Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (55)

Съдбата на Стирия

— Там, горе. — Показалецът на Монца — и кутрето й, разбира се — посочи към билото. Идваха още войници, на около миля-две южно от мястото, откъдето се бяха появили талинсците. Много повече войници. Явно Орсо беше запазил няколко изненади. Може би подкрепления от Съюза. Монца осмука зъбите си и се изплю. От бледи надежди към никакви. Малка стъпка, но никой не се радва да я направи. Знамената горе уловиха вятъра за момент и се развяха и тя се намръщи. Свали далекогледа, разтърка око и погледна отново. Не можеше да сбърка Раковината на Сипани.

— Сипанци? — Допреди миг най-неутралните хора на света. — Защо, по дяволите, се бият за Орсо?

— Откъде накъде за Орсо? — Рогонт се усмихваше като крадец, гепил най-тлъстата кесия в кариерата си. Разпери ръце. — Наслаждавай се, Муркато! Това е чудото, което поиска!

Тя примигна.

— На наша страна ли са?

— Определено. И точно в тила на Фоскар! А най-ироничното е, че всичко е благодарение на теб.

— На мен?

— Изцяло на теб! Помниш ли конференцията в Сипани, организирана от онзи надут пуяк, така наречения крал на Съюза?

Голямата процесия по претъпканите улици. Тълпата, приветстваща Рогонт и Салиер и освиркваща Арио и Фоскар.

— Нямах намерение да сключвам мир. Не повече от Арио и Фоскар. Единствената ми цел беше да привлека дъртия канцлер Соториус на моя страна. Опитах да го убедя, че след като победи Лигата на Осемте, херцог Орсо няма да спре алчността си пред границите на Сипани само защото е неутрален. Че след като младата ми глава падне, неговата побеляла ще е следващата.

Съвсем вероятно. Неутралитет даваше толкова защита срещу Орсо, колкото и срещу шарката. Амбициите му нямаха спиране. Една от причините, поради която беше толкова добър работодател, преди да опита да я убие.

— Но старецът стискаше скъпоценния си неутралитет, както капитан на потъващ кораб руля, и не можах да го убедя. Трябва да призная със срам, че се отчаях напълно и мислех сериозно да избягам от Стирия, за да изчакам по-добри времена. — Рогонт затвори очи и обърна лице към слънцето. — И тогава, о, щастлив ден, о, каква щастлива случайност… — Отвори очи и погледна право към нея. — Ти уби принц Арио.

Черна кръв, шуртяща от бледото гърло. Тялото, падащо през прозореца. Огън и пушек в горящата сграда. Рогонт се усмихваше самодоволно, като фокусник, обясняващ номера си.

— Соториус беше домакин. Арио бе под негова защита. Старецът знаеше, че Орсо никога няма да му прости смъртта на сина си. Знаеше, че Сипани е обречен. Освен ако Орсо не бъде спрян. Същата вечер сключихме договор, докато Къщата за удоволствия „Кардоти“ догаряше. Канцлер Соториус тайно включи Сипани в Лигата на Деветте.

— Девет — промърмори Монца, докато гледаше как сипанците слизат по полегатия склон към бродовете и почти незащитения тил на Фоскар.

— Дългото ми отстъпление от Пуранти, което ти смяташе за грешка, беше за да му дам време да се подготви. Отдръпнах се нарочно в този малък капан, за да играя примамка в по-голям.

— По-умен си, отколкото изглеждаш.

— Не е трудно. Леля ми винаги казваше, че изглеждам като идиот.

Монца се намръщи към неподвижните фигури на хълма Мензес.

— Ами Коска?

— Някои хора не се променят. Прие голяма сума от гуркулските ми приятели, за да не участва в битката.

Монца внезапно осъзна, че явно не разбира света толкова добре, колкото си мислеше.

— Аз му предложих пари. Той не прие.

— Сериозно? А уж преговорите са ти силата. Не е приел пари от теб. Но явно Ишри е по-убедителна. Войната е острият край на политиката. Остриетата убиват хора, но само думите могат да ги раздвижат. Добрите съседи са подслон в бурята. Цитат от Ювенс. „Принципите на Изкуството“. Може да е празнодумство, но частта за упражняването на власт е доста интригуваща. Трябва да четеш повече, генерал Муркато. Познанията ти са твърде… откъслечни.

