Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (30)

Плъхове в чувал

Коска се намръщи и излезе на покрива на кулата. Дори слънцето беше решило да го тормози, но пък си го заслужаваше. Визерин се ширеше наоколо. Къщи от тухли и дърво, мраморни вили, зелените корони на дърветата, очертаващи улици и паркове. Прозорците блестяха, а стъклените статуи на покривите на богаташките къщи сияеха като скъпоценни камъни. Наоколо имаше и други кули. Десетки, някои доста по-високи от тази, на която стоеше. Всички хвърляха дълги сенки над града.

На юг лежеше синьо-сивото море. Виждаха се пушеците от прочутите стъклолеярни на близкия остров. На изток река Визер беше като тъмна змия, виеща се между сградите. Четири моста свързваха двете половини на града. По средата се намираше островът с двореца на Великия херцог Салиер. Коска беше прекарал множество приятни вечери като негов почетен гост. Когато все още го обичаха, възхищаваха му се и се бояха от името му. Толкова отдавна, сякаш в друг живот.

Монца стоеше неподвижно до парапета. Острието на меча й и кльощавата й ръка правеха идеална линия от рамото до върха. Стоманата блестеше, рубинът на пръстена сияеше в червено, а кожата й лъщеше от пот. Ризата беше полепнала по тялото й. Монца отпусна оръжието, а Коска се приближи и отпи яка глътка от каната.

— Чудех се кога ще се върнеш към пиенето.

— Уви, това е само вода. Не видя ли как се заклех да не пипна повече вино?

Тя изсумтя.

— Чувала съм го и преди, без резултат.

— В момента се променям, бавно и мъчително.

— И това съм го чувала, с още по-малък успех.

Коска въздъхна.

— Какво трябва да направи човек, че да го приемат на сериозно?

— Да удържи на думата си поне веднъж?

— Крехкото ми сърце, разбивано безброй пъти! Може ли да понесе такъв тормоз? — Той изхъмка и смени темата. — Нали знаеш, че съм роден във Визерин? Недалеч оттук. Имах щастливо детство и буйна младост, изпълнена с грозни инциденти. Включително този, заради който се наложи да напусна града и да си потърся късмета като наемник.

— Целият ти живот е белязан от грозни инциденти.

— Вярно. — Имаше съвсем малко приятни спомени. И повечето от тях, осъзна Коска, докато гледаше Монца, бяха свързани с нея. Повечето добри моменти в живота му, както и най-лошият. Той си пое дъх, заслони очи с длан и погледна на запад, към полето отвъд градските стени. — Нашите приятели от Талинс не са ли се появили?

— Скоро. Генерал Ганмарк не е от закъсняващите. — Тя се намръщи. — Няма ли да кажеш, че ме предупреди?

— За кое?

— За Орсо.

— Знаеш на какво съм те учил.

— Никога не вярвай на собствения си работодател. — Урок, който беше научил на скъпа цена от херцогиня Сефелин от Осприя. — А сега аз ти плащам заплатата.

Коска се усмихна насила, въпреки че разранените устни го боляха.

— Но сме достатъчно подозрителни един към друг.

— Разбира се. Не бих ти се доверила дори да изхвърлиш нощното ми гърне.

— Жалко. Сигурен съм, че лайната ти миришат на рози. — Той се облегна на парапета и примижа към слънцето. — Помниш ли как се дуелирахме сутрин? Преди да станеш твърде добра.

— Преди да се пропиеш съвсем.

— Е, след това определено не можех. Има си граница колко да се излага човек преди закуска. Калвес ли носиш?

Тя вдигна меча и слънчевите лъчи пробягаха по острието.

— Поръчах го за Бена.

— За Бена ли? Че за какво? Да го ползва като шиш, за да пече ябълки на огъня ли?

— Дори и това не направи.

— И аз имах такъв. Много добро оръжие. Загубих го на карти. Искаш ли? — Той й протегна каната.

Тя вдигна ръка.

— Може…

— Ха! — Коска плисна водата в лицето й и тя залитна назад. Наемникът извади меча си и замахна още преди каната да падне и да се счупи. Монца успя да парира първия удар, приклекна отчаяно под втория, залитна, падна и се претърколи настрани. Острието на Коска удари на мястото, където бе паднала преди миг. Тя приклекна и вдигна оръжието си.

