Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (26)

Обратно на север

Кучето лежеше по корем между дърветата и наблюдаваше долината. Беше мокър до кости. Опитваше се да остане неподвижен, без при това да замръзне от студ. И гледаше маршируващата армия на Бетод. От мястото си не виждаше много, само участък от калния път, но достатъчно, за да проследи войниците. Маршируваха с привързани за гърбовете боядисани в ярки цветове щитове, с ризници, лъщящи от стопилия се по тях сняг, и вдигнати нагоре копия. Нижеха се редица след редица.

Кучето беше достатъчно далеч, но и така беше поел сериозен риск. Този път Бетод внимаваше повече от всякога. Беше разпратил хора по всички околни била и височини, за да е сигурен, че никой не го наблюдава. Беше разпратил съгледвачи и на юг, и на изток в опит да заблуди евентуалния наблюдател за истинските си планове. Но не успя да излъже Кучето. Не и този път. Бетод се връщаше обратно, откъдето беше дошъл. Връщаше се на север.

Кучето пое дълбоко въздух и издиша тежко. Мътните да го вземат, колко беше уморен само. Продължи да следи с поглед между боровите клони мъничките фигури, които минаваха по пътя. През всичките тези години като съгледвач на Бетод беше държал под око не една подобна армия. Помогна му да спечели не една битка. Помогна му да стане крал на северняците, въпреки че по онова време той дори и не мечтаеше за подобно нещо. В някои отношения всичко беше напълно различно, а в други — нищо не се бе променило. Ето го отново, легнал по корем в калта, със схванат от продължителното взиране напред врат. Десет години по-стар и нищо повече. Едва си спомняше някогашните си амбиции, но беше сигурен в едно — това не беше една от тях. Колко вода беше изтекла, колко сняг извалял и колко вятър издухал. И всичките битки, и целият този дълъг път — всичко нахалост. Логън вече го няма, Форли го няма, а и за останалите свещта бързо догаря.

Мрачния се промъкна през замръзналия шубрак до него, надигна се на лакти и погледна към войниците на Бетод.

— Хм — изръмжа той.

— Бетод е тръгнал на север — прошепна Кучето.

Мрачния кимна.

— Разпратил е съгледвачи във всички посоки, но той тръгва на север, няма съмнение. По-добре да кажем на Три дървета.

Ново кимване.

Кучето остана на място.

— Уморен съм вече.

Мрачния повдигна озадачено вежда.

— Всичкото това бъхтене за какво? Нищо не се е променило. На чия страна сме сега? — Кучето посочи към върволицата от хора по пътя. — И какво, с всичко това ли ще трябва да се бием? Кога най-после ще намерим спокойствие?

Мрачния вдигна рамене и стисна устни, сякаш мислеше за нещо.

— Като умрем може би.

И не беше ли това горчивата истина?

 

 

На Кучето му отне доста време да открие останалите. Не бяха стигнали докъдето трябваше. По-точно бяха почти където ги бе оставил. Първо забеляза Дау. Седеше на един камък с обичайния си навъсен вид и гледаше мрачно в дерето. Кучето застана до него и проследи погледа му. Четиримата южняци се тътреха нагоре по скалите с ловкостта на новородено теле. Тъл и Три дървета чакаха отдолу с все по-нарастващо нетърпение.

— Бетод е тръгнал на север — каза Кучето.

— Браво на него.

— Не си ли изненадан?

Дау прокара език по зъбите си и се изплю на земята.

— Победи всеки клан, дръзнал да му се противопостави, сам се обяви за крал в земя, където такъв преди не е имало, после тръгна на война със Съюза и здраво им срита задниците. Това копеле обърна света нагоре с краката. Вече с нищо не може да ме изненада.

— Ъхм. — Кучето реши, че тук Дау имаше право. — Не сте стигнали далеч, а?

— Не сме. Тежък камък ни върза на шиите, Куче, няма спор. — Той погледна отново към четиримата, които се суетяха по скалистия склон, и поклати глава, все едно че не беше виждал по-безполезни същества от тях. — Шибан тежък камък.