— Започнах късно — изръмжа тя.

— Библиотеката ми е на твое разположение, след като изколя врага и покоря Стирия. — Той се усмихна към брода, където армията на Фоскар беше в сериозна опасност да бъде обкръжена. — Разбира се, ако войниците на херцог Орсо имаха по-опитен командир от младия принц Фоскар, нещата можеше да се развият другояче. Съмнявам се, че човек със способностите на генерал Ганмарк щеше да се набута така в капана. Или дори някой с дългия опит на Верния Карпи. — Той се наведе към нея и се усмихна самодоволно. — Но пък напоследък Орсо имаше доста злощастни загуби в командния състав.

— Радвам се, че съм помогнала.

— О, нямаше да успея без теб. Сега само трябва да удържим долния брод, докато съюзниците ни от Сипани стигнат реката, да премажем войската на Фоскар и да удавим амбициите на херцог Орсо в плитчините.

— Само това ли? — Монца се намръщи към водата. Силите на Афоя, облечени в червено-кафяво, на далечното дясно крило, бяха леко изтикани от брега. Не повече от двайсет крачки през калта, но достатъчно, за да дадат предмостие на талинсците. Освен това някои от баолците бяха преплували по-дълбоката вода нагоре по течението и идваха откъм фланга.

— Да, и както изглежда, сме на път да… О! — Рогонт също ги видя. — Ох! — От сражението започваха да се откъсват мъже и да се насочват към града.

— Изглежда, храбрите ти съюзници от Афоя се умориха от гостоприемството ти.

Настъпилата в щаба на Рогонт след появата на съюзниците от Сипани радост се топеше, защото все повече точици от войската на Афоя се разпръскваха във всички посоки. Над тях стрелците развалиха строя и взеха да поглеждат нервно към града. Със сигурност не искаха да се запознаят отблизо с мъжете, върху които сипеха стрели през последния час.

— Ако баолците пробият, ще ударят хората ти във фланг, ще пометат строя и ще си разгромен.

Рогонт задъвка устната си.

— Сипанците са само на половин час.

— Значи ще дойдат тъкмо навреме, за да преброят труповете ни. А после и своите.

Той погледна нервно към града.

— Може би да се оттеглим зад стените…

— Няма време… Дори за толкова умел в отстъпването херцог.

Той пребледня.

— Какво да правим?

Сякаш внезапно тя започна да разбира света перфектно. Извади меча си — кавалерийски меч, който бе взела от оръжейната на Рогонт. Съвсем обикновен, тежък и смъртоносно наточен. Очите на херцога пробягаха по него.

— Аха. Това значи.

— Да. Това.

— Явно идва време, когато човек трябва да захвърли благоразумието. — Рогонт стисна зъби. — Кавалерия! След мен… — Гласът му заглъхна хрипливо.

„Силният глас на генерала струва колкото цял полк“, пишеше Фаранс.

Монца се изправи на стремената и изкрещя с цяло гърло:

— Кавалерията! Пригответе се за атака!

Щабът на херцога се размърда, благородниците заразмахваха мечове. Ездачите започнаха да оформят дълги редици, псуваха и викаха, оправяха каишките на шлемовете и смъкваха забралата. Конете пръхтяха и риеха земята с копита.

Баолците пробиваха сериозно. Промъкваха се през дупките в десния фланг на Рогонт като вълна през стена от пясък. Монца чуваше острите им бойни викове, докато пъплеха по склона, виждаше окъсаните им знамена и проблясващия метал. Стрелците започнаха да захвърлят лъковете и затичаха към града, смесвайки се с мъжете на Афоя и някои разколебани осприанци. Винаги се изумяваше колко бързо се разпада една армия, щом настъпи паника. Като ключов камък на мост. Махаш го и солидната структура става на руини за миг. Бяха на прага на такъв момент, усещаше го.

Усети и как някакъв конник застава до нея. Тръпката. Изгледа я в очите, с брадва в едната ръка, с юздите и тежкия щит в другата. Не носеше броня, беше само по риза със златни шевици на ръкавите. Онази, която му бе избрала. Ризата за Бена. Не му отиваше. Като нашийник със звънчета на бойно псе.