— Отпуснала си се, Муркато. — Той се засмя и застана в центъра на покрива. — Преди десет години нямаше да се вържеш на водата в лицето.

— Аз и сега не се вързах, глупако. — Тя обърса капките с ръкавицата си, без да откъсва очи от неговите. — Имаш ли още някой номер, или уменията ти стигат само до водата в лицето?

Ако трябваше да е честен, не разполагаше с кой знае какво.

— Защо не проверим?

Тя скочи напред и остриетата се срещнаха с трясък. Имаше дълъг белег на голото рамо и друг на ръката, който изчезваше в ръкавицата.

Коска махна с меча си.

— Биеш се с лявата ръка, а? Надявам се, не от съжаление към стареца.

— Съжаление ли? Не ме ли познаваш достатъчно? — Той успя да отбие първото мушкане, но второто дойде толкова бързо, че едва се измъкна. Острието раздра ризата му, преди да го отбие.

Той вдигна вежда.

— Добре, че съм поотслабнал.

— Може да отслабнеш и повече, ако ме питаш. — Тя тръгна да го заобикаля.

— Искаш да застанеш с гръб към слънцето?

— Не трябваше да ме учиш на всички мръсни трикове. Не искаш ли да използваш лявата си ръка, за да се изравним?

— И да се откажа от предимството? Мислех, че ме познаваш по-добре! — Той финтира надясно и отскочи наляво, а Монца замахна в нищото. Беше бърза, но не чак толкова, колкото с десницата. Препъна я, когато залитна покрай него, и я поряза леко по рамото — направи кръст със стария белег.

Тя се намръщи към раната, от която избиваше капка кръв.

— Дърто копеле.

— Нещо дребно, за да ме запомниш. — Той завъртя меча си и замахна силно. Монца се хвърли напред и остриетата отново се сблъскаха с трясък. Замахване, замахване, мушкане и париране. Малко тромаво, все едно шиеше с ръкавици. Преди правеха демонстративни двубои, но времето се беше отнесло жестоко и с двамата.

— Един въпрос… — прошепна той, без да откъсва очи от нейните. — Защо ме предаде?

— Защото ми писна от тъпите ти шеги.

— Разбира се, заслужавах да бъда предаден. Всеки наемник завършва пронизан отпред или в гърба. Но от теб? — Той мушна напред, след което замахна и я принуди да отстъпи. — След всичко, на което те научих? Всичко, което ти дадох? Убежище и пари. Отнасях се с теб като с моя дъщеря!

— По-скоро ти бях майка. Напиваше се до осиране. Дължах ти много, но всичко си има граница. — Тя отстъпи встрани, търсеше пролука. Остриетата им бяха на не повече от един пръст. — Щях да те последвам в ада, но нямаше да повлека и брат ми.

— Защо? Там щеше да се чувства като вкъщи.

— Майната ти! — Монца финтира, смени ъгъла и го накара да отскочи с цялата грация на умряла жаба. Беше забравил колко трудоемко е дуелирането. Дробовете му вече се задъхваха, а рамото, ръката и пръстите започваха да изтръпват. — Ако не бях аз, щеше да е някой от другите капитани. Сесария! Виктус! Андич! — Придружаваше всяко омразно име с удар по меча му. — Всички нямаха търпение да се отърват от тебе при Афиери!

— Нека не споменаваме това проклето място! — Той парира следващия удар и премина в контраатака, с нещо, наподобяващо предишната му пъргавина, принуди я да отстъпи към ъгъла на покрива. Трябваше да приключи, преди да умре от изтощение. Хвърли се напред и отби меча й със своя. Натисна я към парапета, предпазителите на оръжията изтракаха. Лицата им бяха едно до друго и зад главата й виждаше улицата долу. Усещаше учестеното й дишане на бузата си. За миг се поколеба дали да я целуне, или да я хвърли от бойниците. В крайна сметка не можа да реши и не направи нито едното.

— Беше по-добра с дясната ръка.

— И ти беше по-добър преди десет години. — Тя се измъкна от хватката и го ръгна в окото с кутрето си.

