Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (12)

Дългите сенки

— Мътните го взели.

Феро не отговори, но за пръв път откакто Логън срещна тази жена, я видя без обичайното навъсено изражение. Лицето й беше застинало, а ченето даже леко провиснало. Лутар, от друга страна, се беше нахилил като малоумен.

— Виждали ли сте друг път подобно нещо? — надвика той шума и посочи напред с трепереща от вълнение ръка.

— Друго подобно нещо не съществува — отбеляза Баяз.

Честно казано, Логън дълго се чуди какво толкова ги притеснява Баяз и Лонгфут преминаването през река. Някои от най-големите в Севера наистина бяха проблем, особено в неподходящ сезон и ако носиш много неща със себе си. Но ако не намериш мост, просто търсиш брод, вдигаш оръжията над главата и прецапваш. След това ботушите ти дълго време остават мокри, а трябва да внимаваш и за засади, но като се изключи това, няма от какво толкова да се притесняваш. Реката е просто добра възможност да напълниш меха с вода.

Но да напълниш меха си с вода от Аос щеше да е доста рисковано начинание, особено ако не носиш въже, при това дълго поне сто разкрача.

Веднъж Логън бе стоял на скалистия бряг при Уфрит и бе гледал как вълните се разбиват ниско долу в скалите. Морето сивееше разпенено и се простираше докъдето му стигаше погледът. Отвесният бряг там е смущаващо място, тревожиш се само като погледнеш надолу. Веднага започва да ти се вие свят. Чувството, което изпита Логън сега, застанал на брега на тази могъща река, се оказа абсолютно същото. Единственото различно беше наличието на друг висок бряг. Отсрещният бряг, ако въобще можеш да наречеш отвесната скала бряг, беше на около четвърт миля от другата страна на водата.

Логън пристъпи предпазливо до самия ръб на скалата, като опипваше напред с върха на ботуша си меката пръст. Погледна надолу. Лоша идея. Червеникавата почва образуваше тясна козирка с увиснали отдолу бели корени на тревата над почти отвесната назъбена скала. Дълбоко долу водата се блъскаше в подножието й и вдигаше огромни вихри от ситни водни капчици, които Логън почти усети върху лицето си. Тесните скални первази и пукнатините бяха обрасли с туфи дълга трева. Около тях прелитаха хиляди малки бели птици. Крясъците им бяха почти напълно заглушени от рева на реката.

Логън си представи какво би било усещането да полетиш от ръба и да паднеш в тези бучащи талази от черна вода — да бъдеш всмукан надълбоко, после понесен от течението и въртян и подмятан като листо на дърво, откъснато от буря. Преглътна и боязливо отстъпи от ръба, оглеждайки се отчаяно за нещо, за което да се хване. Почувства се нищожно дребен и лек като перце, което всеки момент може да бъде отнесено от някой силен порив на вятъра. Почти усещаше неуморното течение на водата под краката си, долавяше огромната мощ на препускащите въртопи, които караха земята да трепери.

— Сега сигурно разбираш защо мостът е добра идея! — извика в ухото му Баяз.

— Как въобще е възможно да се построи мост над такова нещо?

— При Аостум реката се разделя на три и там каньонът е значително по-плитък. Архитектите на императора изградиха изкуствени острови и така успяха да направят мостовете с повече, но по-малки арки. И пак бяха нужни дванайсет години за строежа. Мостът при Дармиум е творение на самия Канедиас като подарък за брат му Ювенс. Строен е по времето, когато двамата още са се разбирали. Той прехвърля реката с една-единствена арка. Как е успял Канедиас да направи това, никой не знае. — Баяз тръгна към конете. — Извикай останалите, нямаме време да стоим тук!

Феро вече беше тръгнала обратно.

— Толкова много дъжд. — Тя хвърли последен поглед през рамо, намръщи се и поклати глава.

— Нямате такива реки там, откъдето идваш, а?

— В Лошите земи водата е най-скъпоценната придобивка. Хората се избиват за една пълна манерка.

— Там ли си родена? В Лошите земи? — странно име за място, помисли си Логън, но на нея й подхождаше.

— В Лошите земи не се ражда нищо, бял, там има само смърт.

— Сурова земя, а? Тогава къде си родена?

— Теб какво те е грижа? — изгледа го сурово Феро.

— Просто искам да сме приятели.