— Ако искаш да ми кажеш, че трябва да се срамувам от това, че спасих няколко човешки живота, няма смисъл, аз не съжалявам. Какво трябваше да направя? Да ги оставя да умрат ли?

— Разумна идея. Без тях щяхме да се движим два пъти по-бързо и да ядем къде по-добре. — Устните му се разтегнаха в гадна усмивка. — Само в един от тях виждам някакъв смисъл.

Кучето нямаше нужда да пита за кого става дума. Момичето беше най-отзад. Женското във фигурата й се губеше напълно под дрехите, с които се беше увила, но все пак го имаше някъде там, отдолу, и това беше напълно достатъчно, за да изнерви Кучето. Странно беше да водят жена със себе си. Женското присъствие се беше превърнало в истинска рядкост, откакто преди всичките тези месеци бяха тръгнали на север през планините. Дори гледката на жена го караше да се чувства гузен. Кучето я изгледа, докато се катереше нагоре по скалите. Кораво момиче, помисли си. Изглежда така, сякаш е понесла своя дял от ударите на живота.

— Като я гледам, мисля, че ще се бори — промърмори под носа си Дау. — Ще се опъва и ще рита.

— Достатъчно, Дау — сряза го Кучето. — Кротни се малко, любовнико. Знаеш какво мисли за това Три дървета. Помниш какво стана с дъщеря му. Ще ти отреже шибаните топки, ако те чуе какви ги плямпаш.

— Какво? — Дау беше самата невинност. — Само си говоря, да не е забранено? Не можеш да ме виниш за това. Пък и кога за последно някой от нас е бил с жена?

Кучето се намръщи. Знаеше на него кога му беше за последно. Беше горе-долу по същото време, когато за последно беше на топло и приятно място. Спомни са как лежеше свит до Шари пред огнището, а усмивката му — по-широка от морето. Беше точно преди Бетод да им щракне оковите, на него, на Логън и на останалите, и да ги изрита в изгнание.

Все още си спомняше какво изражение придоби лицето й — гледаше го с отворена от уплаха и изненада уста, — когато хората на Бетод го измъкнаха гол и полуспящ изпод завивката. Помнеше, че беше крещял като петел, който знае, че отива на дръвника. Болеше го да бъде откъснат от нея. Е, не колкото ритниците на Скейл в топките, но все пак. Като цяло онази нощ беше изпълнена с болка. Нощ, която не мислеше, че ще преживее. Синините от ритниците бяха изчезнали с времето, но болката от загубата на Шари и до момента не го беше напуснала.

Кучето още помнеше мириса на косата й, смеха й, усещането и топлината на гладката й кожа, докато спеше, притиснала гръб в гърдите му. Износени спомени, кътани и изтънели като любима риза. Помнеше онази нощ, сякаш беше вчера. Трябваше да спре да мисли за това.

— Не знам дали си спомням чак толкова назад в миналото — изръмжа Кучето.

— Нито пък аз — отвърна Дау. — Не ти ли писна да чукаш собствената си ръка? — той надникна надолу по склона и примлясна. Имаше нещо в погледа му, което никак не допадна на Кучето. — Странно как, докато не ти се изпречи пред очите, не ти липсва толкова много. А сега все едно умираш от глад, пък някой ти размята под носа парче месо, достатъчно близо, че да го помиришеш, ама само толкова. Не ми казвай, че и ти не си мислиш същото.

— Не съм сигурен, че мисля и за малка част от това, което ти е на теб в главата — намръщи се Кучето. — Ако трябва, си заври оная работа в снега. Това ще те поохлади.

— О, скоро ще се наложи да го завра някъде, бъди сигурен в това.

— Аа! — долетя вик от дерето.

Кучето посегна към лъка си и се заоглежда за съгледвачи на Бетод. Оказа се, че принцът си е паднал на задника. С изкривена от презрение физиономия Дау го изгледа как се въргаля по гръб.