— Мислех, че си тръгнал към Севера.

— При всичките пари, които ми дължиш? — Окото му се плъзна към долината. — Никога не съм бягал от сражение.

— Добре. Радвам се, че си тук. — Беше вярно, поне за момента. Ако не друго, поне имаше полезния навик да й спасява живота. Извърна очи, когато погледна към нея. А и беше време да тръгват.

Рогонт вдигна меча си и обедното слънце се отрази в огледалното острие, сякаш от него излизаше огън. Точно като в приказките.

— Напред!

Конниците тръгнаха едновременно, сякаш бяха едно-единствено огромно животно. Сърцето на Монца се разтупка. Заля я гъделичкащата смес от страх и радост, че мисленето е свършило и вече остава само действието.

Баолците ги забелязаха и се опитаха трескаво да формират някакъв строй. Монца виждаше озъбените им лица в моментите, когато светът замръзваше. Дългокоси мъже с очукани ризници.

Ездачите от двете й страни наведоха пиките си и преминаха в тръс. Студеният въздух влизаше в носа на Монца, боцкаше пресъхналото й гърло и пареше в дробовете. Тя не мислеше за болката и за нуждата от хъск. Не мислеше за това, което бе направила и в което се бе провалила. Не мислеше за мъртвия си брат и за мъжете, които го бяха убили. Просто препускаше към баолците, които вече се огъваха. Бяха уморени от сражението и тичането нагоре. А връхлитащата срещу теб кавалерия наистина изнервя.

Полуформираният им строй почна да се разпада.

— Атака! — извика Рогонт. Монца изкрещя с него и чу крясъка на Тръпката, както и виковете на останалите от редицата.

Пришпори коня си и той се впусна надолу по склона в разтърсващ галоп. Копитата трополяха по земята, във въздуха се вдигаше кал и трева. Долината се люшкаше около Монца, реката се приближаваше на подскоци. Примижа срещу вятъра, очите й се напълниха със сълзи. Примигна и за момент светът се размаза, след което отново стана безпощадно ясен. Видя как баолците хвърлят оръжията си и побегнат. В следващия миг кавалерията се вряза в тях.

Вятърът свистеше в ушите й, копитата громоляха. Тя крещеше, смееше се и крещеше. Посече някакъв мъж, пропусна следващия и насмалко да падне от коня.

Минаха през баолците като ураган и оставиха просека от окървавени тела. Строшените пики бяха захвърлени и вече играеха мечовете. Наклонът се изравни, защото доближаваха реката.

Нов талински отряд бе започнал да напредва през пробива на баолците. Добре бронирана тежка пехота. Извъртяха щитовете и натиснаха фланга на осприанския строй. Мъжете се напъваха да ги удържат, но численото превъзходство бе на страната на противника, защото все повече войници излизаха от реката и разширяваха пролуката.

Рогонт — блестящата му броня бе опръскана с кръв — посочи с меча си натам и извика нещо, но никой не го чу. Нямаше значение. Вече нямаше спиране.

Талинсците бяха формирали клин около развято бяло знаме с черен кръст. Офицерът до него махаше бясно във въздуха и даваше заповеди за предстоящата атака. Монца за момент се зачуди дали са се срещали. Мъжете с блестящи брони в челото на клина коленичиха и насочиха копията си напред. Онези отзад все още бяха заети с осприанската пехота.

Монца видя как откъм брода полита облак стрели. Намръщи се, докато прелитаха покрай нея, и затаи дъх, макар да нямаше смисъл. Затаяването на дъх нямаше да спре стрела.

Не беше усетила, че си е прехапала езика. Изплю кръвта и пришпори коня.

— Трябваше да си останем фермери — прошепна.

Талинската войска беше точно пред нея.

 

 

Тръпката не знаеше откъде се взимат нетърпеливите глупаци във всяка битка, но винаги ги имаше предостатъчно. Този път насочиха конете си право към белия флаг в острието на клина, където копията бяха готови да ги посрещнат. Първият кон спря рязко и направи крачка назад, а ездачът едва се удържа. Следващият го блъсна отзад и го отпрати заедно с ездача му към блестящите остриета. Още един кон спря рязко и хвърли ездача си в калта, където мъжете от предната редица го намушкаха безпроблемно.

