Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (52)

Политика

Тръпката се мръщеше и пиеше.

Трапезарията на херцог Рогонт определено беше най-голямото помещение, в което се бе напивал. Когато Восула му говореше, че Стирия е пълна с чудеса, си представяше по-скоро такова нещо, а не мизерните кейове на Талинс. Сигурно беше четири пъти по-широка от залата на Бетод в Карлеон и поне три пъти по-висока. Стените бяха от бял мрамор, изпъстрен с блещукащи черно-сини нишки. По тях бяха издялани листа и лози, които се смесваха с растящия истински бръшлян в танцуващите сенки. Топлият вечерен ветрец влизаше през отворените прозорци, по-големи от порта на замък, и разклащаше оранжевите пламъчета на хиляди лампи, които караха всичко наоколо да блести.

Величествено и магическо място, построено от богове за гиганти.

Жалко, че събраните хора нямаха нищо общо. Жени с натруфени тоалети, сресани, гримирани и окичени с бижута, за да изглеждат по-млади, по-слаби или по-богати от действителността. Мъже с ярки жакети с дантела на яките и с малки богато украсени ками на коланите. Поглеждаха го с умерено презрение на напудрените си лица, сякаш беше направен от гнило месо. А когато им обърнеше лявата си страна, израженията им се сменяха със смаян ужас. Това му доставяше три четвърти удоволствие и една четвърт отвращение от себе си.

На всеки пир има едно грозно тъпо гадно копеле, ядосано на целия свят, което пие твърде много и притеснява останалите цялата вечер. Явно тази вечер щеше да е той и Тръпката приемаше, ролята си с желание. Събра плюнка и се изхрачи шумно на блестящия под.

Някакъв мъж на съседната маса, облечен с жълто палто с дълги поли, направи гримаса с нацупените си устни. Тръпката заби дългия си нож в полираната маса и се наведе към него.

— Нещо ще ми кажеш ли бе, опикано палто? — Мъжът пребледня и бързо се обърна към сътрапезниците си, без да промълви и дума. — Страхливи копелета — изръмжа Тръпката в изпразващия се бокал с вино, така че да го чуят през три маси. — Няма и един куражлия в цялата тая шибана сган!

Замисли се какво ли щеше да каже Кучето за тези контета. Или Руд Три дървета. Или Черния Дау. Подсмихна се мрачно, но смехът му остана някак си задушѐн. Ако имаше шега, то тя бе за негова сметка. Все пак той беше дошъл при тях и разчиташе на милостта им, без нито един приятел до себе си. Поне така изглеждаше.

Намръщи се към високата маса на подиума. Рогонт седеше с най-достойните гости и сияеше като звезда на нощното небе. Монца седеше до него. Тръпката не можеше да я види добре от мястото си, а и всичко бе размазано заради гнева и многото вино, но май се смееше. Несъмнено се забавляваше, след като едноокият й слуга не беше наблизо да я излага.

Принцът на благоразумието беше доста хубаво копеле. Най-малкото имаше две очи. Тръпката искаше да размаже гладкото му смугло лице. С чук, както Монца бе разбила главата на Гоба. А може и с юмруци. Да го смачка с ръце. Да го направи на червена пихтия. Стисна ножа с трепереща ръка и видя пред очите си цялата картина. Завъртя всички кървави детайли, за да изглежда максимално като мъж. Рогонт щеше да квичи за милост и да се напикае, а Монца — да го желае повече от всякога. През цялото време гледаше към двамата с потрепващото си присвито око.

Измъчваше се от усещането, че се смеят на него, въпреки че знаеше, че е невъзможно. Не беше никой, за да се хилят на него, и това го дразнеше още повече. Все още стискаше гордостта си, като удавник, държащ клон, който не може да понесе тежестта му. Смущаваше се от него, след като й бе спасил живота, толкова пъти! Колко пъти бе рискувал своя? И след проклетото катерене по тази проклета планина. След всичко това можеше да се надява на нещо повече от презрение.

Изтръгна ножа от сцепеното дърво. Същият, който Монца му бе подарила, когато се срещнаха. Когато още имаше две очи и много по-малко кръв по ръцете. Когато искаше да зареже убиването и да стане добър човек. Вече почти не помнеше какво беше онова чувство.

