Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (68)

Семена

Беше студена и ясна зимна сутрин и дъхът на Монца се виждаше във въздуха. Стоеше пред помещението, където бяха убили брат й. На терасата, откъдето я бяха хвърлили. Ръцете й бяха на парапета, от който я бяха претърколили. Над пропастта, в която се бе потрошила. Усещаше постоянната болка в костите на краката, ръката с ръкавицата и отстрани на черепа. Непрестанната нужда от хъск, която знаеше, че няма да се махне никога. Въобще не беше уютно да гледа стръмния склон и малките дръвчета, които бяха омекотили падането й. Точно затова го правеше всяка сутрин.

„Добрият водач не бива никога да се чувства уютно“, пишеше Столикус.

Слънцето се изкачваше и яркият свят бе изпълнен с цветове. Кръвта се бе оттеглила от небето и бе оставила жизненото синьо, с високи бели облаци. На изток гората отстъпваше място на обработваема земя, незасята угар, богата черна почва, златистокафяво стърнище. Нейните поля. Още по-нататък сивата река се вливаше в морето с широка делта, изпълнена с островчета. Монца едва различаваше малките кулички, сгради, мостове и стени. Великият Талинс, не по-голям от нокът. Нейният град.

Идеята все още й изглеждаше налудничаво.

— Ваше превъзходителство. — Камерхерът бе застанал на един от високите прагове и се кланяше толкова ниско, че почти ближеше пода. Същият човек, който служеше петнайсет години на Орсо, бе успял да се отърве невредим от разграбването на Фонтецармо и се прехвърли от господар към господарка с възхитителна лекота. Монца беше откраднала града на Орсо, двореца, даже някои от дрехите — след известно преправяне. Защо да не вземе и служителите му? Кой разбираше по-добре от работата им?

— Какво има?

— Вашите министри са тук. Лорд Рюбин, канцлер Груло, канцлер Скавиер, полковник Волфиер и… господарката Витари. — Прочисти гърлото си и я погледна колебливо. — Може ли да запитам дали господарката Витари вече има специфична титла?

— Тя се оправя с тези неща, за които няма специфична титла.

— Разбира се, ваше превъзходителство.

— Кажи им да влязат.

Тежките врати, които се отвориха, бяха украсени с медни фигури на извити змии. Не бяха чак произведение на изкуството като лъвовете на Орсо, но бяха много по-здрави. Монца се беше погрижила за това. Посетителите й влязоха веднага, стъпките им отекнаха в хладния мрамор на стаята за лични аудиенции на Орсо. Бяха минали два месеца, но Монца още не можеше да я приеме за своя.

Витари влезе първа. Носеше почти същите тъмни дрехи и самодоволна усмивка, както при запознанството им в Сипани. Следваше Волфиер — ходеше вдървено в натруфената си униформа. Скавиер и Груло се състезаваха да го следват. Старият Рюбин се мъчеше най-отзад, приведен от веригата на поста си, без да бърза да стигне до същността, както винаги.

— Още не си се отървала от това? — Витари намръщено кимна към портрета на Орсо на отсрещната стена.

— Че защо? Напомня ми за моите победи и поражения. Напомня ми откъде идвам. И че нямам намерение да се върна.

— Освен това е хубава картина — отбеляза Рюбин и се огледа тъжно. — Не останаха много.

— Ако не друго, Хилядата меча са старателни. — Стаята бе изгубила всичко, което не бе заковано или изрязано в камък. Широкото писалище на Орсо беше леко изкривено в ъгъла и имаше следи от брадва, защото някой бе търсил скрити чекмеджета. Голямата камина, на която имаше огромни мраморни бюстове на Ювенс и Канедиас, очевидно не можеше да се мръдне и сега в нея горяха няколко цепеници, които въобще не успяваха да затоплят широкото помещение. Голямата кръгла маса също си беше на мястото, със същата разпъната карта. Както в последния ден на Бена, макар сега в единия ъгъл да имаше няколко тъмни петна от кръвта на Орсо.

