Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (20)

Пътят към победата

Брулеше пронизващ вятър. Уест стоеше край няколкото ниски дървета на възвишението над река Кумнур и наблюдаваше как напредва колоната. По-точно наблюдаваше как не напредва колоната.

Стегнатият строй на Кралската гвардия предвождаше армията на Ладисла. Лесно се различаваха по лъскавите брони, в които от време на време проблясваше по някой лъч на бледото зимно слънце, успял да пробие гъстите облаци. Познаваха се и по ярките униформи на офицерите и разветите пред всяка рота знамена — златни слънца на червен фон. Маршируваха добре, бяха преминали вече реката и се прегрупираха в идеална формация на отсрещния бряг — пълна противоположност на хаоса, който цареше от другата страна на моста.

Рано сутринта наборната войска беше потеглила с известен ентусиазъм. Със сигурност хората нямаха търпение да се измъкнат от мизерията на военния лагер. Само час по-късно обаче по-слабите започнаха да изостават — някои от по-възрастните или по-зле обутите — и колоната се разпокъса. Хората се хлъзгаха и препъваха в полузамръзналата кал, ругаеха и се блъскаха в онези отстрани или настъпваха изотзад човека пред тях. Стегнатите формации на батальоните постепенно се удължиха, изкривиха се и се превърнаха в безформени петна. Накрая се смесиха с подобните на тях петна отпред и отзад. В резултат колоната се придвижваше на вълни — една част напираше напред, докато друга оставаше неподвижна точно като сегментите на гигантски земен червей, който се вие в калта.

В момента, в който бяха достигнали моста, вече нямаше и помен от ред. Ротите се сбутаха в тясното пространство на моста, а опърпаните, изморени и ядосани войници не спираха да се ръгат и да се ругаят помежду си. Онези отзад напираха все по-силно към моста, нетърпеливи да минат на другия бряг, където ги очакваше почивка, и така допълнително забавяха движението. След това една каруца, на която така или иначе не й беше мястото там, счупи колело точно в средата на моста. Така бездруго мудният поток от хора се превърна в едва процеждаща се струйка. Изглежда, никой не знаеше какво да направи, за да махне оттам каруцата, нито пък кого да извика, за да я поправи, затова хората просто започнаха да се катерят през нея или да се промушват отстрани и така задържаха хилядите, идващи след тях.

Сега в калта на близкия бряг на бързо течащата река се бе събрала огромна тълпа. Хората се поклащаха, опрели рамо в рамо, роптаеха недоволно, а копията им стърчаха във всички посоки. Отстрани обикаляха и крещяха офицери. Навсякъде около тях се трупаха все повече парчета от изхвърлени или изгубени части от екипировката. През това време огромната колона, влачеща се на приливи и отливи, не спираше да налива все повече хора в царящия пред моста хаос. По нищо не личеше някой дори да бе направил опит да накара хората да спрат, камо ли да бе успял.

И всичко това, при положение че колоната напредва, без да е обезпокоявана от наближаващ враг и по що-годе приличен път. Уест не смееше да мисли как се управлява подобен строй в условията на бойно поле, сред дървета или в пресечен терен. Той стисна изморените си очи и разтри клепачи, но когато ги отвори отново, ужасяващата и същевременно жалка и смехотворна картина беше все същата. Не знаеше да се смее ли, или да плаче.

Откъм склона зад гърба му долетя конски тропот. На седлото беше едрият здравеняк лейтенант Яленхорм. Той не пращеше от интелект, но беше надежден и добър ездач. Подходящ избор за задачата, която смяташе да му възложи Уест.

— Лейтенант Яленхорм на вашите заповеди, господине. — Едрият младеж се завъртя на седлото и погледна към реката. — Май имат проблем на моста.

— Определено. И, боя се, това е само началото на неприятностите.

— Доколкото чух, превъзхождаме ги по численост, а и моментът на изненадата е на наша страна — усмихна се широко лейтенантът.

— Колкото до численост, може би да. Но изненада? — Уест посочи точещата се върволица през моста. До тях достигнаха далечните отчаяни викове на офицерите. — От тази измет? И слепец ще разбере, че идваме, от десет мили ще ни чуе. А пък ако е сляп и глух едновременно, ще ни надуши, преди още да сме сформирали боен ред. Цял ден ще мине, докато преминем реката. И това е най-малкият ни проблем. Откъм командване разликата между нас и врага е огромна. Принцът живее в измисления си свят, а ролята на щаба му е само да го държи в него на всяка цена.

— Но разбира се…

— И цената за това може да се окаже животът на всички ни.

— О, стига, Уест. Не искам да влизам в битка с подобни мисли в главата.

— Няма да ти се наложи.

— Няма ли?

— Искам да подбереш шестима от твоята рота, също и резервни коне. Ще яздите с всички сили към Остенхорм, а оттам на север до лагера на маршал Бър. — Уест бръкна в джоба на шинела си и извади писмо. — Ще му предадеш това. Ще му кажеш, че Бетод е вече зад него с основните сили от армията си. Ще му кажеш, че принц Ладисла, противно на заповедта му и възможно най-лекомислено, е прекосил Кумнур, за да предизвика северняците на битка. — Стисна зъби. — Бетод ще ни забележи от мили разстояние. Предоставяме на врага избора на бойно поле, само и само принцът да изглежда дързък и безстрашен командир. Явно дързостта е най-добрият съветник по време на война.

— Уест, положението не е чак толкова зле, нали?

— Когато стигнеш в лагера на Бър, ще му кажеш, че най-вероятно принцът е загубил сражението, че почти сигурно армията му е разгромена и пътят към Остенхорм е отворен. Той ще знае какво да направи.

Яленхорм се вгледа в писмото. Посегна да го вземе, но спря.

— Полковник, предпочитам да отиде някой друг. Аз по-добре да остана да се бия…

— Това, че ще останеш да се биеш, няма да промени нещата, лейтенант, но ако успееш да отнесеш навреме писмото, това може да се окаже от огромно значение. Не влагам никакви лични чувства, повярвай ми. В момента не мога да си представя по-отговорна задача от тази и ти си човекът, на когото имам доверие, че ще я изпълни. Ясна ли е заповедта?

Едрият лейтенант преглътна, взе писмото, разкопча шинела си и внимателно го пъхна във вътрешния джоб.

— Разбира се, господине. За мен ще е чест да изпълня задачата. — Той понечи да извърне коня си.

— Има и още нещо. — Уест пое дълбоко въздух. — Ако аз… ако ме убият. Когато всичко това свърши, ще отнесеш ли съобщение на сестра ми?

— О, стига, Уест. Няма нужда от…

— Повярвай ми, искам да оцелея, но това е война. Не всички ще се върнат у дома. Ако не се върна, кажи на Арди… — Уест се замисли за момент. — Кажи й само, че съжалявам. Само това.

— Разбира се, но се надявам лично да й го кажеш.

— Аз също. Успех. — Уест протегна ръка.

— И на теб. — Яленхорм стисна ръката му, след което препусна надолу по склона, далеч от реката.

Уест го наблюдава известно време, после въздъхна дълбоко и тръгна в обратна посока. Някой трябваше да накара проклетата колона да тръгне отново.