Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (54)

Само бизнес

Плитчините на горния брод искряха под лъчите на сутрешното слънце. Тесен път водеше към няколкото разпръснати къщи на отсрещния бряг, минаваше през овощна градина и се изкачваше по склона към една порта в най-външната стена на Осприя. Не се мяркаше жива душа — цялата пехота на Рогонт беше хвърлена в боя на долния брод. Осприанската кавалерия чакаше в резерв в сянката на стените, но бе твърде малобройна и твърде далече. Пътят на Хилядата меча към победата изглеждаше безпрепятствен. Коска се прозя. Да, това беше най-подходящият момент за атака.

Андич явно мислеше същото.

— Долу става напечено. Време е да тръгваме.

— Рано е още.

— Сигурен ли си?

Коска го изгледа равнодушно.

— Да ти изглеждам несигурен? — Андич изду бузи и се дръпна към офицерите си. Коска се протегна, сплете пръсти на тила си и загледа развоя на битката. — Та за какво говорех?

— За шанса да зарежеш всичко — отвърна Дружелюбния.

— А, да! Имах шанс да зарежа всичко това. Но избрах да се върна. Промяната не е просто нещо, а, сержант? Напълно виждам и разбирам липсата на смисъл, но въпреки това го правя. Дали това ме прави по-добър или по-лош от човек, който мисли, че се е посветил на благородна кауза? Или от човека, който го прави за лична изгода, без никаква мисъл за правилно и грешно? Или пък всички сме еднакви?

Дружелюбния само сви рамене.

— Хората страдат. Раняват ги. Осакатяват ги. Убиват ги. — Със същата емоция можеше да изрежда списък със зеленчуци. — Изкарал съм половината си живот да разрушавам. А другата половина в отчаян стремеж към саморазруха. Не съм създал нищо. Само вдовици, сираци, руини и мизерия, някое и друго копеле и цели бъчви повръщано. Слава? Чест? Пикнята ми струва повече, защото поне тори плевелите. — Но ако целта му бе да разбуди собствената си съвест, тя все още дремеше упорито. — Бил съм се в много битки, сержант Дружелюбен.

— Колко много?

— Десетки? Стотици? Повече? Границата между битка и сражение е много размита. Някои обсади се проточват с множество сблъсъци. Това като една битка ли се брои, или като много?

— Ти си войникът.

— А дори аз не знам отговорите. Във войната няма ясни граници. Та какво казвах?

— За многото битки?

— А, да! Много! И въпреки че винаги опитвам да избегна пряката намеса в сражението, често не успявам. Много добре знам какво е да си в средата на мелето. Свистящи остриета. Разцепени щитове и счупени копия. Блъскане, жега, пот, миризма на смърт. Дребни геройства и жалки злодейства. Потъпкване на горди флагове и гибел на достойни хора. Отсечени крайници, реки от кръв, разцепени черепи, разпилени черва и така нататък. — Той вдигна вежди. — Днес сигурно ще има и приличен брой удавяния, предвид обстоятелствата.

— Колко би предположил?

— Трудно е да съм прецизен. — Коска се замисли за удавените гуркули в канала на Дагоска, смели мъже, отнесени в океана, който изхвърляше труповете им по брега, и въздъхна тежко. — И все пак гледам без някакъв сантимент. Дали е грубо? Дали е от нужните качества за командване? Дали е от подредбата на звездите при раждането ми? Откривам, че съм жизнерадостен пред лицето на смъртта и опасностите. Повече от всякога. Щастлив, когато трябва да съм ужасѐн, възбуден, когато трябва да съм уплашен. Аз съм загадка дори за себе си. Аз съм преобърнат човек, сержант Дружелюбен! — Той се засмя, после въздъхна и замълча. — Отвътре навън и отгоре надолу. Наопаки.

— Генерале. — Андич пак беше дошъл да досажда.

— Какво пак? Опитвам да философствам!

— Рогонт е напълно ангажиран. Цялата пехота се бие с войската на Фоскар. Няма резерви освен никаквата си кавалерия.

Коска се намръщи към долината.

— Виждам, капитан Андич. Всички виждаме ясно. Няма нужда да повтаряш очевидното.

— Ами… ще ги пометем без съпротива. Дай заповедта и ще се погрижа. Няма да имаме по-удобен момент.

— Благодаря, но вече почва да напича. А тук е толкова приятно. Може би по-късно.

