Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (24)

Гост за вечеря

До архилектор Сълт,

Глава на Инквизицията на Негово величество

 

Ваше Високопреосвещенство,

 

Започвам с добри новини. Заговорниците са разкрити и измяната им — изкоренена. Предателите са Корстен дан Вурмс, син на лорд-губернатора, и Карлот дан Айдър, магистър на Гилдията на търговците на подправки. Ще бъдат разпитани и наказани по начин, дето да послужи за пример на всички, които не знаят каква е цената на предателството. По всичко личи, че Давуст е станал жертва на гуркулски шпионин, който отдавна действа в града. Убиецът е все още на свобода, но със заговорниците в наши ръце няма да ни отнеме много време да го заловим.

 

Поставих лорд-губернатора под арест. Измяната на сина му го прави ненадежден, освен това бездруго той е само спънка в управлението на града. Изпращам ви го със следващия кораб, за да можете заедно с останалите членове на Висшия съвет да определите съдбата му. С него ви изпращам и инквизитор на име Харкър. Той е отговорен за смъртта на двама затворници, които можеше да се окажат ценен източник на информация. Разпитах го лично и съм твърдо убеден, че няма никакво участие в заговора, но независимо от това го намирам виновен в некомпетентност, равносилна на държавна измяна. Оставям съдбата му във ваши ръце.

 

Атаката на гуркулите започна по изгрев-слънце. Отделни войници носеха предварително подготвени мостове и дълги стълби. Щурмът им през откритата равнина на провлака беше посрещнат с убийствен залп на петстотинте арбалета от нашите стени. Смел, но необмислен опит от тяхна страна. Понесоха много жертви. Само две от дръзките им щурмови групи успяха да достигнат защитния ров, но мостът, стълбите им, както и всичките хора бяха пометени от силното течение, което нахлува в залива, респективно в канала, в определено време от деня. Неочаквана благоприятна помощ от страна на природата.

 

Земята между вражеските редици и защитния ни ров вече е осеяна с труповете на гуркулите и заповедта ми е да се стреля по всеки, който дръзне да се притече на помощ на ранените. Стоновете на умиращите и гледката на разлагащите се тела на другарите може само да допринесе за унинието на гуркулския войник.

 

Независимо от факта, че ние първи вкусихме победата, тази първа атака беше по-скоро проба на отбраната ни. Гуркулският командир просто потопи пръст във водата, за да провери температурата й, преди да скочи в нея. Не се съмнявам, че следващият му щурм ще бъде от съвсем различно естество. На около четиристотин крачки от стените бяха сглобени три огромни катапулта. Изглеждат напълно способни да прехвърлят стените и да засипят с канари покрайнините на града, но засега изчакват. Вероятно се надяват да завземат Дагоска непокътнат, ала когато се убедят, че отбраната ни ще удържи, няма да се поколебаят да ги приведат в действие.

 

Врагът разполага с войска в изобилие. Всеки ден нови войници се стичат към полуострова. В момента над редиците им се развяват знамената на осем легиона. Забелязахме и отряди от диваци, доведени от всички кътчета на Кантика. Изправени сме пред могъща армия, числеността й вероятно вече надхвърля петдесет хиляди. Утман-ул-Дощ впряга всички сили в натиска срещу стените ни, но ние ще се държим.

 

Очаквайте следващото ми писмо съвсем скоро.

 

Служа и се подчинявам,

Санд дан Глокта

Началник на Инквизицията в Дагоска

 

 

Магистър Карлот дан Айдър, главата на Гилдията на търговците на подправки, седеше на стола, събрала ръце в скута си, и полагаше всички усилия да запази малкото останало й достойнство. Беше пребледняла, кожата й изглеждаше мазна и имаше големи черни кръгове под очите. Белите й одежди бяха изцапани с прахоляка на килията, а косата й беше изгубила блясъка си и висеше мръсна и сплъстена покрай лицето й. Без грима и бижутата изглеждаше по-възрастна, но все така хубава. В някои отношения дори повече отпреди. Сега има красотата на угасващия пламък на свещ.