— Приятели! — тя го изгледа презрително, докато минаваше покрай него на път към конете.

— Че какво? Да не би да имаш толкова много други, че да не ти е нужен някой нов?

Тя спря, наполовина извърната към Логън, и го погледна с присвити очи.

— Моите приятели не живеят дълго, бял.

— Моите също, но аз съм готов да рискувам, ако и ти си съгласна.

— Добре тогава — отвърна тя, но на лицето й нямаше и помен от добронамереност. — Гуркулите завладяха родната ми земя, когато бях още дете. Отведоха ме като робиня. Взеха всички деца.

— Робиня ли?

— Да, глупако, робиня! Купуват те и те продават като парче месо! Някой те притежава и може да прави с теб каквото си поиска, точно както с коза, с куче или дори с пръстта в градината си! Това ли искаше да знаеш за мен, приятелю?

Логън сбърчи чело.

— Нямаме такъв обичай в Севера.

— Хх — изсъска му презрително Феро. — Браво на вас!

 

 

Руините се издигаха високо над тях. Гора от изпотрошени колони и лабиринт от останки от стени, а земята около тях беше осеяна с изпопадали каменни блокове с човешки ръст. Изронените отвори на прозорци и врати зееха като рани. Останките на селището се очертаваха на фона на препускащите в небето облаци като огромен черен низ изпочупени зъби.

— Кой е този град? — попита Лутар.

— Това не е град — отвърна Баяз. — В най-успешните години от Старите времена, когато империята беше в най-голям подем, това място беше зимният дворец на императора.

— Всичкото това — Логън обходи с поглед огромната площ на останките — е било къщата на един човек?

— При това временната къща, дори не е живееше тук целогодишно. През повечето време императорският двор се помещаваше в Олкъс. През зимата, когато студът и снегът се спускаха от планините, императорът и свитата му идваха тук. Цяла армия от стража, прислужници, готвачи, придворни, принцеси, деца и съпруги поемаше през великата равнина, подгонена от студения вятър. Настаняваха се за три месеца в огромните зали, красивите градини и богато украсените спални на този дворец. — Баяз поклати плешивата си глава. — В отдавна отминали времена това място блестеше като море от злато под лъчите на изгряващото слънце.

— И този Глъстрод го е разрушил, така ли? — изсумтя Лутар.

— Не. Не беше по време на тази война, а в друга, години по-късно. Във войната, която моят орден поведе след смъртта на Ювенс срещу неговия брат.

— Канедиас — промърмори Кай. — Господарят Създател.

— Тази война беше също толкова ожесточена, брутална и безмилостна, както и предишната. Загубите в нея бяха дори повече. Накрая и двамата, Ювенс и Канедиас, се простиха с животите си.

— Злощастно семейство — промърмори Логън.

— Така е — Баяз вдигна поглед към величествените останки. — Със смъртта на Създателя, последният от четиримата синове на Еуз, настъпи краят на Старите времена. След тях останаха само руините, гробниците и легендите. И дребни, незначителни хора, коленичили в дългите сенки на миналото.

— Ездачи! — Феро се изправи на стремената, загледана към хоризонта. — Най-малко четирийсет души.

— Къде? — сепна се Баяз и засенчи очи с длан. — Не виждам нищо.

Логън също не виждаше нищо повече от полюшващата се трева и огромните облаци в небето.

Лонгфут сбърчи чело, загледан в хоризонта.

— Не виждам нищо, а съм благословен със съвършено зрение. Ами да, казвали са ми дори, че…

— Искаш да стоиш тук, докато не ги видиш, или искаш да се махнеш от пътя, преди те да те видят? — изсъска му Феро.

— Ще влезем сред руините — отсече Баяз през рамо. — Ще изчакаме да отминат. Малакус! Обръщай каруцата!

Останките от зимния дворец на императора бяха потънали в сенки и сред тях цареше гробна тишина. От всичко лъхаше на разруха. Огромните надвиснали над главите им останки бяха превзети от пълзящи растения и обилно нашарени от изпражненията на птици и прилепи. В хилядите гнезда високо горе в древната зидария чуруликаха птици. Огромните паяжини, опънати по разнебитените каси на вратите, блестяха, натежали от едри капки роса. По каменните блокове на земята в слънчевите петна се изтягаха и припичаха малки гущерчета, които веднага се разбягаха при приближаването на групата. Мястото се изпълни с ехото от стъпките им, с тропота на конски копита и с тракането на каруцата. Навсякъде се стичаха тънки струйки вода, която се събираше капка по капка в скрити от погледите им локви.