Монца тръгна към нея, като се мръщеше от болките в бедрото. Министрите се събраха в кръг, точно както по времето на Орсо. Казват, че историята се движи в кръг.

— Какви са новините?

— Добри — отвърна Витари, — ако харесваш лошите новини. Десет хиляди баолци прекосили реката и навлезли в Осприя. Мурис обяви независимост и отново е във война със Сипани, докато синовете на Соториус се избиват по улиците. — Пръстът й пробяга по картата. — Визерин е без водач, само сянка на предишната си слава. Има слухове за чума в Афоя и голям пожар в Никанте. Пуранти е в хаос. В Муселия има безредици.

Рюбин потърка нещастно брадата си.

— Тежко й на Стирия! Рогонт излезе прав. Кървавите години свършиха. Започват Огнените години. Светците в Уестпорт обявиха, че идва краят на света.

— Тези копелета обявяват край на света всеки път, като се изцвъка птица — изсумтя Монца. — Има ли място без безредици?

— Талинс — каза Витари. — Въпреки че дворецът Фонтецармо беше разграбен. И Борлета.

— Борлета? — Нямаше и година, откакто Монца бе обяснила на Орсо как е опустошила града. Да не говорим, че бе побила главата на владетеля му над портите.

— Младата племенница на херцог Кантейн е предотвратила заговор на благородниците за свалянето й. Явно е произнесла такава реч, че те хвърлили мечовете си, паднали на колене и се заклели във вечна вярност на място. Поне това е официалната версия.

— Карането на въоръжени хора да паднат на колене е страхотен трик, както и да го е постигнала. — Монца си спомни как Рогонт бе завоювал великата си победа. „Оръжията убиват хора, но само думите могат да ги трогнат, а добрите съседи са най-сигурното убежище в бурята“. — Имаме ли нещо като посланик?

— Смея да кажа, че ще намерим — отвърна след кратко колебание Рюбин.

— Намери и го прати в Борлета с достоен дар за убедителната херцогиня и… предложи нашата сестринска загриженост.

— Сестринска… загриженост? — Витари изглеждаше така, сякаш е намерила лайно в леглото си. — Не мислех, че това е в стила ти.

— Всичко, което върши работа, е в стила ми. Казват, че добрите съседи са най-сигурният подслон в бурята.

— Те и добрите мечове.

— Добрите мечове са задължителни.

Рюбин гледаше с дълбоко извинение.

— Ваше превъзходителство, репутацията ви не е… напълно точна.

— Никога не е била.

— Но ви обвиняват за смъртта на крал Рогонт, канцлер Соториус и останалите от Лигата на Деветте. Оцеляването ви беше…

— Безкрайно съмнително — подметна Витари.

— Разбира се, в Талинс само ви обичат повече. Но на останалите места… Ако Стирия не беше толкова разделена, несъмнено щеше да се обедини срещу вас.

— Трябва ни някой да поеме вината — каза Груло намръщено.

— Нека я поеме който трябва — каза Монца. — Поне този път. Кастор Морвийр е отровил короната по заповед на Орсо. Разгласете го. Колкото се може по-широко.

— Но, ваше превъзходителство… — Рюбин явно бе във възразително настроение. — Никой не го познава този Морвийр. За големите престъпления трябва да се винят големи личности.

Монца завъртя очи. Херцог Орсо й се надсмиваше от картината на битка, в която дори не бе участвал. Усети, че му се усмихва. Добрите лъжи бият простата истина всеки път.

— Тогава го раздуйте. Кастор Морвийр, смъртта без лице, най-известният майстор отровител. Най-великият и умел убиец в историята. Отровител поет. Човек, който се вмъкна в най-охраняваната сграда в Стирия, уби монарха и четирима от великите водачи и се измъкна незабелязано като нощен ветрец. Кой е в безопасност от самия Крал на отровите? Аз просто имах късмет да се спася.