— Изглеждате изморен — отбеляза тя.

— Последните дни бяха изтощителни — вдигна вежди Глокта. — Първо разпитът на съучастника ви Вурмс, после малката неприятност с нападението на гуркулите. Вие също изглеждате някак отпаднала.

— Подът на килията ми не е от най-удобните, пък и си имам своите тревоги. — Тя погледна към Северард и Витари, които стояха от двете й страни, облегнати на стените, със скръстени ръце на гърдите и неумолими изражения на маскираните лица. — В тази стая ли ще умра?

— Несъмнено. Това тепърва ще се види. Вурмс вече ни каза почти всичко, което ни интересува. Вие сте отишли при него, предложили сте му пари, за да фалшифицира подписа на баща си върху някои документи, да издаде заповеди от името на губернатора на определени стражи, с две думи, да участва в измяната и предаването на Дагоска на враговете на Съюза. Каза ни имената на всички замесени. Подписа самопризнание. В случай че се интересувате, в момента главата му краси портите на града редом с тази на приятеля ви Ислик, императорския пратеник.

— На портите, един до друг — повтори напевно Северард.

— Само три неща не можах да получа от него. Вашите мотиви, вашия подпис върху самопризнанието ви и името на шпионина, убил началник Давуст. Тях ще ги изслушам от вас. Сега.

Магистър Айдър приглади внимателно предницата на робата си и изправи гръб с максималното възможно достойнство.

— Не мисля, че ще ме измъчвате. Вие не сте Давуст. Имате съвест.

Крайчецът на устните на Глокта потрепна. Смел опит. Заслужаваш аплодисменти. Колко далеч от истината си обаче.

— Така е, имам съвест, но вече е съвсем олекнала и изтъняла до дебелината на косъм. Боя се, че няма да може да предпази вас, пък и когото и да било другиго, дори от лек повей на вятъра. — Глокта въздъхна дълбоко. В стаята беше прекалено горещо и прекалено светло. Очите му смъдяха и сълзяха и той бавно започна да ги разтрива. — Дори не можете да си представите какви неща съм вършил. Ужасни неща, зловещи, отвратителни, ще повърнете, ако ви разкажа за тях. — Вдигна рамене. — Е, от време на време ме преследват в мислите ми, но аз си казвам, че зад тях винаги са стояли основателни причини. Годините минават, немислимото става ежедневие, грозното става досада, а непоносимото — рутина. Изтиквам тези мисли на заден план в съзнанието си, а там колко място има… невероятно е с какво може да се примири човек. — Глокта вдигна поглед към очите на Витари и Северард, безмилостно блестящи над черните маски. — Но да предположим, че сте права за мен. Сериозно ли се надявате обаче, че практиците ми ще изпитат някакви угризения? Северард?

— Някакви какво?

— Виждате ли — усмихна се горчиво Глокта, — той дори не знае думата. — Отпусна се на стола. Уморих се. Ужасно съм уморен. Сякаш нямаше сила дори да повдигне ръцете си. — Вече направих достатъчно изключения за вас. По принцип не пипаме така леко, когато става дума за държавна измяна. Трябваше да видите какъв бой отнесе приятелят ви Вурмс от практик Фрост, хем и за двама ни не е тайна, че той е само съучастник в заговора. В последните часове от живота си не спря да дриска кръв. А вас и с пръст не са ви пипнали. Засега. Позволих ви да задържите дрехите си, а с тях достойнството и човешкия си облик. Сега имате само една възможност: да подпишете самопризнанието си и да отговорите на въпросите ми. Само една възможност: да се подчините напълно и безпрекословно. Само дотук се простират силите на съвестта ми. — Глокта се наведе напред и заби пръст в масата. — Една възможност. След това сваляме дрехите и започваме да режем.

