Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (46)

Кралят на отровите

— Шефе? — долетя високият глас на Дей. — Буден ли си?

Морвийр въздъхна недоволно.

— Уви, милостивата дрямка ме освободи от обятията си и ме хвърли право в прегръдките на суровия свят.

— Какво?

Той махна с ръка и каза кисело:

— Няма значение. Думите ми падат като семена по камениста почва.

— Каза да те събудя по зазоряване.

— Съмна ли? Зората е сурова господарка! — Морвийр отметна тънкото одеяло и се надигна от бодливата слама, недостойно легло за човек с неговите необятни таланти, протегна се и слезе по стълбата от сеновала. Трябваше да признае, че вече не е на възраст, да не говорим за изтънчения му вкус, да спи по плевни.

Дей беше сглобила апарата по тъмно и сега, когато първите лъчи на зората проникваха през малките прозорчета, горелките бяха разпалени. Реагентите бълбукаха, парата се кондензираше, а дестилатът капеше весело в събиращите съдове. Морвийр обиколи масата, като почукваше по дървото, от което множеството стъкленици потракваха. Всичко изглеждаше перфектно. Все пак Дей беше учила при истински майстор, може би най-великия отровител в Кръга на света! Но дори видът на добре свършената работа не можеше да го извади от лошото настроение.

Той изду бузи и въздъхна шумно.

— Никой не ме разбира. Това е моето проклятие.

— Ти си сложна личност — каза Дей.

— Точно така! Съвсем точно! Ти го виждаш! — Може би само тя осъзнаваше, че под външността на строгия учител се крие резервоар от чувства, дълбок като планинско езеро.

— Направих чай. — Тя му подаде очукано метално канче, от което се вдигаше пара. Стомахът му изръмжа неприятно.

— Не. Благодарен съм за вниманието, но ще откажа. Храносмилането ми е разстроено тази сутрин. Ужасно разстроено.

— Гуркулската посетителка ли те изнервя?

— Абсолютно и изцяло не — излъга Морвийр и се постара да не потръпне при спомена за черните очи. — Дискомфортът ми е продиктуван от постоянното неразбирателство с нашата работодателка, Касапина на Каприл, винаги противоречащата Муркато! Просто не мога да намеря подход към тази жена! Колкото и добре да се държа, колкото и почтени да са намеренията ми, тя винаги отвръща с лошо!

— Вярно, че е малко чепата.

— Според мен не е чепата, а направо… ръбата. — Нещо не можа да му се получи.

— Ами с това хвърляне в пропастта и мъртвия брат…

— Обяснения, а не извинения! Всички сме имали болезнени загуби. Признавам, че съм почти изкушен да я зарежа на неизбежната съдба и да потърся нов работодател. — Той се позасмя. — Да речем херцог Орсо!

Дей го изгледа остро.

— Шегуваш се.

Наистина беше шега, защото Кастор Морвийр не изоставяше работа, която бе поел. В този занаят трябваше да се спазват определени стандарти на поведение. Но му беше забавно да доразработи темата, така че заизброява плюсовете на пръсти.

— Херцог Орсо е човек, който несъмнено може да си позволи моите услуги. Несъмнено има нужда от тях. Освен това е доказал, че не страда от ни най-малки угризения.

— Човек, който има навика да хвърля служителите си в пропаст.

Морвийр махна с ръка.

— Човек не трябва да е глупав и да се доверява на някой, който наема отровители. Не мисля, че е по-лош от останалите. Цяло чудо е, че тази мисъл не ми хрумна по-рано!

— Но… ние убихме сина му.

— Ба! Такива трудности лесно се заглаждат, когато двама души имат нужда един от друг. — Той размята небрежно ръка. — Ще измислим някаква история. Все ще се намери някоя клета изкупителна жертва да отнесе вината.

Тя кимна бавно, със свити устни.

— Изкупителна жертва. Разбира се.

— Да, налага се. — Един осакатен варварин по-малко нямаше да е загуба. Нито пък един откачен затворник или една груба мъчителка. Почти се наслаждаваше на тази мисъл. — Но засега сме заседнали с Муркато и нейната мъчителна жажда за отмъщение. Отмъщение. Кълна се, има ли по-незадоволителен, безсмислен и разрушителен мотив на света?

— Мислех, че мотивите не ни интересуват — отбеляза Дей. — Само работата и заплащането.