— Аааа! — изпищя той и притисна ръка към лицето си. Коляното й се стовари в чатала му и изпрати пробождаща болка, чак до гърлото. — Оооох… — Коска се преви и мечът се изплъзна от изтръпналите му пръсти.

Монца одра бузата му с върха на меча си.

— Ето нещо, с което да ме запомниш.

— Ах! — Той бавно се отпусна на колене. — Няма място като дома…

Въпреки изгарящата болка чу ръкопляскане от стълбището.

— Витари — изстена той, докато жената излизаше на слънце. — Защо… винаги ме намираш… в най-неудобната поза?

— Защото изпитвам наслада.

— Вие, кучки, нямате представа… какъв късмет имате… че няма да усетите никога болката от удар в топките.

— Що не пробваш да родиш дете.

— Очарователно предложение… Ако не бях контузен точно на това място, бих се замислил над предложението ти.

Както обикновено, остроумието му остана незабелязано. Вниманието на Монца и Витари беше привлечено към бойниците. Коска се надигна с мъка. Дълга колона конници се изкачваше по хребета на запад от града. Копитата на конете вдигаха кафеникави облаци прах.

— Вече са тук — каза Витари. Отнякъде зазвуча камбана, последваха я още.

— И там — обади се Монца. Появи се втора колона. И пушек, зад хълмовете на север.

Коска гледаше, докато слънцето се издигаше и вероятно изгаряше плешивото му теме, как силите на херцог Орсо се разгръщат около града. Отрядите заемаха позиции извън обсега на защитниците. Едно солидно поделение пресече реката и дозатегна обръча. Конниците прикриваха пехотата, докато заеме позиции, след което се оттеглиха, за да се върнат към обичайното плячкосване на всичко неприбрано.

Започнаха да се вдигат шатри, появиха се и каруците на обоза. Защитниците по стените можеха само да гледат как силите на Талинс се окопават методично, като добре смазани колелца на часовник. Това не беше в стила на Коска дори когато бе трезвен. По-скоро инженерство, а не войниклък, но нямаше как да не се възхити на дисциплината.

Той разпери широко ръце.

— Добре дошли на обсадата на Визерин!

Останалите също се бяха качили на покрива, за да видят как Ганмарк обкръжава града. Монца беше сложила лявата си ръка на кръста, а дясната на дръжката на меча. Косата й се вееше около намръщеното лице. Тръпката стоеше от другата страна на Коска и гледаше изпод вежди. Дружелюбния беше седнал до вратата на стълбището и хвърляше заровете си. Дей и Витари си говореха тихо близо до парапета. Морвийр беше по-кисел от обикновено, ако това изобщо бе възможно.

— Нима ничие чувство за хумор не може да изтърпи нещо дребно като обсада? По-весело, приятели! — Коска тупна Тръпката по гърба. — Не всеки ден се вижда толкова добре подредена голяма армия! Трябва да поздравим приятеля на Монца генерал Ганмарк за търпението и дисциплината. Може да му напишем писмо.

— Скъпи генерал Ганмарк. — Монца се изплю през бойниците. — Винаги твоя, Монцаро Муркато.

— Простичко послание — обади се Морвийр. — Но несъмнено ще го оцени.

— Много войници — изръмжа Тръпката.

— Някъде към тринайсет хиляди и четиристотин — чу се тихият глас на Дружелюбния.

— Предимно талински войници. — Коска махна с далекогледа си. — Има и подкрепления от старите съюзници на Орсо. Флагът на Етрисани е на дясното крило, а този на Чезале в центъра. Професионална армия. Няма и следа от нашите стари другари, Хилядата меча. Жалко. Щеше да е чудесно да възобновим старите си приятелства, а, Монца? Сесария, Виктус, Андич. Верния Карпи, разбира се. — Да възобнови стари запознанства… и да отмъсти на старите приятели.

— Наемниците са на изток. — Монца кимна към реката. — Ще задържат херцог Рогонт и осприанците.

— Несъмнено ще е голяма забава. Но ние сме тук. — Коска махна към армията извън града. — Генерал Ганмарк е там. Как ще се съберем на щастлива среща? Нали имаш план?

— Ганмарк е културен. Цени изкуството.

— И? — попита Морвийр.

— Никой няма повече предмети на изкуството от Великия херцог Салиер.