— Ти си самата невинност. — Витари поклати глава. — Гадно ми е да трупаме слава върху това нищожество.

— Според мен си преживяла и по-тежки проблеми.

— Мъртвите не са добри изкупителни жертви.

— Е, стига де. Ще му вдъхнете малко живот. Плакати на всеки ъгъл, обявяващи вината му за това мерзко престъпление, и награда, да речем сто хиляди монети за главата му.

Волфиер изглеждаше все по-разтревожен.

— Но… той е мъртъв, нали?

— Погребахме го с останалите, докато запълвахме окопите. Но пък така няма да се наложи да плащаме наградата. По дяволите, направете я двеста хиляди. Хем ще изглеждаме по-богати.

— Да изглеждаш богат е почти толкова полезно, колкото да си — отбеляза Скавиер и се намръщи към Груло.

— При историята, която ще съчиня, името на Морвийр ще се произнася шепнешком дълго след като всички умрем. — Витари се ухили. — Майките ще плашат децата си с него.

— Сигурно се смее в гроба — каза Монца. — Разбрах, че си разкрила малък бунт.

— Няма да обиждам думата, като я прилагам за тези аматьори. Глупаците бяха разлепили плакати за срещите си! И без това знаехме — но плакати? На открито? Според мен заслужават смъртно наказание дори само заради глупостта си.

— А може и изгнание — предложи Рюбин. — Малко милост ви прави справедлива, добродетелна и могъща.

— А аз имам нужда по малко и от трите, а? — Монца помисли за момент. — Глобете ги здраво, публикувайте имената, прекарайте ги голи пред Сената и… ги освободете.

— Да ги освободим? — Рюбин повдигна гъстите си бели вежди.

— Да ги освободим? — Витари повдигна своите рижи.

— Това колко справедлива, добродетелна и могъща ще ме направи? Ако ги накажем тежко, ще дадем на приятелите им повод за отмъщение. Като ги пощадим, съпротивата изглежда абсурдна. Наблюдавайте ги. Каза, че са тъпи. Ако отново планират измяна, ще ги спипаме. Тогава вече може да ги обесим.

Рюбин прочисти гърлото си.

— Както нареди ваше превъзходителство. Ще отпечатам плакати, в които обявявате милост за тези хора. Змията на Талинс решава да не използва зъбите си.

— Засега. Как са пазарите?

По мекото лице на Скавиер плъзна твърда усмивка.

— Работят, работят ден и нощ. Търговците пристигат при нас — бягат от хаоса на Сипани, Осприя и Афоя и са доволни да плащат таксите, стига да доставят стоките си безпрепятствено.

— Хамбарите?

— Реколтата е достатъчна, за да изкараме зимата без безредици, надявам се. — Груло цъкна с език. — Но голяма част от земите към Муселия остават незасяти. При настъплението на Рогонт фермерите са избягали. След това Хилядата меча са опустошили всичко, почти до бреговете на Етрис. Фермерите винаги пострадват първи в тежки времена.

Урок, от който Монца нямаше нужда.

— Градът е пълен с просяци, нали?

— Просяци и бежанци. — Рюбин отново потърка брадата си. Щеше да му окапе от търкане, ако продължеше с тъжните истории. — Знак за лоши времена…

— Тогава раздайте земя на всеки, който иска да произвежда реколта и да плаща данъци. Земята без фермери е просто кал.

Груло се поклони.

— Ще се погрижа.

— Много си тих, Волфиер. — Старият ветеран гледаше картата и скърцаше със зъби.

— Шибаният Етрисани! — изригна той и удари дръжката на меча си с юмрук. — Съжалявам, извинявам се, ваше превъзходителство, но… Гадни копелета!

Монца се ухили.

— Пак ли неприятности по границите?