 

 

Монца се мръщеше и пиеше.

Напоследък изобщо не й се ядеше, а винаги се бе отвращавала от церемониите и още повече от подмазвачеството, така че обреченият пир на Рогонт си беше истински кошмар. Бена беше човекът за приеми и ласкателства. На него щеше да му хареса тук — смях, дърдорене и тупане по гърбовете с отрепките. Ако се откъснеше за момент от ласкателствата на хората, които го презираха, щеше да докосне ръката й успокояващо и да прошепне, че трябва да се усмихне и да изтърпи. Обикновено тя успяваше само да се озъби хищно.

Имаше ужасяващо главоболие, пулсиращо покрай монетите в черепа й, а тракането на приборите и чиниите сякаш забиваше пирони в ушите й. Стомахът й се гърчеше в спазми, откакто бе оставила Верния на воденичното колело. Едва се сдържаше да не се обърне към Рогонт и да плюе, плюе, плюе по бялото му палто със златна бродерия.

Той се наведе към нея с учтива загриженост.

— Защо си толкова мрачна, генерал Муркато?

— Мрачна? — Тя преглътна киселините, достатъчно, за да отговори. — Армията на Орсо настъпва.

Рогонт бавно въртеше чашата си.

— И аз така чух. Подпомогнати надлежно от стария ти ментор Никомо Коска. Дозорите на Хилядата меча вече са на хълма Мензес, срещу бродовете.

— Без повече отлагане значи.

— Така изглежда. Моите стремежи към слава скоро ще станат на прах. Както често се случва.

— Сигурен ли си, че вечерта преди унищожението е подходяща за пиршество?

— Утре може да е късно.

— Ха. — Вярно беше. — Може пък да се случи чудо.

— Никога не съм вярвал в божествената намеса.

— Сериозно? Ами тези защо са тук? — Монца кимна към група гуркули с бели роби и шапчици, характерни за жречеството.

Херцогът се намръщи.

— Тяхната помощ не е съвсем духовна. Те са пратеници на пророка Калул. Херцог Орсо разчита на помощта на Съюза и неговите банки. Аз трябваше да си намеря други приятели. А дори императорът на Гуркул коленичи пред пророка.

— Всеки коленичи пред някого, а? Сигурно императорът и пророкът ще се утешат взаимно, след като жреците съобщят, че главата ти е набита на кол.

— Ще го преодолеят. За тях Стирия е дребна работа. Сигурен съм, че вече се готвят за следващите сражения.

— Да, войната никога не свършва. — Тя изпразни чашата си и я тропна на масата. Осприанското вино може и да беше най-хубавото на света, но за нея имаше вкус на повръщано. Както и всичко останало. Животът й беше направен от прилошаване. Прилошаване и болезнено разстройство.

Подути венци, изприщен език, избити зъби, схванат задник. Някакъв слуга с конско лице и напудрена перука се протегна над рамото й и наля дълга струя вино в празната й чаша. Все едно колкото по-високо вдигаше бутилката, толкова по-добър вкус щеше да има виното. Отдръпна се с отработена лекота. Но пък отстъплението беше местен специалитет. Монца отново взе чашата. Последната лула беше спряла треперенето на ръцете й, но само това.

Молеше се пълното, срамно и оглупяващо опиянение да я залее и да заличи целия този ужас.

Плъзна очи по най-богатите и абсолютно безполезни граждани на Осприя. Като се загледаше, виждаше, че в пиршеството има нотка на истерия. Твърде много пиене. Твърде бърз говор. Твърде висок смях. Нищо не сваляше задръжките по-добре от надвисналата гибел. Едно от удовлетворенията при предстоящото поражение на Рогонт бе, че повечето от тези глупаци също щяха да загубят всичко.

— Сигурен ли си, че трябва да съм тук? — изръмжа тя.

— Все някой трябва да бъде тук. — Рогонт погледна към невръстната графиня Котарда от Афоя без голям ентусиазъм. — Явно благородната Лига на Осемте се е превърнала в Лига от Двама. — Наведе се по-близо. — Ако трябва да съм честен, и аз се чудя дали още има възможност да се измъкна. Тъжната истина е, че вече нямам прочути гости.