— Дръж това, бял. — Феро стовари сабята си в дланта на Логън.

— Къде отиваш?

— Стойте тук и гледайте да не се показвате. — Тя посочи с глава нагоре: — Аз ще ги наблюдавам оттам.

Цялото детство на Логън бе преминало сред дърветата около селото му. Като младеж прекарваше цели дни по Височините, предизвиквайки силата на планината. При Хионан посред зима планинците удържаха успешно прохода. Дори Бетод мислеше, че няма друг път нагоре, обаче Логън успя да се изкатери по замръзналата скала и така благодарение на него бяха успели да се разправят с планинците. Но сега той не виждаше никакъв път нагоре. Не и ако не си готов да прекараш поне час-два в опити. Отвесните каменни блокове бяха гъсто оплетени с полужива пълзяща растителност, а ръбестите зидове бяха хлъзгави от прораслия мъх. Колкото повече гледаше към препускащите в небето облаци, толкова повече му се струваше, че високите останки на двореца се накланят и надвисват над главата му.

— И как точно смяташ да…

Феро вече бе на половината път до върха на една от колоните. Не се катереше като човек, а по-скоро пълзеше нагоре като насекомо. Стигна до върха и спря за момент, намести стъпала и скочи във въздуха. Прелетя точно над главата на Логън, приземи се на зида зад него и се изправи, посипвайки лицето му с мазилка. После приклекна и го измери с поглед отгоре.

— И гледайте да не вдигате много шум — изсъска Феро и изчезна от поглед.

— Видяхте ли… — рече Логън, но останалите бяха продължили напред между сенките и влажните ъгли и той побърза да ги настигне — не искаше да остава сам насред това обрасло гробище.

Кай беше вкарал каруцата навътре между останките и сега стоеше подпрян на нея до неспокойните коне. Първия магус беше приклекнал отстрани в бурените и триеше с ръка обраслата с лишеи стена.

— Погледни тук — викна Баяз, докато Логън се промушваше покрай него. — Виж тези надписи. Истинско произведение на изкуството от Старите времена! Предания, уроци и предупреждения от историята! — дебелите му пръсти внимателно събаряха прахоляка от издяланите в камъка думи. — Сигурно сме първите, които виждат това, от векове насам!

— Мм — изду бузи Логън и издиша шумно.

— Гледай тук! — посочи стената Баяз. — Еуз дава на тримата си синове техните дарби, а Глъстрод гледа от сенките отстрани. Раждането на трите основни дисциплини в магията. Каква майсторска изработка, а?

— Хубаво.

— Ами тук. — Баяз избута бурените и пристъпи настрани към следващия стенопис. — Глъстрод крои планове да унищожи творенията на брат си. — Наложи се да отскубне част от изсъхналия бръшлян, за да стигне до следващата част. — Тук той нарушава Първия закон. Виждаш ли, чува гласовете от долния свят. Призовава дяволите и ги изпраща срещу враговете си. А на тази — пошепна магьосникът, докато отместваше настрани сноп кафяв бръшлян, — чакай да видя…

— Глъстрод копае — прекъсна го Кай. — Кой знае, на следващата част може да е показано и какво е търсил.

— Хм — намръщи се Баяз и пусна кафявата завеса от бръшлян обратно пред стената. Изгледа сърдито чирака си, докато се изправяше. — Може би понякога е по-добре миналото да остане забулено в тайна.

Логън се покашля и се отдалечи. Шмугна се приведен по една наклонена арка. От другата страна имаше широко пространство, пълно с ниски чепати дървета. Бяха засадени в прави, но отдавна обрасли в бурени редици. Покрай мъшасалите стени се издигаше гъст шубрак от плевели и коприва, потъмнял и загнил от дъждовете, който стигаше почти до кръста му.

— Може би не е редно лично да го изтъквам — долетя отнякъде ведрият глас на Лонгфут, — но просто е редно да се отбележи. Невероятните ми способности в ориентирането нямат равни! Извисяват се над уменията на останалите навигатори, както планината се издига над дълбока долина!

Логън направи кисела физиономия — ако не е раздразнението на Баяз, ще е перченето на Лонгфут, няма средно положение.