— Тоя е някаква нова порода безполезна твар. Толкова ни забавя, че не успяваме да изминем и половината от това, което трябва, квичи по-силно от свиня, която ражда, яде повече, отколкото му се полага, и сере по пет пъти на ден. За друго не го търси.

Уест помагаше на принца да стане и изтръскваше калта от шинела му. Е, не точно неговия шинел, а шинела, който Уест му даде. Кучето все още не можеше да си обясни защо му е на умен човек да прави подобно нещо. Не и на този студ, не и посред зима.

— Защо му е на някой да следва подобен задник? — попита Дау и поклати глава.

— Казват, че баща му е крал на Съюза.

— Че к’во значение има кой е баща ти, като ти си най-обикновено лайно? Ако му пламнат дрехите на това копеле, не бих се мръднал дори да го препикая.

Кучето нямаше как да не кимне утвърдително. Беше напълно съгласен с Дау.

 

 

Седяха в кръг около мястото, където щеше да бъде огънят им, ако Три дървета им беше разрешил да напалят. Той, естествено, отказа въпреки всичките молби на южняците. Без значение колко студено щеше да стане през нощта, огън нямаше да има. Не и с всичките съгледвачи на Бетод наоколо. Да запалят огън сега щеше да е все едно да закрещят с пълно гърло. От едната страна седяха Кучето и останалите: Три дървета, Дау, Тъл и Мрачния, полегнал на една страна и подпрян на лакът, все едно нищо от случващото се наоколо не го засяга. Срещу тях седяха южняците.

Пайк и момичето понасяха доста стоически студа, глада и умората. Нещо в лицата им подсказа на Кучето, че те са постоянни спътници в живота им. Уест имаше вид на човек, стигнал предела на силите си. Духаше в шепи, все едно всеки момент щяха да почернеят и да паднат от китките му. Според Кучето той не трябваше да отстъпва шинела си на онзи от тяхната група.

Принцът седеше в средата. Вирнал гордо брадичка, той всячески се опитваше да не му проличи, че е смазан от ходене, че е опръскан от глава до пети с кал и че мирише точно толкова зле, колкото и северняците. Държеше се, все още е човекът, който може да заповядва на другите, и не само: а и че те ще са склонни да изпълняват. И тук според Кучето той много се лъжеше. Неговата група избираше водача си според заслугите, а не заради баща му. И този водач трябваше да има кураж и решителност. В това отношение северняците по-скоро биха изпълнили заповед на момичето, отколкото на този мухльо.

— Крайно време е — измрънка Ладисла — да обсъдим плановете. Някои от нас са като с вързани очи.

Кучето видя как лицето на Три дървета се смръщва. Не му се нрави, че трябва да мъкне със себе си този идиот, още по-малко пък беше готов да се съобразява с мнението му.

Това, че не се разбираха, също допринасяше за проблема. От южняците само Уест говореше северняшки. От северняците само Кучето и Три дървета говореха официалния език на Съюза. Тъл може би успяваше да схване същността на разговора, но за Дау дори това беше проблем. Колкото до Мрачния, е, мълчанието е горе-долу едно и също на всички езици.

— К’во вика тоя сега? — изръмжа Дау.

— За някакви планове, мисля — отговори му Тъл.

— Нищо не разбира тоя задник — изсумтя Дау.

Кучето забеляза как Уест преглъща мъчително. Той разбираше за какво става дума и виждаше, че някои започват да губят търпение.

Принцът обаче беше в пълно неведение.

— Добре би било например да знам колко дни път смятате, че остават до Остенхорм…

— Не отиваме на юг — прекъсна го Три дървета на северняшки.

Уест спря да духа в шепите си и вдигна поглед.

— Така ли?

— Не сме си го и помисляли, още отначало.

— Защо?

— Защото Бетод върви на север.

— Вярно е — намеси се Кучето. — Днес го видях с очите си.

