Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (10)

Дъжд

Джизал обичаше бурите, бяха му интересни. Харесваше му да гледа как едрите капки дъжд бичуват улиците, покривите и стените на Агрионт, как водата препуска шумно в канавките. Силната буря предизвикваше усмивка у човек, седнал удобно на топло зад мокрото стъкло на прозореца на всекидневната си. Тя изненадваше младите дами в парка, караше ги да пищят, а роклите им прилепваха вълнуващо по влажната кожа. През бурята препускаш със смях на уста, когато притичваш с приятелите от една таверна в друга, където после сядаш с халба греяно вино в ръка и чакаш да изсъхнат дрехите ти пред бушуващия огън в камината. Джизал обичаше дъжда толкова, колкото и слънцето.

Но това беше преди.

Тук, в равнината, бурите бяха съвсем други. Не приличаха на гневния изблик на капризно дете, който просто трябва да изчакаш да отмине. Тук бурите бяха студени, убийствени, безмилостни и зли. Бушуваха сърдити и неуморни и фактът, че най-близкият покрив, за топла таверна и дума не можеше да става, беше на стотици мили зад гърба ти, някак придобиваше огромно значение. Дъждът падаше на талази и обливаше като студен душ безкрайната равнина и всичко в нея. Едрите капки се забиваха в черепа на Джизал като камъни, изстреляни от прашка, и щипеха непокритите части на ръцете, ушите и врата му. Водата се процеждаше през косата, през веждите му, стичаше се на струйки по лицето му и попиваше във вече подгизналата яка на дрехата му. Сивата пелена на дъжда заличаваше всичко на повече от стотина крачки напред, не че в тази равнина имаше нещо по-различно от това, което е пред очите ти, нито отпред, нито където и да било. Джизал трепереше от студ и държеше с една ръка реверите на палтото си затворени. Безсмислен жест — отдавна беше мокър до кости. Проклетият продавач в Адуа го беше уверил, че това палто е водоустойчиво. Плати за него солидна сума, хареса му как изглежда в него, докато се оглеждаше в огледалото на магазина готов за живот на открито. Само дето шевовете започнаха да пропускат още при първите капки дъжд, а от няколко часа вече беше толкова мокър, все едно беше влязъл с дрехите във вана, пълна с ледена вода.

Ботушите му също бяха пълни с ледена вода, а бедрата му бяха протрити от търкането в мокрия панталон. Дори седлото му беше подгизнало, скърцаше и жвакаше при всяко движение на клетия кон. Носът на Джизал течеше, а ноздрите и устните му бяха зачервени, дори юздите му причиняваха болки в дланите. Но най-ужасното бяха зърната на гърдите му — два острова на агония насред море от страдание. Това пътуване ставаше направо непоносимо.

— Кога най-после ще свърши всичко — рече недоволно Джизал и умолително вдигна очи към мрачното небе. Дъждът го плесна през лицето, влезе в устата и очите му. В този момент щастието за него се изразяваше просто в суха риза. — Не можеш ли да направиш нещо? — каза жално на Баяз.

— Какво например? — кисело отвърна магьосникът. Цялото му лице беше в струйки от дъжда, водата капеше от сплъстената му брада. — Да не мислиш, че ми е много приятно? Да се скитам из тази равнина на моята възраст? Небесата не правят разлика дали си магус, или не, момче, пикаят отгоре и не ги е грижа върху кого. Затова ти предлагам да започнеш да свикваш и да ми спестиш мрънкането си. Великият водач споделя трудностите с последователите си, с войниците и поданиците си. Така печели уважението им. Великият водач не се оплаква. Никога.

— Майната им — избърбори Джизал под носа си. — Майната му и на дъжда!

— Ти на това дъжд ли му викаш? — Деветопръстия мина покрай него.

На грозната му буца вместо лице грееше широка усмивка. За най-голяма изненада на Джизал още при първите капки онзи си беше свалил окъсаното палто, после и ризата и ги беше увил старателно в мушамата. Продължи да язди гол до кръста, сякаш напълно безчувствен към струите вода, които течаха по мощния му гръб, просечен от белези. Имаше доволния вид на гигантско прасе, въргалящо се в калта.

