Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (44)

Героично усилие, ново начало

Дъждът спря и слънцето огря нивите. От сивото небе се спускаше бледа дъга. Монца се чудеше дали в края й има елфско езеро, както разправяше баща й. Или си бяха същите лайна като наоколо.

Може би имаше елфски лайна.

Отметна мократа си качулка и се намръщи на запад, където дъждовните облаци отминаваха към Пуранти. Ако имаше справедливост, щяха да се излеят над Верния Карпи и Хилядата меча. Челните дозори вероятно бяха на ден зад тях. Но Монца знаеше, че няма справедливост. Небето пикаеше, където си иска.

Нивите бяха изпъстрени с червени цветя, като капки кръв сред мирната селска картина. Скоро житото щеше да е съвсем готово, само дето нямаше кой да го жъне. Рогонт отново правеше това, в което бе най-добър — отстъпваше и фермерите бягаха заедно с него към Осприя, като мъкнеха всичко, което могат. Знаеха, че Хилядата меча идват, и бяха достатъчно разумни, за да не останат. Нямаше по-известни грабители от мъжете, които Монца предвождаше едно време.

„Плячкосването е толкова голям грабеж, че надхвърля престъплението и навлиза в политиката“ — беше написал Фаранс.

Беше загубила пръстена на Бена. Непрекъснато докосваше средния си пръст с палец и се разочароваше, че не го намира. Красивият камък не променяше факта, че Бена е мъртъв. Но имаше чувството, че е загубила някаква част от него, която е стискала досега. Едно от малкото неща, които си струваха опазването.

Имаше късмет, че бе загубила в Пуранти само това. Беше невнимателна и това щеше да й коства живота. Трябваше да спре да пуши. Да започне ново начало. Трябваше, но въпреки това пушеше повече от всякога. Всеки път като се разбудеше от сладникавото опиянение, се заричаше, че това е последно, но след няколко часа почваше да се поти от отчаяние. Гаденето идваше на вълни, всяка по-силна от предишната. Всяко въздържане изискваше героично усилие, а Монца не беше герой, независимо какво скандираха хората в Талинс едно време. Беше изхвърлила лулата, но при следващия порив купи нова. Всеки път скриваше торбичката с хъск на дъното на различна чанта. Но имаше проблем с това да скриеш нещо от себе си.

Винаги знаеш къде е.

— Не ми харесва тази местност. — Морвийр се надигна от капрата и огледа нивите. — Добра е за засада.

— Затова сме тук — изръмжа Монца. Плетове, тук-там дървета, кафяви къщи и плевни, сами или на групи, пръснати из полята. Много места за криене. Почти нищо не помръдваше. Нямаше звуци, освен враните, платнището на каруцата, мърдащо от вятъра, скърцащите колела, разплискващи локвите по пътя.

— Сигурна ли си, че е благоразумно да се доверяваш на Рогонт?

— Човек не печели битки с благоразумие.

— Да, но планира убийства с него. Рогонт е всепризнато ненадежден дори като за херцог, а освен това ти е стар враг.

— Вярвам му, че ще работи според интересите си. — Въпросът беше още по-изнервящ, защото сама си го задаваше, откакто бяха напуснали Пуранти. — Убийството на Карпи не е риск за него, а ползата, ако докарам Хилядата меча, ще е огромна.

— Това едва ли ще е първата ти грешна преценка. Ами ако ни изостави на пътя на армията? Плащаш ми да убивам по един човек, не да водя война…

— Платих ти да убиеш един човек в Уестпорт, а ти с лекота затри петдесет. Не е нужно да ми даваш уроци по предпазливост.

— Не бяха повече от четирийсет и го направих, за да съм сигурен, че ще спипаме точния. Нима твоята сметка беше по-малка в „Кардоти“? Или в двореца на херцог Салиер? Или в Каприл, да речем? Ще прощаваш, но имам рехава вяра в способностите ти да удържаш насилието под контрол!

— Достатъчно! — изръмжа Монца. — Ти си като коза, която не спира да блее! Върши си работата, за която ти плащам, и толкова!

Морвийр внезапно спря каруцата и Дей писна, защото щеше да си изтърве ябълката.

— Това ли е благодарността, задето ви спасих в последния момент във Визерин? След като така целенасочено игнорира благоразумния ми съвет?

Витари, която лежеше сред провизиите отзад, вдигна дългата си ръка.

— И аз участвах в спасяването. Никой не ми е благодарил.

Морвийр не й обърна внимание.