— Но защо се връща? — попита Уест. — Остенхорм е незащитен.

— Не останах дълго, че да го питам — въздъхна Кучето. — Бетод не се интересува от вашия град. Поне засега.

— В момента го интересува само как да ви разкъса на парчета, достатъчно малки, че да ги сдъвче едно по едно — каза Тъл.

Кучето кимна.

— Като армията ви, на която току-що изплю оглозганите кости.

— Извинете — намеси се настоятелно Ладисла. — Може би ще с по-добре да говорите на официалния език…

Три дървета не му обърна никакво внимание и продължи на северняшки.

— Бетод ще разпокъса армията ви на части, а после ще ги размаже една по една. Вие си мислите, че Бетод напредва на юг и той се надява вашият маршал Бър да изпрати войска натам. После смята да ги излови по бели гащи и ако се окажат достатъчно слаб противник, ще ги накълца на парчета точно както направи с вашата част.

— Тогава — избоботи Тъл, — докато онези красавци, които наричате войници, още са затънали в кал и вода някъде на север…

— Бетод ще размаже градовете ви, както се разтрошават зимно време черупките на орехите. Бавно, няма закъде да бърза, а войниците му вършат каквото си поискат с всичко в тях. — Дау пое шумно въздух през стиснати зъби и се загледа в девойката.

Гледаше я като изгладнял пес свински бут. Тя отвърна на погледа му и Кучето нямаше как да не признае, че това й правеше огромна чест. На нейно място той самият надали щеше да има същата смелост.

— Бетод отива на север. Ние също — каза Три дървета с тон, от който ставаше ясно, че решението му не подлежи на обсъждане. — Ще го държим под око. Надявам се да можем да се движим достатъчно бързо, за да сме винаги пред него. Та ако се случи твоят приятел Бър да се появи насам, ще можем да го предупредим, преди да е налетял и паднал в капана на Бетод като слепец в кладенец.

Принцът удари ядосано по земята.

— Настоявам да знам за какво се говори тук!

— Бетод тръгва на север с армията си — изсъска Уест през зъби. — И северняците смятат да го последват.

— Това е недопустимо! — заяви малоумният принц и подръпна мърлявите си ръкавели. — Този план излага всички ни на опасност! Моля, информирайте ги, че потегляме на юг незабавно!

— Уговорено, значи.

Всички се обърнаха да видят говорещия. Мрачния говореше толкова гладко официалния език на Съюза, колкото и самият принц.

— Вие отивате на юг. Ние тръгваме на север. А аз сега отивам да се изпикая. — Той се изправи и се отдалечи в тъмнината.

Кучето го изгледа със зяпнала от изненада уста. За какво му е на някой да учи чужд език, при положение че и на майчиния си никога не казва повече от две думи на кръст?

— Добре! — кресна Ладисла с изтънял от паника глас. — Друго не съм и очаквал!

— Ваше Височество! — изсъска му отново Уест. — Нуждаем се от тях! Без тяхна помощ няма да стигнем нито до Остенхорм, нито докъдето и да било другаде!

Очите на момичето се извърнаха към Ладисла.

— Ти знаеш ли въобще накъде е юг?

Кучето потисна усмивката си, но принцът остана сериозен.

— Всички тръгваме на юг! — озъби се принцът и мръсното му лице потръпна от яд.

Три дървета изсумтя презрително.

— Багажът няма право на глас, момче, дори и това да беше група, в която решенията подлежат на гласуване. — Той най-после беше заговорил на официалния език на Съюза, но Кучето се съмняваше, че принцът ще остане доволен от чутото. — Ти имаше възможността да даваш заповеди и виж докъде се докара. За глупаците, които те слушаха, въобще не ми се говори. Ако си мислиш, че ние ще се присъединим към тях, много се лъжеш. Ако ще ни следваш, по-добре се научи да не изоставаш. Ако искаш ти да даваш заповеди, е…

— Юг е натам — каза Кучето и посочи с палец. — Успех.