Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (29)

Надолу

Стигнаха Визерин привечер — слънцето се спускаше зад дърветата и земята почерняваше. Кулите се виждаха отдалече. Десетки. Стотици. Високи и тънки, като женски пръсти, щръкнали към синьо-сивото небе. По много от високите прозорци започваха да светват лампи.

— Много кули — измърмори Тръпката.

— Винаги са били на мода във Визерин. — Коска му се ухили. — Някои са от времето на Новата империя, на стотици години. Благородническите фамилии се състезават кой ще построи по-висока. Въпрос на гордост. Помня, че като бях момче, една падна, преди да я довършат, на не повече от три улици от мястото, където живеех. Смаза поне десет бедняшки къщи. Така става то: обикновено бедните страдат от амбициите на богатите. А се оплакват съвсем рядко, защото…

— Мечтаят за собствени кули?

Коска се засмя.

— Ами да, вероятно. Не осъзнават, че колкото повече се изкачиш, от толкова по-високо ще паднеш.

— Хората рядко го осъзнават, преди земята да се устреми към тях.

— Истина е. Мисля, че много от богаташите във Визерин ще се заклатят скоро.

Дружелюбния и Витари запалиха факли, Дей запали трета на каруцата. Пътят се превърна в низ от светлинки, водещи към морето. В друг момент щеше да е красиво, но не и сега. Започваше война и никой не беше в добро настроение.

Колкото повече се приближаваха до града, толкова повече хора срещаха, а отстрани имаше нахвърляни повече боклуци. Половината изглеждаха отчаяни да се доберат до Визерин и да се скрият зад стените му. Другата половина искаше да се измъкне на открито и да избяга. Фермерите бяха изправени пред скапан избор. Да останат при земята си, където със сигурност щеше да има пожари и грабежи, както и убийства и изнасилвания. Или да се скрият в града, стига да ги пуснеха, където можеха да бъдат обрани от защитниците и да се окажат заклещени в капан, ако градът падне. А можеше и да избягат в хълмовете, можеше да ги заловят, можеше да умрат от глад или от студ.

Вярно, войната убиваше войници, но останалите живи получаваха пари и истории, които да разказват вечер около огъня. Но със сигурност убиваше повече фермери и оставяше останалите живи сред пепелища.

Сякаш за да доскапе настроението им, започна да вали. Трепкащите факли засъскаха от водата. Пътят се превърна в кална река. Тръпката усещаше как косата му се мокри, но мислите му бяха съвсем далече. Там, където често се отплесваха последните седмици. Обратно към „Кардоти“ и мрачната работа, която бе извършил. Брат му често повтаряше, че най-долното нещо е убийството на жена. Уважение към жените и децата, придържане към старите обичаи и думата ти, това отличаваше карлите от убийците. Не искаше да я убива, но когато размахваш меч в гъста тълпа, няма как да го избегнеш. Ако искаше да бъде добър човек, това, за което уж бе дошъл тук, трябваше да изгризе ноктите си до кръв. Но когато си представеше как мечът му се забива в ребрата й, глухия звук, втренчения й поглед, докато се свличаше до стената, изпитваше облекчение, че се е измъкнал.

Значи посичането на жена в бардак, по погрешка, беше убийство, а умишленото клане на мъже в битка беше благородно? Нещо, с което да се гордееш и да измисляш песни за прослава? Едно време, около огньовете в студения Север, това изглеждаше просто и очевидно. Но Тръпката вече не виждаше разлика. Не че беше объркан. Напротив, беше взел да разбира по-ясно. Като почнеш да убиваш, няма точен момент, в който да спреш и това да значи нещо.

— Май са те налегнали мрачни мисли, приятелю — каза Коска.

— Не мисля, че е време за шеги.

Наемникът се засмя.

— Старият ми ментор Сазине каза веднъж, че човек трябва да се смее, докато е жив, защото след това определено ще му е трудно.

— Така ли? И какво стана с него?

— Умря от инфекция в рамото.

— Кофти смърт.

