Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (1)

Големият изравнител

Проклета мъгла. Влиза ти в очите и виждаш само на крачка-две пред себе си. Така се набива в ушите ти, че не чуваш и звук, а ако все пак чуеш нещо, не можеш да кажеш откъде идва. И в носа ти влиза, не надушваш нищо освен влагата. Проклета мъгла. Напаст за съгледвача.

Преди няколко дни бяха прекосили Уайтфлоу и бяха навлезли в Англанд и през целия път Кучето беше на нокти. Все беше отпред като съгледвач, в непознати земи, във война, в която хич не им трябваше да се забъркват. Момчетата бяха изнервени. Никой от тях не беше напускал Севера преди, само Три дървета. А може би и Мрачния, който изобщо не разказваше къде е ходил.

Вече бяха подминали няколко изгорели ферми, едно-две обезлюдели села. Също и постройки на Съюза, големи и правоъгълни. Натъкнаха се на следи от хора и коне. Много отпечатъци в пръстта, но нито следа от жива душа наоколо. Въпреки това Кучето знаеше, че Бетод не е далеч, че армията му е пръсната в търсене на градове за изпепеляване, храна за крадене, хора за убиване и куп други пакости за вършене. Знаеше, че неговите съгледвачи са навсякъде. Хванеха ли него или който и да било от групата, чакаше ги само едно — обратно при пръстта, и то бавно. Не им мърдаха кървавият кръст и побиване главите им на копия.

Ако ги хванеха войниците на Съюза, пак щяха да са мъртви, почти сигурно. Война е все пак, по време на война никой не разсъждава трезво. Надали щяха си правят труда да му мислят много кой северняк е враг и кой е на тяхна страна. Животът е пълен с опасности, това е положението. Достатъчно много, за да те държат непрекъснато на нокти, а Кучето по природа си беше нервак.

Нищо чудно, че тази мъгла му действаше като сол в рана.

От дългото пълзене в сумрака на дърветата Кучето ожадня. Предпазливо тръгна през влажния шубрак, като се ориентираше по шума на клокочещата река. Приклекна до самия край на водата. Брегът беше кален, хлъзгав от гниещите листа, но за Кучето малко мръсотия не беше проблем, той самият беше достатъчно мръсен. Загреба вода в шепите си и пи. Тук, в ниското, без дървета наоколо, подухваше. Разнасяни от вятъра, талазите на мъглата прииждаха и се отдръпваха. В този момент Кучето го видя.

Мъжът лежеше по корем, тялото му на брега, а краката му във водата. Двамата останаха известно време втренчени един в друг, с очи, пълни с изненада и недоумение. От гърба на онзи стърчеше дълъг прът. Счупената дръжка на копие. Едва сега Кучето осъзна, че човекът е мъртъв.

Изплю водата и бавно запълзя обратно нагоре. Огледа се предпазливо, за да е сигурен, че никой не го причаква, та да прониже и него в гърба. Трупът беше на млад мъж, може би двайсетинагодишен. Имаше руса коса и засъхнала кафеникава кръв около посивелите устни. Беше облечен с подплатена куртка, такава, която обикновено се носи под ризница, цялата подгизнала и натежала от водата. Войник. Сигурно бе изостанал от частта си, настигнат и убит. Без съмнение беше от Съюза, но така, мъртъв, не изглеждаше по-различен нито от Кучето, нито от когото и да било другиго. Труповете си приличат.

— Големият изравнител — прошепна Кучето.

В последно време го избиваше на размисли. Така я наричаха планинците. Смъртта. Заличава всички различия. Именит войн или просто боец, от Севера или от Юга. Няма значение, накрая тя те застига и пред нея всички са равни.

Войникът на брега, изглежда, бе тук само от няколко дни, което значеше, че който го беше убил, е много вероятно все още да е наоколо. Това допълнително разтревожи Кучето. Започнаха да му се причуват всякакви звуци в мъглата. Не можеше да прецени дали чуваше стотина пешаци, които го причакваха, или беше просто шумът от реката.

Кучето се отдалечи от мъртвия и навлезе между дърветата. Приклекна ниско и започна да се прокрадва напред, като се придържаше към дебелите дънери, които един по един изплуваха пред очите му от сивата пелена.

Почти се спъна в нов труп. Лежеше по гръб, с разперени ръце, затрупан наполовина от купчина сухи листа. После подмина друг, беше на колене, с лице в пръстта и задник във въздуха, а от ребрата му стърчаха няколко стрели. Няма достойнство в смъртта, всеки го знае. Кучето ускори ход, нетърпелив да се върне при останалите, да им разкаже за това, което беше открил. Нетърпелив да се отдалечи от труповете.