Магистър Айдър сякаш потъна в себе си. Раменете й увиснаха, главата й клюмна и устните й се разтрепериха.

— Задавайте въпросите си — каза тя с пресипнал глас.

Съкрушена жена. Поздравления, началник Глокта. Но въпросите чакат отговорите си.

— Вурмс ни каза на кого е било платено и колко. Няколко лица от стражата. Няколко чиновници от администрацията на баща му. Не е забравил и себе си, естествено. Солидна сума. Едно име обаче съвсем нелогично отсъства от списъка. Вашето име. Единствено вие не сте поискали нищо за себе си. Възможно ли е самата кралица на търговците да пропусне такава добра сделка? Умът ми не го побира. Какво ли са предложили на вас? Срещу какво предадохте краля и страната си?

— Срещу какво? — повтори като ехо Северард.

— Отговаряй, кучко! — кресна Витари.

Айдър се сви и потрепери.

— Поначало Съюзът няма място тук! — избълва тя. — Алчност и нищо повече! Само заради това дойдохме, от чиста алчност! Гилдията е тук отпреди войната, още когато Дагоска беше свободен град. Всички търговци печелеха богато, но трябваше да плащат данъци на местните, а как само ги вбесяваше това! Колко по-хубаво би било, мислеха си те, да притежаваме града, сами да управляваме и сами да определяме правилата. Колко по-богати можем да бъдем. И когато им се отвори възможност, скочиха на мига, а съпругът ми беше пръв на опашката от управници.

— Така Гилдията на търговците на подправки поема управлението на града, но това не обяснява мотивите ви, магистър Айдър.

— Оплескаха всичко! Търговците никога не са имали интерес да управляват града, нямаха и уменията. Управниците на Съюза, хората като Вурмс, се оказаха най-долни издънки на обществото, хора, чиито интереси стигат само дотам да натъпчат собствените си джобове. Можехме да работим с местните, но вместо това избрахме да ги експлоатираме. И когато се вдигнаха срещу нас, извикахме Инквизицията, а вие започнахте да ги пребивате, измъчвате и да бесите водачите им по площадите на централната част на града. Не след дълго те вече ни презираха толкова силно, колкото и гуркулите. Седем години сме тук и всичките тези седем години вършим само злини. Възцарихме истинска вакханалия от корупция, насилие и прахосничество!

За това си напълно права. Видях го с очите си.

— А страшната ирония е, че вече и не печелим от града! Дори печелехме по-малко, отколкото преди войната! Поддръжката на стените, наемниците, при това без сътрудничеството на местните, направо ни съсипаха! — Айдър се изсмя. Смехът й беше отчаян и примесен с хлипане. — Гилдията е пред фалит, който търговците сами си докараха! Идиоти! От чиста алчност!

— И тогава гуркулите ви потърсиха.

Айдър кимна и провисналата й коса се люшна покрай лицето й.

— Аз имам много контакти в Гуркул. Търговци, с които съм работила през годините. Казаха ми, че първата работа на Утман като император е била да се закълне тържествено, че ще си върне Дагоска. Че ще изтрие петното, което баща му лепна на лицето на неговия народ, и няма да има покой, докато не изпълни клетвата си. Казаха ми, че в града вече има шпиони на Гуркул, които знаят слабостите ни. Казаха, че можем да предотвратим касапницата, ако предадем града без бой.

— Защо тогава се забавихте толкова? Вие командвахте Коска и хората му, преди местните на Кадия да бъдат въоръжени, преди да стегнем отбраната, преди аз да пристигна в Дагоска. Можехте да завземете града, ако това е било намерението ви. За какво ви беше този червей Вурмс?

Айдър заби поглед в пода.

— Докато Цитаделата и портите на града бяха в ръцете на войниците от Съюза, нямаше как да избегнем кръвопролитието. Вурмс щеше да ми го осигури без бой. Ако щете, вярвайте, но през цялото време намеренията ми, които вие така умело осуетихте, бяха да избегна насилието.