По-разумните конници обикаляха клина, като поток стърчаща скала, и удряха по фланговете, където копията не бяха наведени срещу тях.

Монца тръгна наляво и Тръпката я последва.

В ума му изплуваха думите на Черния Дау. Няма по-добро време да убиеш човек от битката. Още повече ако е от твоите хора. Тръпката се изправи на стремената, замахна и заби брадвата в лицето на някакъв пешак. Замахна на другата страна и я стовари върху нечий щит. Пешакът падна. Може и да беше от хората на Рогонт, но Тръпката нямаше време да мисли кой от кои е.

Убий всички пехотинци. Убий всички на коне, които ти пречат.

Убий всички.

Нададе бойния си вик. Онзи, който бе изкрещял при стените на Адуа, когато бяха стреснали гуркулите само с крясъци. Високият вой на ледения Север, макар гласът му да бе пресипнал. Заудря, без да гледа къде, какво и кога.

Пресипналият му глас крещеше на северняшки:

— Умрете! Умрете! Обратно в калта, твари!

Ушите му бяха изпълнени с безумен трясък и ръмжене. Около него кипеше море от мушкащи оръжия, дрънчащи щитове, проблясващ метал, строшени кости, плискаща се кръв, гневни или ужасени лица. Той удряше и ги разсичаше като обезумял касапин.

Беше целият в пот, и не само заради яркото слънце. Напред, и още напред, все към реката, оставяйки кървава пътека от мъртви хора и мъртви коне. Мелето се поразреди и той премина от другата страна. Пред него бягаха разпръснати мъже. Пришпори коня си между двама и нагази в плитката вода. Посече единия между раменете, замахна на обратно и заби брадвата дълбоко във врата на другия.

Наоколо беше пълно с ездачи, копитата на конете им вдигаха фонтани от блестящи пръски. Видя Монца, още по-напред. Конят й беше нагазил в по-дълбока вода, острието на меча й проблясваше, докато се вдигаше и спускаше за удар. Щурмът затихваше. Уморените коне се въртяха в плитчините. Ездачите се навеждаха и сечаха, а пехотинците мушкаха към тях с копия или посичаха краката на конете им с мечове. Някакъв ездач беше паднал във водата и се мяташе отчаяно, украсата на шлема му беше счупена. Войниците около него го удряха с боздугани.

Тръпката изръмжа, защото някой го дръпна назад за ризата и я разпра, мъчеше се да се покатери зад него. Той удари с лакът, но не можа да го улучи. Онзи сграбчи обезобразената част на лицето му, ноктите се забиха в мъртвото око. Тръпката изръмжа, извъртя се, опита да замахне с другата си ръка, но щитът му пречеше. Хвана го, остави се противникът му да го събори от коня, извъртя се в плиткото и се надигна на колене.

Някакъв младеж с кожена броня беше паднал до него, мократа му коса беше полепнала по лицето му. Гледаше нещо проблясващо в ръката си. Приличаше на око. Покритието на изкуственото око на Тръпката.

Момчето вдигна поглед и двамата се взряха един в друг. Тръпката усети движение зад себе си, приклекна и почувства вятъра в мократа си коса, когато собственият му щит прелетя над главата му. Завъртя се и брадвата му сцепи нечии ребра, плисна кръв. От силния замах залитна и пльосна на крачка-две встрани.

Обърна се и видя, че младежът го напада с нож. Тръпката се хвърли към него и успя да хване китката му. Паднаха с плясък в студената вода. Ножът одраска рамото му, но той беше по-едър и по-силен и затисна младежа. Отпусна хватката на брадвата, така че да я хване точно под острието. Младежът също го бе хванал за китката, но нямаше сила да го спре. Тръпката стисна зъби и изви брадвата, така че тежкото острие да пререже гърлото.

— Не — прошепна момчето.

Трябваше да го каже преди битката. Тръпката натисна с цялата си сила, ръмжеше и пъшкаше. Очите на момчето се изцъклиха, металът се забиваше бавно в гърлото му, разширяваше алената рана все повече. Кръвта пръскаше на лепкави тласъци по ръката на Тръпката, по ризата му, изливаше се в реката и тя я понасяше надолу. Младежът потрепери за момент с отворена окървавена уста и се отпусна, взрян в небето.