Естествено, беше се нагледал на мъртъвци предостатъчно, но все още се чувстваше неудобно в присъствието им. Лесно е да превърнеш човек в труп. Той самият знаеше поне хиляда начина за това. Но веднъж направиш ли го, няма връщане назад. В един момент пред теб стои човек с надежди, мисли, мечти. Човек с приятели, семейство, родно място. А в следващия момент човекът е обратно при пръстта. Кучето се замисли за всички мелета, в които бе попадал, за всички битки и сражения, в които бе участвал. Истински късмет, че все още дишаше. Глупав късмет. Този късмет може би няма да продължи вечно.

Сега почти тичаше. Забравил бе за всякаква предпазливост. Търчеше в мъглата като някакъв новобранец. Не спираше, не душеше въздуха, не се ослушваше. Именит войн, съгледвач, обиколил целия Север, от Кучето се очакваше да има повече мозък в главата, но пък човек не може вечно да е на нокти. Въобще не разбра откъде му дойде.

Нещо го халоса здраво отстрани и го просна по очи. Скочи, но нечий ритник го свали отново на земята. Опита да се бори, но който и да бе негодникът, който го изненада, беше страшно силен. Преди да разбере какво става, Кучето беше по гръб на земята и вината за това си беше само негова. Негова, на мъглата и на всичките онези трупове. Една ръка го сграбчи за гърлото и започна да стиска гръкляна му.

— Грр — изграчи Кучето и задраска по пръстите на нападателя.

Помисли си как всичките му надежди потъват в калта. Големият изравнител най-после идва за него…

Но пръстите отслабиха леко хватката си.

— Куче — прошепна някой в ухото му, — ти ли си?

— Грр.

Ръката пусна гърлото му и той жадно пое въздух. Усети как го вдига за яката.

— Мамка му, Куче! За малко да те пречукам!

Сега Кучето позна гласа, добре познаваше този глас. Дау Черния, копеле такова. Кучето изпита смесица от гняв, че насмалко не бе удушен, и почти детска радост, че е още жив. Чу как Дау се засмя. Силният гърлен смях прозвуча като крясък на гарван.

— Добре ли си? — попита го.

— И по-топло са ме посрещали — изграчи на свой ред Кучето, все още не можеше да си възвърне нормалното дишане.

— Смятай се за късметлия, можеше и по-зле да те наредя. Много по-зле. Взех те за съгледвач на Бетод, дошъл да души наоколо из долината.

— Е, както виждаш — прошепна Кучето, — сбъркал си. Къде са другите?

— Горе на хълма, над проклетата мъгла. Оглеждат околността.

— Там има трупове. Много — Кучето кимна в посоката, от която идваше.

— Много, викаш? — каза Дау, все едно се съмняваше, че Кучето знае какво са много трупове. — Ха!

— Аха, доста са. Войници на Съюза. Май е имало битка.

Дау отново се разсмя:

— Битка? Мислиш ли?

Кучето не разбра какво искаше да каже Черния.

 

 

— Мамка му!

Петимата стояха на билото. Мъглата се беше разнесла, но на Кучето почти му се прииска това да не бе ставало. Сега разбра какво имаше предвид Черния, стана му пределно ясно. Цялата долина беше осеяна с мъртъвци. Склоновете бяха засипани с черните им точици чак до върха. Имаше тела, натикани между скалите, проснати насред храсталаците. Лежаха безразборно по тревата в ниското, по калния път, отгоре приличаха на разпилени пирони, изкривени и усукани. Покрай брега на реката бяха най-много, лежаха струпани на камари. Останките от мъглата се отдръпнаха и разкриха стърчащите ръце, крака и изпочупени оръжия. Докъдето стигаше погледът, се виждаха само трупове. Пронизани със стрели, намушкани от мечове, посечени от секири. Гарваните прескачаха от едно ястие на друго и грачеха пронизително. Днес беше добър ден за тях. Кучето отдавна не бе виждал толкова голямо бойно поле и сега гледката извика куп горчиви спомени. Ужасни спомени.

— Мамка му! — не можа да измисли какво друго да каже.

— Както изглежда, тези от Съюза са напредвали по пътя — каза Три дървета и огледа смръщено долината. — И, като гледам, доста са бързали. Искали са да изненадат Бетод.

— Май съгледвачите им не са си дали много зор — избоботи Тъл Дуру. — Май Бетод тях е изненадал.

— Може да е имало мъгла — каза Кучето, — също като тази днес.

— Възможно е — сви рамене Три дървета. — Има ги по това време на годината. Без значение, вървели са в колона по пътя, били са изморени от дългия марш. Бетод е нападнал от билото, оттам и оттам. Първо е пуснал стрелците, разбил е строя им, после пешаците са се спуснали отгоре им с крясъци и извадени оръжия. Бързо са ги пречупили.