— Това го вярвам. Но вече няма значение. Продължавайте.

— Знаех, че Вурмс може да бъде купен. На баща му не му оставаше много живот, а постът му не се наследява. Синът имаше последна възможност да се възползва от статута на баща си. Уговорихме цена. Започнахме приготовления. Но тогава Давуст разбра.

— И искаше да съобщи на архилектора, така ли?

Айдър избухна в смях.

— О, той нямаше вашата преданост към каузата. Искаше онова, което искат всички. Пари, и то повече, отколкото можех да осигуря. Казах на гуркулите, че планът отпада. Казах им защо. И на следващия ден Давуст… изчезна. — Тя пое дълбоко въздух. — И вече нямаше връщане назад. Малко след като пристигнахте вие, бяхме готови за действие. Всичко беше уговорено. Но тогава…

— Тогава?

— Вие започнахте да укрепвате защитата и Вурмс стана алчен. Реши, че шансовете ни рязко са се покачили. Поиска повече. Заплаши, че ще ви каже за плановете ми. Така че трябваше да се свържа отново с гуркулите и да искам повече пари. Това отне време. Накрая пак бяхме готови за действие, но вече беше прекалено късно. Бяхме изпуснали шанса си. — Тя вдигна поглед към Глокта. — Чиста алчност. Ако не беше алчността на съпруга ми, никога нямаше да дойда в Дагоска. Ако не беше алчността на търговците от Гилдията, можехме да просперираме в този град. Ако не беше алчността на Вурмс, можехме да сме предали града без капка кръв, пролята за някакво безполезно парче скала в морето. — Подсмръкна и сведе отново поглед към пода. Гласът й се сниши до шепот. — Но алчността е навсякъде.

— Значи признавате, че сте се съгласили да предадете града? Да предадете всички ни?

— Кого да предам? Никой нямаше да загуби от това! Търговците щяха да отстъпят доброволно града! Местните нямаше да живеят по-зле под тиранията на Гуркул, отколкото под тази на Съюза! Съюзът щеше да се лиши от прашинка от гордостта си, а какво е тя пред цената на хилядите изгубени животи? — Айдър се наведе през масата. Гласът й отново се втвърди, а очите й се наляха със сълзи. — А какво ще стане сега? Кажете де? Ще настане клане! Касапница! Дори и да успеете да задържите града, каква ще бъде цената? Но вие нямате шанс да го сторите. Императорът се е заклел да си върне Дагоска и няма да се спре пред нищо. А цената ще е животът на всеки мъж, жена или дете в Дагоска. И за какво? За да могат архилектор Сълт и подобните нему да посочват тази или онази точка на картата и да заявяват гордо, че това е наша земя. Колко смърт ще е нужна, за да задоволи това им желание? Какви са мотивите ми ли? А какви са вашите? Вие защо правите това? Защо?

Лявото око на Глокта започна да трепери и той го затисна с ръка. С другото продължи да гледа настоятелно жената срещу себе си. По бузата й се търколи сълза и капна на плота на масата.

Защо го правя?

— А какво друго остава? — вдигна рамене той.

Северард се пресегна и плъзна към нея листа със самопризнанието й.

— Подпиши! — кресна й той.

— Подписвай — изсъска Витари, — подписвай, кучко!

Ръката на Карлот дан Айдър трепереше, когато посегна за писалката. Перото изтропа по гърлото на стъкленицата, от върха му покапаха едри капки мастило по масата, но накрая задраска по хартията. Лицето на Глокта не изрази триумф. Сега остава още един въпрос за решаване.

— Кой е гуркулският шпионин? — гласът на Глокта беше остър като сатър.

— Не знам. Никога не съм знаела. Но който и да е, ще дойде и за вас също както дойде за Давуст. Може би още тази вечер…

— Защо чак сега? Защо чакаха толкова дълго гуркулите?