— Значи аз съм тук, за да заздравя разклатения ти престиж, така ли?

— Точно. Но поне си прекрасно чаровна. Освен това разклащането ми е долен слух, уверявам те. — Монца нямаше сила да се разгневи, още по-малко да се развесели, и се задоволи с изсумтяване. — Хапни нещо. — Той махна с вилицата си към недокоснатата й чиния. — Изглеждаш отслабнала.

— Лошо ми е. — Освен това дясната ръка я болеше така, че не можеше да държи нож. — Непрекъснато ми е лошо.

— Нещо от храната ли? — Рогонт лапна парче месо с насладата на човек, който едва ли ще доживее края на седмицата. — Или от нещо, което си направила?

— Може би е от компанията.

— Не бих се изненадал. Леля ми Сефелин винаги се отвращаваше от мен. Лесно й прилошаваше. Малко ми напомняш на нея. Остър ум, страхотни таланти, желязна воля и много по-слаб стомах, отколкото би очаквал човек.

— Съжалявам, че те разочаровам. — Мъртвите знаеха, че разочароваше и себе си достатъчно често.

— Мен? О, точно обратното. Никой не е направен от кремък, нали?

Уви. Монца изпи виното и се намръщи на чашата. Допреди година изпитваше към Рогонт само презрение. Помнеше как с Бена и Верния се смееха какъв страхливец е и колко ненадежден съюзник. Сега Бена беше мъртъв, а тя бе убила Верния и бе избягала при Рогонт, като непрокопсано дете при богат чичо. В този случай — чичо, който не можеше да се защити сам. Но бе доста по-добра компания от алтернативата. Очите й колебливо се насочиха към дългата маса отдясно, където седеше Тръпката. Сам.

Тъжната истина бе, че й беше лошо от него. Костваше й усилия да стои до него, камо ли да го докосва. Не беше само грозотата на осакатеното му лице. Беше виждала и причинявала достатъчно, за да може поне да се преструва, че не й пука. По-скоро беше мълчанието му, докато преди не можеше да го накара да млъкне. Пълно с дългове, които не можеше да плати. Виждаше изгореното око и чуваше шепота му: „Трябваше да си ти“. И знаеше, че трябваше да е тя. Вече не казваше нищо за това как трябва да прави правилното и да бъде добър човек. Може би трябваше да е доволна, че е спечелила спора. Беше се опитвала достатъчно напористо. Но единственото, за което мислеше, бе, че е взела един свестен човек и го е направила зъл. Не само тя бе гнила, ами и разваляше всичко, което докоснеше.

От Тръпката й ставаше лошо и фактът, че бе отвратена, когато трябваше да му е благодарна, само влошаваше нещата.

— Губя време — изсъска тя, по-скоро на чашата си.

Рогонт въздъхна.

— Всички сме така. Просто подминаваме грозните моменти, докато очакваме неизбежната смърт, и се надяваме да е възможно най-малко ужасяваща.

— Трябва да тръгвам. — Тя опита да свие юмрук, но от болката й призля още повече. — Трябва да открия начин… да убия Орсо. — Но беше толкова уморена, че едва имаше сила да го произнесе.

— Отмъщение? Наистина ли?

— Отмъщение.

— Ще съм съкрушен, ако си тръгнеш.

Вече почти не й пукаше какво казва.

— За какво ме искаш, по дяволите?

— Да те искам? — За момент Рогонт спря да се усмихва. — Повече не мога да отлагам, Монцаро. Може би още утре ще има голямо сражение. Което ще реши съдбата на Стирия. Какво може да е по-ценно от съвета на един от най-великите воини?

— Ако видя някой, ще ти го пратя — измърмори тя.

— А и ти имаш много приятели.

— Аз? — Не можеше да се сети за поне един жив.

— Народът на Талинс още те обича. — Той вдигна вежди към тълпата, която още й се мръщеше с трудно прикрита неприязън. — Разбира се, тук не си толкова популярна, но това само доказва правотата ми. Злодеят за едни е герой за други.

— В Талинс мислят, че съм умряла, и не им пука. — И на нея вече не й пукаше.