— Колекцията му е наистина впечатляваща. — Коска й се бе насладил няколко пъти или по-скоро се преструваше, докато се наслаждаваше на виното.

— Казват, че е най-богатата в Стирия. — Монца тръгна към другия парапет и погледна острова с двореца. — Когато градът падне, Ганмарк ще се отправи натам, за да спаси безценното изкуство.

— Тоест да го открадне за себе си — изръмжа Витари.

Монца стисна зъби по-силно от обикновено.

— Орсо ще иска да приключи с обсадата бързо. За да има достатъчно време да приключи и с Рогонт. Да унищожи Лигата на Осемте и да завоюва короната си преди зимата. Това означава щурмове, сражения и трупове по улиците.

— Възхитително! — Коска плесна с ръце. — По улиците може да има величествени дървета и красиви сгради, но без трупове са някак непълноценни, нали?

— Ще вземем доспехи и униформи от мъртвите. Когато градът падне, което ще е скоро, ще се дегизираме като талинсци. Промъкваме се в двореца и когато Ганмарк дойде за предметите на изкуството и не е нащрек…

— Ще го убием? — предположи Тръпката.

Настана пауза.

— Мисля, че виждам дребна пролука в плана. — Хленченето на Морвийр се забиваше в черепа на Коска като пирон. — Дворецът на Великия херцог Салиер ще е едно от най-пазените места в Стирия, а ние сме отвън. Едва ли ще получим покана.

— Напротив, аз вече имам. — Коска се наслади на момента, когато всички зяпнаха. — Двамата със Салиер бяхме доста близки, когато ме нае да уредя граничния му спор с Пуранти. Вечеряхме поне веднъж седмично и ме увери, че съм добре дошъл всеки път, когато съм в града.

Лицето на отровителя беше карикатура на отвращението.

— Това да не е било, преди да се превърнеш в пияница?

Коска махна безгрижно с ръка.

— По време на дългото и приятно трансформиране в такъв. Като гъсеница, превръщаща се в красива пеперуда. Във всеки случай поканата още важи.

Витари се намръщи.

— И как точно ще го направиш?

— Ами мисля да отида пред портите на двореца и да кажа на стражите: „Аз съм Никомо Коска, известен наемник, и съм дошъл на вечеря“.

Настана неловка тишина, сякаш идеята му не беше гениална, а пълна глупост.

— Прости ми — измърмори Монца, — но се съмнявам, че името ти отваря порти както едно време.

— Може би вратата на тоалетната. — Морвийр поклати глава. Дей се засмя тихичко. Дори Тръпката го гледаше колебливо.

— Витари, Морвийр — каза Монца. — Това е ваша работа. Наблюдавайте двореца. Осигурете ни достъп. — Двамата се спогледаха намръщено и без ентусиазъм. — Коска, ти разбираш от униформи.

Той въздъхна.

— Разбирам. Всеки работодател се опитва да ти пробута неговата. В Уестпорт ми бяха направили дрехи от злато, толкова удобни, колкото оловна тръба в гъ…

— На нас ще ни трябва нещо не толкова забележително.

Коска се изправи и отдаде чест.

— Генерал Муркато, ще сторя всичко по силите си, за да изпълня заповедта!

— Не се напъвай. На твоите години може да си сецнеш кръста. Вземи Дружелюбния, като започнат щурмовете. — Затворникът сви рамене и се съсредоточи върху заровете.

— Съвсем благородно ще преджобим мъртвите! — Коска тръгна към стълбите, но погледна към залива и спря. — А! Корабите на херцог Орсо вече са тук. — Белите платна на хоризонта носеха черния кръст на Талинс.

— Още гости за херцог Салиер — обади се Витари.

— Винаги е бил добър домакин, но ме съмнява, че е готов за толкова много гости. Този град е отцепен. — Коска се усмихна към вятъра.

— Затвор — каза Дружелюбния и също почти се усмихна.

— Безпомощни сме като плъхове в чувал! — извика Морвийр. — Говорите, сякаш това е добро нещо.

— Пет пъти съм бил под обсада и винаги съм се наслаждавал. Това е чудесен начин да ограничиш възможностите. Да освободиш духа. — Коска си пое дъх през носа и издиша. — Когато животът е клетка, няма нищо по-освобождаващо от пленничеството.