Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (13)

И накрая… моето злато

До Санд дан Глокта, началник на Инквизицията на Негово величество в Дагоска, поверително.

 

Сериозно съм разтревожен, че не ви достигат хора и средства.

 

Колкото до хората, налага се да се справите с каквото разполагате и с каквото успеете да набавите със свои сили. Както ви е добре известно, почти всичките ни армейски части са в Англанд. За съжаление бунтовническите нагласи сред селячеството в Мидърланд за момента ангажират изцяло останалите ни ресурси.

 

По въпроса за средствата, боя се, че не мога да отделя нищо. Безсмислено е да настоявате отново. Моят съвет е да изстискате докрай Гилдията на търговците на подправки, местното население и когото другиго успеете. Справяйте се със ситуацията по ваше усмотрение, Глокта, взимайте назаем. Проявете онази изобретателност, която ви прослави по време на войната в Кантика.

 

Вярвам, че няма да ме разочаровате.

 

Сълт

Архилектор на Инквизицията на Негово величество

 

 

— Работите вървят с огромна скорост, ако позволите да отбележа, началник. Откакто централната част на града е отворена за местните, работната ръка се утрои! По цялата ширина на полуострова защитният ров е под морското ниво и с всеки изминал ден дълбочината му се увеличава! В момента морето се удържа само от малки шлюзове в двата края на рова и всеки момент сме готови да го наводним по ваша заповед! — Висбрук се облегна назад с доволна усмивка на месестото лице.

Все едно всичко това е било негова идея.

В централната част на града се разнесе сутрешният призив за молитва. Странното протяжно напяване от високите кули на Великия храм се понесе над Дагоска и проникна във всяка сграда, дори тук, в стаята за аудиенции на Цитаделата. Кадия зове своите за молитва.

— Пак ли стана време? — горната устна на Вурмс се изкриви от отвращение. — Проклети да са местните и противните им суеверия! Не трябваше да ги пускаме обратно в храма! От проклетото виене ме заболява главата!

И дори само заради това си заслужаваше. Глокта се усмихна.

— Ще преживея вашето главоболие, ако то е условието Кадия да е доволен. Имаме нужда от местните, независимо дали на вас ви харесва, или не. А те обичат да пеят, така че свиквайте, това мога да ви посъветвам. Ако ли не, увийте си главата с одеяло.

Висбрук се заслуша, докато Вурмс продължи да се жалва.

— Да си призная, на мен пеенето ми действа успокоително — каза той. — Освен това не можем да отречем положителния ефект от отстъпките на началник Глокта за местните. Благодарение на тях външните стени са ремонтирани, портите — подменени, дори скелетата са вече почти разглобени. Набавен е и камък за нови бойници, но тук идва проблемът, зидарите отказват да работят и ден повече, без да им бъде платено. Войниците ми са на четвърт надница и моралът е нисък. Средствата са големият ни проблем, началник.

— Напълно съм съгласен — рече ядосано Вурмс. — Силозите за зърно са почти пълни, бяха изкопани два нови кладенеца в гетата на огромна цена, но възможностите ми да продължавам да работя на кредит са почти изчерпани. Търговците на зърно са ме стиснали за гушата!

Смея да твърдя, че твоята не е чак толкова здраво стисната като моята, при това от всички търговци в града, не само на зърно.

— Не мога да си покажа лицето навън, без да ме погнат с викове. Репутацията ми е на път да се срине, началник!

Все едно си нямам по-сериозни грижи от репутацията на един идиот.

— Какво дължим досега?

Вурмс свъси вежди.

— За храна, вода и оборудване не по-малко от сто хиляди.

Сто хиляди? Търговците на подправки обичат да печелят, но мразят да харчат. Айдър няма да ми осигури и половината от тази сума, дори да предположим, че се постарае сериозно.

— А при вас, генерале?

— За наемниците, изкопаването на рова, поправките на стените, допълнително оръжие, брони и муниции… — Висбрук изду бузи. — Всичко на всичко почти четиристотин хиляди марки.

Глокта насмалко не се задави със собствения си език. Половин милион? Кралски откуп, че и отгоре. Сълт не би могъл да осигури толкова, и да искаше, а той очевидно не желае. Хора умират за частица от такава сума.

— Продължавайте в същия дух, доколкото можете. Обещавайте каквото трябва. Парите са на път, уверявам ви.

— Правя всичко по силите си — генералът вече бе започнал да си събира книжата, — но хората започват да се съмняват, че въобще някога ще им бъде платено.

Вурмс беше още по-директен.

— Вече никой не ни вярва. Без пари не можем да направим нищо.

 

 

— Нищо — изръмжа Северард.

Фрост бавно поклати глава.