— Напротив. Моите агенти уведомяват гражданите за чудодейното ти оцеляване. На всяко кръстовище има плакати, които отричат историята на Орсо, обвиняват го в опит да те убие и предричат неизменното ти завръщане. Народът те обича истински, с онази симпатия, която обикновените хора изпитват към великите фигури, които не са виждали и няма да срещнат. Ако не друго, това поне ги настройва срещу Орсо и му отваря неприятности у дома.

— Политика, а? — Монца пак пресуши неизвестно кога напълнената чаша. — Дребна работа, когато войната чука на вратата ти.

— Всеки прави, каквото може. Но ти си плюс и във войната, и в политиката. — Усмивката му се завърна, още по-широка. — Освен това нима мъжът има нужда от допълнителна причина да държи красива и предизвикателна жена до себе си?

Монца се намръщи.

— Що не се шибаш?

— Щом казваш. — Рогонт я изгледа в очите. — Но предпочитам да сме двамата.

 

 

— Изглеждаш почти толкова зле, колкото се чувствам.

— А? — Тръпката спря да се мръщи на щастливата двойка. — Ха. — Някаква жена му говореше. — Охо. — Беше доста хубава, толкова, че сякаш блестеше. Видя, че май всичко наоколо блести. Явно беше пиян като свиня.

Но жената се различаваше от останалите. Около дългата й шия имаше огърлица от червени камъни. Носеше свободна бяла рокля, като онези чернокожи жени в Уестпорт, само дето беше много бледа. В стойката й имаше някаква лекота, без скованото маниерничене на останалите. Нещо открито в усмивката й. Дори за момент и той й се усмихна. За пръв път от много време.

— Свободно ли е? — Говореше с лек съюзнически акцент. Пришълка, като него.

— Искаш… да седнеш при мен?

— Защо не, да не си заразен?

— С моя късмет, няма да се изненадам. — Тръпката завъртя лявата си страна към нея. — Само това е достатъчно, за да разгони повечето хора.

Очите й се плъзнаха по белега, но усмивката не трепна.

— Всички си носим белезите. Някои отвън, други отвътре…

— Е, поне вътрешните не пречат на красотата.

— Открила съм, че красотата е надценено качество.

Тръпката я изгледа от горе до долу с наслада.

— Лесно ти е на теб. Ти си имаш предостатъчно.

— Маниери. — Тя изду бузи и огледа залата. — Не можеш да намериш в тази тълпа. Кълна се, че ти сигурно си единственият честен тук.

— Не се обзалагай. — Но вече се усмихваше широко. Все пак не е лошо да те ласкае красива жена. Все още имаше гордост. Жената протегна една ръка и той примигна. — Да я целуна ли?

— Ако искаш. Няма да се разпадне.

Беше нежна и мека. Не като ръката на Монца — с белези, пришки и мазоли като на Именуван мъж. И още по-малко като другата с ръкавицата, изкривена като коренище. Тръпката притисна устни към кокалчетата и долови някакъв аромат. Като цветя и още нещо, от което дъхът му спираше.

— Аз съм… Каул Тръпката.

— Знам.

— Знаеш ли?

— Срещали сме се и преди, за малко. Аз съм Карлот дан Айдър.

— Айдър? — Отне му момент да се сети. Полузърнато лице в мъглата. Жената с червеното палто в Сипани. Любовницата на принц Арио.

— Ти си тази, която Монца…

— Преби, изнуди, унищожи и захвърли? Аз съм. — Тя се намръщи към подиума. — Монца, а? Не само на малки имена, ами и с галени съкращения. Двамата сигурно сте много близки.

— Доста. — Но не толкова, колкото бяха във Визерин. Преди да му извадят окото.

— И все пак тя седи там с херцог Рогонт, а ти си тук при просяците и разочарованията.

Сякаш бе прочела мислите му. Гневът му взе да се разгаря наново и той опита да смени темата.

— Какво те води насам?

— Нямах друг избор след клането в Сипани. Херцог Орсо несъмнено предлага сериозна награда за главата ми. Последните три месеца очаквам всеки, който ме срещне, да ме промуши, отрови, фрасне, че и по-лошо.

— Ха. Това чувство ми е познато.

— Тогава ти съчувствам.

— Мъртвите знаят, че имам нужда.