Тръпката се надигна. Разпраната риза му пречеше, подгизнала от кръв и вода. Доразпра я и я смъкна. Огледа се, примижал от яркото слънце. Мъже и коне се блъскаха в искрящата река, но гледката беше размазана. Наведе се и измъкна брадвата от полуотрязаната глава на момчето. Увитата с кожа дръжка легна в извивките на дланта му като ключ в ключалка.

Той зашляпа из водата, търсеше още врагове. Търсеше Муркато.

 

 

Приливът на сила, предизвикан от атаката, се оттичаше бързо. Гърлото на Монца беше надрано от крясъци, краката й бяха схванати от стискане на коня. Кръвта пулсираше зад очите й. Завъртя коня, без да е сигурна къде е изток и къде запад. Вече нямаше значение.

„По време на война няма ясни посоки“, пишеше Вертурио.

В брода пък съвсем нямаше посоки. Само ездачи и пехотинци, вкопчени в стотици смъртоносни, безумни схватки. Вече трудно се различаваше приятел от враг, а тъй като почти никой не си правеше труда, нямаше и голямо значение. Смъртта можеше да дойде отвсякъде.

Видя копието, но твърде късно. Конят потръпна, когато острието се заби в тялото му, точно до крака й, и се олюля. Копието се заби по-дълбоко, топлата кръв на коня швирна по крака й. Монца изпищя безпомощно и падна, кракът й се заплете в стремето. Мечът изскочи от ръката й.

Беше под водата, около лицето й плуваха мехурчета. Студ. И страх. Успя да подаде глава за миг. Излезе от мрака и звукът от битката отново изпълни ушите й. Пое си дъх, глътна вода, закашля се и пробва отново. Хвана седлото с лявата си ръка и опита да се измъкне, но кракът й беше затиснат под потръпващия кон.

Нещо я удари по челото и тя потъна за миг, замаяна, отпусната. Дробовете й горяха, а ръцете й сякаш бяха от кал. Надигна се отново, колкото да си поеме дъх. Синьото небе с бели облачета по него се залюля също както когато падаше от Фонтецармо.

Слънцето проблесна ярко, докато си поемаше дъх, и се размаза, когато реката се спусна върху лицето й. Нямаше сили да се измъкне от водата. Дали и последните моменти на Верния Карпи бяха такива?

Ето го правосъдието.

Черна фигура закри слънцето. Тръпката — стори й се висок десет стъпки — се надвеси над нея. Нещо блестеше ярко в кухината на окото му. Той бавно вдигна крак и се намръщи, водата се стичаше по лицето му. За момент Монца беше сигурна, че ще стъпи на врата й и ще я натисне надолу. След това кракът му стъпи до нея и разплиска водата. Чу го как пъшка и дърпа коня. Усети как тежестта постепенно се отдръпва от крака й. Заръмжа и започна да се върти. Нагълта вода и се закашля, но накрая успя да се измъкне и се надигна на четири крака.

Трепереше. Искрящата вода стигаше до лактите й. От мократа й коса падаха капки.

— Мамка му! — прошепна Монца. Всеки дъх разкъсваше натъртените й ребра. — Мамка му!

— Идват — чу гласа на Тръпката. Усети как ръката му се впи под мишницата й и я вдигна. — Намери си меч.

Монца залитна под тежестта на мокрите дрехи и бронята към някакъв труп, спрян от голяма скала. От каишката на китката му висеше тежък боздуган. Тя го измъкна с треперещи пръсти, прибра и дългия нож от колана му.

Точно навреме. Някакъв брониран мъж се приближаваше предпазливо, намръщените му малки очички надничаха над ръба на щита. Мокрият меч стърчеше настрани. Тя отстъпи, преструвайки се на довършена. Нямаше нужда да се преструва много. Мъжът направи крачка напред и Монца го нападна. Не беше точно подскок — едва успяваше да задвижи крака във водата, за да последват тялото.

Замахна с боздугана и удари щита му. Ръката я заболя чак до рамото. Изръмжа, пробва да го наръга, но ножът удари бронята и се отплесна. Щитът я блъсна и тя залитна назад. Видя замахването на меча и беше достатъчно съобразителна, за да се наведе. Размаха безуспешно боздугана и изгуби равновесие. Мечът се вдигна.