— Началникът на Инквизицията изчезва безследно — Глокта разтри зачервените си очи. — Оттегля се в спалнята си за през нощта и заключва вратата. На сутринта не отваря. Разбиват вратата и намират… Нищо. Леглото е използвано за спане, но не откриват тяло. Няма следи от борба.

— Нищо — подхвърли Северард.

— Да видим какво знаем. Давуст е подозирал заговор в града, изменник, който се готви да предаде Дагоска на гуркулите. Смятал е, че е замесен член на управата на града. По всичко личи, успял е да разкрие самоличността на предателя и устата му е била запушена.

— Но кой?

— Май ще трябва да действаме отзад напред. Щом не можем да открием нашия предател, ще се наложи да го накараме той да дойде. Ако стремежът му е да пусне гуркулите в града, ние само трябва да направим всичко възможно да ги задържим отвън. Така рано или късно той самият ще дойде при нас.

— Ришковъну — смотолеви Фрост.

Рисковано наистина, особено за настоящия началник на Инквизицията на Дагоска, но нямам друг избор.

— Значи чакаме, така ли? — попита Северард.

— Чакаме и стягаме защитата на града. Освен това търсим пари. Да ти се намират някакви, Северард?

— Имах, началник, ама ги дадох на едно момиче в гетото.

— А, жалко.

— Никак даже, истински звяр е в леглото. Горещо я препоръчвам, ако се интересувате.

Глокта примижа при поредното изпукване на коляното му.

— Сгряваш ми душата, Северард, не съм подозирал, че си такъв романтик. Ако не бях толкова закъсал за пари, щях да поръчам да ти вдигнат паметник.

— Мога да се поразтърся наоколо. Колко ни трябват?

— О, не много. Да кажем, половин милион марки.

Едната вежда на практика подскочи рязко нагоре. Той затършува из джоба си, извади ръка и я разтвори пред Глокта. В дланта му се мъдреха няколко медни монети.

— Дванайсет, толкова мога да предложа — каза Северард.

 

 

— Дванайсет хиляди е всичко, което мога да ви предложа — каза магистър Айдър.

Капка в морето.

— Колегите ми в Гилдията са притеснени, търговията напоследък не върви и повечето им средства са вложени в разни начинания. Аз самата разполагам със съвсем малко свободни пари.

Смея да твърдя, че имаш много повече от дванайсет хиляди, но какво от това? Съмнявам се да имаш половин милион марки, скътани за черни дни. Сигурно в целия град няма толкова пари.

— Ще рече човек, че просто не ме харесват.

— Изгонихте ги от храма. Въоръжихте местните, а сега искате пари. Редно е да се отбележи, че при това положение няма как да сте сред любимците им.

— А редно ли е да се отбележи, че са готови да ме стиснат за гушата? И то здраво.

— Може да се каже, но поне за момента май успях да ги убедя, че присъствието ви е от полза за града. — Тя го погледна в очите. — От полза сте за града, нали, началник?

— Ако приемем, че основен приоритет е да не допуснем гуркулите да влязат. Това е основният ни приоритет, нали, магистър Айдър? И все пак малко повече пари ще са ми добре дошли.

— Малко повече пари винаги са добре дошли, но точно това е проблемът с търговците. Винаги са предпочитали да ги печелят, а не да ги харчат, дори когато е изцяло в техен интерес. — Тя въздъхна дълбоко и забарабани с пръсти по масата, приковала поглед в ръката си.

Замисли се. В следващия момент започна да сваля пръстените си. След като свали и последния, събра ги в шепа и ги пусна в кутията с монетите.

— Прекрасен жест, магистър Айдър, но не бих могъл…

— Настоявам — каза тя, после разкопча тежкото колие от шията си и го пусна в кутията. — След като спасите града, винаги мога да си купя нови. Така или иначе, няма да имам кой знае каква полза от тях, когато гуркулите ги свалят от мъртвото ми тяло, нали? — тя изхлузи от китките си тежките златни гривни, обсипани със зелени камъни. Миг по-късно и те издрънчаха при останалите й бижута. — Вземете ги, преди да съм си променила решението. Когато си се изгубил насред пустинята, приемаш вода…

— От който ти предложи и колкото ти дава. Кадия ми отговори по същия начин.

— Кадия е умен човек.

— Така е. Благодаря ви за щедростта, магистър Айдър. — Глокта затвори с рязко движение капака на кутията.

— Това е най-малкото, което мога да направя. — Тя се изправи и тръгна към вратата. Подметките на сандалите й тихо зашумоляха по килима. — Доскоро.

 

 

— Казва, че иска да говори с вас.

— И как се казва той, Шикел?

— Мотис. Каза, че бил банкер.