— Можеш да разчиташ на цялото ми съчувствие, колкото и да струва. Ти си само пионка в тази игра, също като мен, нали? И загуби дори повече от мен. Окото ти. Лицето ти.

Тя не се движеше, но сякаш се приближаваше. Тръпката сви рамене.

— Предполагам.

— С херцог Рогонт сме стари познати. Малко ненадежден мъж, но несъмнено красив.

— Предполагам — успя да изръмжи той отново.

— Принудена съм да се оставя на неговата милост. Тежко положение, но е някаква утеха за известно време. Макар че явно си е намерил ново забавление.

— Монца ли? — Фактът, че си мислеше същото цяла вечер, не помагаше. — Тя не е такава.

Карлот дан Айдър изсумтя пренебрежително.

— Наистина ли? Не е коварна убийца и лъжкиня, която ще използва всички и всичко, за да постигне своето? Нали предаде Никомо Коска и открадна стола му? Защо мислиш, че херцог Орсо се е опитал да я убие? Защото е планирала да открадне и неговия. — Беше оглупял от пиенето и нямаше как да противоречи. — Защо да не използва Рогонт? Да не би да е влюбена в някой друг?

— Не — изръмжа Тръпката. — Откъде да знам. Не, по дяволите! Ти изкривяваш нещата!

Тя докосна прекрасната си гръд с ръка.

— Аз ли изкривявам? Има си причина да я наричат Змията на Талинс! Змията обича само себе си!

— Млъкни. Тя те използва в Сипани. Ти я мразиш!

— Вярно, че няма да пролея сълзи над трупа й. Човекът, който я прониже, ще има благодарността ми, и не само нея. Но това не ме прави лъжкиня. — Карлот вече шепнеше в ухото му. — Монцаро Муркато, Касапинът на Каприл? Там са убивали деца. — Усещаше дъха й, кожата му настръхваше от близостта й, а гневът и похотта се смесваха във вряща маса. — Клане! По улиците! Доколкото съм чувала, не е била вярна дори на брат си…

— А? — Тръпката искаше да не е толкова пиян, защото залата започваше да се върти.

— Не знаеш ли?

— Какво да знам? — Обзе го странна смес от любопитство, страх и отвращение.

Айдър докосна ръката му с длан и той отново улови аромата й, сладък, замайващ, противен.

— С брат си са били любовници. — Натърти на последната дума.

— Какво? — Обезобразената му буза пламтеше, сякаш бе отнесъл шамар.

— Любовници. Спели са заедно, като мъж и жена. Шибали са се. Не е голяма тайна. Питай, когото поискаш. Питай нея.

Тръпката откри, че му е трудно да диша. Трябваше да се досети. Някои неща, на които не бе обърнал внимание, добиваха смисъл. Може би го подозираше. Но въпреки това се почувства излъган. Предаден. Взет за подбив. Като риба, извадена от водата. След всичко, което бе направил за нея, след всичко, което бе загубил. Гневът му кипна толкова силно, че едва го сдържаше.

— Затвори си шибаната уста! — Отблъсна ръката на Айдър. — Мислиш, че не виждам как ме обработваш ли? — Някак успя да се изправи и се надвеси над нея. Залата се люлееше около него, лицата и светлините се размазваха. — За глупак ли ме мислиш? Искаш да ме направиш на нищо, а?

Вместо да се дръпне, тя пристъпи напред и почти се натисна в него. Очите й бяха големи като чинии.

— Аз? Ти не си жертвал нищо за мен! Аз ли те отрязвам? Аз ли те правя на нищо?

Лицето на Тръпката запламтя. Кръвта бучеше в главата му. Изръмжа, задавен от гняв, залитна назад, защото иначе щеше да падне върху нея, и блъсна сребърния поднос на някакъв слуга. Чашите и бутилката се счупиха и оплискаха наоколо с вино.

— Сър, най-смирено…

Левият юмрук на Тръпката се заби в ребрата му и го завъртя, а десният се стовари в лицето му, преди да успее да падне. Слугата отскочи от стената и рухна върху счупените стъкла. По юмрука на Тръпката имаше кръв. Кръв и бяло парче между пръстите. Част от зъб. Истинското му желание бе да клекне върху това копеле, да му хване главата и да пръсне мозъка му по красивите фрески на стената. И насмалко да го направи.

