извадени, отокът ще спадне, синините ще изчезнат, а раните ще зараснат и коричките ще паднат. Със сигурност челюстта ти няма да е като преди, зъбите, естествено, няма да пораснат отново, но съм абсолютно убеден, че губейки момчешкия си чар, ще придобиеш нещо ново — лицето ти ще крие опасност, ще излъчва непреклонност, загадъчност. Хората уважават мъж, видял битка, а и в никакъв случай няма да си погрознял. Смея да твърдя, че момичетата все така ще се захласват по теб, ако решиш да ги омайваш, естествено. — Баяз кимна замислено. — Да, като цяло вярвам, че това ще свърши добра работа.

— Добра работа ли? — промърмори Джизал с ръка върху превръзката. — За какво?

Но мислите на Баяз вече бяха потеглили в друга посока.

— Харод Велики имаше белег през цялата си буза, но той по никакъв начин не му навреди. Разбира се, няма да го видиш на никоя от статуите, но в живота заради него хората го уважаваха дори повече. Велик човек беше Харод. Имаше репутацията на справедлив и надежден владетел и всъщност често беше точно такъв. Но той също знаеше, когато ситуацията го изисква, как да не бъде такъв. — Първия магус леко се подсмихна. — Казвал ли съм ти за случая, когато покани двамата си най-върли врагове, за да преговарят? За един ден успя така да ги скара, че после двамата взаимно унищожиха армиите си, а той си извоюва победа и над двамата, без дори да извади оръжие. Слушай сега, той знаеше, че Ардлик има красива жена и…

Джизал се намести удобно в каруцата. Беше чувал вече тази история, но реши, че няма смисъл да го споменава. Всъщност реши, че ще е хубаво да я чуе отново, така или иначе нямаше какво друго да прави. Имаше нещо успокояващо в монотонното бърборене и плътния глас на възрастния магьосник, а и слънцето вече пробиваше облаците. Ако не мърдаше много, устата почти не го болеше.

И Джизал се облегна на чувалите със сено, отпуснатата му глава леко се поклащаше с друсането на каруцата, той се загледа в нижещите се покрай него гледки. Гледаше как вятърът люлее тревата. Гледаше слънцето, отразено във водата на езерото.