Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (58)

Подвижни пясъци

Морвийр се вмъкна в огромната зала за аудиенции на херцог Орсо, като се стараеше максимално да не привлича внимание. За толкова необятно и впечатляващо помещение имаше твърде малко хора. Може би вследствие на затрудненията, в които се бе озовал владетелят. Катастрофалната загуба на най-важната битка в историята на Стирия несъмнено отблъскваше посетителите. Но пък Морвийр винаги го теглеше към работодатели в затруднено положение. Те плащаха най-добре. Великият херцог на Талинс все още изглеждаше величествено. Седеше на украсен стол на висок подиум, облечен в обшито със злато кадифе, и се мръщеше с царствен гняв над шлемовете на половин дузина не по-малко намръщени стражи. От двете му страни стояха двама абсолютно противоположни мъже. Отляво пълен възрастен мъж с червено лице — златните копчета на яката му бяха закопчани така, сякаш държеше да се удуши. Беше опитал напразно да прикрие плешивината си с няколко дълги кичура сива коса, отгледани специално за целта. Камерхерът на Орсо. Отдясно стоеше млад мъж с къдрава коса и дрехи за пътуване, подпрян на дълга тояга. Морвийр имаше дразнещото усещане, че го е виждал, но не можеше да се сети къде, а отношенията му с херцога бяха леко тревожна мистерия, засега.

Единственият друг посетител беше с гръб към Морвийр, добре облечен, свел глава в поклон и с шапка в ръка. Блясъкът от пот по плешивото му теме се виждаше още от вратата.

— Каква помощ от зет ми, върховния крал на Съюза? — настояваше Орсо със сърдит тон.

Гласът на посланика, какъвто очевидно бе мъжът, звучеше като скимтене на сритано псе, което очаква още бой.

— Вашият зет изпраща искрените си съжаления…

— Така ли? Но не и войници! Какво да направя? Да обстрелвам враговете си със съжалението му ли?

— Армиите му са изцяло заети с неуспешната ни война на север, а бунтът в град Ростод създава допълнителни трудности. Благородниците заговорничат. Селяните се вълнуват. Търговците…

— Търговците искат пари. Разбирам. Ако извиненията бяха войници, щеше да ми е пратил цял легион.

— Той е потънал в неприятности…

— Той ли е потънал? Той? Неговите синове ли убиха? Неговите ли войници изклаха? Неговите ли надежди рухнаха?

Посланикът закърши ръце.

— Ваше превъзходителство, той е затрупан с проблеми. Съжаленията му са безкрайни…

— Но помощта му няма начало! Върховният крал на Съюза! Хубави приказки и усмивки, когато времето е хубаво, но щом се заоблачи, не търси подслон в Адуа, а? Когато трябваше да помогна, го направих, нали? Когато гуркулските орди тропаха на портите му! А сега, когато имам нужда от помощ — „прости ми, татко, затрупан съм с проблеми“. Махни се от очите ми, преди съжаленията на господаря ти да ти костват езика! Разкарай се от очите ми и кажи на Сакатия, че прозирам неговата намеса! Ще му досъдера кожата аз!

Яростните писъци на Великия херцог отекваха над стъпките на посланика, който отстъпваше максимално бързо, кланяше се и се потеше още повече.

— Кажи му, че ще си отмъстя!

Посланикът се провря покрай Морвийр и двойните врати се затвориха зад него.

— Кой се спотайва там, в дъното? — Гласът на Орсо не беше много по-приятен, въпреки че вече бе по-спокоен. Точно обратното.

Морвийр преглътна и тръгна по кървавочервения килим. Орсо го гледаше с разтреперващ поглед. Напомняше му за неприятната среща с директора на сиропиталището по повод мъртвите птици. Ушите му пламтяха от срам и ужас при спомена за този разговор, повече от задника при последвалото наказание. Той се поклони в най-угодническата си стойка, но за нещастие развали ефекта, като залитна от нервност.

— Някой си Кастор Морвийр, ваше превъзходителство — обади се камерхерът.

Орсо се намръщи.

— И какъв е този Кастор Морвийр?

— Отровител, ваше превъзходителство.

— Майстор отровител — поправи го Морвийр. Може и да беше подмазвач, когато трябваше, но държеше на точната си титла. Нима не я беше заслужил с пот, опасности, дълбоки физически и емоционални рани, дълго обучение, никаква милост и множество болезнени разочарования?

— Майстор значи? — подсмихна се Орсо. — И кои известни личности си отровил, за да заслужиш тази титла?

Морвийр си позволи най-скромната усмивка.