— Убедих ги, че не сте заплаха. Казах им, че няма смисъл, че Сълт просто ще изпрати друг… казах им, че ще се справя с вас. И предполагам, щях, ако не беше неочакваната проява на щедрост от страна на господата от „Валинт и Балк“.

— Кой е гуркулският шпионин? — наведе се през масата Глокта.

Долната устна на Айдър трепереше така силно, че зъбите й започнаха да тракат.

— Не знам — прошепна тя.

Витари блъсна с ръка по масата.

— Кой? Кой? Казвай, кучко! Кой?

— Не знам!

— Лъжкиня!

Веригата се преметна с дрънчене през главата на Айдър и се стегна около шията й. Бившата кралица на търговците полетя назад от стола с размахани във въздуха крака и вкопчени във веригата пръсти. Витари я просна по очи на пода.

— Лъжкиня!

Носът й бе сгърчен от злоба, рижавите й вежди — събрани от усилието, а очите — присвити от ярост. Ботушът й натисна тила на Айдър, гърбът й се изпъна назад и кокалчетата на ръцете й побеляха от опъването на веригата. Северард наблюдаваше бруталната сцена отстрани. По очите му се четеше усмивка, а фалшивото му свирукане беше почти заглушено от хъркането и съскането на последния дъх на Айдър.

Глокта прокара език по дупките във венците си, докато гледаше как магистърът се мята по пода на килията. Тя трябва да умре. Няма друг вариант. Негово високопреосвещенство настоява за сурови наказания. Негово високопреосвещенство иска примери за назидание. Негово високопреосвещенство настоява за безмилостно отношение.

Клепачите му потрепериха и по лицето му премина спазъм. В килията беше задушно и горещо като в пещ. Беше плувнал в пот и умираше от жажда. Едва си поемаше въздух. За момент се почувства така, сякаш него душеха в момента.

Цялата ирония е там, че тя е права. Моята победа ще означава загуба за Дагоска по един или друг начин. Първите плодове на усилията ми вече берат душа пред портите на града. Клането започна и няма връщане назад. Гуркули, дагосканци, поданици на Съюза, труповете ще се вдигат на камари, които накрая ще ни затрупат. И всичко това е мое дело. Щеше да е далеч по-добре, ако планът й беше успял. За всички щеше да е по-добре, ако бях умрял в килията под императорския дворец. За Гилдията на търговците на подправки, за хората от Дагоска, за Корстен дан Вурмс, за Карлот дан Айдър. Дори за мен щеше да е по-добре.

Краката на Айдър почти спряха да ритат. Поредният спомен, който ще избутам на заден план в мислите си. Още нещо, което ще ме гложди отвътре, когато съм сам. Тя трябва да умре, без значение от всичките за и против. Тя трябва да умре. Дъхът й беше съпроводен от приглушен тропот по пода. После се превърна в тих стон. Вече си отива. Почти е свършила.

— Спри! — извика Глокта.

Какво?

Витари сякаш не го чу, веригата остана все така опъната.

— Казах, спри!

— Защо? — изсъска практикът.

Наистина, защо?

— Аз давам заповеди — кресна Глокта, — не давам обяснения!

Витари отпусна веригата, но не спести презрението и отвращението в погледа си. Свали крака си от тила на магистъра. Айдър не помръдна. Дишането й беше станало едва доловимо, просто тихо шумолене в гърлото й. Но диша. Сега архилекторът ще очаква обяснение, при това задоволително. Какво ли ще е то?

— Върнете я в килията — каза Глокта, докато, подпрян на бастуна си, се надигаше с усилие от стола. — Все още може да имаме полза от нея.

 

 

Глокта стоеше навъсен пред прозореца и наблюдаваше как в настъпващата вечер божият гняв се сипе над Дагоска. Трите огромни катапулта работеха неуморно. Бяха позиционирани пред стените, далеч извън обсега на арбалетите, и от следобед не бяха спрели да обстрелват града. Зареждането на всеки отнемаше сигурно около час. Глокта беше проследил процедурата през далекогледа си.