Но успя да се обърне и тръгна със залитане навън.

 

 

Времето се влачеше.

Монца лежеше на една страна, с гръб към Тръпката, в самия край на леглото. Колкото се може по-далече, без да се изтърколи на пода. Първите признаци на зората проникваха през завесите и оцветяваха стаята в мръсно сиво. Опиянението се оттегляше и оставаше прилошаването, умората и още по-голямата безнадеждност. Като вълна на мръсен плаж, която уж ще го почисти, но само се оттегля и оставя след себе си купчини умряла риба.

Опита се да помисли какво би казал Бена. Какво би направил, за да я накара да се почувства по-добре. Но вече не можеше да си спомни как звучеше гласът му. Образът избледняваше и вземаше най-доброто от нея със себе си. Представи си го като момче, много отдавна, безпомощно и болнаво. Трябваше да се грижи за него. Представи си го като мъж, усмихнат, как яздят нагоре към Фонтецармо. Все още се нуждаеше от нейните грижи. Знаеше какъв цвят бяха очите му. Знаеше, че около тях има бръчици от вечното му усмихване. Но вече не можеше да види усмивката му.

Вместо това виждаше с кървави подробности лицата на петимата, които бе убила. Гоба и как дърпа гаротата на Дружелюбния с премазаните си подути ръце. Мотис — как кашля розова пяна и се гърчи по гръб, досущ като кукла на конци. Арио, с ръка на врата, докато черната кръв блика от раната. Ганмарк, усмихнат и пронизан от огромния меч на Столикус. Верния, мокър и удавен, висящ на воденичното колело, не по-лош от нея.

Лицата на петимата убити и на двамата, които още не бе успяла да убие. Притеснителният Фоскар, все още младеж. И Орсо, разбира се. Великият херцог Орсо, който уж я обичаше като дъщеря.

„Монца, Монца, какво щях да правя без теб…“

Отметна завивките и спусна потни крака на пода. Нахлузи панталоните си и потръпна, въпреки че беше топло. Главата й кънтеше от започващия махмурлук.

— Какво правиш? — долетя хрипливият глас на Тръпката.

— Трябва да пуша. — Пръстите й трепереха толкова силно, че почти не можеше да запали лампата.

— Може би трябва да пушиш по-малко, не мислиш ли?

— Помислих. — Монца се засуети с торбичката хъск, мръщеше се на осакатените си пръсти. — И реших, че не е така.

— Сега е посред нощ.

— Заспивай тогава.

— Много вреден навик. — Тръпката се надигна, седна на ръба на леглото и извъртя към нея страната със здравото си око.

— Прав си. Ще взема да избивам зъбите на слугите вместо да пуша. — Взе ножа си и започна да дребни хъск в лулата. — Мога да ти кажа, не Рогонт не беше особено впечатлен.

— Доскоро и ти не се впечатляваше много от него. Май чувствата ти към хората се променят като вятъра, а?

Главата я цепеше. Нямаше желание да говори, още по-малко да се карат. Но в подобни моменти хората се хапят най-жестоко.

— Какво те тормози? — извика тя, макар вече да знаеше и да не искаше да го чува.

— Какво мислиш?

— Ами кажи. Аз си имам мои проблеми.

— Това, че ме заряза!

— Зарязала съм те?!

— Тази вечер! Долу при отрепките, докато ти се кипреше със Закъсняващия херцог!

— Да не мислиш, че аз съм подреждала шибаните маси? — озъби се Монца. — Той ме накара да седя там, за да изглежда по-престижно.

Настъпи пауза. Тръпката сви рамене и обърна глава настрани от нея.

— Е, аз определено не мога да помогна в изглеждането добре.

Тя потръпна раздразнено.

— Рогонт може да ми помогне. Това е всичко. Фоскар е някъде навън, с армията на Орсо. Фоскар е… — Фоскар трябваше да умре, на каквато и да е цена.

— Отмъщение, а?

— Те убиха брат ми. Няма нужда да ти го обяснявам. Знаеш как се чувствам.

— Не. Не знам.

Монца се намръщи.