— Преведох ви през огромната равнина на Аос без миля отклонение! — навигаторът се ухили на Логън и Лутар, все едно очакваше бурни аплодисменти. — При това, без да се натъкнем на нито една опасност, в земи, считани за едни от най-рискованите за пътуване на този свят! — намръщи се. — Може би една четвърт от нашето епично пътуване е вече зад гърба ни. Не съм сигурен, че оценявате колко невероятно е това постижение. Вървяхме през равнина без всякакви отличителни черти на терена в условията на настъпващата зима и без помощта на звездите за ориентир! — брат Лонгфут поклати глава. — Ха. Безсъмнено човек е сам на върха на успеха. — Обърна се и тръгна с небрежна походка между дърветата. — Мястото не предлага кой знае какво откъм условия за настаняване, но поне овошките си ги бива. — Откъсна зелена ябълка от един от по-ниските клони и я тръкна в ръкава си. — Нищо не може да се мери с ябълка от овощната градина на самия император. — Ухили се. — Странно как растенията надживяват всички човешки творения, а?

Лутар седна върху паднала статуя, извади от ножницата дългото острие и го постави напряко на коленете си. Стоманата блестеше като огледало при всяко завъртане в ръцете му. Той огледа критично оръжието, наплюнчи пръст и старателно изтри някакво невидимо петно. После измъкна камък за точене, наплюнчи го и се зае с работа по острието. Металът отговаряше с тих звън при всяко движение на камъка. Този звук, този ритуал винаги действаха успокояващо на Логън, напомняха му за толкова много лагерни огньове в миналото.

— Наистина ли е необходимо? — попита Лонгфут. — Точене, лъскане, точене, лъскане и така ден и нощ. Главата ме заболява. И да кажеш, че досега поне веднъж си ги използвал тези остриета. А когато най-накрая наистина ти потрябват, ще се окаже, че си ги изтъркал от точене. — Той се изхили на собствената си шега. — И какво ще правиш тогава?

Лутар дори не си направи труда да вдигне поглед.

— Защо не се съсредоточиш как да ни преведеш през равнината, а да оставиш оръжията на онези, които разбират от тях, а? — Логън се подсмихна под мустак.

Струваше си според него човек да проследи спора между двама от най-високомерните мъже на света.

— Хм — изсумтя Лонгфут, — покажи ми някой такъв и ще гледам пред него да не споменавам за оръжия. — Той поднесе ябълката към устата си, но преди да успее да отхапе от нея, ръката му остана празна. Лутар се оказа бърз като светкавица и сега ябълката беше нанизана на върха на рапирата му. — Хей, я да ми я върнеш!

— Разбира се. — Лутар се изправи и с отработено движение на китката метна ябълката нагоре.

Брат Лонгфут протегна ръце да я хване във въздуха, но Лутар го изпревари. Острието на кинжала му описа сребриста дъга и Лонгфут изведнъж зажонглира с две равни половини от ябълката. За момент почти успя да ги улови, но все пак ги изпусна на земята.

— Ама че фукльо! — тросна се той.

— Е, не може всички да са скромни като теб — рече Лутар и Логън отново се подсмихна.

Брат Лонгфут се върна при дървото за друга ябълка.

— Хубав номер — дрезгаво отбеляза Логън, прегази бурените и се приближи до Лутар. — Доста си бърз с тези тънки остриета.

— И преди са ми го казвали. — Младежът скромно сви рамене.

— Хм.

Да пронижеш ябълка е едно, а да пронижеш човек е съвсем друга работа, помисли си Логън, но бързината е от полза. Погледна сабята на Феро в ръцете си. Огледа я от всички страни и я изтегли от дървената кания. Странно беше това оръжие — и дръжката, и острието бяха леко извити. Острието се разширяваше към почти тъпия връх и беше наточено само от едната страна. Замахна няколко пъти във въздуха. Особено разпределение на тежестта — усещаше го повече като секира, отколкото като меч.

— Странно нещо — каза Лутар.

Логън пробва острието с палец — неравният ръб добре придърпваше кожата му.

— Ама е остро — отвърна.

— Ти никога ли не точиш твоя?

Логън сключи вежди. Сигурно досега му се събираха цели седмици, прекарани в точене на оръжия. Всяка вечер по време на поход мъжете сядаха край огъня и след ядене се заемаха с оръжията. Отвсякъде проблясваше и звънтеше метал. Точене, почистване, лъскане, потягане. Косата му може и да беше сплъстена от кал и мръсотия, кожата — хванала коричка от стара пот, а дрехите — пълни с бълхи, но оръжията му винаги блестяха като нова луна.