— Много бързо — добави Дау.

— И накрая е започнало клането. Пръснали са ги по пътя, притиснали са ги към реката. Нямало е къде да отстъпват. В паниката едни са опитвали да свалят броните си, други са скачали направо с тях във водата. Скупчили са се един връз друг, докато онези са ги засипвали със стрели отгоре. Някои може и да са успели да се доберат до дърветата там, но доколкото познавам Бетод, заделил е настрана малко конница, която да довърши удара.

— Мамка му. — Кучето усети, че му прилошава.

Спомни си как самият той се бе оказвал на губещата страна в подобен погром и спомените му оттогава далеч не бяха хубави.

— Чиста работа — каза Три дървета. — Трябва да му го признаем на това копеле Бетод. Разбира си от работата, няма равен.

— Това ли е краят, главатар — попита Кучето, — значи Бетод е победител?

Три дървета поклати бавно глава.

— Има още много южняци. Страшно много. Повечето живеят отвъд морето. Казват, че са повече, отколкото човек може да преброи. Повече от дърветата в Севера. Може и да се забавят, но накрая ще дойдат. Това е само началото.

Кучето огледа влажната долина и всичките трупове по земята: свити на кълбо, проснати с разперени крайници, усукани — сега те бяха просто храна за птиците.

— Страхотно начало за тях — промърмори.

Дау изплези език и се изплю колкото можеше по-шумно.

— Приклещени и изклани като овце! Така ли искаш да умреш, Три дървета? А? С тия ли искаш да се съюзиш? Шибаняците от Съюза? Нищо не разбират от война!

Три дървета кимна:

— Ами тогава май ще трябва да ги научим.

 

 

Пред портата напираше тълпа. Жени, кльощави и изнемощели от глад. Имаше и деца, мърляви и опърпани. Мъжете, стари и млади, превиваха гръб под тежки вързопи или стискаха в ръце вещите си. Някои имаха мулета или бутаха пред себе си каруци, натоварени с безполезна покъщнина — дървени столове, метални тенджери и земеделски сечива. Мнозина носеха със себе си единствено собствената си нищета и страдание. За Кучето не беше тайна, че предимно те се ширеха наоколо.

Целият път беше задръстен с хора и безполезните им вещи. Умолителните им погледи и страхът в очите нагнетяваха въздуха. Кучето надушваше страха им, ноздрите му се изпълваха с него — беше гъст като супа. Всички тези хора бягаха от Бетод.

И се блъскаха здраво, едни напираха напред, други биваха изтиквани назад, тук-там някой падаше в калта, но до един бяха устремени към портите, отчаяни да се доберат до тях като дете до майчината гръд. Независимо от напъните на тълпата обаче никой не помръдваше напред. Кучето видя върхове на копия над главите им и дочу виковете на войниците. Не пускаха никого в града.

Надвеси се към Три дървета и прошепна:

— Като гледам, не искат да пуснат своите вътре, мислиш ли, че ще пуснат нас, главатар?

— Те имат нужда от нас, това е. Ще говорим с тях, пък после ще видим, освен ако нямаш друга идея.

— Да си вървим у дома и да не се бъркаме в това — промърмори под носа си Кучето, но все пак последва Три дървета в тълпата.

Двамата тръгнаха напред, а южняците ги зяпнаха с широко отворена уста. Малко момиченце стискаше някакъв стар парцал пред себе си и изгледа Кучето с ококорени от ужас очи. Той се опита да му се усмихне, докато минаваше покрай него, но нещо в усмивката му не се получи — твърде дълго време бе живял само в компанията на корави мъже и хладна стомана. Момичето изпищя и побягна, а то далеч не бе единственото ужасено от вида им. В момента, в който забелязваха приближаването на Три дървета и Кучето, хората мълчаливо и предпазливо се отдръпваха от пътя им, макар и двамата да бяха оставили оръжията си при останалите.

Стигнаха безпроблемно до портите, само на няколко пъти им се наложи да помогнат с леко побутване на хора, които бездруго понечваха да се отдръпнат встрани от тях. Сега Кучето видя ясно войниците, бяха дузина, стояха в редица пред портите на града и бяха облечени еднакво. Рядко бе виждал такива брони преди — масивни метални пластини, които те покриват целия, а на главата — лъснат до блясък шлем. Войниците стояха мирно, безмълвни като метални колони. Кучето се замисли: как се биеш с такъв войник, ако се наложи? Стрелата няма да свърши кой знае каква работа, нито пък мечът, освен ако по някаква случайност не попаднат точно между пластините.

— За това ще ти трябва кирка или нещо подобно.

— Какво? — изсъска Три дървета.

— Нищо.