— Изгорили са три ферми. — Усмивката й се стопи. — Фермерите липсват. Патрулът, който тръгна да ги търси, е бил обстрелван от горите. Един човек е убит, а двама са ранени. Имало е преследване, но съгласно заповедите ви сме спрели на границата.

— Изпитват те — каза Витари. — Ядосани са, защото бяха първите съюзници на Орсо.

— Дадоха всичко за неговата кауза и се надяваха на златна жътва, като стане крал — добави Груло.

Волфиер прасна ядосано ръба на масата.

— Мислят си, че сме твърде слаби да ги спрем!

— Така ли е? — попита Монца.

— Имаме три хиляди пехота и хиляда кавалерия. Екипирани и обучени, все мъже, които са виждали битка.

— Готови за бой?

— Само дайте заповед и ще се докажат!

— Ами Етрисани?

— Надуват се — засмя се Витари. — Второстепенна сила, дори в най-добрите си времена, а те отминаха отдавна.

— Имаме предимство в количество и качество — изръмжа Волфиер.

— Освен това имаме и несъмнено справедлива кауза — каза Рюбин. — Кратко нападение през границата, за да им дадем урок…

— Имаме средства и за по-продължителна кампания — добави Скавиер. — Имам идея за финансови претенции, от които може да забогатеем значително.

— Народът ще ви подкрепи — прекъсна я Груло. — А обезщетенията определено ще покрият разходите!

Монца се намръщи към картата и по-специално към кървавите петна в ъгъла. Бена щеше да я посъветва да е предпазлива. Щеше да поиска време за планиране. Но Бена беше отдавна мъртъв, а Монца винаги предпочиташе да се движи бързо, да удря здраво и чак след това да се тревожи за планирането. — Полковник Волфиер, пригответе хората си. Смятам да обсадя Етрисани.

— Да го обсадите?! — възкликна Рюбин.

— Обграждаш града и го караш да се предаде — обясни Витари и се ухили.

— Знам дефиницията! — озъби се старецът. — Ваше превъзходителство, бъдете предпазлива. Талинс току-що претърпя болезнено…

— Имам дълбоко уважение към познанията ви за законите, Рюбин — каза Монца. — Но войната е моя специалност и повярвайте ми, като почнеш да воюваш, няма по-лошо от половинчати мерки.

— Но защо не потърсим съюзници?

— Никой не иска съюзник, който не може да защити своето. Трябва да демонстрираме решителност, иначе вълците ще оглозгат трупа ни. Трябва да съкрушим кучетата от Етрисани.

— Да ги накараме да си платят — изсъска Скавиер.

— Да ги смачкаме — изръмжа Груло.

Волфиер се усмихваше широко, като на парад.

— Армията ще е готова до седмица.

— Ще си излъскам бронята — каза Монца, макар че винаги я държеше лъсната. — Нещо друго? — Петимата замълчаха. — Благодаря ви тогава.

— Ваше превъзходителство. — Всеки се поклони по свой начин. Рюбин с намръщено колебание. Витари с лек присмех.

Монца ги изгледа как излизат. Искаше да остави меча и да кара нещата да растат. Както едно време, след смъртта на баща й. Преди да започнат Кървавите години. Но беше видяла достатъчно и знаеше, че никоя битка не е последна, каквото и да вярваха хората. Животът продължава. Всяка война носеше в себе си семената на следващата и тя планираше да е напълно подготвена за жътвата.

„Приготви си плуга, но дръж кама подръка, за всеки случай“ — пишеше Фаранс.

Намръщи се към картата и сложи лявата си ръка на корема. Започваше да се подува. Три месеца, откакто кръвта й бе спряла. Това означаваше, че детето е на Рогонт. А може би на Тръпката. Дете на мъртвец или на убиец. На крал или на просяк. Единственото важно бе, че е нейно.