Първоначално Джизал възприе тази му постъпка като поредна непростима проява на диващина. Беше благодарен, че примитивният прояви известно благоприличие и остана с панталон. Но веднага след като дъждът и студът започнаха да се промъкват под палтото му, се появиха първите съмнения. Вече нямаше как да е по-мокър и да му е по-студено, със или без дрехи, но него поне не го тормозеше непрестанното отвратително търкане на мокрия плат. Сякаш прочел мислите му, Деветопръстия се ухили.

— Просто дъждец. Слънцето не може да грее вечно. Трябва да си реалист за тези неща!

Джизал изскърца със зъби. Ако още веднъж му каже, че трябва да е реалист, ще го прониже с кинжала си. Проклет полугол дивак. Не стига че е принуден да язди, да яде и да спи на по-малко от сто крачки от такова примитивно същество, ами сега трябва да слуша и съветите му. Това вече беше обида, която Джизал не можеше да понесе просто ей така.

— Проклет безполезен дивак — промърмори под носа си.

— Но ако се стигне до битка, ще си доволен, че е с нас. — Кай го погледна от седалката на скърцащата каруца.

Поклащаше се напред-назад, дългата му коса беше залепнала за бузите на изпитото лице. Водата по бледата кожа му придаваше още по-болнав вид.

— Някой да ти е искал мнението?

— Човек, който не търси чуждото мнение, трябва да си затваря устата. — Чиракът кимна към широкия гръб на Деветопръстия. — Това е Кървавия девет, най-страховитият мъж в целия Север. Погубил е повече хора от чумата.

Джизал изгледа смръщено превития гръб на северняка, замисли се, после се усмихна надменно.

— Въобще не ме плаши — заяви гордо той, но достатъчно тихо, за да не го чуе Деветопръстия.

— Обзалагам се, че никога не си вадил оръжие, обзет от истински гняв — изсумтя презрително Кай.

— Може сега да опитам — изръмжа Джизал и си придаде възможно най-заплашителен вид.

— Тръпки ме побиват — изхили се чиракът разочароващо равнодушно, — ако питаш мен кой е безполезният тук, ами нямам колебания кого бих оставил в Адуа.

— Ах, ти…

Джизал подскочи на седлото — ярка светкавица освети небето, веднага последвана от нова съвсем наблизо. Жилите от светлина пробягаха по сивите кълба над главите им и пронизаха мрака над равнината. Гръмотевицата се изтърколи и раздра с грохота си шума на вятъра. Когато заглъхна напълно, каруцата вече беше отминала, лишавайки Джизал от възможността да отвърне подобаващо.

— Проклет малоумен чирак — изгледа той ядосано болнавия младеж на капрата.

При първите светкавици Джизал се опита да разведри настроението си с мисълта как падаща мълния удря спътниците му. Колко уместно би било например Баяз да свърши на въглен, поразен от небесата. Скоро обаче се отказа от подобни надежди. Вероятността всички да бъдат ударени от една мълния беше минимална, по-скоро щеше да си отиде само един и Джизал постепенно започна да се надява да бъде той самият. Това щеше да е най-милостивият завършек на този кошмар.

По гърба му се стичаше струйка вода и гъделичкаше бездруго раздразнената му кожа. Неистово му се искаше да се почеше, но знаеше, че така само ще породи нови десет, които ще потекат от врата му между плешките по места, които не може да достигне с ръка. Затвори очи и главата му бавно клюмна от тежестта на отчаянието. Остана така, подпрял брадичка в мокрите си гърди.

Последния път, когато я видя, също валеше. Споменът беше болезнено ясен и чист в съзнанието му. Синината на лицето й, цветът на очите й, извивката на устните й — едното крайче леко повдигнато нагоре. Гърлото му се стегна само от мисълта за нея. Сега това му се случваше по десет пъти на ден. Беше първото, което усещаше, когато се будеше сутрин, и последното, което изпитваше, преди да заспи върху твърдата земя. Арди, сигурността и топлината й, вече дори не мечтаеше за друго.