Всичко започваше с насочване на машината и изчисление на разстоянието. После цяла група от брадати техници в бели роби започваха да спорят един с друг, да гледат през далекогледите си, да провесват отвеси. Въртяха пергели, подаваха си парчета хартия, пресмятаха на сметалата си и накрая нанасяха корекции чрез огромните болтове, с които беше застопорена машината.

Удовлетворени от стореното, преминаваха към запъване на гигантското рамо на катапулта. Това вършеха с помощта на двайсет коня, чиято задача беше вдигането на чудовищната противотежест — черен метален блок, отлят във вид на смръщено гуркулско лице. За целта запенените животни отнасяха солидна доза камшици.

След това зареждаха снаряда — огромно буре, поне един разкрач широко. Посредством система от макари група гръмогласни ръкомахащи работници го докарваха и поставяха в очакващата го „шепа“ в края на рамото на катапулта. Веднага след това всички се отдръпваха боязливо на почтително разстояние, а напред изпращаха един-единствен роб с дълг прът, на върха на който гореше навито на дебел слой парче плат. Той го поднасяше към бурето и то лумваше в пламъци. В този момент някой дръпваше лост, чудовищната противотежест падаше, дългото като ствол на бор рамо се изстрелваше нагоре и горящото буре политаше в небето. И така от няколко часа — снарядите политаха нагоре, после се стоварваха с рев върху града. Слънцето бавно потъваше на запад и тъмнината постепенно обгръщаше света. Хълмовете на континента станаха само тъмни очертания в далечината.

Глокта проследи с поглед издигането на поредното горящо буре и описаната от него ярка дъга в потъмнялото небе заслепи очите му. Снарядът сякаш увисна нереално дълго над града, високо почти колкото Цитаделата, преди да връхлети с трясък земята. Приличаше на метеор с дълга оранжева опашка. Стовари се насред покрайнините на града. Бурето избълва съдържанието си от течни огньове, които лакомо се нахвърлиха върху тъмните силуети на схлупените къщурки на гетото. Секунди по-късно трясъкът на експлозията достигна до прозореца на Глокта и го накара да замижи и потрепери. Гърмящият прах. Кой би предположил, че от този прашец, който видях да съска по тезгяха в лабораторията на професора химик, ще излезе такова невероятно оръжие?

Видя, по-скоро си представи как миниатюрните човешки фигурки тичат насам-натам, опитват се да извадят ранените от останките на срутените постройки и да спасят каквото е останало от унищожените си жилища. В същото време други почернели от сажди местни се нареждат в редици, подават напред кофи с вода в напразен опит да ограничат разрастващия се ад от пламъци. При война губят най-много онези, които имат най-малко. Навсякъде из гетото горяха пожари. Блестящите, танцуващи на вятъра откъм морето пламъци хвърляха жълти, оранжеви и червени проблясъци в черната повърхност на водата в залива. Дори тук, високо над града, въздухът беше натежал от мазния задушлив пушек. Сигурно долу е същински ад. Още веднъж моите поздравления, началник Глокта.

Нечие присъствие на вратата го накара да се извърне. Видя на слабата светлина на лампата тъмния силует на Шикел.

— Всичко е наред — подхвърли той и отново се обърна към величествения зловещ и ужасен спектакъл, който се разкриваше от прозореца. Все пак не всеки ден можеш да наблюдаваш как гори цял град. Но слугинята не си тръгна. Вместо това пристъпи в стаята.

— По-добре си върви, Шикел. Очаквам посетител, или нещо подобно, чиято визита може да се окаже леко неприятна.

— Посетител, а?

Глокта вдигна поглед. Гласът й беше променен. По-дълбок, по-настоятелен. Лицето й също беше променено. Едната половина беше потънала в сянка, другата — осветена в оранжево от светлината на огньовете, идваща от прозореца. Имаше странно изражение — леко озъбена, с вперени в Глокта блестящи очи. Пристъпяше бавно напред с пълен с напрежение и очакване поглед. Почти страховито лице. Ако предположим, че съм от хората, които се поддават на страх…

Изведнъж всичко си дойде на мястото.