— Правилно, скъпа. Съвсем правилно. Всеки мотив, който изисква услугите ни, е добър. Винаги виждаш право в същността на нещата, сякаш са прозрачни. Какво щях да правя без теб? — Той се усмихна и заобиколи апарата. — Докъде стигна с приготовленията?

— О, знам какво да правя.

— Браво. Много добре. Естествено, че знаеш. Нали си учила от майстор.

Тя наведе глава.

— И научих уроците добре.

— Съвсем добре. — Той се наведе, за да види как есенцията от ларинк капе бавно в епруветката. — Жизненоважно е да сме крайно подготвени за всякакви вероятности. Винаги предпазливостта на първо място. Ау! — Намръщи се към китката си. Малка червена точка се превръщаше в капка кръв.

— Какво… — Дей отстъпи бавно, гледаше го напрегнато. Държеше игла.

— Някой да поеме вината ли? — извика тя. — Аз ли съм ти изкупителната жертва? Начукай си го, копеле!

 

 

— Хайде, хайде, хайде. — Верния пикаеше отново. Стоеше до коня си, с гръб към Тръпката, и присвиваше колене. — Айде де… Ето, че възрастта взе да ме застига.

— Или тъмните ти дела — обади се Своле.

— Не съм направил нищо толкова лошо, че да заслужа такова мъчение. Имаш чувството, че ти се пикае повече от всичко на света, а когато си го извадиш, само висиш на студения вятър и… ох… ох… готово! — Къса струйка, още една. После още една. Той изтръска последните капки и се загащи.

— Това ли беше? — попита Своле.

— Теб какво те интересува? — озъби се генералът. — Да няма да го бутилираш? Казах, че възрастта ме застига. — Изкатери се по склона — държеше червеното си наметало с ръка, за да не се влачи по земята — и клекна до Тръпката. — Така. Готови сме. Това ли е мястото?

— Това е.

Фермата бе в края на оградения двор, насред море от сиво жито под сивите, натежали от вода облаци. От тесните прозорчета на плевнята долиташе трептяща светлина, но не се забелязваха други признаци на живот. Тръпката разтърка длани. Никога не беше извършвал голямо предателство. Не и чак такова, и това го изнервяше.

— Изглежда спокойно. — Верния прокара ръка по наболата си бяла брада. — Своле, вземи десетима и заобиколи от другата страна, към онези дървета, за да отрежеш фланга. Ако ни видят, че идваме, и побегнат, ще ги спипаш.

— Готово, генерале. Лесно и просто, нали?

— Няма по-лошо от прекомерното планиране. Колкото повече има за запомняне, толкова повече може да се прецака нещо. Не е нужно да ти повтарям да не прецакаш работата, нали?

— Аз ли? Не, сър. Скриваме се в дърветата и ако видим някой да бяга, нападаме. Точно като при Хай Бенк.

— Само дето Муркато е на другата страна, нали?

— Вярно. Шибана зла кучка.

— Не така — каза Верния. — Покажи уважение. Хвалеше я, когато ни водеше към победи, така че ще я хвалиш и сега. Жалко, че се стигна дотук. Това е. Но поне може да покажем малко уважение.

— Добре. Съжалявам. — Своле спря за момент. — Все пак няма ли да е по-добре да се промъкнем пеша? Не можем да прегазим къщата с конете, нали?

Верния го изгледа.

— Да не са те избрали за нов капитан-генерал, докато пикаех?

— Не, разбира се, само…

— Промъкването не ми е в стила, Своле. Като знам колко често се къпеш, Муркато ще те надуши от сто крачки и ще се приготви. Не, спускаме се с конете, за да щадя колената си. Винаги можем да се спешим, ако трябва. А ако ни е подготвила изненада, предпочитам да съм на седло. — Намръщи се на Тръпката. — Някакъв проблем, момче?

— Не. — Според това, което виждаше, Верния беше от онези, дето бяха добри помощници, но слаби вождове. Много твърдост, но слабо въображение. Явно беше заседнал с едни методи и ги използваше независимо дали вършат работа, или не. Но той нямаше да му отваря очите. Силните лидери се радваха, когато някой предложеше по-добра идея, но слабите — никога. — Няма ли поне да ми върнете брадвата?

Верния се усмихна.