Колко ли дълго щеше да го чака? Седмиците се нижат, а тя не получава никаква вест от него. Дали в момента не му пише всеки ден? Писмата й заминават за Англанд, но той никога няма да ги получи. Писма, в които тя изказва най-нежни чувства или отчаяно моли за някаква вест от него. Писма, настояващи за отговор. Сега най-страшните й очаквания ще се потвърдят. Тя ще се увери, че той е идиотът, за какъвто го смята, на когото не може да разчита — долен лъжец, който отдавна я е забравил. Нищо от това не беше истина. Мисълта го накара да изскърца със зъби от яд и отчаяние. Но какво можеше да направи? Дори писането в пороя да беше възможно, изпращането на писма от тази пуста, наквасена от дъжда и обрулена от вятъра равнина щеше да е проблем. Джизал проклинаше мислено и Баяз, и Деветопръстия, и Лонгфут, и Кай. Прокле цялата Стара империя и най-вече безкрайната равнина. Прокле цялото гнусно пътуване. И не спря да проклина в продължение на часове.

Постепенно го споходи прозрение — животът му преди е бил повече от лесен и направо прекрасен. Сега непрекъснатото оплакване от ранното ставане и от фехтовката му изглеждаше странно. Не можеше да повярва, че беше мрънкал толкова, задето се налагаше да пада така ниско, че да играе карти с хора като лейтенант Бринт, или как са прегорени наденичките за закуска. Трябвало е да гледа на тези неща с ведра усмивка и да скача от радост само заради факта, че е бил на сухо и топло, а не под проклетия проливен дъжд. Разкашля се и заподсмърча. Изтри зачервения си нос. В този потоп поне никой нямаше да го види как хлипа.

Само Феро изглеждаше по-нещастна от него. Хвърляше навъсени погледи към изливащите се отгоре й небеса с изкривено от злоба и ужас лице. Щръкналта й във всички посоки коса сега беше залепнала за главата, а подгизналите дрехи висяха унило от кльощавите й рамене. По цялото й белязано лице се стичаха струйки и капеха от острия й нос и от брадичката. Имаше стъписания вид на дива котка, топната във вода — с наполовина по-малко тяло, лишено от цялата заплашителност на наежената козина. Сигурно женски глас ще приповдигне малко настроението му, рече си Джизал, ще го измъкне от тягостните мисли. Феро беше единственото що-годе близко до жена същество на стотици мили околовръст, затова той изравни коня си с нейния. Вложи целия си чар в усмивката, на която тя отвърна с обичайния си навъсен поглед. Джизал с ужас откри, че отблизо голяма част от нейната заплашителност бе все така силно осезаема. Беше забравил за очите. Тези жълти, подобни на остриета очи с малките като глави на топлийки зеници, така особени и смущаващи. Вече предпочиташе изобщо да не я бе приближавал, но сега не можеше просто да се отдалечи безмълвно.

— Обзалагам се, че откъдето идваш, не вали много, прав ли съм?

— Сам ли ще си затвориш шибания плювалник, или трябва да те нараня?

Джизал се покашля и бавно изостана зад нея.

— Ненормална кучка — подхвърли тихо.

Майната й, тогава да си страда сама. Той няма да се остави на самосъжалението. Това не е присъщо на Джизал дан Лутар.

 

 

Когато стигнаха до мястото, дъждът най-после беше спрял, но въздухът тежеше от влага, а небето беше пълно с причудливи цветове. Вечерното слънце прорязваше въртеливите кълба облаци, оцветяваше ги в розово и оранжево и хвърляше тайнствени проблясъци по сивата равнина.

Две каруци лежаха преобърнати, а третата беше полегнала на една страна. Едното й колело беше счупено, а впрегнатият кон лежеше мъртъв пред нея. Розовият му език беше изплезен, от ребрата му стърчаха две пречупени стрели. По отъпканата трева лежаха трупове, пръснати безразборно като кукли, захвърлени от сърдито дете. Едни имаха дълбоки рани по телата си, други бяха със счупени крайници или надупчени със стрели. Ръката на един беше отсечена до рамото, откъдето стърчеше част от костта — приличаше на парче месо в касапница.

