Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (42)

Принцът на благоприличието

Великият херцог Рогонт беше устроил щаба си в имперската баня. Сградата беше една от най-величествените в Пуранти и хвърляше сянка над половината площад източно от стария мост. Но като по-голямата част от града и тя бе виждала по-добри векове. Половината фронтон и две от шестте колони бяха рухнали преди много години и камъните им бяха разграбени за съседни по-малки постройки. Напуканата зидария беше изпъстрена с трева, изсъхнал бръшлян и дори две упорити дръвчета. Може би баните бяха по-голям приоритет по времето, когато бе построена, преди Стирия да изпадне в нескончаема война. Щастливи времена, когато топлата вода е била най-големият проблем. Порутената сграда нашепваше за славни изгубени векове и показваше продължителния упадък на Стирия.

Не че на Монца й пукаше.

Умът й беше зает с други неща. Тя изчака пролука в маршируващите роти и закрачи през площада и нагоре по стълбите на банята, като се стараеше да поддържа наперената си стойка. Счупената кост на бедрото скърцаше в ставата и изпращаше вълни от болка право в задника й. Монца отметна качулката си и се втренчи в най-близкия страж, корав ветеран, широк колкото вратата, с белег на бледата буза.

— Трябва да говоря с херцог Рогонт.

— Разбира се.

— Аз съм Мон… Какво? — Очакваше, че ще трябва да се обяснява. Че ще й се присмеят. Че има шанс да я обесят на някоя колона. Но не и да бъде поканена.

— Вие сте генерал Муркато. — Мъжът изви уста в нещо като усмивка. — Очакват ви. Но трябва да оставите меча.

Монца се намръщи, докато му го подаваше. Щеше да е по-спокойна, ако я бяха изритали на улицата.

В мраморното помещение имаше голям мраморен басейн, ограден с високи колони, а водата миришеше на развалени яйца. Старият й враг, Великият херцог Рогонт, облечен в проста сива униформа, се взираше в карта, разположена на сгъваема масичка. До него стояха десетина офицери. Златните им еполети можеха да заемат цял трюм на кораб. Двама вдигнаха глави, докато тя заобикаляше басейна.

— Тя е — процеди някой.

— Мур… ка… то… — Произнесоха името й сякаш беше отрова. За тях си беше така. Правеше ги на глупаци през последните години, а колкото по-глупав е един човек, толкова повече мрази да изглежда глупав. „Генералът с по-малката армия винаги трябва да е в настъпление“, пишеше Фаранс. Затова тя приближи бавно, палецът на превързаната й лява ръка беше пъхнат под колана, сякаш това бе нейната баня и всички оръжия бяха у нея.

— И това ако не е Принцът на благоприличието херцог Рогонт. Добра среща, ваша предпазливост. Много благородна компания сте събрали за човек, който през последните седем години непрекъснато отстъпва. Е, поне днес не е така. — Монца направи пауза. — А, момент. Така е.

Няколко брадички се повдигнаха и една-две ноздри потрепнаха. Но тъмните очи на Рогонт се отместиха от картата бавно; може би бяха малко зачервени, но все така красиви и спокойни.

— Генерал Муркато, какво удоволствие! Иска ми се да се бяхме срещнали след голяма битка, а вие да сте разбита и пленена, но уви, напоследък победите ми не са особено много.

— Редки са като сняг през лятото.

— А вие сте все така окъпана в слава. Чувствам се направо гол пред победоносния ви поглед. — Той погледна към дъното на помещението. — Но къде са всепомитащите Хиляда меча?

Монца цъкна с език.

— Верния Карпи ги взе назаем.

— Без да пита? Колко… грубо. Боя се, че сте твърде много войник и не достатъчно политик. Уви, при мен е обратното. Ювенс е казал, че в думите има повече сила от мечовете, но понякога няма заместител за острия метал.

— Това са Кървавите години.

— Така е. Всички сме в плен на обстоятелствата, а те за пореден път ме принуждават да отстъпя. Благородният Лироцио, собственик на тази прекрасна баня, беше много войнствен и наперен съюзник, когато силите на херцог Орсо бяха далече оттук, от другата страна на могъщите стени на Муселия. Трябваше да чуете как скърца със зъби, нетърпелив да извади меча си и да пролее кръв.