— Разбира се. Веднага щом видя мъртвото тяло на Муркато. Да тръгваме. — За малко щеше да се спъне в наметалото си, докато се обръщаше, затова гневно го вдигна и го метна на рамо. — Шибано наметало. Трябваше да си взема по-късо.

Тръпката погледна за последно към фермата и го последва, като клатеше глава. Вярно, че прекомерното планиране беше лошо. Но липсата на планиране се нареждаше веднага след него.

 

 

Морвийр примигна.

— Но… — Направи бавна крачка към Дей. Глезенът му поддаде и той залитна върху масата, събори някаква колба и кипящото й съдържание се разля по дървото. Притисна ръка към гърлото си. Кожата му беше почервеняла. Осъзна какво е направила и това направо смрази кръвта му. Знаеше и какви ще са последиците. — Кралят… на отровите?

— Какво друго? Винаги предпазливостта на първо място.

Намръщи се заради нищожната болка от убождането и много по-дълбоката рана от горчивото предателство. Закашля се, падна на колене и протегна трепереща ръка…

— Но…

Дей изрита ръката му с върха на обувката си.

— Обречен да не го разбират? — Лицето й се бе изкривило от злоба. Дори от омраза. Задоволяващата маска на покорство, възхищение и невинност най-сетне беше паднала. — Какво толкова има да те разбират, високомерен паразит такъв? Ти си пълен идиот! — Това беше най-голямата рана. Неблагодарност, след всичко, което й бе дал! Знание, пари, бащинската привързаност! — Детски акъл в тяло на убиец! Едновременно страхливец и бабаит. Кастор Морвийр, най-великият отровител на света? По-скоро най-отегчителният…

Той се хвърли напред изненадващо ловко, одраска глезена й със скалпел, шмугна се под масата и излезе от другата страна. Усмихна се зад сложния апарат с горелките, извитите тръби и съдовете.

— Ха-ха! — извика Морвийр, съвсем жизнен и определено неумиращ. — Ти ли ще ме отровиш? Великият Кастор Морвийр, убит от помощничката си? Няма да стане! — Тя погледна окървавения си глезен, после него и очите й се разшириха. — Няма Крал на отровите, глупачке! Онзи метод, който ти показах, дето произвежда течност, имаща вид, вкус и мирис на вода? Той наистина произвежда вода! Напълно безвредно! За разлика от веществото, с което току-що те убодох. То може да убие десет коня!

Пъхна ръка в ризата си и пръстите му сръчно намериха правилната стъкленица, след което я измъкна на светло. Вътре имаше прозрачна течност.

— Противоотровата.

Дей се намръщи и финтира от едната страна на масата, след което тръгна от другата. Но краката й бяха тромави и той я избегна без усилие.

— Крайно недостойно, скъпа! Да се гоним около апарата, в плевня, в средата на нищото в Стирия! Ужасно, крайно недостойно!

— Моля те — изсъска тя. — Моля те. Аз…

— Не ни посрамвай и двамата! Вече показа истинското си лице… Неблагодарна харпия! Маската ти падна, коварна кукувицо!

— Просто не исках да поемам вината! Муркато каза, че рано или късно ще преминеш към Орсо! Че ще ме използваш като изкупителна жертва! Муркато каза…

— Муркато? Слушаш Муркато, а не мен? Онази пристрастена към наркотици и прочута с кръвожадността си дегенератка? Страхотна пътеводна светлина! Аз съм проклет идиот, че повярвах и на двете ви! Явно беше права, че съм като дете. Чиста невинност! Незаслужаващо милостив! — Той хвърли стъкленицата към Дей. — Нека се знае… — Дей се заклатушка тромаво през сламата, — че съм — треперещите й пръсти изчовъркаха корковата запушалка — по-милостив, по-щедър и по-прощаващ от всеки отровител — Дей изгълта съдържанието наведнъж — в целия Кръг на света.

Дей обърса уста, пое си дъх и потръпна.

— Трябва да… поговорим.

— Определено. Но не за дълго.

Тя примигна, по лицето й премина странен спазъм. Точно както трябваше. Морвийр сбърчи нос, хвърли скалпела и той издрънча на масата.

— Острието не беше отровно, но ти току-що погълна стъкленица с неразтворен концентрат от леопардово цвете.