— Великата херцогиня Сефелин от Осприя, ваше превъзходителство. Граф Бинарди от Етрея и двамата му синове, макар че лодката им беше потопена и така и не ги откриха. Гхасан Маз, сатрап на Кадир, и при допълнителните проблеми неговия приемник Сувон-ийн-Саул. И стария лорд Ишер от Мидърланд, беше мое дело. Принц Амрит, който щеше да е наследник за трона на Мурис…

— Разбрах, че умрял от естествена смърт.

— Каква по-естествена смърт за могъщ човек от доза леопардово цвете, вкарана в ухото, докато спи, с тънък конец? Също и адмирал Брант, командир на флотата на Мурис, както и жена му. Уви, и стюарда му, който се случи наблизо. Жалко за младия му живот. Няма да губя ценното време на ваше превъзходителство, но списъкът продължава с все известни и мъртви хора. С ваше позволение ще добавя само последното име.

Орсо кимна едва забележимо. Беше спрял да се усмихва. Морвийр беше доволен от този факт.

— Някой си Мотис, началник на уестпортския клон на Банкова къща „Валинт и Балк“.

Лицето на херцога застина като каменен блок.

— Кой ти беше работодател?

— Въпрос на професионализъм е да не споменавам имената им, но вярвам, че случаят е изключение. Бях нает от самата Монцаро Муркато, Касапина на Каприл. — Вече се бе въодушевил и не се стърпя за лек коментар. — Вярвам, че се познавате.

— Какво… — прошепна Орсо. Стражите му се размърдаха моментално, сякаш се командваха директно от настроенията на господаря си.

Морвийр осъзна, че може би е попрекалил. Мехурът му се сви и трябваше да стисне колене.

— Ти ли проникна в централата на „Валинт и Балк“ в Уестпорт?

— Аз — изхриптя Морвийр.

Орсо погледна настрани към къдравия мъж.

— Поздравления за постижението. Въпреки че създаде значителни затруднения на мен и помощниците ми. Обясни сега, защо да не те убием?

Морвийр опита да подмине въпроса с жизнерадостен смях, но той скоро изчезна в хладния простор на залата.

— Аз… ъ… не знаех, разбира се, че ще навредя на вас. Въобще. Уви, това беше достойна за съжаление грешка или по-скоро преднамерена непочтеност, даже лъжа, от страна на проклетата ми асистентка. Не трябваше да се доверявам на тази алчна кучка… — Осъзна, че няма полза да обвинява мъртвите. Могъщите мъже имат нужда от живи обвиняеми, които да измъчват, бесят, обезглавяват и така нататък. Труповете не предоставяха компенсация. Реши да промени ловко тактиката. — Аз бях инструмент, ваше превъзходителство. Просто оръжие. Оръжие, което сега полагам в ръката ви, за да го използвате, както ви е угодно. — Поклони се отново, този път още по-ниско. Бедрата го боляха от изкачването по проклетата планина до Фонтецармо. За момент поддадоха и той се разтрепери, уплашен да не падне по очи.

— Търсиш си нов работодател?

— Муркато прояви към мен също такова коварство, както и към ваше благородно сиятелство. Тази жена наистина е змия. Гърчеща се, отровна и… люспеста. — Краят не се получи. — Имах късмет да се изтръгна от отровните й нокти жив и сега търся изкупление. Готов съм да го търся най-искрено и няма да се спра!

— Всички търсим изкупление — промърмори къдравият. — Новините за оцеляването на Муркато се разпространяват като горски пожар. Плакати с нейното лице на всеки ъгъл. — Вярно, Морвийр ги беше видял, докато вървеше през града. — Казват, че сте я пронизали в сърцето, но е оживяла, ваше превъзходителство.

— Ако я бях пронизал, определено нямаше да целя сърцето — изсумтя херцогът. — То несъмнено е най-неуязвимият й орган.

— Казват, че сте я изгорили, удавили, нарязали на парчета и хвърлили от балкона, но я зашили и се оправила. Че убила двеста души при бродовете на Сулва. Че нападнала сама строя ви и разпиляла войниците като листа на вятъра.

— Запазената марка на Рогонт — изсъска херцогът през зъби. — Това копеле е родено за писач на евтини приказки, а не за владетел. Скоро ще чуем, че на Муркато са й пораснали крила и е родила второто пришествие на Еюз!

— Няма да се изненадам. Плакатите я обявяват за инструмент на Орисиите, изпратен да отърве Стирия от тиранията ви.

— Значи съм тиран? — Херцогът се подсмихна тъжно. — Колко бързо се мени вятърът в модерната епоха!

— Казват, че не може да бъде убита.

— Така ли? — Кървясалите очи на Орсо се обърнаха към Морвийр. — Ти какво ще кажеш, отровителю?

