Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (11)

Гадна сбирщина

Яздеха. От дни не правеха нищо друго, освен да яздят. Яздеха и търсеха Бетод, а зимата наближаваше. Бродеха из мочурища и гори, катереха хълмове и се спускаха в долини. В дъжд, киша, мъгла и сняг. Търсеха следа от настъпващия враг и през цялото време знаеха, че няма да открият такава. Пълна загуба на време според Кучето, но веднъж като си бил достатъчно глупав сам да си поискаш работа, сега по-добре да я свършиш, каквато и да е тя.

— Глупава, скапана задача е това — ядосваше се Дау, докато пъшкаше, пуфтеше и се бореше с юздите. Не го биваше за ездач. Обичаше краката му да са здраво стъпили на земята и обърнати към врага, естествено. — Само си губим времето тук, мамка му. Ти как издържаш бе, Куче, все да си отпред като съгледвач? Тъпа работа е това!

— Е, все някой трябва да я върши, нали? Сега поне имам кон.

— Браво, така се радвам за теб! — изгледа го презрително Дау. — Имаш си кон!

— Ми по-добре е от ходенето — сви рамене Кучето.

— По-добре е от ходенето — присмя се Дау. — Ми, разбира се, това обяснява всичко.

— Имам и нов панталон и така нататък. Да не споменавам вълнените гащи отдолу. Вече не ми мръзнат толкова топките.

Последната забележка накара Тъл да се изхили, но Дау явно не беше в настроение за смях.

— Не ти духа на топките, викаш? Мътните го взели, момче, за това ли дойдохме? Забравяш ли кой си? Ти си най-близкият другар на Деветопръстия! Слезе с него от планините още в началото! Ти си до него във всичките песни! Бил си съгледвач на цели армии. Хиляда мъже са слушали твоята дума!

— И от това не излезе нищо добро за никого — избъбри Кучето, но Дау вече беше насочил гнева си към Тъл.

— Ами ти бе, дангалак? Тъл Дуру Буреносния, най-якото копеле в Севера. Хората говорят, че си се борил с мечки и с голи ръце си ги побеждавал. Че си удържал сам проход в планината, докато се измъкне целият ти клан. Великан те наричат, роден в буря, с търбух, пълен с гръмотевици. Помниш ли това, великане? В последно време от теб чувам гръмотевици само докато сереш!

— И к’во? — сопна се Тъл. — Ти да не си по-различен? Хората преди шепнеха името ти, страх ги беше да го кажат на глас. Само да кажеше някой, че си приближил на десет левги от къщите им, грабваха оръжията и се скупчваха разтреперани около огъня! Дау Черния, шепнеха те, безшумен и бърз като вълк и също толкова безмилостен. Избил е повече хора от зимата и е по-безпощаден от нея! Ама това беше преди, сега на кого му дреме? Времената се промениха и ти си се търколил надолу по хълма на славата също като нас!

— Точно това ми е мисълта, дангалак, точно това казвам и аз — ухили се Дау. — Едно време бяхме нещо, всеки от нас. Именити воини. Известни мъже. Страховити. Помня как брат ми казваше, че в целия Север нямало по-добър боец от Хардинг Мрачния, ни с лък, ни с меч. Нямало друга толкова стабилна ръка като неговата в целия Кръг на света даже! К’во ще кажеш за това, Мрачен?

— Хм.

— Нали, точно както и аз казвам — поклати глава Дау. — А я ни виж сега. Не само сме се търколили по шибания хълм на славата, ами направо сме се метнали в пропастта! Ходим напред-назад, където ни пратят южняците, това правим, а? Тия женчовци в панталони, тия ни нареждат! Шибаните префърцунени женчовци, големи на думи и с тънки ножлета вместо мечове!

Кучето се размърда сконфузено на седлото.

— Този Уест си разбира от работата.

— Този Уест! — изгледа го презрително Дау. — Знае само кое му е задникът и кое устата. С това може и да е с пъти повече от останалата пасмина, но пак си е мекушав, знаеш го, Куче! Не му стиска и това е! На никого от тях не им стиска! Обзалагам се, че повечето и отдалече не са виждали сражение. Мислиш ли, че имат някакъв шанс срещу войниците на Бетод? — Черния прихна в бурен смях. — Е на това му викам шега!

— То няма съмнение, че са жалки лигльовци — промърмори Тъл и Кучето не можа да не се съгласи с него. — Половината са умрели от глад, нямат сила да вдигнат оръжие, камо ли да го въртят като хората, ако въобще знаят как, естествено. Всичките, които ставаха за нещо, тръгнаха на север да търсят Бетод, обраха каймака, а на нас оставиха да остъргваме дъното на тенджерата.