Тя падна и подбели очи, а кожата й започна да порозовява. Загърчи се по сламата, на устата й изби пяна.

Морвийр се приближи, клекна, оголи зъби и мушна гърдите си с пръст.

— Ще ме убиваш, а? С отрова? Мен, Кастор Морвийр? — Петите й забарабаниха по твърдата земя, вдигаха малки облачета прах. — Аз съм единственият Крал на отровите… глупачке! — Гърченето й премина в неконтролируемо треперене, гърбът й бе извит в невъзможна дъга. — Какво невежество! Каква арогантност! Каква обида! Каква… — Задъха се, търсеше подходяща дума, но осъзна, че Дей вече е мъртва.

Настъпи дълга тишина. Трупът постепенно се отпусна.

— Лайна! Пълни лайна! — Беглото задоволство от победата вече се топеше като сняг през лятото. Появи се смазващо разочарование от болезненото предателство и неудобство от тази ситуация, в която бе останал без асистент и без работодател. Последните думи на Дей несъмнено хвърляха вината върху Муркато. След всичките самопожертвователни усилия, за които нямаше никаква благодарност, тя бе планирала убийството му. Защо не беше подготвен за такова развитие? Защо не го очакваше, след всички болезнени загуби, които бе преживял? Явно беше твърде мек характер за тази корава земя в тази непрощаваща епоха. Твърде доверчив и приятелски настроен. Беше склонен да гледа на света в розово и прокълнат да очаква винаги най-доброто от хората.

— Пълен идиот, а? Мамка му! Мамка ти! — Зарита падналото тяло. — Високомерен? — Почти го изпищя. — Аз? Аз съм… самата… шибана скромност! — Внезапно осъзна, че не подхожда на човек с неговата чувствителност да рита напълно мъртви хора, особено такива, които е обичал като свои деца. Усети нарастващ прилив на мелодраматично съжаление.

— Съжалявам! Съжалявам много. — Коленичи до нея, приглади косата й и докосна лицето й с треперещи пръсти. Невинното лице, което повече нямаше да се усмихва и да говори. — Толкова съжалявам, но… защо? Винаги ще те помня… Ох! — Замириса на урина. Тялото се изпусна, очакван ефект от колосалната доза леопардово цвете, който човек с неговия опит трябваше да предвиди. Локвата се разпростираше из сламата и бе намокрила коленете на панталоните му. Морвийр се надигна и се намръщи отвратено.

— Мамка му! — Хвана някаква колба от масата и гневно я хвърли към стената. Парчетата стъкло се хвърчаха. — Страхливец и бабаит, а? — Изрита отново трупа на Дей, но си изкълчи палеца и заподскача из плевнята.

— Муркато! — Злата вещица беше подтикнала помощничката му към предателство. Най-добрата и най-обичаната помощничка, откакто бе принуден да отрови Аловео Крей в Остенхорм. Знаеше, че трябва да убие Муркато още в градината, но мащабът, важността и привидната невъзможност на работата бяха погъделичкали суетата му. — Проклета да е суетата ми! Единственият недостатък на характера ми!

Но не можеше да отмъщава.

— Не. — Нищо толкова просто и нецивилизовано, защото това не беше в стила му. Той не беше дивак, нито животно като Змията на Талинс и кликата й, а изискан и културен джентълмен с високи етични стандарти. Определено нямаше да му платят за усилната му и лоялна работа, така че трябваше да си намери нов клиент. Подходящ работодател, с добре планирани и ясни убийства, които да донесат честна печалба.

Кой щеше да му плати да убие Касапина на Каприл и нейните варварски слуги? Отговорът не беше труден. Обърна се към прозореца и изигра най-подмазваческия си поклон.

— Херцог Орсо, за мен е несравнима чест… — Намръщи се. На върха на хълма, в надигащата се зора, се виждаха силуетите на няколко десетки ездачи.

 

 

— За чест, слава и най-вече за добро заплащане! — Верния вдигна меча си и го размаха, а останалите се засмяха. — Напред! — Конниците поеха в стегната група, спуснаха се през житото и усилиха темпото до галоп.

Тръпката яздеше сред тях. Нямаше голям избор, защото Верния беше точно до него. Ако изостанеше, нямаше да изглежда добре. Предпочиташе да държи брадвата си, но обикновено стремежът към нещо докарваше точно обратното. Освен това при тази скорост беше най-разумно да държи юздите с две ръце.