— Но защо не…

— Изумявам се, че след толкова години в походи командната верига продължава да ти убягва! Ще ти е много по-спокойно, ако вместо непрекъснато да предвиждаш заповедите ми, просто ги изпълняваш. Това е най-простият военен принцип.

Андич почеса мазната си коса.

— Разбирам концепцията.

— Тогава се дръж адекватно. Намери си сянка, човече. Седни, почини. Спри да търчиш насам-натам. Поучи се от козата ми. Тя да не би да вдига врява?

Козата вдигна глава от тревата и изблея.

Андич сложи ръце на кръста си, намръщи се, погледна към битката, после Коска и козата, след което се отдалечи, като клатеше глава.

— Всички все бързат, бързат. Сержант Дружелюбен, нямаме ли поне миг спокойствие? Нима не мога да поискам спокоен момент под слънцето? Та за какво говорех?

 

 

— Защо не напада?

Щом видя Хилядата меча на хълма — малките фигури на хора, коне и копия на фона на синьото сутрешно небе, — Монца разбра, че скоро ще нападнат. Че ще се спуснат по склона, ще минат необезпокоявани през горния брод и ще пометат фланга на Рогонт точно както бе предвидила. И ще сложат кървав край на битката, на Лигата на Осемте и на надеждите й, доколкото съществуваха. Никой не се хвърляше на лесна плячка по-бързо от Никомо Коска. И никой не бе по-хищен от мъжете, които водеше.

Но Хилядата меча седяха на открито и чакаха. Не предприемаха нищо. Междувременно силите на Фоскар се мъчеха по долния брод и брега, защото водата, теренът и наклонът бяха срещу тях, а стрелите продължаваха да се сипят по задните им редици с ужасяваща регулярност. Течението отнасяше телата и ги изхвърляше по брега или из плитчините под брода.

Въпреки това Хилядата меча не помръдваха.

— Защо се показа въобще, щом не възнамерява да атакува? — Монца задъвка устната си и присви очи. — Коска не е глупав. Защо развали изненадата?

Херцог Рогонт само сви рамене.

— Защо се оплакваш? Колкото повече чака, толкова по-добре за нас, нали? Достатъчно грижи си имаме с Фоскар.

— Какво е намислил? — Монца пак погледна към наемниците по билото на хълма, до маслиновата горичка. — Какво е намислило това дърто копеле?

 

 

Полковник Риграт дръпна юздите на запенения си кон и спря рязко. Почти падна, докато скачаше от седлото, но успя да измъкне крака си от стремето. Беше потен и вбесен.

— Коска! Никомо Коска! Проклет да си!

— Полковник Риграт! Чудесна утрин, млади приятелю! Надявам се, че всичко е наред?

— Наред? Защо не нападаш? — Риграт посочи към реката с пръст: явно бе загубил бастунчето си. — Ние започнахме отдавна! Положението е напечено!

— Така е. — Коска се наклони напред и стана от генералския стол. — Може би ще е по-добре да не говорим пред мъжете. Не е добре за авторитета. Освен това плашиш козата ми.

— Какво?

Коска потупа нежно животното по гърба.

— Тя е единствената, която ме разбира. Ела в шатрата. Имам плодове! Андич! Ела с нас!

И тръгна, следван от разгневения Риграт и объркания Андич. Минаха покрай Нокау, който пазеше входа с изваден ятаган, и влязоха в прохладната шатра, украсена с флаговете от минали победи. Коска погали едно разкъсано знаме с обгорени краища.

— Флагът, който висеше на стената на Мурис, при обсадата. Наистина ли минаха толкова години? — Обърна се и видя Дружелюбния, който бе влязъл след останалите и стоеше до входа. — Смъкнах го от най-високата стена със собствената си ръка.

— След като го измъкна от ръката на мъртвия герой, който го бе пленил първи — обади се Андич.

— Каква е целта на мъртвите герои, ако не да подадат пленените флагове на по-благоразумните другари от задните редици? — Коска взе купа с плодове от масата и я тикна под носа на Риграт. — Не изглеждаш добре, полковник. Вземи си грозде.

Лицето на треперещия от яд Риграт вече придобиваше цвета на тъмночервеното грозде.

— Грозде? Грозде?! Настоявам да атакувате веднага! Абсолютно настоявам!

— Да атакуваме? — Коска се намръщи. — През горния брод?

— Да!

— Съгласно чудесния план, който изложи снощи?

— Да, по дяволите! Да!

— Честно, нищо не би ме удовлетворило повече. Обожавам добрата атака, питайте всички, но проблемът е… — Той въздъхна и разпери безпомощно ръце. — Взех огромна сума от приятелката на херцог Рогонт да не го правя.

