Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (21)

Необходимото зло

Блестящият диск на слънцето се подаваше наполовина над защитните стени и оцветяваше в оранжево коридора, по който куцаше Глокта, следван неотлъчно от практик Фрост. През прозорците, покрай които го водеше болезнената му походка, Глокта видя дългите сенки на сградите върху високата скала под Цитаделата. Можеше да се закълне, че с всеки следващ прозорец сенките ставаха все по-дълги, а контурите им — все по-размазани. Светлината на слънцето отслабваше. Всеки момент щеше да изчезне напълно. Скоро ще падне нощта.

Глокта спря за момент пред залата за аудиенции, за да си поеме дъх и да даде възможност на болката в крака да поутихне. Облиза празните си венци.

— Дай ми чувала.

Фрост му подаде платнения чувал и подпря бяла длан на вратата.

— Отоф?

— По-готов от това няма накъде. Да приключваме.

Генерал Висбрук седеше сковано в колосаната си униформа, с леко провиснали над високата яка бузи. Беше изнервен, не можеше да намери място на ръцете си. Корстен дан Вурмс полагаше усилия да изглежда равнодушен, но стрелкащият се език издаваше неспокойствието му. Магистър Айдър седеше с изпънат гръб, със скръстени пръсти на масата и сурово изражение на лицето. Самата сериозност. Рубините на шията й блестяха с последните лъчи на отиващото си слънце. Очевидно не й е отнело много време да се сдобие с нови бижута.

Последният присъстващ не проявяваше никаква тревога или притеснение. На отсрещната стена, точно зад работодателя си, Никомо Коска се беше облегнал със скръстени на черния кожен нагръдник ръце. Глокта забеляза, че беше препасал меч от едната страна на кръста си, а от другата — дълъг кинжал.

— Какво прави той тук?

— Това решение касае целия град — отвърна спокойно Айдър. — Прекалено важно е, за да го вземете сам.

— Значи той е тук като гаранция, че думата ви ще бъде взета под внимание, така ли?

Коска вдигна рамене и се зае да изучава черното съдържание под ноктите си.

— Ами декретът с подписите на всичките дванайсет членове на Върховния съвет?

— Ако гуркулите превземат града, вашият документ няма да ни спаси от отмъщението на императора.

— Разбирам. Значи смятате да ми се противопоставите? Да се опълчите на архилектора, на краля?

— Смятам да изслушам гуркулския емисар и да преценя фактите.

— Добре тогава. — Глокта пристъпи напред и обърна чувала. — Надайте по едно ухо.

Главата на Ислик тупна с глух удар на масата. Лицето му нямаше никакво изражение, само увиснала кожа, ококорени и вперени в различни посоки очи и изплезен език. Главата се изтърколи по красивия плот на масата и остави неравна кървава следа по идеално полираното дърво. След като описа дъга от кървави петна, тя спря с лицето нагоре точно пред генерал Висбрук.

Може и да преигравам малко, но трябва да ми се признае, ефектът е доста драматичен. Повече никой няма да се усъмни докъде се простира решимостта ми. Висбрук зяпна онемял към окървавената глава на масата и ченето му увисна. Скочи и залитна назад, а краката на стола му изскърцаха по плочите на пода. Генералът посочи с разтреперан пръст към Глокта.

— Вие сте луд! Вие сте луд! Сега няма да има милост за никого! За мъж, жена или дете в Дагоска! Няма надежда за никого, ако градът падне!

Глокта отвърна с беззъба усмивка.

— В такъв случай предлагам всеки от вас да направи всичко възможно да не допуснем градът да падне. — Погледна към Вурмс. — Освен ако вече не е твърде късно за това, а? Освен ако вече не сте продали града на гуркулите и знаете, че няма връщане назад!

Очите на Вурмс се стрелнаха към Коска, после към вратата, след това към ужасения генерал Висбрук, към Фрост, чиято зловеща фигура се извисяваше в ъгъла зад Глокта, и накрая към магистър Айдър, която продължаваше да седи невъзмутима, с желязно спокойствие. И така, малката конспирацийка излиза от сенките.

— Той знае! — изкрещя Вурмс.

Изправи се, избута назад стола си и залитна към прозореца.

— Очевидно е, че знае.

— Тогава направи нещо, мамка му!

— Вече го направих — каза Айдър. — В този момент хората на Коска вече са заели местата си по външната стена, спуснали са моста над канала и са отворили портите. Доковете, Великият храм, дори Цитаделата са също в техни ръце. — Зад вратата се разнесе приглушен тропот. — Мисля, че това, което чуваме отвън, са тъкмо те. Съжалявам, началник Глокта, наистина съжалявам. Направихте всичко, което се очакваше от вас, че и повече, но в този момент гуркулите нахлуват в града. Съпротивата ви е безсмислена.

Глокта погледна към Коска.

— Ще позволите ли да отвърна?

Стириянецът отговори с лукава усмивка и лек поклон.

— Много благодаря. Съжалявам, че ще ви разочаровам, но портите са в ръцете на Кадия и най-верните му свещеници. Според думите им те ще ги отворят за гуркулите, когато — как точно го казаха — „бог слезе на земята и лично им заповяда да го сторят“. Да сте планирали божие посещение за днес?