Поредният кредитор, дошъл да опява за парите си. Скоро нима да имам друг избор, освен да ги арестувам всичките. Това ще сложи край на безгрижното харчене, но ще си заслужава, ако ще и само за да видя изражението на лицата им.

— Покани го да влезе.

Беше към петдесетте, висок и кльощав. Хлътналите очи и изпъкналите скули му придаваха болнав вид. Движенията му издаваха прецизност, а погледът — строга пресметливост. Сякаш измерва стойността на всичко в сребърни марки, включително и мен самия.

— Казвам се Мотис.

— Съобщиха ми, но се боя, че в момента не разполагам с никакви средства. Като изключим дванайсетте монети на Северард. Какъвто дълг има градът към вашата банка, ще трябва да изчакате. Уверявам ви, няма да е дълго. Само докато не пресъхне морето, докато небето не се стовари отгоре ни и дяволите не тръгнат свободно по земята.

Мотис се усмихна. Всъщност това за усмивка ли минава? Премерено, без капка задоволство извиване на устните.

— Мисля, че сте разбрали погрешно, началник Глокта. Не съм дошъл да събирам дългове. От седем години имам честта да представлявам банкова къща „Валинт и Балк“ в Дагоска.

Глокта се замисли за момент, после се опита да прозвучи съвсем непринудено.

— „Валинт и Балк“ ли казвате? Доколкото знам, вашата банка финансираше Гилдията на търговците на платове, прав ли съм?

— Имахме търговски взаимоотношения с въпросната гилдия допреди злощастното й разформироване.

Обзалагам се, че сте имали. Притежавали сте ги все пак.

— Но освен тях ние работим с много гилдии и компании, както и с други банки и с отделни личности, кои по-влиятелни и знатни, кои по-малко. Днес имаме работа с вас.

— И от какво естество е тази работа?

Мотис се извърна и щракна с пръсти. Двама едри мъже от местното население влязоха, превити от тежестта на огромен сандък. Бяха се изпотили и задъхали от носенето на огромната кутия от полирано черно дърво. Опасваше я лъскава стоманена лента, заключена с масивна ключалка. Носачите внимателно поставиха сандъка върху красивия килим, изтриха потта от челата си и излязоха, изпроводени от погледа на Глокта. Какво е това? Мотис извади от джоба си ключ, втъкна го в ключалката и го превъртя. После посегна и отвори капака. Отмести се встрани, за да може Глокта да разгледа съдържанието на сандъка.

— Сто и петдесет хиляди сребърни марки.

Глокта примигна недоверчиво. Няма грешка. Монетите блестяха на бледата светлина на отиващия си ден. Плоски кръгли сребърни монети по пет марки всяка. Не бяха изсипани на купчина, никакъв хаос, лежаха на равни купчинки, старателно подредени в дървени улеи. Стегнати и подредени като самия Мотис.

В този момент двамата носачи отново се появиха в стаята, но сега задъхани от тежестта на малко по-малък сандък. Оставиха го на земята и излязоха, без дори да погледнат към огромното състояние, което блестеше под носа им.

Със същия ключ Мотис отключи и втория сандък, отвори капака му и се отмести встрани.

— Триста и петдесет хиляди златни марки.

Глокта осъзна, че устата му е широко отворена, но не намери сили да я затвори. Златото блестеше с яркожълто сияние. Това малко състояние сякаш излъчваше и топлина, сгряваше го като огромна клада. Притегляше го, дърпаше го към себе си, влачеше го напред. Глокта направи несигурна крачка, преди да успее да се овладее. Едри златни монети по петдесет марки всяка. И отново подредени старателно в дървени улеи. Повечето хора живеят целия си живот, без да са виждали дори една такава монета, а малцина са виждали толкова много от тях.

Мотис бръкна във вътрешния джоб на палтото си и извади кожен калъф. Подпря го внимателно на масата и го разгъна: веднъж, два пъти, три пъти.

— Половин милион марки в обработени скъпоценни камъни.

Върху твърдия кафяв плот на масата лежеше меката черна кожа, а върху нея камъните горяха с всички цветове на дъгата. Две пълни шепи разноцветни полирани камъчета. Глокта не можеше да откъсне очи от тях, беше като вцепенен. Изведнъж бижутата на магистър Айдър изгубиха блясъка си.

— И така, както ми бе наредено от моите началници, предавам на вас, Санд дан Глокта, началник на Инквизицията на Дагоска, точната сума от един милион марки. — Той разгъна дебел свитък. — Подпишете тук.

Глокта огледа един по един сандъците на пода. Лявото му око направо щеше да изскочи от трептене.

— Защо?

— За да удостоверите, че сте получили сумата.

Глокта за малко да избухне в смях.