— Ваше превъзходителство. — Морвийр се наведе в най-ниския възможен поклон. — Изградил съм успешна кариера върху факта, че всяко живо нещо може да бъде лишено от живот. По-скоро, винаги съм се учудвал колко лесно е едно убийство, а не колко невъзможно.

— Искаш ли да го докажеш?

— Ваше превъзходителство, само смирено моля единствено за възможност. — Морвийр се поклони вече невъзможно ниско.

— Давам ти я. Убий Монцаро Муркато. Убий Никомо Коска. Убий графиня Котарда от Афоя. Убий херцог Лироцио от Пуранти. Убий първия гражданин на Никанте Патин. Убий канцлер Соториус от Сипани. Убий Великия херцог Рогонт, преди да стане крал. Може и да не получа Стирия, но поне ще получа отмъщение. За това можеш да си сигурен.

В началото Морвийр се усмихваше топло. Към края вече поддържаше озъбването си с огромно усилие. Смелата му маневра беше довела до неочаквани резултати. Това му напомни как бе опитал да отмъсти на четирима свои мъчители в сиропиталището, като сложи ланкамова сол във водата, което, разбира се, доведе до печалната кончина на целия персонал и повечето деца.

— Ваше превъзходителство — изхриптя той. — Това са много убийства.

— И много имена за малкия ти списък, нали? Но наградата също ще е много голяма. Можеш да разчиташ на това. Нали, господин Сулфур?

— Така е. — Сулфур вдигна очи от ноктите си към Морвийр. Разноцветни очи, едно синьо и едно зелено. — Аз съм представител на Банкова къща „Валинт и Балк“.

— Аха. — Морвийр си спомни кой е този човек с искрено безпокойство. Беше го видял да говори в банката с Мотис. — Аха. Наистина нямах ни най-малка представа… — Искаше му се да не беше убивал Дей. Така можеше шумно да я обвини и да има какво да хвърли в подземията на херцога. За щастие господин Сулфур явно не търсеше изкупителни жертви. Засега.

— Както казахте, вие сте само оръжие. Ако режете така остро и за нас, няма от какво да се притеснявате. Освен това Мотис беше ужасно скучен. Какво ще кажете за един милион, в случай на успех?

— Един… милион? — заекна Морвийр.

— Всяко живо нещо може да бъде лишено от живот. — Орсо се наведе и впери очи в лицето на Морвийр. — Почвай работа!

 

 

Стигна по тъмно. В мръсните прозорци светеха лампи, а звездите бяха разпилени по нежното небе като диаманти на бижутерска витрина.

Шенкт не обичаше Афоя. Беше учил тук като млад, преди да коленичи пред господаря си и преди да се закълне, че повече няма да коленичи. Беше се влюбил в жена. Твърде богата, твърде стара и твърде красива за него — и беше направен на глупак. Улиците бяха пълни не само със стари колони и сухи палми, а и със следи от младежки срам, ревност и крещяща несправедливост. Странно как колкото и да загрубее кожата ти, раните от младостта остават.

Шенкт не харесваше Афоя, но следата водеше насам. Трябваше нещо повече от грозни спомени, за да зареже една работа наполовина.

— Това ли е къщата? — Беше забутана в задните улички на най-стария квартал, далеч от оживените улици, където имената на управниците бяха изписани на стените заедно с най-добрите им качества и други, доста по-обидни думи и картинки. Малка къща със схлупен покрив, натикана между някакъв склад и килната барака.

— Това е. — Гласът на просяка беше мек и миризлив, като гнил плод.

— Добре. — Шенкт натика пет монети в мръсната му ръка. — Това е за теб. — Затвори юмрука на мъжа около парите и го задържа за момент. — Никога не се връщай тук. — Стисна по-силно. — Никога.

Плъзна се по павираната улица към стената на къщата. Сърцето му биеше необичайно бързо, дланите му бяха лепкави от пот. Мина тихо през обраслата градинка и се приближи към осветения прозорец. Надникна вътре колебливо и почти със страх. Три деца седяха на стар червен килим до малкия огън. Две момичета и момче с еднакви рижи коси. Играеха си с шарено дървено конче на колела. Катереха се на него, бутаха се, падаха и пищяха от удоволствие. Той продължи да клечи и да ги гледа запленено.

Невинни. Неоформени. Пълни с възможности. Преди да почнат да правят избори или да изгубят възможностите за избор. Преди вратите да се затворят и да ги отпратят по единствения път. Преди да коленичат. Сега, за този кратък момент, можеха да са всякакви.

— Брей. Виж ти кой дошъл.

Клечеше на покрива на ниската барака. Главата й беше наклонена настрани, светлината от прозорците от другата страна на улицата осветяваше част от лицето й. Рошава червена коса, червена вежда, присвито око, лунички, ъгълче на намръщена уста. От единия й юмрук висеше верига, заостреният метален кръст се поклащаше в края й.