От изражението на Айдър стана ясно, че не беше.

— Колкото до Цитаделата, тя е в ръцете на Инквизицията — естествено, единствено с цел обезпечаване сигурността на верните поданици на Негово величество. Това, което чухте отвън, бяха моите практици. А колкото до наемниците на господин Коска…

— До един са на постовете си на стената, точно както заповядахте, началник! — стириянецът удари токове и отдаде чест. — Готови са да отблъснат всяка атака на гуркулите. — Усмихна се на Айдър. — Моля да ме извините, че напускам службата при вас в такъв важен момент, магистър, но ми бе направено по-примамливо предложение, надявам се, разбирате.

Настана гробна тишина. Висбрук нямаше да изглежда по-шашнат дори да го бе ударил гръм. Вурмс се заоглежда като обезумял. Отстъпи още крачка назад, а Фрост пристъпи към него. Лицето на магистър Айдър беше бяло като платно. Край на гонитбата, лисиците са в капана.

— Не виждам причина за изненадата ви. — Глокта се отпусна удобно на един от столовете. — Липсата на лоялност от страна на Никомо Коска е легендарна в целия Кръг на света. Няма място под слънцето, където вече да не е предавал работодател.

Стириянецът отвърна с нова усмивка и поклон.

— Богатството ви — смънка Айдър, — не неговата нелоялност ме изненадва. Откъде се сдобихте с пари?

— Светът е пълен с изненади — усмихна се Глокта.

— Ах, ти, шибана кучка! — изкрещя Вурмс.

Оръжието му не беше и наполовина извадено, когато юмрукът на Фрост го фрасна в челюстта и го запрати в безсъзнание към стената. Почти в същия момент вратата се отвори с трясък и в залата нахлу Витари. Следваха я половин дузина практици с извадени и готови за действие оръжия.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

— Всъщност тъкмо приключвахме. Фрост, ако обичаш, изнеси боклука.

Албиносът хвана единия глезен на Вурмс и влачейки го по пода зад себе си, излезе от залата. Айдър проследи с поглед как безжизненото му лице се тътреше по плочите и се обърна към Глокта.

— А сега какво?

— Сега в килиите.

— И после?

— После ще видим. — Той щракна с пръсти на практиците и посочи с палец вратата.

Двама от тях поеха с тежка стъпка покрай масата, сграбчиха лактите на кралицата на търговците и невъзмутимо я изведоха от залата.

— Е — обърна се Глокта към генерал Висбрук, — някой друг да иска да приеме предложението на гуркулите?

Генералът, който през цялото време не бе помръднал от мястото си, щракна челюсти, пое дълбоко въздух и застана мирно.

— Аз съм просто войник. Естествено, ще се подчиня на заповедите на Негово величество или на онзи, когото Негово величество е избрал да го представлява. Ако заповедта е да се бием докрай, ще се сражавам до последна капка кръв, за да не падне градът. Уверявам ви, че не знаех нищо за този заговор. Може на моменти да съм действал прибързано, но винаги честно и единствено в интерес на…

— Да, да, убеден съм в това. И леко отегчен, но убеден. Току-що изгубих половината управителен съвет. Човек ще рече, че съм зажаднял за власт, ако сега взема, та изгубя и другата половина. Повече от сигурно е, че гуркулите ще нападнат по изгрев-слънце. Погрижете се за отбраната, генерале.

Висбрук притвори очи, преглътна с облекчение и изтри потта от челото си.

— Няма да съжалявате за доверието си в мен, началник.

— Вярвам, че няма. Свободен сте.

Генералът излетя от залата, сякаш притеснен, че Глокта може да си промени решението, а останалите практици го последваха. Витари се наведе, вдигна от пода стола на Вурмс и внимателно го плъзна под масата.

— Чиста работа — кимна тя. — Изпипана работа. Радвам се, че се оказах права за вас.

— Хм — изсумтя Глокта. — Одобрението ти означава много по-малко за мен, отколкото можеш да си представиш.

Очите й се усмихнаха над маската.

— Не съм казала, че одобрявам. Казах само, че работата беше добре изпипана. — Тя се завъртя и излезе с небрежна походка.

Сега в залата остана само Коска. Стириянецът продължаваше да стои облегнат на стената с небрежно скръстени на гърдите ръце. Наблюдаваше Глокта с лукава усмивка. През цялото време не бе помръднал.

— Мисля, че добре ще се справяте в Стирия. Доста сте… безскрупулен? Това ли беше думата? Няма значение — повдигна рамене той с театрална превзетост, — чакам с нетърпение да започна службата си при вас.

Поне докато не ти предложат повече пари, а, Коска?

— Искате ли да се погрижа за това? — наемникът посочи към отрязаната глава на масата.

— Побийте я на кол на външната стена, някъде, където да се вижда добре. Нека гуркулите знаят докъде стига решителността ни.

— Побитата на копие глава — зацъка с език Коска и издърпа главата от масата, като я държеше за дългата брада — никога не излиза от мода.

Бравата щракна зад гърба му и Глокта остана сам в залата за аудиенции. Разтри изтръпналия си врат и изпъна крак под окървавената маса. Добра работа свършихме днес, но денят е към края си. Зад високите прозорци слънцето най-после беше залязло над Дагоска.

Небето потъмня.