— Мъжете обожават да говорят за бой. — Монца обходи с поглед навъсените съветници на Рогонт. — Някои обичат и да се обличат войнствено. Но оцапването на униформите с кръв е друга работа.

Няколко от пуяците тръснаха ядосано глави, но Рогонт само се усмихна.

— И аз го осъзнах. Сега великите стени на Муселия са паднали, благодарение на вас, както и Борлета, а и Визерин изгоря. Армията на Талинс, надлежно подпомогната от бившите ви другари, Хилядата меча, граби земите пред самия праг на Лироцио. Храбрият херцог откри, че ентусиазмът му за сражения се е изпарил. Могъщите мъже са непостоянни като движеща се вода. Трябваше да си намеря по-слаби съюзници.

— Вече е малко късно.

Херцогът изду бузи.

— Твърде късно, това трябва да е моят епитаф. При Суит Пайнс закъснях с два дена, а прибързаният Салиер беше загубил сражението. И така Каприл остана безпомощен пред добре документирания ви гняв. — Това бяха глупости, но Монца замълча. Засега. — При Муселия се появих с цялата си сила, готов да защитавам стените, но открих, че сте завзели града предната нощ и сте в изгодна защитна позиция. — Ново отклонение от истината, но Монца продължи да мълчи. — При Хай Бенк се оказах задържан от покойния генерал Ганмарк, докато също покойният херцог Салиер, страхувайки се да не го направите на глупак за втори път, не нападна и не го направихте глупак за втори път, като разпиляхте армията му като прах на вятъра. И Борлета… — Той се намръщи отвратено и се изпърдя с уста. — Бррр! Храбрият херцог Кантейн… — Прокара пръст през гърлото си. — Твърде късно, твърде късно. Кажете, генерал Муркато, как така винаги стигате първа до бойното поле?

— Ставам рано, сера преди да се съмне, насочвам се в правилна посока и не спирам. А и освен това наистина искам да стигна на бойното поле.

— Какво намеквате? — извика един млад мъж, чието лице бе по-кисело от лицата на останалите.

— Да намеквам? — повтори тя, опули му се като идиот и пак се обърна към херцога. — Можехте да стигнете Суит Пайнс навреме, но предпочетохте да закъснеете, защото знаехте, че гордият дебелак Салиер ще изхаби силите си независимо дали ще спечели, или не. Той загуби и се направи на глупак, а вие изглеждахте като мъдрия партньор, тъкмо както искахте. — Беше ред на Рогонт да замълчи. — Две години по-късно можехте да стигнете стените навреме, но ви беше изгодно да дам урок на гордите муселийци. Най-вече за да бъдат смирени пред ваше благоприлично превъзходителство.

В цялото помещение цареше тишина. Гласът й се усили.

— Кога осъзнахте, че времето изтича? Че сте се забавили толкова много, че съюзниците ви са прекалено отслабнали, а Орсо е станал твърде силен? Несъмнено се опитвахте да стигнете до Хай Бенк навреме, но Ганмарк застана на пътя ви. Опитахте да изиграете добрия съюзник, но вече беше… — Монца се наведе и го прошепна — твърде късно. През цялото време работехте, за да сте най-силният партньор, когато Лигата на Осемте победи. Добра идея и внимателно изпълнение. Само че победи Орсо, а Лигата… — Тя изду бузи и се изпърдя с уста към събраните мъже. — Така става, като винаги закъснявате, шибаняци.

Най-разгневеният пристъпи към нея със свити юмруци.

— Няма да слушам повече обидите ти, мръсницо! Баща ми загина при Суит Пайнс!

Явно всеки имаше да отмъщава за нещо, но Монца носеше достатъчно рани, за да се засяга от подобни нападки.

— Така ли? Е, благодаря.

— Какво?!

— Баща ти е бил сред враговете ми, а целта на битката е да ги убиеш, така че приемам смъртта му като комплимент. Не би трябвало да обяснявам тези неща на войник.

Лицето му се бе превърнало в подпухнала смес от розово и бяло.

— Ако беше мъж, щях да те убия на място!

— Искаш да кажеш, ако ти беше мъж. Понеже съм отнела баща ти, ще е справедливо да ти дам нещо в замяна. — И Монца се изплю в лицето му.