— Не това! Защо са тези пари? — размаха ръка към сандъците. — Защо е всичко това?

— Изглежда, моите началници споделят загрижеността ви Дагоска да не попадне в ръцете на Гуркул. Повече от това не мога да ви кажа.

— Не можете или не искате?

— Не мога. И не искам.

Глокта отново изгледа със сериозно лице среброто, златото и камъните. Кракът му тръпнеше от притъпена болка. Всичко, от което се нуждая, че и още толкова отгоре. Но банките не са станали това, което са, с раздаване на пари.

— След като това е заем, каква е лихвата?

Мотис го дари с нова хладна усмивка.

— Моите началници предпочитат да гледат на това като на принос в усилията за запазване на града. Но все пак има едно условие.

— И то е?

— Може да се окаже, че в бъдеще представител на „Валинт и Балк“ ще се свърже с вас с молба за някои… услуги. Надеждата на моите началници е, че ако или когато се случи това, вие няма да ги разочаровате.

Услуги за един милион марки. Освен това се оставям доброволно да попадна под властта на доста подозрителна организация. Организация, чиито мотиви дори не разбирам. Организация, която бях на път да разследвам за държавна измяна. Какви са ми възможностите обаче? Без пари градът е загубен и с мен е свършено. Трябваше ми чудо и ето го, блести пред очите ми. Когато си се загубил в пустинята…

Мотис плъзна по масата към него дебелия лист хартия. Няколко грижливо изписани параграфа и най-отдолу място за име. За моето име. Почти като самопризнание, а както знам, затворниците винаги подписват накрая. Тази възможност им се предлага, когато не им е останал никакъв друг избор.

Глокта се пресегна за писалката, топна перото в мастилото и написа името си на хартията.

— С това работата ми тук приключва. — Мотис грижливо нави свитъка и го прибра внимателно в джоба си. — Довечера с колегите ми напускаме Дагоска. Огромна сума в подкрепа на каузата, но никакво доверие в нея. „Валинт и Балк“ затварят клона си тук, ала може някой ден, след като се реши проблемът с гуркулите, отново да се срещнем, в Адуа например.

Усмихна се механично:

— Харчете ги разумно, началник. — Обърна се и излезе, оставяйки Глокта насаме с огромното и неочаквано състояние.

Задъхан, Глокта се дотътри до сандъците и надникна в тях. Имаше нещо противно във всичките тези пари. Нещо отблъскващо, плашещо дори. Затръшна капаците и ги заключи с трепереща ръка. После пусна ключа във вътрешния си джоб. Пръстите му погалиха стоманените ленти, които опасваха сандъците. Дланите му бяха влажни от пот. Богат съм.

Глокта взе с два пръста прозрачен камък с размерите на жълъд и обърнат към прозореца, го вдигна пред очите си. Бледата светлина мина през камъка и фасетите му заискриха с безброй ярки огньове — синьо, зелено, червено, бяло. Той не разбираше много от скъпоценни камъни, но беше почти сигурен, че това в ръката му е диамант. Аз съм много, много богат.

Погледна към останалите искрящи камъни върху черната кожа. Повечето бяха малки, но имаше и големи, някои дори по-големи от този в ръката му. Аз съм приказно богат. Представям си какво може да направи човек с толкова много пари. Представям си какво може да постигне… сигурно с толкова много пари ще мога да спася града. Още стени, допълнително припаси, повече оборудване за войската, нови наемници. Гуркулите — обърнати в паническо бягство от Дагоска. Императорът на Гуркул — унижен. Кой би повярвал? И Санд дан Глокта отново е герой. Потънал в мисли, Глокта започне бавно да търкаля едно по едно камъчетата с върха на пръста си. Но такива сериозни разходи за толкова кратко време може да породят въпроси. Вярната ми служителка практик Витари ще полюбопитства, а това ще разпали любопитството и на благородния ми господар архилектор Сълт. Днес просиш пари от мен, а на следващия ден ги хвърляш наоколо, все едно парят в ръцете ти, как така? Бях принуден да взема назаем, Ваше Високопреосвещенство. Така ли? И колко взе? О, само един милион марки. Нима? И кой е склонен на такива щедри заеми? Е как кой, нашите приятели от „Валинт и Балк“, Ваше Високопреосвещенство, срещу услуги от моя страна, когато и каквито поискат. Естествено, лоялността ми не е под въпрос. Разбирате, нали? Искам да кажа, какво толкова им дължа, просто едно баснословно състояние. Тялото е открито при доковете…

Глокта разсеяно зарови длан в студените твърди камъчета и те погъделичкаха приятно кожата между пръстите му. Приятно, но рисковано. Ще трябва да действам много предпазливо. По-предпазливо от всякога…