Видя лудешката усмивка на Тръпката зад мъжа и слънцето по червеното острие на брадвата му. Оръжието разцепи бронираното рамо на войника чак до гърдите и опръска лицето на Монца с кръв. Тя отстъпи назад, избърса я с ръкав и се огледа.

Войниците наоколо бяха спрели да се сражават. Стояха до колене във водата или в седлата и се оглеждаха. Тръпката я гледаше, брадвата висеше от ръката му. Беше гол до кръста, бялата му кожа беше омазана с кръв. Покритието на окото му беше паднало и металната сфера в кухината блестеше на обедното слънце.

— Победа! — изкрещя някой. Мокра, трепереща и замаяна, Монца видя как някакъв мъж на кафяв кон в средата на реката се бе изправил на стремената и вдигаше високо блестящия си меч. — Победа!

Залитна. Тръпката пусна очуканата си брадва и я подхвана. Тя се притисна към него. Дясната й ръка около рамото му, лявата отпусната, все още стискаща боздугана, само защото не можеше да отвори пръстите си.

— Победихме — прошепна тя и усети, че се усмихва.

— Победихме. — Тръпката я стисна силно и почти я вдигна във въздуха.

— Победихме.

 

 

Коска свали далекогледа, примигна и разтърка очи. Лявото почти не виждаше, защото мижеше от около час, а другото от постоянното взиране в далекогледа.

— Това беше. — Размърда се на генералския стол. Панталоните му бяха мокри от пот и шевът се беше наврял в задника му. — Бог се усмихва на резултатите. Нали така казвате в Гуркул?

Мълчание. Ишри се бе изпарила също така незабелязано, както се появяваше. Коска се обърна на другата страна, към Дружелюбния.

— Добро представление, а, сержант?

Затворникът вдигна поглед от заровете, намръщи се към долината и не каза нищо. Навременната атака на херцог Рогонт беше запушила пробойната в линиите му.

Кавалерията бе премазала баолците и бе пробила дълбоко в талинския строй. Нещо нехарактерно за Закъсняващия херцог. Всъщност Коска беше странно доволен да види коравата ръка, или по-скоро юмрук на Монцаро Муркато зад това.

Осприанската пехота бе успяла да блокира напълно източния бряг на долния брод, след като опасността за фланга й беше напълно премахната. Новите съюзници от Сипани се бяха доближили и след кратко сражение със стъписания ариергард на Фоскар бяха на път да овладеят и западния бряг. Половината войници на Орсо, или поне тези, които не лежаха мъртви по бреговете и не отплуваха с лица надолу към океана, бяха заклещени в реката и сваляха оръжие. Останалите бягаха — разпръснати точици по зелените западни склонове на долината. Същите склонове, по които бяха марширували толкова горди, уверени в победата, само преди няколко часа. Кавалерията на Сипани, с блестящи на обедното слънце брони, обикаляше и ги довършваше.

— Всичко свърши, а, Виктус?

— Така изглежда.

— Любимата част на всички. Разгромът. — Освен ако не си на страната на губещите, разбира се. Коска гледаше бягащите по огазената трева войници и се насили да потисне потна тръпка от спомена за Афиери. — Нищо не е по-добро от един хубав разгром, а, Сесария?

— Кой би помислил? — Едрият мъж поклати бавно глава. — Рогонт победи.

— Великият херцог Рогонт наистина се оказа крайно непредсказуем и изобретателен джентълмен. — Коска се прозя и се протегна. — Допада ми. Нямам търпение да работим заедно. Може би трябва да помогнем с разтребването. — Имаше предвид претърсването на мъртвите. — Има пленници за откупване. — Или за убиване и ограбване, в зависимост от социалния статус. — Неохраняван обоз, който трябва да се плени, инак провизиите ще се развалят от топлото. — Защото щеше да бъде опожарен и разграбен, преди да го докопат.

Виктус се усмихна зъбато.

— Ще се погрижа за това.

— Направи го, смели капитан Виктус, направи го. Слънцето вече започва да се спуска и е време мъжете да се раздвижат. Ще ме е срам, ако след време поетите кажат, че Хилядата меча са били в битката за Осприя… и не са направили нищо. — Коска се усмихна широко, този път искрено. — Не е ли време да хапнем?