Повече от очевидно бе, че тези от Съюза имат странни представи как се води война. Ако битките се печелеха от по-излъсканата армия, Съюзът щеше здраво да отупа Бетод. Жалко, че не това ставаше.

Кучето видя „главатаря“ на войниците, седеше насред редицата зад малка маса с някакви хартийки на нея и изглеждаше още по-странно от хората си. Беше облечен с яркочервена връхна дреха. Странно облекло за водач, помисли си Кучето. Няма по-лесна мишена за стрелците. Освен това беше доста млад за такава работа, почти нямаше брада, но въпреки това изглеждаше доста горд със себе си.

Пред масата му стоеше едър мъж в мръсно палто и спореше с него. Кучето се напрегна да чуе разговора и да разбере какво си говореха двамата на официалния език на Съюза: „Имам пет деца, каза фермерът, и нищо, с което да ги храня. Какво предлагате да направя?“ Намеси се възрастен мъж: „Аз съм личен приятел на лорд-губернатора, настоявам да ме пуснете в…“

Младежът с червената дреха прекъсна и двамата:

— Не ме интересува чий приятел си, нито пък ме е грижа ти колко деца имаш да храниш! Остенхорм е пълен. Имам заповед за ограничение от лорд-маршал Бър, само двеста бежанци дневно, днес не можем да пуснем никого повече. Предлагам ви да дойдете пак утре. Рано.

Двамата мъже го изгледаха.

— Ограничение? — изкрещя фермерът.

— Но лорд-губернаторът…

— Проклети да сте и двамата! — кресна младежът и яростно удари с юмрук по масата. — Още една дума и хубаво ще ви наредя! Ще заповядам да ви отведат и обесят като предатели!

Това свърши работа и двамата мъже бързо се отдръпнаха от масата. Кучето се замисли дали и той да не стори същото, но Три дървета вече се бе насочил натам. Момчето зад масата смръщи нос при вида им, все едно воняха като лайна. Кучето не би го приел на сериозно, ако не се беше измил специално за случая. От месеци не беше се чувствал толкова чист.

— Какво, мамка му, искате пък вие? Не ни трябват повече шпиони или просяци!

— Хубаво — отвърна спокойно Три дървета, — защото ние не сме нито едното, нито другото. Казвам се Руд Три дървета. Този тук е Кучето. Идваме да поговорим с който командва тук. Искаме да услужим на вашия крал.

— Да ни предложите услугите си? — по лицето на младежа пробягна усмивка. Не съвсем дружелюбна усмивка. — Кучето, казваш? Умът не ми го побира откъде ли го е измислил това име? — той се изхили самодоволно на собствената си духовитост и Кучето чу още няколко подхилквания от войниците.

Истински негодници, помисли си той, стегнати в хубавичките си дрешки и лъскави брони. Истински негодници, но ако им го кажеше, нищо хубаво нямаше да последва. Добре че не взеха Черния с тях. Сигурно досега да е изкормил хлапето и войниците да са ги убили.

Момчето се наведе напред през масата и заговори бавно, сякаш обясняваше на невръстни деца:

— В града не се допускат никакви северняци, освен ако не носят специално разрешение.

Явно това, че Бетод бе минал границата, избиваше армията им и сееше разруха в земята им, не беше достатъчно специален повод. Три дървета не се отказа, въпреки че според Кучето вече бе ясно, че са ударили на камък.

— Не искаме много, само храна и място за спане. Ние сме петима, именити воини сме, ветерани.

— Армията на Негово величество има предостатъчно войници, ала не ни достигат мулетата. Може би ще се съгласите да носите провизии?

Три дървета се славеше с търпението си, но дори и то си имаше граници и според Кучето младежът беше на път да ги прекрачи. Не знаеше с кого се захваща този сополанко. Руд Три дървета не е човек, с когото да се будалкаш така. Името му беше известно там, откъдето идваха. Това име всяваше ужас или вдъхваше смелост, зависи от коя страна си в битката. Търпението му имаше граници, но се оказа, че онзи още не ги е прекрачил, за късмет на всички присъстващи.

— Мулета, казваш? — изръмжа Три дървета. — Мулетата ритат. Гледай някое да не те срита в главата, момче.

При тези думи той се обърна и тръгна обратно по пътя, откъдето бяха дошли. Тълпата се отдръпна от пътя му и се затвори зад гърба му, а хората продължиха да крещят и да увещават войниците да пуснат тъкмо тях в града.

— Не точно такова посрещане очаквахме — промърмори Кучето. Три дървета не отговори, продължи да крачи отпред с наведена глава. — Сега какво правим, главатар?

Възрастният войн го изгледа сурово през рамо.

— Познаваш ме — каза. — Мислиш ли, че ще приема такъв отговор?

Кучето знаеше, че това няма как да стане.