Шенкт въздъхна.

— Спипа ме.

Тя се плъзна по стената и скочи ловко на земята; веригата подрънкваше. Изправи се, висока и стройна, направи крачка към него и вдигна ръка.

Той си пое дъх, бавно, бавно.

Виждаше всеки детайл по лицето й, бръчките, луничките, светлите косъмчета на горната устна, русолявите мигли…

Чуваше как сърцето й бие тежко, като таран по порта.

Дум… дум… дум…

Тя го прегърна през врата и го целуна. Той притисна слабото й тяло към себе си. Тя зарови пръсти в косата му, а веригата обърса раменете му. Висящото желязо го почукваше леко отзад по бедрото. Дълга, нежна целувка, която го накара да се разтрепери от устните до пръстите на краката.

Тя се отдръпна.

— Не сме се виждали отдавна, Кас.

— Знам.

— Твърде отдавна.

— Знам.

Тя кимна към прозореца.

— Липсваш им.

— Може ли…

— Знаеш, че може.

Поведе го през вратата и по коридора. Окачи веригата на стената — кръстовидният нож продължи да се полюшва. Най-голямото момиче изскочи от стаята и щом го зърна, спря.

— Аз съм. — Той тръгна бавно към нея. Гласът му беше прегракнал. — Аз съм. — Другите две деца също се появиха и надникнаха зад сестра си. Шенкт не се боеше от никого, но пред тези деца беше страхливец. — Нося ви нещо. — Посегна към джоба си с треперещи пръсти.

— Кас. — Протегна издяланото куче и момченцето с неговото име го грабна с усмивка. — Канди. — Сложи птичката в ръцете на най-малкото момиченце и то я зяпна глупаво. — И за теб, Тий. — Подаде котката на най-голямото момиче.

То я взе.

— Никой не ме нарича вече така.

— Съжалявам, толкова време мина. — Докосна косата на момичето, но то потръпна и Шенкт дръпна притеснено ръка. Усети тежестта на касапския нож под якето си, изправи се рязко и направи крачка назад. Децата го гледаха, стиснали издяланите животни.

— Лягайте си — каза Шило. — Той ще остане и утре. — Погледна го и сбърчи луничавия си нос. — Нали, Кас?

— Да.

Тя укроти мрънкането и посочи стълбите.

— Лягайте си. — Те отстъпиха бавно, стъпка по стъпка. Момчето се прозяваше, а малкото момиче клатеше глава. Голямото се оплакваше, че не е уморено. — После ще дойда да ви попея. Ако сте тихи, може и баща ви да дойде, да изтананика ниските части. — Малкото момиче му се усмихна от дупката на перилата на върха на стълбището, докато Шило го избутваше в дневната и затваряше вратата.

— Колко са пораснали — промърмори той.

— Това им е работата. Защо си тук?

— Не може ли просто…

— Знаеш, че можеш, но не го правиш. Защо си… — Видя рубина на пръста му и се намръщи. — Това е пръстенът на Муркато.

— Загуби го в Пуранти. Почти я настигнах там.

— Настигна я? Защо?

Той направи пауза.

— Тя се въвлече… в моето отмъщение.

— Ти и твоето отмъщение. Не мислиш ли, че ще си по-щастлив, ако го забравиш?

— Скалата може да е по-щастлива, ако е птица и лети свободно над земята. Скалата не е птица. Ти работеше ли за Муркато?

— Да. И какво?

— Къде е тя?

— Затова ли си дошъл?

— Да. — Той погледна към тавана. — И заради тях. — След това обратно към очите й. — И за теб.

Витари се усмихна, около очите й се събраха бръчици. Той се изненада колко обича да вижда тези бръчици.

— Кас, Кас. За толкова умно копеле си наистина тъпо копеле. Винаги търсиш грешните неща на грешните места. Муркато е в Осприя при Рогонт. Даже се сражава в битката. Всеки с уши щеше да чуе.

— Не чух.

— Защото не слушаш. Сега е дружка със Закъсняващия херцог. Предполагам, че ще я сложи на мястото на Орсо, за да контролира народа на Талинс, когато посегне към короната.

— Значи ще тръгне с него към Талинс?

— Точно така.

— И аз ще ги последвам. Обратно в Талинс. — Шенкт се намръщи. — Можех просто да си седя там и да я чакам.

— Така става, като непрекъснато преследваш нещо. По-добре да го изчакаш само да дойде при теб.

— Бях сигурен, че ще си намериш друг мъж досега.

— Намерих двама. Не ставаха. — Тя протегна ръка. — Готов ли си да тананикаш?

— Винаги. — Хвана ръката й и тя го поведе през стаята, през вратата и към стълбите.