Той я нападна непохватно и с юмруци, точно както очакваше. Всеки, който се разпалваше толкова трудно, нямаше да е особено боязлив, щом избухне. Беше готова. Избегна удара, хвана горния и долния ръб на украсения му нагръдник, използва собствената му тежест и го препъна. Сграбчи дръжката на меча му, докато той падаше, и го измъкна от ножницата. Офицерът изкрещя и се стовари в басейна сред облак пръски. Монца се извъртя с вдигнато оръжие.

Рогонт извъртя очи към тавана.

— О, спрете… — Мъжете му се втурнаха напред, вадеха оръжията си и псуваха. Почти преобърнаха масичката в опита да се доберат до Монца. — Не вадете оръжия, господа. Не вадете! — Офицерът пляскаше във водата, теглен от тежестта на бронята си. Двама от мъжете побързаха да го издърпат, докато останалите настъпваха към Монца.

Най-близкият замахна с меча си.

— Умри, проклета…

— Спрете! — изкрещя Рогонт. — Стига вече! — Хората му се намръщиха като непослушни деца, спипани в беля. — Без дуели в банята! Срамът ми ще свърши ли някога? — Той въздъхна и махна с ръка. — Махнете се!

Мустаците на адютанта му щръкнаха от ужас.

— Ваше превъзходителство, как да ви оставим… с това чудовище?

— Не се тревожете, ще оцелея. — Той повдигна вежда. — Мога да плувам. Сега излезте, преди някой да пострада. Хайде! Къш!

Мъжете прибраха оръжията си и излязоха с мърморене. Подгизналият офицер ги последва. Монца се усмихна и хвърли украсения му меч в басейна. Малка победа, но в последно време се налагаше да се наслаждава на каквото може.

Рогонт изчака мълчаливо да излязат, после въздъхна тежко.

— Беше права, че ще дойде, Ишри.

— Винаги съм права — чу се глас и Монца се стресна. Някаква тъмнокожа жена лежеше на перваза на прозореца на няколко разтега от главата на Рогонт. Краката й бяха вдигнати на стъклото, а едната ръка и главата висяха, така че почти седеше на обратно. — Е, почти винаги. — Тя се отпусна по гръб, превъртя се в последния момент и падна на четири крака, ловко като гущер.

Монца не беше сигурна как я е пропуснала и това не й хареса.

— Ти каква си? Акробатка?

— Нищо толкова романтично. Аз съм Източния вятър. Може да ме приемеш като един от многото пръсти на дясната ръка на Бог.

— Говориш глупости като жрец.

— Не съм толкова суха и прашасала. — Очите й се извъртяха към тавана. — Аз съм страстно вярваща, но само мъже могат да обличат жреческата роба, хвала на Господ.

Монца се намръщи.

— Агент на гуркулския император?

— Агент звучи… доста подценяващо. Император. Пророк. Църква. Държава. Бих се определила като скромен представител на Южните сили.

— Какво ви интересува Стирия?

— Това е бойно поле. — Жената се усмихна широко. — Гуркул и Съюзът може да са в мир, но…

— Войната продължава.

— Винаги. Съюзниците на Орсо са наши врагове, така че враговете му са наши съюзници. Имаме обща кауза.

— Падението на Великия херцог Орсо от Талинс — прошепна Рогонт. — Да даде Господ.

Монца го изгледа с презрение.

— Вече се молиш на бога им ли, Рогонт?

— На който бог ме чуе. И то горещо.

Гуркулската жена застана на пръсти и се протегна.

— Ами ти, Муркато? Ти ли си отговорът на отчаяните молитви на този беден човечец?

— Може би.

— И може би той на твоите?

— Могъщите често са ме разочаровали, но мога да се надявам.

— Едва ли ще си първият човек, когото разочаровам. — Рогонт кимна към картата. — Наричат ме Предпазливия граф. Закъсняващия херцог. Принца на благоприличието. А ти искаш да се съюзиш с мен?

— Виж ме, Рогонт. Почти толкова отчаяна съм, колкото и ти. Фаранс казва, че големите бури събират странни спътници.

— Мъдър човек. Но как да помогна на странната си спътничка? И по-важното, как тя ще помогне на мен?

— Трябва да убия Верния Карпи.

