Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (41)

Майсторът на очи

Тръпката отвори вратата, звънчето издрънча и двамата с Монца влязоха. Вътре беше мрачно. Светлината влизаше през единствения прозорец и падаше върху мраморния тезгях, зад който се издигаха прашни рафтове. В дъното имаше голям стол с кожена подложка за главата и висяща над него лампа. Изглеждаше почти уютен, ако не бяха каишите, които трябваше да удържат седящия. На масата до него бяха подредени инструменти. Скалпели, игли, скоби, щипци. Инструменти на хирург.

Едно време щеше да потръпне от тази гледка — и да потвърди с това името си, но не и сега. Беше научил урока от изваждането на окото. На света вече не бяха останали по-големи ужаси. Усмихна се, като си представи колко уплашен щеше да е преди. От всичко и от нищо. От усмивката раната под бинтовете го засмъдя и затова престана да се усмихва.

От една странична врата излезе някакъв мъж и потри нервно ръце. Дребен, тъмнокож, с притеснено лице. Тревожеше се, че сигурно ще го оберат, с оглед на настъпващата армия. Всички в Пуранти се притесняваха. Освен Тръпката. Той почти нямаше какво да губи.

— Сър, мадам, какво ще обичате?

— Ти ли си Скопал? — попита Монца. — Майсторът на очи?

— Аз съм. — Той се поклони малко нервно. — Учен, доктор и хирург, специализиращ в зрението.

Тръпката почна да маха бинтовете.

— Става. Защото аз загубих окото си.

Хирургът се размърда.

— Не говори така, приятелю! — Приближи се към светлината от прозореца. — Не казвай, че си го изгубил, преди да погледна. Ще се смаеш, ако разбереш какво може да се постигне! Науката скача напред всеки ден!

— Скача значи?

— Да, с гигантски скокове. Връщал съм частично зрение на хора, които вярваха, че ще са слепи за цял живот. Наричали са ме магьосник! Представяте ли си! Наричали са ме…

Тръпката свали последния бинт, пристъпи напред и обърна към него лявата страна на лицето си. От студения въздух кожата му изтръпна.

— Е? Какво мислиш? Науката направила ли е чак толкова гигантски скок?

— Извинявам се — каза мъжът. — Но не се бойте, имам страхотни открития и в областта на заместителите!

Тръпката направи още половин крачка напред и се надвеси над него.

— Да ти изглежда, че се страхувам?

— Ни най-малко. Просто… ъъъ… — Скопал прочисти гърло и тръгна към рафтовете. — В момента окулярните протези…

— К’во?

— Изкуствено око — каза Монца.

— О, това е много, много повече. — Скопал свали от един рафт поднос с шест сребристи метални топчета. — В орбитата се намества перфектна сфера от отлична мидърландска стомана. — Извади и една кръгла табла и я завъртя показно. Беше покрита с очи. Сини, зелени, кафяви. Блестяха като истински, някои дори имаха изрисувани червени нишки в бялото. Въпреки това на Тръпката му приличаха на сварени яйца.

Скопал махна самодоволно към стоката си.

— Между металната сфера и клепача се поставя подобно покритие, боядисано в перфектно съответствие с другото око. Покритията се износват и трябва да се подменят периодично, но повярвайте ми, резултатите са невероятни.

Фалшивите очи се взираха немигащо в Тръпката.

— Приличат на очи на мъртвец.

Настана неловка тишина.

— Да, когато са на дъската, но на живо лице…

— Мисля, че е добре. Мъртвите не лъжат, нали? Не ща повече лъжи. — Тръпката пристъпи към дъното на помещението, стовари се на стола и кръстоса крака. — Почвай.

— Веднага ли?

— Защо не?

— Стоманата трябва да преседи поне час-два. Покритията отнемат към две седмици. — Монца хвърли на тезгяха кесия сребърни монети и Скопал кимна смирено. — Ще наглася, каквото имам подръка, а другото ще е готово до утре вечер. — Запали толкова ярка лампа, че Тръпката трябваше да заслони здравото си око с ръка. — Ще се наложи да направя някои манипулации.

— К’во?

— Ще те реже — обясни Монца.

— То си е ясно. Нищо свястно в тоя живот не става без рязане.

Скопал разбута инструментите по масичката.

— Няколко шева и отстраняване на мъртвата плът…

— Да окастрим сухите клони, а? Съгласен съм. Да почнем на чисто.

— Да ви предложа лула?

— Да, по дяволите — обади се Монца.

— Давай я — каза Тръпката. — Писна ми от болка през последните седмици.

Майсторът се обърна и се зае с пълненето на лулата.

— Помня как ти отрязаха косата — каза Монца. — Беше нервен като агне преди първото стригане.

— Ха. Вярно.

— Виж се сега, нямаш търпение да ти сложат око.

— Един мъдър човек ми каза, че трябва да сме реалисти. Странно колко бързо се променяме, когато ни се наложи, нали?

Тя се намръщи.

— Не се променяй твърде много… Аз ще тръгвам.

— Защо? Не ти ли понася?

— Трябва да възобновя едно познанство.

— Стар приятел?

— Стар враг.

Тръпката се ухили.

— Още по-добре. Гледай да не те убият обаче, нали? — Отпусна се на стола и сам затегна каиша под брадичката си. — Все още имаме работа. — Затвори здравото си око. Светлината на лампата сияеше в розово пред клепача му.