Ишри се появи от нищото. Материализира се от сенките на шатрата и се плъзна покрай древните флагове.

— Здравейте.

Риграт и Андич я гледаха с еднакво изумление.

Коска вдигна очи към потрепващия таван на шатрата и потупа устните си с пръст.

— Изправен съм пред дилема. Морален сблъсък. Отчаяно искам да атакувам, но не мога да нападна Рогонт. Не мога да нападна и Фоскар, защото баща му ми плати прескъпо. Като млад се люшках насам-натам, според посоката на вятъра, но опитвам искрено да се променя, полковник, както вече ви обясних. Така че единственото, което ми остава, е да седя тук. — Той лапна едно зърно грозде. — И да не правя нищо.

Риграт заекна и посегна към меча си, но големият юмрук на Дружелюбния вече бе на дръжката, а в другата му ръка проблясваше нож.

— Не, не, не.

Полковникът замръзна, а Дружелюбния внимателно извади оръжието му и го подхвърли през шатрата.

Коска го хвана във въздуха и замахна няколко пъти пробно.

— Чудесна стомана, полковник. Поздравявам ви за избора на оръжие, за разлика от стратегията.

— Платили са ти от двете страни? За да не се сражаваш? — Андич се усмихна до уши и тупна с ръце Коска по рамената. — Стари приятелю! Защо не ми каза? По дяволите, радвам се, че се върна!

— Сигурен ли си? — Коска заби меча на Риграт в гърдите му, чак до лъскавата дръжка. Андич се облещи, пъпчивото му лице се разкриви, устата му се отвори в опит да изпищи. Но излезе само леко кашляне.

— Мислиш, че можеш да се обърнеш срещу мен? — викна Коска театрално. — Да ме предадеш? Да продадеш стола ми за няколко сребърника, а после да се усмихваш и да ми бъдеш приятел? Сбъркал си, Андич. Фатално. Мога да карам хората да се смеят, но не съм шут.

Палтото на наемника беше пропито с тъмна кръв, треперещото му лице почервеняваше, вените по врата се издуваха. Задраска слабо по нагръдника на Коска, а на устните му избиха кървави мехурчета. Никомо пусна дръжката, обърса длан в ръкава му и го бутна. Андич падна настрани, изстена и спря да мърда.

— Интересно. — Ишри се наведе над него. — Рядко се изненадвам. Мислех, че Муркато ти отне стола. Нима ще я оставиш ненаказана?

— Честно, мисля, че фактите около моето предаване не съответстват на истината. Във всеки случай човек е по-склонен да прости всякакви прегрешения на красива жена, но не и на грозен мъж. Ако има нещо, което абсолютно не търпя, това е нелоялността. Човек трябва да държи на нещо в живота си.

— Нелоялност? — изкрещя Риграт. — Скъпо ще платиш за това предателство, Коска…

Ножът на Дружелюбния влезе и излезе за секунда. От врата на Риграт бликна кръв и опръска пода на шатрата и знамето на Муселия, което Сазине бе отнел при създаването на Хилядата меча.

Риграт се свлече на колене, стиснал врата си, кръвта се стичаше по ръкавите му. Той падна по лице, потрепери за миг и застина. По платнището на пода се засъбира локва, сля се с другата, под тялото на Андич.

— Хм — каза Коска. Беше планирал да иска откуп от семейството на Риграт. Сега едва ли щеше да стане. — Това не беше много… изтънчено, Дружелюбен.

— Ами… — Затворникът се намръщи към кървавия си нож. — Реших… нали разбираш. Да последвам примера ти. Като първи сержант.

— Разбира се. Поемам цялата вина. Трябваше да съм по-изричен. Винаги съм страдал от… неизричност? Има ли такава дума?

Дружелюбния сви рамене. Ишри също.

— Е. — Коска се почеса по врата и погледна трупа на Риграт. — Дразнещ надут и празноглав. Но ако това са престъпления, половината свят трябва да се избеси, начело с мен. Може да е имал множество добри качества, за които да не зная. Сигурен съм, че майка му би казала така. Но това е битка. Жертвите са неизбежни. — Отиде до платнището на входа, пое си дъх, отметна го и изкрещя отчаяно: — Помощ! Моля ви, някой да помогне!

Върна се бързо при трупа на Андич, клекна и се наведе над трупа във възможно най-драматичната според него поза, в мига, в който Сесария дотича в шатрата.