Навсякъде наоколо бяха пръснати вещи, изпочупени оръжия и натрошено дърво. Няколко сандъка зееха разбити, топове плат се стелеха по тревата, изхвърлени и раздърпани. Имаше разбити бъчви и счупени ковчежета, изтърбушени и ограбени.

— Търговци — изръмжа Деветопръстия, надвесен от коня. — На каквито се правим и ние. Тук животът май не струва пукнат грош.

— Като навсякъде другаде — изви презрително устни Феро.

Студеният вятър връхлетя отново равнината и прониза мокрите дрехи на Джизал. По-рано не беше виждал труп, а сега пред очите му лежаха… колко ли са? Поне дузина. Обзе го странно чувство още преди да ги бе преброил.

Никой от останалите не изглеждаше кой знае колко впечатлен, нищо чудно, най-малкото, което можеш да очакваш от подобни типове, е да са привикнали на насилие. Феро вървеше бавно между телата, оглеждаше ги и ги побутваше с безразличието на погребален агент. Деветопръстия имаше вид на човек, видял къде по-страшни гледки, и Джизал не се съмняваше в това, нещо повече, сигурен бе, че той самият е вършил и по-отвратителни неща. Баяз и Кай имаха леко притеснен вид, но не повече, отколкото ако бяха се натъкнали на непознати следи от конски копита. Кай дори не изглеждаше заинтригуван.

Малко от тяхното безразличие щеше да му е от полза в този момент, реши Джизал. Не искаше да си го признае, но с всяка минута му призляваше все повече. Кожата на телата: отпусната и неподвижна, напръскана с капки от скорошния дъжд. Дрехите им: разпокъсани от претършувалите ги пръсти. Някои бяха останали без обувки, връхни дрехи, дори ризи. И тези рани. Назъбени червени линии, синини от удари, станали вече черни, разкъсана плът и кървави дупки в телата.

Джизал рязко се извърна и се озърна, но навсякъде гледката беше една и съща. Нямаше къде да избяга, къде да се скрие, дори да бе наясно накъде е най-близкото селище. Беше в група от шестима и въпреки това се почувства напълно сам. Намираше се насред широко отворено пространство и въпреки това се почувства като в капан.

Един от труповете сякаш гледаше право в него, изнервящо и обезкуражаващо. Беше младеж, не по-възрастен от него самия, с пепеляворуса коса и щръкнали уши. Едно бръснене щеше да е от полза за външния му вид, но това вече нямаше кой знае какво значение. Ръцете му бяха отпуснати от двете страни на дълга дълбока рана на корема, сякаш до последно се бяха опитвали да я затворят. Във вътрешността на раната блестяха червата му, червено-виолетови и влажни. Джизал усети как стомахът му се обръща. От нищожната закуска бездруго се чувстваше прималял. Беше му втръснало от сухарите, а така и не се насили да яде от буламачите, които готвеха останалите. Извърна очи от отвратителната гледка и се взря в тревата, сякаш оглеждаше за важни следи, докато стомахът му не спираше да се бунтува.

Стисна с всичка сила юздите и се опита да потисне обратно надигналия се в устата му стомашен сок. Мамка му, той е горд син на Съюза. Нещо повече, той е благородник от знатно семейство. Но най-вече е бляскав офицер от Кралската гвардия и победител в Турнира. Да повърне при вида на малко съсирена кръв означаваше да посрами себе си пред очите на тези идиоти и примитивни диваци. В никакъв случай не биваше да си го позволи. Честта на Съюза сега зависеше от него. Затова Джизал стисна здраво зъби, вторачи се в мократа земя и заповяда на стомаха си да се успокои. Постепенно усети подобрение. Започна да диша дълбоко през носа. Въздухът беше влажен, студен и успокояващ. Успя да се овладее. Обърна се отново към останалите.

Феро клечеше до труповете, заровила ръка почти до китката в една от зеещите рани.