— Е, ако животът е шега, определено е черна.

— Тогава по-добре не се смей, в случай че шегата излезе за твоя сметка.

— Или пък си промени чувството за хумор.

— Човек трябва да е доста извратен, за да се засмее на това.

Коска почеса врата си и погледна към тъмните стени на Визерин, които се извисяваха в дъжда.

— Признавам, че и на мен ми убягва смешната страна.

По светлините още отдалече личеше, че около портата има голяма блъсканица, а отблизо нещата не ставаха по-добри. Разминаваха се с хора — старци, младежи, жени, мъкнещи деца, натоварени мулета, колички, скърцащи през лепкавата кал. Хората излизаха от изнервената тълпа, но малцина влизаха вътре. Страхът тежеше във въздуха и със сгъстяването на тълпата ставаше все по-лошо.

Тръпката се смъкна от коня, разтъпка крака и се увери, че мечът му излиза лесно от ножницата.

— Добре. — Косата на Монца беше полепнала по намръщеното й лице под качулката. — Ще ни вкарам.

— Абсолютно ли си убедена, че трябва да влезем? — обади се Морвийр.

Тя го изгледа продължително.

— Армията на Орсо е на не повече от два дни зад нас. Това означава Ганмарк. Може би и Верния Карпи, с Хилядата меча. Където са те, там трябва да сме и ние.

— Щом казваш. Ти си работодателят. Но мой дълг е да отбележа, че може би си прекалено решителна. Сигурно можем да изработим по-малко рисков план от това да се заклещим в град, обсаден от вражески войски.

— Няма полза да чакаме тук.

— Няма полза, ако изгинем всички. План, който не може да се съобрази с обстоятелствата, не… — Монца се обърна, пред той да приключи, и започна да разбутва тълпата към портите. — Жени — изсъска Морвийр през стиснатите си зъби.

— Какво толкова са ти направили жените? — изръмжа Витари.

— Като изключим присъстващите, имат лошия навик да мислят със сърцето си, а не с главата.

— При парите, които плаща, може да мисли и със задника си, ако ще.

— Да умреш богат си е пак смърт.

— По-добре е, отколкото да умреш беден — обади се Тръпката.

След малко неколцина стражи започнаха да разбутва тълпата с копия и да разчистват калния път към портата. След тях се появи намръщен офицер. Монца вървеше зад рамото му. Несъмнено беше посяла няколко монети и сега събираше жътвата.

— Вие шестимата, с каруцата. — Офицерът посочи Тръпката и останалите. — Влизате. Само вие шестимата.

Хората около портата замърмориха гневно. Някой ритна каруцата.

— Майната ви! Това не е редно! Цял живот плащам данъци на Салиер и сега ще ме зарежат отвън? — Някой сграбчи ръката на Тръпката, с която водеше коня си. Фермер, доколкото можеше да се види на светлината на факлите в дъжда. По-отчаян от останалите. — Защо пускате тези копелета? Ами моето семейство?

Тръпката стовари юмрук в лицето му. Сграбчи го, докато падаше, и го удари пак, събори го в канавката. Мъжът се опита да се изправи. Кръвта по лицето му изглеждаше черна. Като почнеш нещо, по-добре да го свършиш. Малко насилие може да ти спести доста неприятности в дългосрочен аспект. Такава беше философията на Черния Дау. Затова Тръпката пристъпи напред, изрита мъжа в гърдите и пак го събори в калта.

— По-добре кротувайте. — Огледа ги: петима-шестима намръщени мъже, жена с две деца в краката. Младеж, който се взираше в него, приклекнал, сякаш се готвеше да му скочи. Може би син на фермера. — С това си вадя хляба, момче. И ти ли искаш да се овъргаляш?