Отиде бавно до бюрото и се отпусна на стола. Свали верижката от врата си и отключи ключалката. Извади короната на Орсо и я сложи пред себе си. Златото проблясваше на зимното слънце. Беше изтръгнала скъпоценните камъни, за да купи оръжия. Злато за стомана, за повече злато, както я бе учил Орсо. Но откри, че не може да се раздели с короната.

Рогонт беше умрял неженен и без наследници. Неговото дете, дори копеле, щеше да има добри претенции за титлата му. Велик херцог на Осприя. Крал на Стирия даже. Все пак Рогонт бе носил кралската корона, макар и съвсем за малко. Усети как се усмихва. Когато загубиш всичко, може да потърсиш отмъщение. Но щом го постигнеш, какво? Орсо беше прав. Животът продължава. Има нужда от нови мечти.

Тръсна глава, взе короната и я прибра в бюрото. Гледането й не беше по-добро от гледането на лулата за хъск и чуденето дали да я запали. Тъкмо завърташе ключа, когато вратата се отвори и камерхерът отново почти докосна пода с лице.

— Какво сега?

— Представител на Банкова къща „Валинт и Балк“, ваше превъзходителство.

Монца знаеше, че ще се появят, но това не ги правеше добре дошли.

— Да влезе.

Не изглеждаше впечатляващо като за човек от институция, която купуваше и продаваше нации. Беше по-млад, отколкото очакваше, с къдрава коса, приятни обноски и лека усмивка. Това я разтревожи още повече.

„Най-горчивите врагове идват с най-сладки усмивки“. Вертурио. Кой друг?

— Ваше превъзходителство. — Той се поклони почти толкова ниско, колкото камерхера, което не беше лесно.

— Господин…?

— Сулфур. Йору Сулфур, на вашите услуги. — Когато се приближи до писалището, тя забеляза, че има различни очи, синьо и зелено.

— От Банкова къща „Валинт и Балк“.

— Имам честта да представлявам гордата институция.

— Късметлия. — Тя огледа обширното помещение. — Опасявам се, че по време на щурма бяха нанесени доста щети. Нещата са… по-простички, отколкото при Орсо.

Усмивката му се разшири.

— На влизане видях, че и стените са пострадали. Но простичкото ме устройва перфектно, ваше превъзходителство. Тук съм, за да говорим по работа. Всъщност да ви предложа пълната банкова подкрепа на моите работодатели.

— Разбирам, че сте идвали често при моя предшественик, Великия херцог Орсо, да му предлагате подкрепа.

— Точно така.

— И сега, когато го убих и му отнех поста, идвате при мен.

Сулфур не мигна.

— Точно така.

— Подкрепата ви се нагажда лесно в новите ситуации.

— Ние сме банка. Всяка промяна трябва да е възможност.

— И какво предлагате?

— Пари — каза той лъчезарно. — Пари за финансиране на армии. За публични услуги. Пари, за да се възвърне славата на Талинс и на Стирия. Може би и пари, за да стане дворецът ви не чак толкова простичък.

Монца не беше взела златното съкровище от родната си ферма. Предпочиташе да стои там. За всеки случай.

— А ако предпочитам така?

— Уверен съм, че може да ви предложим и политическа помощ. Знаете, че добрите съседи са най-сигурното убежище в бурята. — Не й хареса подборът му на думи толкова скоро след като ги бе употребила тя, но той продължи спокойно: — „Валинт и Балк“ има дълбоки корени в Съюза. Крайно дълбоки. Не се съмнявам, че може да уредим съглашение между вас и краля.

— Съглашение? — Не сподели, че почти бе изконсумирала друг тип съглашение с краля на Съюза в лъскавата стая в „Кардоти“. — Въпреки че е женен за дъщерята на Орсо? Въпреки че синовете му могат да имат претенции за херцогството ми? Мнозина биха казали, по-големи от моите.