— Ти? — прошепна Глокта.

— Аз.

Ти? Глокта не се сдържа и избухна в кикот.

— Харкър те беше хванал! Този идиот те беше хванал по чиста случайност, а аз те освободих! Аз си мислех, че аз съм героят! — не можеше да потисне смеха. — Ето на това казвам аз урок. Никога не прави добро!

— Не ти ща уроците, сакати човече! — Шикел пристъпи още крачка напред.

Сега от нея го деляха не повече от три крачки.

— Чакай! — вдигна ръка Глокта. — Кажи ми едно!

Тя спря и го погледна въпросително. Само стой където си.

— Какво се случи с Давуст?

Шикел се усмихна. Имаше остри лъскави зъби.

— Той въобще не е напускал тази стая — тя поглади леко корема си. — Тук е.

Глокта си наложи да не поглежда нагоре, когато веригата започна да се спуска бавно от тавана.

— А сега и ти ще отидеш при него.

Шикел не успя да направи цяла крачка. Веригата се пъхна под брадичката й и я дръпна силно нагоре. Краката й се отлепиха от пода и тя започна да съска, да плюе, да рита и да се мята във въздуха.

Северард изскочи изпод масата и се опита да хване ритащите крака на момичето. Изстена, когато едно от босите й стъпала го улучи в лицето и го запрати по гръб на килима.

— Мамка му — изпъшка Витари сред гредите на тавана.

Шикел беше успяла да промуши ръка под веригата и сега я теглеше надолу.

— Мамка му!

Двете паднаха едновременно на пода, за момент останаха вкопчени една в друга, но в следващия Витари излетя във въздуха. Прелетя през стаята с размахани крайници като черна сянка. Стовари се с пъшкане върху масата в далечния край на стаята, след което се пльосна безжизнена на земята. Северард все още се въргаляше и стенеше зашеметен на пода, с ръце върху черната маска на лицето. Сега сме само аз и моят ядач. Колко неприятно.

Глокта отстъпи с гръб към стената. Шикел скочи към него, но успя да направи само крачка, преди Фрост да я връхлети с пълна сила и да я прикове към пода с могъщото си тяло. За момент двамата останаха неподвижни на килима, но после Шикел бавно се извъртя и застана на колене. Независимо от цялата тежест на огромния практик, която я дърпаше надолу, тя бавно се изправи и дори успя да повлече крак към Глокта.

Ръцете на албиноса бяха здраво стегнати около нея, всяко мускулче в тях се напрягаше да я свали на земята, обаче Шикел някак успяваше да продължи да се влачи напред. Скърцаше със зъби. Едната й тънка ръка беше прикована към тялото от стегнатата прегръдка на Фрост, но другата беше протегната напред и извитите като нокти на граблива птица пръсти драскаха въздуха пред гърлото на Глокта.

— Тфф! — изпуфтя Фрост и мускулите на дебелите му предмишници се напрегнаха до пръсване, цялото му лице се изкриви от напрежение и розовите му очи изхвръкнаха.

Но усилията му не бяха достатъчни. Притиснат с гръб към стената, Глокта наблюдаваше с интерес протегнатата към него ръка, която приближаваше все по-близо и по-близо. Беше само на няколко инча от гърлото му. Колко неприятно.

— Майната ти! — изкрещя Северард.

Палката му изсвистя във въздуха и халоса ръката на Шикел. Счупи я с лекота. Глокта видя как костите изскочиха от разкъсаната кожа, ала пръстите продължиха да дращят във въздуха. Палката удари девойката през лицето и главата й отхвръкна назад. От носа и разцепената й скула пръсна кръв. И въпреки това тя продължи да се дърпа напред. Фрост едва успяваше да удържа другата й ръка прикована към тялото, докато тя опъваше ли, опъваше с изкривени от злоба устни, озъбена, готова да прегризе гърлото на Глокта.