Вече бяха на около сто крачки, а всичко още изглеждаше миролюбиво. Тръпката се намръщи към къщата, ниската ограда и плевнята, след което се подготви. Сега планът му се струваше лош. То и в началото не изглеждаше никак добър, но в момента беше направо ужасяващ. Земята прелиташе под копитата на коня, седлото натъртваше схванатия му задник, вятърът духаше в присвитото му око и дразнеше незаздравелите рани по лицето. Без превръзките направо усещаше студа. Верния яздеше до него с развято наметало и вдигнат меч и крещеше.

— Дръж строя! — Конниците вляво изпреварваха другите и изкривяваха редицата, по-нетърпеливите започнаха да навеждат копията си под всякакъв ъгъл. Тръпката освободи крака от стремената.

В този момент капаците на прозорците се отвориха едновременно с трясък и се показаха осприанците. Първата зора хвърляше проблясъци по металните им шлемове. Зад оградата се показа друга редица с приготвени арбалети. В някои моменти трябва да направиш необходимото, без да ти пука за последствията. Тръпката затаи дъх и се метна встрани от коня. През тропота на копита, дрънченето на метал и поривите на вятъра чу острия вик на Монца.

Земята го удари и зъбите му изтракаха. Претърколи се няколко пъти и се нагълта с пръст. Светът се завъртя, тъмно небе, изровена почва, скачащи коне и падащи мъже. Копитата думтяха около него, хвърляха кал в лицето му. Чу писъци и се надигна на колене. Някакъв труп полетя, блъсна го и го събори отново по гръб.

 

 

Морвийр приближи двойната порта на плевнята и я открехна, за да надникне навън. Видя как осприанците се надигат зад оградата и отправят дисциплиниран и смъртоносен залп.

Наемниците западаха от седлата, а ранените коне хвърляха ездачите си. Хора и животни крещяха и цвилеха от шок и гняв, болка и ужас. Десетина ездачи паднаха, но останалите продължиха атаката, вдигнали блестящи оръжия, и нададоха боен вик, който заглуши писъците на падналите им другари.

Морвийр отстъпи, затвори вратата и я затисна с гръб. Кръвожадна битка. Гняв и случайности. Остър метал на висока скорост. Плискаща кръв, размазани глави и изкормени тела с вътрешности по земята. Крайно нецивилизовани действия и определено извън неговата специалност. Неговите черва, за щастие все още в тялото му, потръпнаха от спазъм, предизвикан от животински ужас и отвращение, и преминаха в по-рационален страх. Ако Муркато победеше… вече бе изразила смъртоносните си намерения към него. Въобще не се бе поколебала да предизвика смъртта на невинната му асистентка. Ако пък победяха Хилядата меча, той продължаваше да е съучастник в убийството на принц Арио. Несъмнено и в двата случая животът му щеше да бъде болезнено отнет.

— Мамка му!

Дворът бързо се превръщаше в кланица, но прозорците бяха твърде тесни, за да се провре през тях. Да се скрие в сеновала? Не, не, да не беше на пет години? Да легне до бедната Дей и да се престори на мъртъв? Какво? Да легне в пикнята? Никога! Изтича до дъното на плевнята и започна да опипва дъсчената стена. Откри една разхлабена дъска и започна да я рита.

— Счупи се, дърво такова! Счупи се! Счупи се! Счупи се! — Звуците от битката на двора ставаха все по-разгорещени. Някой се удари в стената на плевнята и го стресна. От тавана запада прах. Той отново насочи вниманието си към дъската, задъхан от страх и раздразнение, лицето му беше мокро от пот. Един последен удар и дървото се счупи. Приглушената дневна светлина нахлу през назъбената дупка. Морвийр коленичи, завъртя се настрани и си провря главата. Зърна равното поле, кафявото жито и дръвчетата на около двеста крачки. Безопасност. Провря едната си ръка, рамото, половината гърди — и се заклещи.

Трябваше да признае, че бе пробвал да се провре през дупката доста оптимистично. Преди десет години, когато беше гъвкав като върба, можеше с грация да мине и през по-тесен отвор. Уви, оттогава беше изял твърде много сладкиши, които пречеха на операцията и като нищо можеха да му струват живота. Започна да се гърчи и извива, а острото дърво издра корема му. Така ли щяха да го открият? На тази ли история щяха да се смеят с години? Това ли щеше да е неговото наследство? Великият Кастор Морвийр, невидимата смърт, най-страховитият отровител, спипан заклещен в дупка, в дъното на плевня, докато бяга?