— Може би трябва да си намеря по-благодарен работодател!

— Може би трябва да си намеря по-послушен шибан отровител!

— Може би…! Чакай! — Морвийр вдигна пръст и затвори очи. — Чакай. — Отвори уста, пое си дълбоко дъх, задържа го за миг и издиша бавно. Още веднъж. Тръпката приближи коня си и повдигна вежди към Монца. Още едно вдишване, след което Морвийр отвори очи и се засмя болезнено фалшиво. — Може би… Трябва да се извиня искрено.

— Какво?

— Осъзнавам, че не винаги съм добра компания. — Витари избухна в смях и Морвийр се намръщи, но продължи: — Ако непрекъснато се противопоставям, то е само защото съм загрижен за успеха на начинанието ни. Никога не съм успявал да бъда сдържан в търсенето на съвършенство. Това е най-необходимото качество за човек, който иска да ти бъде смирен слуга. Ще направиш ли за мен… героично усилие? Да оставим неразбирателството настрана? — Плесна с юздите и подкара каруцата, без да спира да се усмихва през рамо. — Усещам го! Ново начало!

Монца изгледа Дей, която се поклащаше, докато я подминаваха. Русото момиче вдигна вежди, дояде ябълката и хвърли огризката в нивата. Витари свали палтото си и се излегна отзад.

— Слънцето се показва. Ново начало. — Надигна се на лакът и посочи равнината. — А, дъга. Нали знаеш, казват, че в края й има елфско езеро!

Монца се намръщи. Беше по-вероятно да намерят елфско езеро, отколкото Морвийр да положи ново начало. Новопоявилото се покорство беше по-съмнително и от постоянното хленчене.

— Може би просто иска да бъде обичан — чу шепота на Тръпката.

— Хората не се променят просто ей така. — Монца щракна с пръсти.

— Нима има друг начин, по който се променят? — Единственото му око се втренчи в нея. — Ако нещата около тях се променят достатъчно? Хората са крехки. Те не се огъват лесно. По-скоро се пречупват. Премачкват.

Може би изгарят.

— Как ти е лицето? — измърмори тя.

— Сърби.

— Болеше ли при доктора?

— Между това да си порежеш пръста и да ти изгорят окото това се нарежда някъде в дъното.

— Заедно с почти всяка болка.

— А падането в пропаст?

— Не е толкова лошо, ако не мърдаш. Лошото е, когато опиташ да станеш. — Това го накара да се усмихне, въпреки че вече се усмихваше много по-рядко. Не беше изненадващо, с оглед на преживяното. След това, през което бе преминал заради нея. — Предполагам… Трябва да ти благодаря, че ми спаси живота, отново. Взе да ти става навик.

— Нали затова ми плащаш, вожде! Добре свършената работа е награда сама по себе си. Така казваше баща ми. Факт е, че съм добър в нея. Като боец трябва да ме уважават. Във всичко останало съм безполезен шибаняк, пропилял десетина години във войни и можещ да се похвали само с кървави сънища и едно око по-малко от другите. Все още имам гордост. Човек трябва да бъде себе си. Иначе какъв е? Само се преструва? Кой иска да изкара целия си живот, като се преструва на нещо, което не е?

Добър въпрос. За щастие стигнаха някакъв баир и нямаше нужда да отговаря. Останките от имперския път се простираха напред като кафява черта през житата. Вече на осем века, а все още един от най-добрите пътища в Стирия. Тъжен коментар за управлението оттогава. Недалеч имаше ферма. Каменна постройка на два етажа, със затворени прозорци. Керемидите бяха потъмнели от времето, а отзад се виждаше малка конюшня. Калният двор беше ограден от висока до кръста каменна стена. Две кльощави пилета ровеха в земята. Срещу къщата имаше дървена плевня с хлътнал покрив. От наклонената куличка стърчеше ветропоказател във формата на крилата змия.

— Това е мястото! — извика тя и Витари вдигна ръка в знак, че я е чула.

Покрай фермата минаваше поточе и се извиваше към мелница на миля-две в далечината. Вятърът разклащаше листата на плета и житните класове. Гонеше назъбените облаци от небето и сенките им играеха по нивите. Напомняше на Монца за родната й ферма. Замисли се за Бена, малко момче, тичащо през житата, главата му едва се подаваше над класовете, а наоколо се носеше високият му смях. Отдавна, преди баща им да умре. Монца разтърси глава и се намръщи. Стига самосъжаления и носталгия. Мразеше онази ферма. Копаенето, орането, калта под ноктите. И за какво? Не бяха много нещата, за които трябваше да се работи толкова усилено и да се изкарва толкова малко.