— Остъргваме тенджерата с лайна, ако питаш мен. Ами ти, Три дървета? — провикна се Дау. — Скалата от Уфрит, а? Шест месеца, шест месеца беше като трън в задника на Бетод! Беше герой за всеки нормален човек в Севера! Руд Три дървета! Не човек, а скала! Човек, който никога не отстъпва! Чест ли да искаш, достойнство ли? Чудиш се какво значи истински мъж? Не търси другаде! Руд Три дървета, той е всичко това! А къде е сега той? Ей го, тича по задачи! Гази из мочурищата да търси Бетод вместо южняците, хем много добре знае, че няма да го открие там! Хванали сме се с работа за малки момченца! И трябва да сме доволни, че и това имаме, така ли?

Три дървета спря коня си и бавно го извърна към Дау. Отпусна се на седлото и прегърби рамене. Имаше изморен вид. Изгледа Дау право в очите и не отмести погледа си в продължение на цяла минута.

— Сега си отпуши ушите и поне веднъж слушай какво ще ти кажа — започна той, — защото няма да спирам да ти го повтарям на всяка миля от пътя. Светът не е какъвто ми се иска да е, много неща не са както ги искам. Деветопръстия е обратно при пръстта. Бетод се самоиздигна за крал на северняците. Шанка се готвят да слязат на тумби от планините. Много път съм извървял, много битки съм водил и съм ти се наслушал на простотиите за цял живот. И всичко това на възраст, когато трябва вече да седя с вдигнати крака и да съм заобиколен от синове, които да се грижат за мен. Както виждаш, имам по-големи проблеми от това, че ти си вечно недоволен от всичко. Ако щеш, продължавай да опяваш за миналото, Дау, щом искаш да приличаш на стара жена, недоволна, че циците й вече не сочат напред. Ако ли не, тогава просто си затваряй плювалника и си върши работата. — Три дървета огледа внимателно лицата на всеки поотделно и Кучето леко се засрами, че се беше усъмнил в главатаря си. — А колкото до това, че търсим Бетод където не е, всички знаете, че той не е човек, дето се появява там, където го очакват. Щом ни е дадена задачата да вървим напред като съгледвачи, това ще вършим, съгледвачи ще сме. — Наведе се напред на седлото. — Отсега нататък устите да са затворени, а очите — отворени. Как ви се струва това? — обърна коня и продължи напред между дърветата.

— Дадено, главатар, така да бъде — въздъхна дълбоко Дау. — Казвам, че е жалко. Само това казвам. Жалко.

 

 

— Трима са — каза Кучето. — Със сигурност са северняци, но не мога да кажа от кой клан са. И щом са тук, значи най-вероятно са хора на Бетод.

— Почти сигурно е — каза Тъл. — Напоследък са все такива.

— Само трима ли са? — попита Три дървета. — Няма причина Бетод да изпрати само трима насам. Наблизо трябва да има и други.

— Да оправим тия тримата — изръмжа Дау, — пък другите по-нататък. За това съм дошъл, да се бия.

— Дошъл си, защото аз те домъкнах насам — сряза го Три дървета. — Само преди час искаше да се връщаш.

— Хм — каза Мрачния.

— Ако трябва, можем да ги заобиколим — Кучето посочи напред. — Те са на склона, при онези дървета. Никакъв проблем да ги заобиколим.

Три дървета вдигна поглед към небето, прозиращо между клоните — започваше да порозовява. Поклати бавно глава.

— Не. Скоро ще се стъмни. Не искам да ги оставям зад нас в тъмното. Щом така и така сме тук, а те там, по-добре да ги оправим сега. Оръжия, значи. — Той приклекна и сниши глас. — Ето как ще стане. Куче, заобикаляш ги отгоре по склона и като чуеш сигнала, взимаш този отляво. Разбрано? Този отляво. И гледай да не пропуснеш.

— Аха, този отляво. — Това да гледа да не пропусне и сам си го знаеше.

— Дау, промъкваш се безшумно и поемаш този в средата.

— Средния — изръмжа Дау. — Смятай го за пътник.

— Мрачен, за теб остава последният.

Хардинг кимна, без да вдига поглед от парцала, с който вече беше започнал да лъска дървото на лъка си.

— Искам чиста работа, момчета. Не ми се ще някой да се връща при пръстта за нещо такова. Хайде, по местата.

Кучето си избра място на склона, над тримата съгледвачи на Бетод, и зачака, скрит зад едно дърво. Беше го правил сигурно стотици пъти, но от това задачата му не ставаше по-лека, винаги беше изнервен. Но така може би е по-добре. Когато всичко започне да ти изглежда прекалено лесно, тогава стават грешките.