— Дъх Божи! — възкликна капитанът, като видя труповете. Виктус нахълта след него и ахна.

— Андич… — Коска посочи меча, който стърчеше от гърдите му. — Риграт го прободе! — Беше забелязал, че хората в стресови ситуации често повтарят очевидното.

— Викнете лекар! — възкликна Виктус.

— По-добре жрец. — Ишри се приближи към тях от дъното на шатрата. — Мъртъв е.

— Какво стана?

— Полковникът го прониза.

— Коя си ти, по дяволите?

— Ишри.

— Той беше много смел! — Коска нежно докосна опуленото, зинало, оцапано с кръв лице на Андич. — Истински приятел. Хвърли се пред мен и пое удара с гърдите си.

— Андич това? — Сесария не изглеждаше убеден.

— Даде живота си… за да спаси моя. — Гласът на Коска почти секна и той обърса една сълза от окото си. — Хвала на Орисиите, че сержант Дружелюбен беше толкова бърз, иначе и аз щях да съм мъртъв. — Тупна гърдите на Андич и юмрукът му изпляска по топлото, подгизнало от кръв палто. — Аз съм виновен! Аз! Вината е моя!

— Защо? — изръмжа Виктус и кимна към трупа на Риграт. — Защо го направи това копеле?

— Аз съм виновен! — изхленчи Коска. — Взех пари от Рогонт, за да не участваме в битката!

Сесария и Виктус се спогледаха.

— Взел си пари… за да не се бием?

— Огромна сума! Ще бъдат разделени по старшинство, разбира се. — Коска махна с ръка, сякаш това вече нямаше значение. — Сериозно заплащане за всеки човек в гуркулско злато.

— Злато? — избоботи Сесария и повдигна вежди, сякаш Коска бе произнесъл вълшебна дума.

— Бих го хвърлил в океана за още дори само миг с моя добър приятел! Да го чуя да говори отново! Да видя усмивката му. Но никога повече… Завинаги… — Коска свали шапката си, сложи я върху лицето на Андич и наведе глава — безмълвен.

Виктус прочисти гърлото си.

— За колко злато говорим по-точно?

— Огромно… количество. — Коска подсмръкна, раменете му потрепериха. — Колкото ни плати Орсо, за да се бием за него.

— Андич е мъртъв. Тежка цена. — Но Сесария явно вече пресмяташе ползите.

— Много тежка. Твърде тежка. — Коска бавно се надигна. — Приятели… ще се погрижите ли за погребението? Трябва да видя как се развива битката. Трябва да продължим. Заради него. Поне да не е загинал напразно.

— А парите? — попита Виктус.

Коска потупа капитаните по раменете.

— Благодарение на пазарлъка ми няма нужда да се бием. Днес Андич ще е единствената жертва от Хилядата меча. Може да се каже, че умря за всички ни. Сержант Дружелюбен! — Коска се обърна и тръгна към ярката слънчева светлина. Ишри се плъзна беззвучно до лакътя му и измърмори в ухото му:

— Страхотно представление. Трябвало е да станеш актьор, а не генерал.

— Между двете има по-малко разлики, отколкото си представяш. — Коска отиде до генералския стол и се отпусна, внезапно уморен и раздразнен. След дългите години, през които мечтаеше да отмъсти за Афиери, резултатът беше незадоволителен. Имаше ужасна нужда от питие. Посегна за манерката на Морвийр, но беше празна. Намръщи се към долината. Армията на Талинс беше ангажирана в люта битка на около половин миля по протежението на реката и очакваше помощ от Хилядата меча. Помощ, която нямаше да дойде. Талинсците бяха повече, но осприанците устояваха и дори ги натикваха в плитчините. Голямо меле, от което бродът направо преливаше от тела.

— Вие, гуркулите, мислите, че всичко си има цел, нали? — въздъхна Коска. — Че Бог има план и така нататък?

— Така казват. — Черните очи на Ишри се стрелнаха от долината към него. — Какъв мислиш, че е Божият план, генерал Коска?

— Отдавна подозирам, че основната цел на Бог е да ме дразни.

Тя се усмихна. Или поне устата й се разкриви и се видяха острите й бели зъби.

— Гняв, параноя и епичен егоцентризъм в едно изречение.

— Всички положителни качества за велик военен стратег… — Той изви глава и се намръщи към хребета зад талинските линии. — А, ето ги. Точно навреме. — Първите флагове вече се виждаха. Първите проблясващи копия. Предните части на, както изглеждаше, сериозна армия.