— Винаги се опитваме да работим с каквото разполагаме, преди да се мъчим да го променяме. При точен лидер и точна подкрепа Стирия е готова за покоряване. Къща „Валинт и Балк“ иска да работи с победителите.

— Въпреки че проникнах в клона в Уестпорт и отрових вашия човек Мотис?

— Успехът ви в това начинание само демонстрира невероятните ви качества. — Сулфур сви рамене. — Хората се заменят лесно. Светът е пълен с тях.

Тя потропа замислено по бюрото си с пръсти.

— Странно, че идвате тук с такава оферта.

— Защо?

— Вчера имах подобна визита от представител на пророка на Гуркул. Предложи ми… неговата подкрепа.

Той направи пауза за миг.

— Кого изпратиха?

— Една жена. Казва се Ишри.

Очите на Сулфур се присвиха съвсем леко.

— Не може да й вярвате.

— А на теб мога, защото се усмихваш така сладко? И брат ми беше така, а лъжеше с всеки дъх.

Сулфур се усмихна по-широко.

— Истината тогава. Може би знаете, че пророкът и работодателите ми стоят от двете страни на велик конфликт.

— Чувала съм.

— Повярвайте ми тогава, като кажа, че не искате да сте на грешната страна.

— Не съм сигурна, че искам да съм на която и да е страна. — Тя се отпусна в стола. Опитваше се да говори небрежно, въпреки че се чувстваше като измамничка. — Не се бойте. Казах на Ишри, че цената за подкрепата им е твърде висока. Кажете, господин Сулфур, каква цена ще иска „Валинт и Балк“ за помощта си?

— Съвсем справедлива. Лихва по заемите. Преференции за работата на нашите партньори и сътрудници. Да не се занимавате с гуркулите и съюзниците им. Когато работодателите ми поискат, да помагате на силите на Съюза…

— Само когато работодателите ви поискат?

— Може би един или два пъти в живота ви.

— А може и повече, ако прецените. Искате да ви продам Талинс и да ви благодаря за привилегията. Искате да коленича пред вратата на трезора и да моля за услуги.

— Драматизирате…

— Аз не коленича, господин Сулфур.

Беше негов ред да се сепне от подбора й на думи. Но само за момент.

— Може ли да бъда съвсем откровен, ваше превъзходителство?

— Опитайте.

— Вие сте нова във властта. Всеки коленичи пред някого. Ако сте твърде горда, за да приемете приятелската ни ръка, други ще го направят.

Монца изсумтя, въпреки че под присмеха сърцето й блъскаше лудо.

— Късмет на тях и на вас. Дано приятелската ви ръка донесе по-щастливи резултати, отколкото на Орсо. Мисля, че Ишри щеше да започне от Пуранти. Може би вие трябва да отидете в Осприя, или в Сипани, или в Афоя. Сигурна съм, че все ще намерите някой в Стирия, който да приеме парите ви. Ние сме известни с курвите.

Усмивката на Сулфур се разшири още повече.

— Талинс има голям дълг към работодателите ми.

— Орсо им дължи пари, търсете си ги от него. Мисля, че го изхвърлих с кухненските отпадъци, но ако се разровите, ще го откриете. Ще ви услужа с лопата на драго сърце.

Той продължи да се усмихва, но не пропусна заплахата й.

— Ще е жалко, ако не ни оставите избор, освен да позволим на кралица Терез да потърси отмъщение за смъртта на баща си.

— Ех, отмъщение, отмъщение. — Монца се усмихна на свой ред. — Не се плаша от сенки, господин Сулфур. Сигурна съм, че Терез настоява за война, но Съюзът има затруднения. Имат врагове в Севера и Юга, както и в собствените си граници. Ако жената на вашия Върховен крал иска трона ми, да дойде и да се бие за него. Но подозирам, че негово августейшо величество има други тревоги.

— Май не разбирате опасностите в тъмните ъгли на света. — В усмивката на Сулфур вече нямаше веселие. — Ето, дори докато си говорим, стоите тук… сама. — Беше се превърнала в гладен присмех, пълен с остри бели зъби. — Толкова, толкова крехка.