Кучето мерна бегло Черния, видя го единствено защото знаеше, че трябва да мине оттам. Промъкваше се в храсталака под все по-оскъдната светлина, без да откъсва очи от своя човек. Вече беше близо, много близо. Кучето опъна стрела на лъка, прицели се в онзи отляво и притаи дъх, нуждаеше се от стабилна ръка. И тогава мисълта му дойде като гръм от ясно небе. Сега, когато е от другата страна, този, дето преди беше отляво, е вече отдясно. В кого да се цели?

Изруга мислено и се напъна да си спомни какво точно беше казал Три дървета. Заобикаляш и взимаш този отляво. Кучето това и направи, по-добре така, отколкото да седи и да се чуди. Прицели се в този отляво, като се надяваше да е избрал правилния човек.

Чу сигнала на Три дървета, идваше някъде отдолу — имитация на горска птица. Видя как Дау се надигна, всеки момент щеше да връхлети своя човек. Кучето пусна стрелата. Улучи онзи отляво точно в средата на гърба. Стрелата му се заби с глух звук в същия момент, в който стрелата на Мрачния се заби в гърдите му, а Дау заби ножа си в гърба на своя човек. Така третият остана непокрит и силно изненадан.

— Мамка му — прошепна Кучето.

— Помощ! — изкрещя третият съгледвач миг преди Дау да скочи отгоре му.

Двамата се изтърколиха на земята, ръмжаха и ритаха яростно в изпопадалата шума. Накрая ръката на Дау се вдигна и спусна рязко надолу — веднъж, два пъти, три пъти, след това Черния се изправи и се заоглежда с изкривено от гняв лице. Кучето тъкмо повдигаше унило рамене, когато чу глас зад себе си.

— Какво?

Кучето замръзна на място, по гърба му полазиха тръпки. Още един, в храстите зад гърба му, на десетина крачки от него. Посегна за стрела, запъна я в тетивата много внимателно и без да издава и звук, и рязко се извърна. Видя двама и те също го видяха. Устата му се изпълни с вкуса на вкиснала бира. За момент останаха неподвижни. Кучето се прицели в по-едрия и опъна тетивата докрай.

— Не! — извика онзи миг преди стрелата да се забие в гърдите му.

После залитна и падна на колене. Кучето пусна лъка на земята и посегна към ножа си, но не успя да го извади, преди последният съгледвач да скочи отгоре му. Двамата се стовариха тежко в храсталака и се затъркаляха надолу по склона.

Светло, тъмно, светло, тъмно. Светът се въртеше пред очите на Кучето, докато риташе, дърпаше и удряше другия с юмруци, а онзи му отвръщаше със същото. В един момент главата на Кучето се блъсна в нещо и той се озова по гръб, а копелето го натисна отгоре. Започнаха да ръмжат, нямаше думи, по-скоро се джавкаха като кучета. Другият успя да освободи едната си ръка и измъкна отнякъде нож. Кучето сграбчи китката му точно преди онзи да го наръга.

Но онзи сложи и другата си ръка на дръжката и започна да натиска ножа с всичка сила надолу към лицето на Кучето. Той кръстоса поглед към зловещото лъскаво острие, беше само на фут от носа му.

— Мри, гадино! — изръмжа онзи и ножът му слезе с инч по-ниско.

Раменете, ръцете и китките на Кучето изгаряха от болка, докато силата изтичаше от тях. Вгледа се в лицето зад ножа. Брадясало, жълти зъби, белези от шарка по кривия нос и висяща отстрани коса. Острието хлътна още по-надолу. Краят на Кучето наближаваше и той не можеше да направи нищо, за да го спре.

Дум.

Изведнъж главата на онзи изчезна и по лицето на Кучето плисна кръв — гореща, лепкава и миризлива. Тялото отгоре му се отпусна и той го избута настрана. Изправи се, олюля се и започна да плюе и да кашля, задавен от кръвта — беше навсякъде, в очите му, в носа, в устата.

— Готово, Куче. Добре ли си?

Тъл. Беше ги видял, докато се бореха, и се беше изкатерил по склона.

— Жив съм — прошепна Кучето точно както правеше Логън след края на битка. — Още съм жив. — Проклинаше наум, беше се разминал на косъм този път.

— Не носят кой знае какво. — Дау вече беше започнал да ровичка из вещите около огъня.

Имаше тенджера, оръжия, това-онова, но прекалено малко храна. Недостатъчно, за да са били сами насред гората.

— Ще да са били съгледвачи — каза Три дървета, — преден отряд на някоя по-голяма група.

— И аз така мисля — каза Дау.

— Добре ли си? — Три дървета плесна Кучето по рамото.

— Ъхъ, така мисля — отвърна Кучето, зает да бърше кръвта от лицето си. Още трепереше, но това щеше да отмине. — Тук-там някоя драскотина. Нищо смъртоносно.