На пръв поглед се сещаше само за отмъщението.

 

 

От най-ранно детство Морвийр имаше лошия навик да казва грешното нещо. Когато искаше да помогне, се оплакваше. Когато искаше да е смирен, обиждаше. Когато опиташе да окаже подкрепа, излизаше, че пречи. Искаше само да бъде ценен, уважаван и приет, но при всеки опит за добри отношения нещата ставаха по-лоши.

След трийсетгодишен провал в отношенията с околните — майка, която го бе изоставила, жена, която го изостави, чираци, които го бяха изоставили, обирали и опитвали да го убият, обикновено с отрова, но в един много паметен случай и с брадва — беше започнал да вярва, че просто не е много добър с хората. Поне трябваше да е доволен, че отвратителният пияница Никомо Коска е мъртъв и в началото дори бе изпитал задоволство. Но тъмните облаци се бяха върнали и бяха донесли вечната депресия. Отново се караше с работодателката си за всяка дреболия.

Може би щеше да е най-добре да се оттегли в планината и да стане отшелник. Така нямаше да наранява ничии чувства. Но разреденият въздух не се отразяваше добре на здравето му. Затова беше решил да положи ново героично усилие в името на дружбата. Да бъде по-смирен, спокоен и прощаващ чуждите недостатъци. Затова беше предприел първата стъпка, като се престори, че има главоболие, докато останалите разузнаваха околността за следи от Хилядата меча, и приготви приятна изненада под формата на великолепната гъбена супа на майка си. Може би единственото полезно нещо, с което бе зарязала сина си.

Докато готвеше, се поряза и опари лакътя си на печката, което за малко не го накара да забрави новото начало. Но въпреки това, когато чу конете да се връщат — слънцето вече се спускаше над полето, а сенките се удължаваха, — масата бе готова. Две свещи хвърляха приветлив блясък, двата самуна хляб бяха нарязани, а тенджерата ухаеше приятно.

— Чудесно. — Опрощението му беше гарантирано.

Разбира се, оптимизмът му се изпари още с влизането им. Всички се намъкнаха, без да си свалят обувките, и оцапаха измития под с кал. Изгледаха почистената кухня, сложената маса и подредените прибори с ентусиазъм на затворници, очакващи екзекуция.

— Какво е това? — Устните на Муркато бяха свити, а веждите й намръщени с по-голямо подозрение от обикновено.

Морвийр се постара да не се впряга.

— Това е извинение. След като нашият обсебен от числа готвач замина за Талинс, реших да запълня празнината и да сготвя вечеря. По рецепта на майка ми. Моля, сядайте! — Стараеше се да не обръща внимание на косите им погледи, докато се настаняваха на столовете.

— Супа! — Морвийр се надвеси над Тръпката с тенджера и черпак.

— Не искам. Нали ми направи, как се казваше…

— Парализа — подсказа Муркато.

— Да. Онзи път ме парализира.

— Не ми ли вярваш?

— По задължение — отвърна Витари и го изгледа изпод рижавите си вежди. — Ти си отровител.

— След всичко, което преживяхме? Не ми вярваш заради глупавата парализа? — Той полагаше героични усилия да поправи пробития кораб на професионалното им общуване, но никой не го оценяваше. — Ако исках да те отровя, щях да напръскам възглавницата ти с черна лавандула и да потънеш в сън, от който да не се събудиш. Или щях да сложа тръни от америнд в ботушите ти. Ларинк на дръжката на брадвата. Синапено семе в манерката. — Наведе се над северняка, кокалчетата му бяха побелели около дръжката на черпака. — Има хиляда начина, по които мога да те убия, без да заподозреш нищичко. Нямаше да се мъча толкова много да ти готвя вечеря!

Единственото око на Тръпката се взираше в него. След това севернякът посегна и за миг Морвийр реши, че ще го удари в лицето. Вместо това Тръпката взе черпака от ръката му, сипа си супа, гребна лъжицата, духна леко и опита.

— Добра е. Гъби, нали?

— Ъъъ… да.

— Вкусна е.

— Благодаря. — Морвийр вдигна черпака. — Така, някой друг да не иска супа?

