Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (40)

Шестици

Заровете показваха шестици.

В Съюза наричаха това хвърляне слънца, като слънцето на знамето им. В Баол го наричаха двойно, защото казиното плащаше двойно. В Гуркул бе Пророка или Императора, в зависимост от лоялността на хората. В Тонд беше Златната дузина. В Хилядата острова — Дванайсетте вятъра. В Убежището наричаха двете шестици Тъмничаря, защото тъмничарят винаги печели. В целия Кръг на света хората се радваха при този резултат, но на Дружелюбния му беше все едно. Той не печелеше нищо. Насочи вниманието си към големия мост на Пуранти и хората, които вървяха по него.

Лицата на статуите бяха изгладени от времето, настилката беше напукана, а парапетът изронен, но шестте арки все още се извисяваха грациозно, без да се притесняват от огромната височина. Големите каменни постаменти, на които стояха, високи шест пъти по шест разтега, все още отблъскваха бурната вода. Имперският мост беше на повече от шестстотин години, но си оставаше единственият път през дефилето на Пура по това време на годината. Единственият сухоземен път към Осприя.

Армията на Великия херцог Рогонт маршируваше стройно, в редица по шестима. Тропотът на ботушите беше като могъщо сърце, допълнен от подрънкването на доспехи и юзди, подвикванията на офицерите, мърморенето на зяпачите и бученето на водата отдолу. Преминаваха цяла сутрин, по роти, батальони и полкове. Движеща се гора от копия, проблясващ метал и протрита кожа. Прашни, мръсни, решителни лица. Гордите флагове висяха отпуснати в безветрения ден. Редица номер шестстотин беше преминала преди малко. Около четири хиляди души бяха прекосили реката, а оставаха поне още толкова. Продължаваха да вървят — шест, по шест, по шест.

— Добър ред. Като за отстъпление. — След Визерин гласът на Тръпката беше преминал в гърлен шепот.

— Това е специалитетът на Рогонт — изсумтя Витари. — Има страшно много практика.

— Човек трябва да оцени иронията — обади се Морвийр, който наблюдаваше преминаващата войска с леко мръщене. — Днешните горди легиони маршируват върху останките на вчерашната империя. Така е с военния блясък. Високомерие от плът.

— Невероятно проницателно — подметна Муркато. — Пътуването с великия Морвийр е едновременно приятно и образователно.

— Аз съм едновременно философ и отровител. Не се притеснявайте, заплащането ми покрива и двете. Възнаграждението е за безкрайната ми мъдрост, отровата е без пари.

— Нима късметът ни няма край? — озъби се тя.

— Има ли въобще начало? — измърмори Витари.

Групата беше намаляла до шестима и бяха по-изнервени от всякога. Муркато бе спуснала качулката си и се виждаше само острият й нос, брадичката и намръщената уста. Тръпката беше с наполовина бинтована глава. Другата половина беше млечнобяла, а здравото му око бе хлътнало в тъмен кръг. Витари седеше, провесила крака през парапета. Беше се облегнала на една счупена колона, луничавото й лице бе обърнато към яркото слънце. Морвийр се мръщеше към бурната вода. Ученичката му седеше до него и ядеше сладкиш. И Дружелюбния беше тук, разбира се. Шестима. Коска беше мъртъв. Въпреки името си Дружелюбния рядко задържаше приятели.

— Като говорим за възнаграждение — продължи Морвийр, — трябва да посетим най-близката банка и да изтеглим пари. Не обичам да остават дългове между мен и работодателите. Това внася кисел привкус в нашето меденосладко общуване.

— Сладко — измляска Дей, макар че не беше ясно дали говори за общуването, или за сладкиша.

— Дължиш ми за смъртта на генерал Ганмарк. Ролята ми беше малка, но основна, защото предотвратих гибелта ви. Освен това трябва да подменя екипировката, която бе така безотговорно изгубена във Визерин. Нужно ли е да споменавам, че ако ми беше позволила да се погрижа за проблемните фермери, както настоявах, нямаше да се…

— Достатъчно — изсъска Муркато. — Не ти плащам, за да ми припомняш грешките.

— Това сигурно също е от безплатните услуги. — Витари се смъкна от парапета. Дей лапна последното парче сладкиш и си облиза пръстите. Всички се раздвижиха, освен Дружелюбния. Той продължаваше да гледа водата.

— Време е да тръгваме — каза Муркато.

— Да. Връщам се в Талинс.

— Какво?

— Саджаам щеше да ми изпрати вест тук, но няма никого.

— Талинс е далече. Има война.

— Това е Стирия. Винаги има война.

Очите й бяха почти скрити от качулката. Останалите го гледаха мълчаливо. Хората рядко се вълнуваха, когато се махаше — той също, впрочем.

— Сигурен ли си?

— Да. — Беше видял половин Стирия — Уестпорт, Сипани, Визерин и провинцията между тях — и я мразеше. Едно време при Саджаам се чувстваше уплашен и притиснат и мечтаеше за Убежището. Сега тези дни, със сладникавата миризма на хъск, безкрайните игри на карти, събирането на рекет и редките моменти на предсказуемо и организирано насилие му се струваха като щастлив сън. Тук всеки ден беше под различно небе и нямаше нищо за него. Муркато носеше хаос и той вече не искаше да е с нея.

— Вземи това. — Тя му подаде кесия.

— Не съм тук заради парите.

— Вземи ги. Заслужаваш много повече. Това поне ще улесни пътуването ти.

Той се остави да натика кесията в ръцете му.

— Дано късметът да те следва — обади се Тръпката.

Дружелюбния кимна.

— Днес светът е направен от шестици.

— Дано тогава шестиците те следват.

— Ще ме следват, независимо дали ги искам. — Дружелюбния хвана заровете, уви ги внимателно в кърпата и ги прибра във вътрешния си джоб. Тръгна през безкрайния поток войници, минаващи над безкрайно течащата вода, без да поглежда назад. Насочи се към по-мизерната част на града на западния бряг на реката. Разсейваше се, като броеше крачките, които щеше да извърви до Талинс. Беше направил триста шейсет и шест от сбогуването…

— Господин Дружелюбен! — Той трепна и се обърна, ръцете му посегнаха към ножа и сатъра. Един човек се беше облегнал на един праг, ръцете му бяха скръстени, лицето му бе в сянка. — Какви са шансовете да се срещнем тук? — Гласът беше ужасно познат. — Е, ти разбираш от шансове повече от мен. Но съм сигурен, и двамата ще се съгласим, че са доста щастливи.

— Съгласен съм — отвърна Дружелюбния и се усмихна.

— Брей, имам чувството, че съм хвърлил шестици — каза човекът.