— Защо да се интересуваме от смъртта на коварния Карпи? — Ишри пристъпи напред и изви глава настрани, твърде неестествено, за да изглежда удобно. — Хилядата меча нямат ли си други капитани? Сесария, Виктус, Андич? — Очите й бяха черни и празни. Мъртви като заместителите на лекаря. — Няма ли някой от тези лешояди да заеме старото ти място, нетърпелив да продължи с оглозгването на трупа на Стирия?

— И тежкият ми танц ще продължи — намуси са Рогонт, — но със свеж партньор. Печеля само наградата за най-отстъпващ.

— Тези тримата не са лоялни към Орсо, интересуват ги единствено парите. За съответната цена нямаха проблеми да предадат Коска, а после и мен. Ако разполагаме със средства, мога да си ги върна, след като убия Верния, и да мина на служба към вас.

Тишина. Ишри вдигна изписаните си черни вежди. Рогонт отпусна замислено глава. Двамата се спогледаха бавно.

— Това би могло да поизравни силите.

— Сигурна ли си, че можеш да ги купиш? — попита гуркулската жена.

— Да — излъга хладнокръвно Монца. — Никога не поемам риск. — Още по-голяма лъжа, затова я изрече с повече самочувствие. По отношение на Хилядата меча нямаше сигурност, а още по-малко що се отнасяше до подлите копелета, които ги командваха. Но имаше шанс, стига да убиеше Верния. Трябваше да си осигури помощта на Рогонт, а после щеше да му мисли.

— Колко ще поискат?

— Да се обърнат срещу печелещата страна? Повече, отколкото мога да си позволя. — Дори да разполагаше с всичкото злато на Хермон, а по-голямата част от него беше заровена под разрушената плевня на баща й. — Но ти, херцогът на Осприя…

Рогонт се засмя тъжно.

— Бездънната кесия на Осприя. Затънал съм до шия. Бих си продал задника, ако някой даде повече от няколко медни петачета. Боя се, че няма да изкопчиш никакво злато от мен.

— Ами Южните сили? — попита Монца. — Чух, че планините в Гуркул са направени от злато.

Ишри се подпря на една колона.

— От пръст и камъни са, като всички останали. Но има злато, стига да знаеш къде да копаеш. Как планираш да убиеш Верния?

— Лироцио ще се предаде, щом армията на Орсо пристигне.

— Несъмнено — каза Рогонт. — Той е крайно умел в предаването, както и аз в закъсняването.

— Хилядата меча ще продължат на юг, за да разграбят провинцията, а армията ще ги последва.

— Не е нужно да си военен гений, за да се досетиш.

— Ще намеря някое местенце и ще примамя Карпи. С двеста души ще успея да го убия. Вие не поемате риск.

Рогонт прочисти гърлото си.

— Ако изкараш дъртата лоялна хрътка от кучкарника, мога да ти отпусна хора.

Ишри я изгледа, все едно гледаше мравка.

— И след като го убиеш, ако се споразумееш с Хилядата меча, може да осигуря парите.

Ако, ако, ако. Но Монца нямаше право да се надява на нещо повече. Спокойно можеше да напусне срещата и с краката напред.

— Тогава е решено. За странните спътници, а?

— Да. Бог наистина те е благословил. — Ишри се прозя екстравагантно. — Дойде да намериш един приятел, а си тръгваш с двама.

— Късмет за мен. — Монца не беше сигурна, че е намерила приятели. Обърна се и тръгна по изтъркания мрамор. Надяваше се, че няма да затрепери преди вратата.

— Муркато, още нещо! — Тя се обърна. Рогонт стоеше сам край картите. Ишри бе изчезнала така внезапно, както се бе появила. — Виждам, че позицията ти е слаба и затова се правиш на силна. Такава си си, безразсъдно смела. Не бих те приел другояче. Но и аз съм си аз. Ако искаш общият ни брак да върви гладко за в бъдеще, показвай повече уважение.

Монца се поклони подигравателно.

— Ваша бляскавост, не само съм слаба, но и изпълнена със съжаление.

Рогонт само поклати глава.

— Моят офицер трябваше да извади меча си и да те прониже.

— Ти така ли щеше да направиш?

— Не, уви. — Той отново погледна картите. — Аз щях да помоля за още плюнка.