— Аз! — Гласът прозвуча от нищото, като гореща вода, изляна в ухото му. Той отскочи, изтърва тенджерата и горещата супа се изля право в скута на Витари. Тя изпищя и се дръпна. Муркато събори стола си и посегна към меча. Дей изпусна наченатата филия и се ококори. Морвийр се обърна, стиснал черпака като оръжие, без особена полза…

Зад него стоеше усмихната гуркулка със скръстени ръце. Кожата й беше гладка като тъмно стъкло, а очите — черни като нощта.

— Стойте! — извика Муркато и вдигна ръка. — Чакайте. Тя е приятел.

— Не и на мен! — Морвийр отчаяно се опитваше да разбере как се бе появила от нищото. Зад нея нямаше врата, прозорецът беше надлежно затворен, подът и таванът бяха здрави.

— Ти нямаш приятели, отровителю — отвърна жената. Дългото й кафяво палто беше разкопчано. Отдолу тялото й сякаш беше увито в бели бинтове.

— Коя си ти? — настоя Дей. — И как се появи, по дяволите?

— Наричаха ме Източния вятър. — Жената показа перфектните си бели зъби и завъртя грациозно пръст в кръг. — Но сега ме наричат Ишри. Идвам от слънчевия юг.

— Не — започна Морвийр, — тя има предвид как…

— Магия — измърмори Тръпката, единственият, който бе останал на масата. Вдигна лъжицата си и сръбна отново. — Я подайте хляба.

— Майната му на хляба! — извика Морвийр. — И на магията! Как влезе тук?

— Тя е една от тях. — Витари бе стиснала нож за хранене. Очите й бяха присвити като две смъртоносни цепки, а супата продължаваше да капе на пода. — Ядач.

Жената топна пръст в разляната супа и го облиза.

— Всички все трябва да ядем нещо, нали?

— Не искам да съм в менюто.

— Не се тревожи. Аз съм много мнителна по отношение на храната.

— Сблъсквала съм се с такива като теб в Дагоска. — Морвийр не разбираше напълно за какво говорят и това не му бе никак приятно. Но Витари беше очевидно разтревожена, а това на свой ред тревожеше него. Тя определено не беше от хората, които вдигаха шум за нищо. — Какви сделки си сключила, Муркато?

— Каквито трябваше. Тя работи за Рогонт.

Ишри наклони глава, така че застана почти хоризонтално.

— А може би той работи за мен.

— Не ме интересува кой е ездачът и кой магарето — изсъска Муркато. — Стига да ми изпратите войници.

— Вече ги изпрати. Двеста от най-добрите.

— Ще дойдат ли навреме?

— Освен ако Хилядата меча не подранят, което няма да стане. Основната им част лагерува на десет мили. Забавиха се да ошушкат едно село. А после трябваше да го изгорят. Разрушителна тълпа. — Погледът й падна на Морвийр. Черните й очи го караха да се изнервя. Не му харесваше, че е увита в бинтове. Зачуди се защо… — За да ми е прохладно — отвърна тя. Той примигна, зачуден дали не го е изрекъл на глас. — Не си. — Той настръхна. Беше почти същото както когато сестрите откриха тайните материали в сиропиталището и се досетиха за предназначението им. Не можеше да избегне нерационалното заключение, че гуркулската жена по някакъв начин чете мислите му. Знаеше за нещата, които бе извършил и за които се надяваше никой да не научи…

— Отивам в плевнята! — каза той високо и гласът му прозвуча по-пискливо, отколкото искаше. Успя да го овладее. — Трябва да се приготвя, щом утре ще имаме гости. Дей!

— Само да свърша. — Момичето беше спряло да обръща внимание на посетителката и мажеше три филии с масло.

— Добре… — Той потръпна за момент, но нямаше да постигне нищо, ако останеше, освен повече излагане. Тръгна към вратата.

— Искаш ли си палтото? — попита Дей.

— Достатъчно топло ми е!

Но когато затвори вратата и усети студения вятър, който люлееше житата и проникваше през ризата му, разбра, че в никакъв случай няма да му е топло. Само че беше късно да се върне, без да изглежда като глупак, което определено не желаеше.

— Не и аз. — Изпсува и тръгна през тъмния двор. Беше позволил на някаква гуркулска шарлатанка да го изнерви с улични трикове. — Бинтована кучка. — Те щяха да видят. — О, да. — Накрая си го беше изкарал на сестрите, за всички побои. — Ще видим кой кого ще нашиба. — Надзърна през рамо, за да се увери, че никой не го вижда. — Магия! Ще ви покажа няколко номера!

— Ау! — Подхлъзна се и падна по гръб в калта. — Ах! Проклети копелета!

Дотук с героичните усилия и новото начало.