— Шибани сладкиши! — изпищя той и с един последен напън се измъкна. Стисна зъби, защото един остър пирон раздра половината му риза и остави дълга резка по ребрата му. — Мамка му! — Успя да издърпа краката си. Освободи се от дращещата прегръдка на скапаното дърводелство и хукна към очакваната безопасност на дърветата. Житата бяха високи до кръста и се оплитаха в краката му.

Направи само пет тромави крачки и падна по очи. Надигна се и запсува. Една от обувките се бе изгубила в житото.

— Шибано жито! — Наведе се да я потърси, но настръхна, защото чу тропот. За най-голям негов ужас от дърветата, към които се стремеше, бяха изскочили конници и препускаха към него с наведени копия.

Той изпищя беззвучно, обърна се и закуцука към дупката, която го бе наранила при първата им среща. Натика единия крак вътре и усети неимоверна агония, защото прасна топките си в дъската отстрани. Полазиха го тръпки — тропотът на копитата се усилваше. Ездачите бяха вече само на петдесетина крачки. Очите на хората и животните бяха изцъклени. Зъбите им оголени. Сутрешното слънце осветяваше метала, а изпод копитата на конете хвърчеше кал.

Нямаше да натика окървавеното си тяло през дупката навреме. Нима щеше да бъде премазан? Бедният, скромен Кастор Морвийр, който искаше само да…

Ъгълът на плевнята избухна в ослепителен пламък. Нямаше друг звук освен пукането на разцепено дърво. Във въздуха литнаха изтръгнати пламтящи дъски, изкривени пирони, вдигна се облак от искри. Конус от житото беше изпепелен на мига в прахоляк, зърно и сажди. Над изпепелената реколта, право на пътя на конниците, сякаш от нищото се появиха два големи варела, от които изскачаха пламъци.

Десният варел експлодира ослепително, а левият веднага след него. Към небето полетяха два фонтана от кал. Водещият кон, който се оказа между тях, избухна заедно с ездача си. Останалите изчезнаха в облака прах, вероятно също разкъсани на парченца.

Порив на вятъра отхвърли Морвийр към стената, изплющя през разкъсаната му риза, косата и очите му. Ушите му изпукаха и заглъхнаха, зъбите му изтракаха. Останалите незасегнати в двата края на редицата два коня полетяха настрани като захвърлени разпрани детски играчки. Единият, обърнат почти наопаки, падна, продължи да се влачи и остави кървава следа в нивата.

По дървената стена на плевнята затупкаха буци пръст. Прахолякът започна да се сляга. На места житото се подпали и се заиздига горчив пушек. От небето още падаха обгорени парчета дърво и димящи останки от хора и животни. Вятърът разнасяше пепелта.

Морвийр се надигна, притиснат до стената на плевнята и замръзнал от изумление. Приличаше на гуркулски огън — или бе нещо по-ужасно, нещо магично? Той се шмугна в житото и надникна. След миг иззад димящия ъгъл на плевнята се появи някой.

Гуркулската жена, Ишри. Едната й ръка и полите на кафявото палто горяха. Явно осъзна, че пламъците облизват лицето й, и смъкна запаленото палто — без изобщо да бърза. Бинтовете, които я обвиваха от глава до пети, бяха непокътнати. Приличаше на някаква древна пустинна царица, мумифицирана за погребение. Огледа опустошението, след което се усмихна доволно и поклати глава.

Каза нещо щастливо на кантийски. Морвийр знаеше този език слабо, но му прозвуча като „още го можеш“. Ишри огледа с черните си очи житата, където се криеше отровителят, и той се притисна плътно към земята. След това жената се обърна и изчезна зад ъгъла, откъдето бе дошла. Морвийр я чу как повтаря по-високо:

— Още го можеш.

Обзе го помитащото и напълно оправдано желание да побегне, без да погледне назад. Но се овладя и запълзя през окървавената нива по корем. Напредваше към дърветата, сантиметър по болезнен сантиметър. Дъхът му пареше в уморените гърди, а ужасът го бодеше по задника през целия дълъг път.