Тя примигна, сякаш учудено.

— Сама ли?

— Грешиш. — Шенкт беше пристъпил безшумно, докато разговаряха, и стоеше незабелязано в сянката на Сулфур.

Представителят на „Валинт и Балк“ се обърна, направи крачка назад и замръзна, сякаш смъртта дишаше в ухото му.

— Ти? — прошепна той.

— Да.

— Мислех…

— Не.

— Значи… това е твое дело?

— Имах пръст в цялата работа. — Шенкт сви рамене. — Но хаосът е естествено състояние, защото всеки дърпа в своята посока. Тези, които искат светът да крачи само в една посока, сами си създават затруднения.

Мъжът с различните очи погледна Монца, после пак Шенкт.

— Нашият господар…

— Твоят господар — прекъсна го Шенкт. — Аз вече нямам, не помниш ли? Казах му, че приключих. Винаги предупреждавам, когато мога, така че ме чуй. Изчезвай. Ако се върнеш, няма да ме завариш в добро настроение. Върни се и му кажи, че ти служиш. Аз служех едно време. Вече не коленичим.

Сулфур кимна, след което отново се усмихна самодоволно, както на влизане.

— Умрете прави тогава. — Обърна се към Монца и се поклони. — Пак ще се чуем. — След това излезе небрежно.

Шенкт повдигна вежди и каза само:

— Добре го прие.

На Монца не й беше до смях.

— Има много неща, които не ми казваш.

— Да.

— Кой си ти всъщност?

— Бил съм много неща. Чирак. Посланик. Решавах тежки проблеми и създавах такива. Днес явно съм човек, който урежда чуждите сметки.

— Загадъчни лайна. Ако искам гатанки, ще ида на гледачка.

— Ти си Велика херцогиня. Можеш да си извикаш някоя тук.

Тя кимна към вратите.

— Познаваш го.

— Да.

— Имали сте един господар?

— Едно време. Много отдавна.

— Работил си за банката?

Той се усмихна, но усмивката не стигна до очите му.

— В известен смисъл. Те не се занимават само с броене на пари.

— Почвам да усещам. А сега?

— Сега не коленича.

— Защо ми помогна?

— Защото те създадоха Орсо, а аз руша всичко, което създадат.

— Отмъщение — промърмори тя.

— Не е най-добрият мотив, но понякога от злите помисли излиза и по нещо добро.

— Както и обратното.

— Разбира се. Ти постигна всички победи за херцога на Талинс и затова те наблюдавах. Мислех да го отслабя, като те убия. Но Орсо се опита сам. Затова те излекувах. Мислех да те убедя да заемеш мястото му. Но подцених решителността ти и ти се измъкна. Оказа се, че и ти си намислила да убиеш Орсо…

Монца помръдна неловко в стола на бившия си работодател.

— И заех мястото му.

— Защо да преграждаш река, която вече тече в твоя посока? Да речем, че си помогнахме взаимно. — Той отново се усмихна като череп. — Всички имаме сметки за уреждане.

— Докато си уреждаше своите, ми създаде много могъщи врагове.

— Докато ти уреждаше своите, потопи Стирия в хаос.

Това беше вярно.

— Не го целях.

— Щом отвориш кутията, намеренията ти нямат значение. А кутията зее като гроб в момента. Чудя се какво ли ще изпълзи оттам? Дали ще се надигнат праведни лидери, които да поведат Стирия по светлия път и да я направят маяк за целия свят? Или ще имаме сенки на старите тирани и ще се въртим в кръг по кървавите стъпки на миналото? — Светлите му очи не се откъсваха от нейните. — Ти от кои ще си?

— Предполагам, че ще видим.

— Ще видим. — Той се обърна и излезе абсолютно безшумно.

Монца остана сама.