— Ами твоят брат? Нали каза, че Кървавия Девет го е убил? Мислех…

— Мразех шибания си брат. Хората го наричаха преродения Скарлинг, но си беше гадно копеле. Показваше ми как да се катеря, да ловя риба, гъдкаше ме по гушката и се смееше, когато баща ни бе наоколо. Когато го нямаше, ме риташе, докато не можех да дишам. Казваше, че съм убил майка ни. Само защото съм се родил. — Гласът му беше кух, без капчица гняв. — Когато чух, че е мъртъв, исках да се засмея, но плаках, защото така правеха всички. Заклех се да отмъстя на убиеца му, защото трябва да се спазва определено поведение, нали? Не исках да се излагам. Когато разбрах, че Кървавия Девет му е отрязал главата, не знаех дали да го мразя за това, или задето ми е откраднал шанса да го направя сам. Дали да не го целуна за услугата, както се целува… брат…

За момент беше готова да се надигне, да отиде до него и да сложи ръка на рамото му. След това окото му се обърна към нея, тясно и студено.

— Но ти ги знаеш по-добре тия неща. Целуването на братя.

Кръвта забуча внезапно в ушите й, по-зле от всякога.

— Какви бяха отношенията с брат ми си е моя шибана работа! — Осъзна, че размахва ножа, и го хвърли на масата. — Не се обяснявам на никого. И няма да почна да го правя с наемници!

— Само това ли съм за теб?

— Какво друго?

— След всичко, което направих за теб? Всичко, което загубих?

Тя се присви, ръцете й затрепериха по-зле от всякога.

— Малко ли ти се плаща?

— Плаща? — Той посочи лицето си. — Колко струва окото ми, зла кучко?

Тя изръмжа приглушено, скочи от стола, грабна лампата, обърна му гръб и тръгна към вратата на балкона.

— Къде отиваш? — Гласът му внезапно загуби острота, сякаш бе осъзнал, че е прекалил.

— Махам се от самосъжалението ти, гадино, преди да повърна. — Отвори вратата и излезе в студения въздух.

— Монца… — Тръпката се беше присвил на леглото с най-тъжното изражение на лицето. Поне на тази половина, която още имаше. Съкрушен. Безнадежден. Отчаян. Фалшивото му око гледаше настрани. Сякаш щеше да зареве, да рухне и да моли за прошка.

Монца тръшна вратата. Така поне имаше оправдание. Предпочиташе минаващата вина, че му е обърнала гръб, от постоянната, ако го гледа в лицето. Определено си беше за предпочитане.

Гледката от балкона сигурно бе сред най-впечатляващите на света. Осприя се простираше отдолу, откачен лабиринт от медни покриви, всяко ниво на града със собствена отбранителна стена с бойници и кули. Високи сгради от стар бял камък, с тесни прозорчета, натикани край стръмни улички и множество стълбища, тъмни и мрачни, като каньони на планински потоци. Тук-там по прозорците светеха ранни светлини, а по стените се мяркаха факлите на стражите. Долината на Сулва беше потънала в сянката на планината, проблясването на реката се виждаше едва-едва. На хребета на най-високия хълм от другата страна, на фона на кадифеното небе примигваха точиците от огньовете на Хилядата меча.

Терасата не беше място за хора със страх от високото.

Но Монца имаше други проблеми. Единственото, от което се интересуваше, бе да спре да се интересува, при това колкото се може по-бързо. Пропълзя в най-далечния ъгъл, стиснала лампата и лулата като замръзващ човек последното пламъче. Захапа лулата, вдигна плющящата качулка с треперещи ръце, наведе се напред…

Внезапен порив на вятъра натика мазната коса в лицето й. Пламъкът потрепна и загасна. Тя стоеше замръзнала и гледаше загасналата лампа с болезнено объркване и изпотяващо изумление. Лицето й се отпусна ужасено, когато последствията успяха да пропълзят в пулсиращата й глава.

Няма пламък. Няма лула. Няма връщане назад.

Подскочи, направи крачка към парапета и хвърли лампата към улицата с цялата си сила. Отметна глава, пое дълбоко въздух, стисна парапета и изкрещя с всичка сила. Крещеше от омраза към падащата лампа, към вятъра, който я бе угасил, към града под нея, към долината, към света и всички в него.

В далечината гневното слънце започваше да изпълзява над планината и оцветяваше небето около мрачните склонове с кръв.