— Хубаво, защото си ми необходим. Защо не се изкачиш ей там, до онези дървета, и да огледаш наоколо, докато ние през това време разчистим тук? Искам да знам чии съгледвачи са били тия.

— Дадено, главатар. — Кучето пусна тежка въздишка. — Както кажеш.

 

 

— Скапана задача било това, а, Дау? — прошепна Три дървета. — Хванали сме се били с работа за малки момченца. И трябвало да сме доволни, че и това имаме, така ли? Какво ще кажеш сега, а?

— Може и да съм сбъркал.

— Ама много си сбъркал — обади се Кучето.

По тъмните склонове долу горяха стотици огньове. Естествено, имаше и хора. Предимно лека пехота от наборна войска, лековъоръжени, но имаше и тежковъоръжени войници. Последната светлина на деня проблясваше във върховете на копията им, в металния обков на щитовете им, в ризниците — излъскани и готови за битка. Бяха се струпали около разветите знамена на главатарите на отделните кланове. И от тях имаше доста. На пръв поглед двайсетина, а може би и трийсет души. Досега Кучето не беше виждал повече от десет, събрани на едно място.

— Най-голямата армия, която някога е имало в Севера — прошепна той.

— Ъхъ — каза Три дървета. — До един се бият за Бетод и са само на пет дни езда от южняците. — Посочи към едно от знамената. Това там Кокала ли е?

— Ъхъ — изръмжа Кучето. — Това е неговият знак. Имам сметки за уреждане с това копеле.

— Цяла камара сметки за уреждане са се събрали там долу — каза Три дървета. — Ето го и знамето на Бледоликия, ето на Белобрадия, а Крендъл Горинг е там, при онези скали. Гадна сбирщина. Тръгнаха с Бетод още отначало. Сигурно бая са се ояли вече покрай него.

— Ами онези там? — Кучето посочи няколко непознати знамена. Имаха доста зловещ вид — опъната кожа и кости. Заприличаха му на отличителните знаци на планинците. — Това да не е знамето на Крамок-и-Файл?

— Да бе! Той никога не би коленичил пред Бетод, нито пред който и да било друг. Това ненормално копеле си е горе, по Височините, продължава да призовава луната и кой го знае какво още.

— Освен ако Бетод не му е видял вече сметката — изръмжа Дау.

— Съмнявам се — поклати глава Три дървета. — Лукаво копеле е този Крамок. От години удържа Бетод по Височините. Казват, че познавал всяка педя земя там.

— Чии знамена са тогава? — попита Кучето.

— Не знам. Може да са на ония момчета от Изтока, отвъд Крина. Странен народ живеел там. Да ти е познато някое от тези знамена, Мрачен?

— Хм.

От него не можеше да се очаква повече като отговор.

— Няма значение чии са — промърмори Дау. — Гледай само колко са. Половината шибан Север се е събрал долу.

— При това по-лошата половина — каза Кучето, загледан в знамето на Бетод, което се издигаше в средата на лагера — огромно червено слънце, грубо намазано върху черна кожа. Изглеждаше цял акър широко, голямо като нива, окачена на окастрен боров ствол. Огромното чудо се вееше зловещо на вятъра. — Да не ти се налага да го носиш това грамадно нещо — рече той.

Дау пропълзя напред.

— Може пък да успеем да се промъкнем в тъмното — прошепна той. — Да се промъкнем, да намерим Бетод и да му теглим ножа.

Спогледаха се. Рискът беше огромен, но според Кучето си заслужаваше напълно. Всеки от тях мечтаеше да му падне възможност лично да прати Бетод при пръстта.

— Да му резнем гърлото на копелето — подхвърли Тъл и се ухили.

— Хм — изръмжа Мрачния.

— Тая задача си струва — изсъска Дау. — На това му викам истинска работа!

— Съгласен съм — кимна Кучето, загледан в огньовете.

Достойна работа. За именити воини като тях, или поне каквито бяха навремето. За това със сигурност щяха да се пеят песни. Кръвта на Кучето кипна, кожата му настръхна. Но Три дървета не пожела и да чуе.

— Не. Не можем да рискуваме толкова. Трябва да се върнем и да предупредим Съюза. Да им кажем, че идват гости. Лоши гости. Многобройни при това. — Подръпна брадата си и Кучето видя в погледа му, че това решение никак не му се нравеше.

На никого от тях не му се искаше да се отказват, но всички знаеха, че главатарят им е прав, дори Дау. Най-вероятно нямаше да успеят да докопат Бетод, а и да успееха, нямаха никакъв шанс да се измъкнат невредими.

— Трябва да се върнем — каза Кучето.

— Така да бъде — съгласи се Дау. — Връщаме се. Жалко обаче.

— Да, жалко — каза Три дървета.