Хвана хладната дръжка на меча, който Баяз му беше дал, и го изтегли от зацапаната ножница. В сравнение с остриетата на Лутар, че дори и в сравнение с оръжието на Феро неговото изглеждаше непривлекателно и грозно. Тежкото сиво острие нямаше почти никакъв блясък. Огледа го. Единствено сребристата буква до дръжката проблясваше на светлината. Знакът на Канедиас.

— Не знам защо, но този меч не се нуждае от точене. Първоначално опитах, ала само изтърках камъка.

Лонгфут се беше покатерил на едно от дърветата и пълзеше бавно настрани по дебел клон, протегнал ръка към далечна ябълка.

— Ако питате мен — изръмжа от усилие навигаторът, — оръжията са отражение на собствениците им. Тези на капитан Лутар — бързи като светкавица, изящни, но още неизпробвани в истинска битка. На жената Малджин — остро, зловещо, побиват те тръпки само като го погледнеш. На Деветопръстия северняк — тежко, солидно, но мудно и простовато. — Изхили се и започна да се изтегля обратно към ствола на дървото. — Перфектна метафора! Открай време жонглирането с думи е само още един от невероятните ми…

Логън изръмжа и замахна с меча над главата си. Острието се вкопа в клона под краката на навигатора точно там, където израстваше от ствола на дървото. Премина през почти цялата му дебелина, не докрай, но достатъчно, та тежестта на Лонгфут да свърши останалото. Клонът и навигаторът се стовариха едновременно в шубрака отдолу.

— Това достатъчно мудно и простовато ли беше?

Лутар прихна да се смее и Логън също се засмя. Смехът е стъпка напред. Първо идва той, след него уважението. А накрая и доверието.

— Мили боже! — извика брат Лонгфут, докато се измъкваше изпод клона. — Човек вече не може и да хапне на спокойствие.

— Достатъчно остър е — продължи да се киска Лутар, — няма две мнения по въпроса.

— Да — Логън претегли в ръка меча, — този Канедиас явно разбира от направата на оръжия.

— Изработването на оръжия беше тъкмо умението на Канедиас. — Баяз се провря под ронещата се арка и влезе в обраслата овощна градина. — Все пак той е Господарят Създател. Мечът в ръцете ти е може би най-простото оръжие, което е създал. Изкован е специално за войната срещу братята му.

— Братя — изсумтя Лутар, — напълно го разбирам. Винаги има за какво да се сдърпат. По мое мнение обикновено става дума за жена. — Прокара за последно камъка по кинжала си. — Но става ли дума за жени, аз винаги получавам своето.

— Нима? — изсумтя на свой ред Баяз. — Всъщност наистина има замесена жена, но ролята й не беше такава, каквато си мислиш.

— Че каква друга роля може да има жената? — гадно се ухили Лутар. — Ако питате мен… ау! — голяма буца изсъхнали птичи изпражнения се стовари върху рамото му и обсипа косата му, лицето и току-що излъсканите остриета със сиво-черен прахоляк. — Какво, мамка му!… — той скочи и погледна нагоре към стената зад гърба си. Феро беше клекнала горе и бършеше ръка в листата на бръшляна. Светлината идваше откъм гърба й и лицето й бе в сянка, но Логън се зачуди дали по него няма лека следа от усмивка. Каквато със сигурност нямаше на лицето на Лутар. — Шибана ненормална кучка! — изкрещя той и започна да остъргва курешките от палтото си и да ги мята по стената. — Тумба диваци сте вие! — той се оттегли с гневен вид и се шмугна под арката.

Смехът си е смях, реши Логън, но уважението май ще се позабави малко.

— В случай че ви е грижа — провикна се Феро от стената, — ездачите отминаха.

— Накъде тръгнаха? — попита Баяз.

— Изток, откъдето дойдохме ние, бързаха.

— Нас ли търсят?

— Кой знае? Не им го пишеше на челата. Но ако търсят, почти сигурно е, че ще открият следите ни.

— Тогава по-добре слизай оттам — намръщи се Баяз. — Потегляме веднага. — Замисли се за момент. — И гледай да не хвърляш повече лайна!