— Студена е — подвикна тя на Деветопръстия, — мъртъв е поне от сутринта. — Тя извади ръката си, цялата омазана в съсиреци.

Джизал избълва мижавата закуска върху предницата на палтото си, без дори да успее да се смъкне от седлото. Слезе, олюля се и пак повърна. Наведе се напред с подпрени на коленете длани и остана така за момент — главата му се маеше, той плюеше стомашен сок в тревата.

— Добре ли си?

Джизал вдигна поглед и направи огромно усилие да си придаде безгрижен вид въпреки провисналата лига от устата.

— Сигурно е от нещо, което съм ял — изломоти той и изтри с разтреперана ръка устата и носа си.

Жалък опит, не можеше да се отрече, но Деветопръстия кимна.

— Сигурно е от месото на закуска. И на мен ми се повръщаше. — Той дари Джизал с една от противните си усмивки, докато му подаваше меха с вода. — Пий повечко, че да го изкараш по-лесно.

Джизал напълни устата си с вода, изжабурка се и я изплю в тревата, като наблюдаваше отдалечаващия се северняк. Странно, помисли си, ако беше дошъл от друг, а не от този варварин, щеше да е почти благороден жест. Отпи отново и се почувства по-добре. Тръгна с несигурна походка към коня си и се качи на седлото.

— Които и да са го направили, били са много и добре въоръжени — каза Феро.

— Трябва да внимаваме — включи се Джизал в опит да си възвърне самочувствието.

— Естествено, че трябва! — Баяз рязко се извърна към него. — Ясно е и без думи! Колко остава до Дармиум?

Лонгфут примижа към небето, после се загледа в далечината. Облиза пръст и го вдигна, за да провери посоката на вятъра.

— Дори човек с моите таланти не би могъл да каже със сигурност, не и без помощта на звездите. Петдесетина мили горе-долу.

— Значи скоро ще трябва да се отклоним от пътеката.

— Няма ли да преминем реката при Дармиум?

— В града цари хаос. Кабриън се е затворил вътре и не пуска никого да влиза. Не можем да рискуваме оттам.

— Добре. Значи ще е при Аостум. Ще обиколим отдалеч Дармиум и после тръгваме на запад. Малко по-дълъг маршрут, но…

— Не.

— Не?

— Мостът на Аостум е разрушен.

— Няма го значи? — смръщи чело Лонгфут. — Господ си знае работата, обича да изпитва вярата ни. Тогава ще прекосим Аос през брод…

— Не. Вали отдавна и реката е придошла. Бродовете са непроходими.

Навигаторът остана озадачен.

— Естествено, вие сте мой работодател и като горд член на моя орден аз ще направя всичко по силите си да се подчиня, но, уви, не виждам друг начин да минем Аос. Щом не можем да използваме мостовете, а бродовете са непроходими…

— Има още един мост.

— Друг мост ли? — за момент лицето на Лонгфут не изразяваше нищо друго освен недоумение, но после очите му рязко се ококориха. — Не искате да кажете…

— Мостът на Олкъс е непокътнат.

Всички се спогледаха мрачно.

— Мислех, че цялото място е руина — каза Деветопръстия.

— Аз чух, че било огромно порутено гробище — рече Феро.

— Нали каза, че никой не припарвал и на мили от това място?

— Ако имах друг избор, никога нямаше да предложа да минем оттам, но нямам. Ще следваме северния бряг на реката до Олкъс.

Никой не се помръдна. По лицето Лонгфут се изписа истински ужас.

— Тръгваме! — кресна Баяз. — Повече от ясно е, че тук не сме на сигурно място. — При тези думи той обърна коня си и се отдалечи от труповете.

Кай сви рамене, плесна с юздите и каруцата затрополи през тревата. Деветопръстия и Лонгфут я последваха с изписани на лицата мрачни предчувствия.

Джизал остана, загледан в труповете. Очите им гледаха укорно сивото небе.

— Не трябва ли да ги погребем?

— Давай, щом искаш — каза Феро и се метна пъргаво на седлото. — Може да повръщаш отгоре им, докато ги зариеш напълно.