Младежът поклати глава. Тръпката хвана юздите на коня си, цъкна с език и го поведе към портата. Без да бърза. Готов, в случай че някой реши да се пробва. Но хората предпочетоха да се развикат как така тях ги пускали вътре, а останалите вълци ги яли. Това, че на някого му бяха избили зъбите, не беше съществено. Тези, които не бяха виждали подобно нещо, знаеха, че скоро ще стане по-лошо, и се интересуваха само как да не го отнесат. Тръпката тръгна след останалите към арката и дългия тъмен тунел, като духаше охлузените си кокалчета.

Опита да си спомни какво му каза Кучето в Адуа, преди сякаш стотици години. За това как всяко кръвопролитие докарвало ново и не било късно да стане по-добър човек. Не беше късно да стане добър. Руд Три дървета определено беше добър. Цял живот се придържаше към старите обичаи. Никога не поемаше по лесния път, ако знаеше, че е грешен. Тръпката се гордееше, че се е бил под негово командване. Но в крайна сметка какво беше спечелил Три дървета от това? Няколко тъжни споменавания около огъня. Тежък живот и накрая обратно в калта. Обратно, Черния Дау беше едно от най-долните копелета. Човек, който не се изправяше пред противник, ако можеше да го наръга в гръб. Палеше села, без да се замисля, и престъпяше клетвите си. Милостив като чумата и със съвест колкото пича въшка. А сега седеше на трона в Скарлинг. Половината Север беше в краката му, а другата половина трепереше от името му.

Измъкнаха се от тунела и навлязоха в града. Водата се изливаше от счупените улуци на паветата. Мокра процесия от мъже, жени, деца, мулета и каруци чакаше да се измъкне навън. Тръпката вдигна глава и присви очи срещу дъжда. Минаваха покрай голяма кула, извисяваща се в нощта. Сигурно беше три пъти по-висока от най-високата сграда в Карлеон, а дори не беше най-голямата наоколо.

Хвърли кос поглед към Монца, както беше свикнал. Беше намръщена, както обикновено. Светлината на отминаващите факли пробягваше по коравото й лице. Беше се прицелила в нещо и правеше всичко, за да го постигне. Майната й на съвестта и последствията. Първо отмъщението, въпросите после.

Осмука зъбите си и се изплю. Колкото повече я гледаше, толкова по̀ се убеждаваше, че е права. Милостта и страхливостта бяха едно и също. Никой не даваше награди за добро държане. Нито тук, нито в Севера, нито никъде. Ако искаш нещо, трябва да си го вземеш и тези, които грабеха най-много, бяха най-велики. Щеше да е по-добре, ако животът беше устроен по друг начин.

Но не беше.

 

 

Монца беше схваната и я болеше, както винаги. Беше ядосана и уморена, както винаги. Имаше нужда от лула, повече от всичко. И за да бъде всичко още по-лошо, беше мокра, натъртена от язденето и измръзнала.

Помнеше Визерин като красиво място, с блестящи стъкла, изящни сгради, добра храна, смях и свобода. При последната си визита беше в рядко добро настроение. Вярно, тогава бе краят на лятото, а не хладна пролет и беше само с Бена, без да й се налага да убива четирима мъже.

Сега градът изглеждаше доста различен от приятните й спомени.

Капаците на прозорците бяха затворени и светлината едва се процеждаше навън. Малките стъклени фигури в ниши над вратите проблясваха едва-едва. Домашни духове, традиция от миналото, отпреди Новата империя. Сложени там да носят успех и благополучие и да гонят злото. Монца се чудеше каква ще е ползата от тези стъкълца, когато армията на Орсо почне да опустошава града. Не голяма. Улиците бяха изпълнени със страх. Заплахата беше толкова осезаема, че направо полепваше по влажната й кожа и я караше да настръхва.

Не че Визерин не беше пълен с народ. Някои тичаха към портите или пристанището. Мъже и жени, помъкнали всичко, което могат, на гръб. Старците кретаха зад тях. Каруци, натоварени с чували, сандъци, дюшеци и всякакви безполезни вехтории, които неизменно щяха да бъдат захвърлени по пътя. В подобни ситуации беше загуба на време и усилия да опиташ да спасиш нещо друго освен живота си.