Северард захвърли палката и я сграбчи отзад през шията. Ръмжащ от напрежение и с издути, пулсиращи по челото вени, той задърпа главата й назад. Представляваха изумителна гледка — двама мъже, единият от които едър и здрав като бик, се бореха с всички сили да озаптят хилавото момиченце. Постепенно двамата практици започнаха да надделяват. Северард успя да отлепи единия крак на Шикел от пода. Фрост изрева мощно, вдигна я във въздуха и я запрати към стената.

Тя се сгромоляса на пода, но веднага започна да се изправя. Счупената й ръка се подмяташе като изкуствена във въздуха. Витари се появи от сенките отстрани, изръмжа и завъртя над главата си един от тежките столове на началник Давуст. Дървото се строши в главата на Шикел и в следващия момент тримата практици й налетяха като хрътки на лисица. Заритаха, заблъскаха с юмруци и през цялото време ръмжаха яростно и пъшкаха.

— Достатъчно! — кресна Глокта. — Имаме въпроси за задаване! — Докуца до тримата задъхани практици и надзърна към тялото на Шикел, което лежеше безжизнено като труп.

Приличаше на купчина парцали, при това не много голяма. Почти както я открих в онази килия. Как е възможно това момиче за малко да надделее над тези тримата? Счупената й ръка лежеше на килима със сгърчени окървавени пръсти. Смело мога да заявя, че вече не е заплаха за никого.

Изведнъж ръката се размърда. Костите потънаха обратно в плътта и с отвратително хрущене се наместиха от само себе си. Пръстите й потрепнаха, подскочиха и задраскаха по пода към глезена на Глокта.

— Какво е това? — зяпна като зашеметен Северард.

— Донесете веригите — каза Глокта и отстъпи предпазливо назад. — Бързо!

Фрост с усилие извади от един чувал два чифта тежки дрънчащи окови. Бяха предвидени за най-яките и опасни престъпници. Черни железни скоби, дебели като стъбло на фиданка и тежки като наковални. Стегна единия чифт около глезените, а другия — около китките на Шикел. Зъбчатите механизми на ключалките изщракаха успокоително.

Междувременно Витари беше извадила дълга верига от чувала и докато Северард я държеше изправена, започна да омотава безжизненото тяло на момичето. Обиколи я с веригата няколко пъти, стегна я, после направи още няколко намотки. Два огромни катинара сложиха край на работата й.

Успя да ги затвори точно навреме. Изведнъж Шикел се съживи и започна да се гърчи на пода. Озъби се на Глокта и заопъва веригата. Носът й се беше наместил, от разцепената скула нямаше и следа. Сякаш никога не е била наранявана. Явно Юлвей е казвал истината. Веригата изтропа, когато момичето се изметна към Глокта в опит да го ухапе и той отново трябваше да отстъпи назад.

— Не се отказва лесно — промърмори Витари и я натисна към стената с ботуша си. — Трябва да й го признаем.

— Глупаци! — изсъска Шикел. — Не можете да се противопоставите на това, което предстои! Божията десница се спуска над града и нищо не може да я спре! Смъртта на всички ви е предопределена!

Някъде отвън прелетя огромно огнено кълбо и освети в оранжево маскираните лица на практиците. Миг по-късно тътенът на експлозията отекна в стаята. Шикел започна да се смее — зловещ, дрезгав кикот.

— Стоте думи идват! Няма вериги, които да ги удържат, нито порти, които да ги спрат! Те идват!

— Може и да е така — вдигна рамене Глокта. — Но ще пристигнат твърде късно, за да те спасят.

— Аз вече съм мъртва! Тялото ми е само прах! То принадлежи на Пророка! Опитвай колкото си искаш, нищо няма да научиш от мен!

Глокта се усмихна. Почти долавяше топлината на пожарите отвън върху лицето си.

— Това звучи като предизвикателство.