Ако избереш да побегнеш, най-добре да бягаш бързо.

Имаше и мнозина, които бяха избрали да избягат в града, но за тяхно разочарование, това се оказваше задънен изход. Те се трупаха по улиците. Сгушени на праговете, притиснати под одеяла срещу дъжда. Бяха се струпали на един празен пазар и се присвиха, когато мина колона войници с мокри, блестящи на светлината на факлите брони. В мрака отекваха звуци. Чупене на стъкла и пращене на дъски. Гневни и боязливи викове. От време на време истински писъци.

Вероятно някои от местните бяха започнали грабежите. Уреждаха стари сметки или отмъкваха неща, за които завиждаха отдавна, докато усилията на могъщите бяха съсредоточени върху собственото им оцеляване. Един от редките моменти, когато човек можеше да се сдобие с нещо без пари. Щеше да се случва все по-често, докато армията на Орсо настъпваше към града.

Устоите на цивилизацията започваха да се разпадат.

Монца знаеше, че наблюдават веселата й дружина, докато яздеха бавно по улиците. Боязливи очи, подозрителни очи и от онези, които опитваха да преценят дали си струва да ги ограбят. Държеше юздите с дясната ръка, въпреки всички болки, за да може лявата да стои на дръжката на меча. Единственият закон във Визерин беше на върха на острието. А врагът дори още не беше пристигнал.

„Виждал съм ада, това е голям град под обсада“, пишеше Столикус.

Пътят минаваше под мраморна арка, от която се стичаше вода. На стената беше нарисувана картина. Великият херцог Салиер, изобразен като едър, а не ужасно дебел. Беше вдигнал ръка в благословия, а бащинската му усмивка излъчваше светлина. Под него бяха представени гражданите на Визерин, от най-богатия до последния бедняк: наслаждаваха се смирено на облагите от доброто управление. Хляб, вино, богатство. Под тях, около ръба на арката, беше изписано „милосърдие“, „справедливост“, „кураж“, със златни букви с човешки ръст. Някой радетел за истината беше успял да се покатери и да надраска с червено „алчност“, „мъчения“, „страхливост“.

— Арогантното тлъсто копеле Салиер. — Витари се усмихна. Рижавата й коса беше потъмняла от дъжда. — Мисля, че повече няма да се изтъква, а?

Монца само изсумтя. Гледаше кокалестото лице на Витари и си мислеше доколко може да й се довери. Може да бяха посред война, но вероятно най-големите заплахи щяха да дойдат отвътре. Витари? Участваше заради парите. Рискована мотивация, защото винаги можеше да се намери някой мръсник с по-дълбоки джобове. Коска? Как да се довериш на коварен пияница, когото сам си предал? Дружелюбния? Кой го знаеше въобще за какво си мисли? Но всички бяха близки като семейство, освен Морвийр. Погледна крадешком през рамо и го видя да се мръщи на капрата на каруцата. Той беше отрова и щеше да я премаже като кърлеж в момента, в който решеше, че има изгода. Отнасяше се подозрително към решението й да дойдат във Визерин, но тя не искаше да споделя основните причини. Че Орсо вече е получил писмото на Айдър. Че предлага кралска награда от парите на „Валинт и Балк“ за смъртта й. Че половината убийци от Кръга на света кръстосват Стирия, за да вземат главата й. Заедно с главите на помагачите й, разбира се.

Вероятно щяха да са в по-голяма безопасност в битката, отколкото извън нея.

Тръпката беше единственият, на когото можеше да се довери донякъде. Той яздеше прегърбен зад нея, едър и мълчалив. Дърдоренето му беше изнервящо в Уестпорт, но трябваше да признае, че сега й липсваше. Беше й спасил живота в мъглите на Сипани. Животът на Монца вече не струваше много, но спасяването му извисяваше човек в очите й.

— Много си тих напоследък.

Почти не виждаше лицето му в мрака. Само намръщеното изражение, сенките под очите и хлътналите бузи.

— Просто нямам какво да кажа.

— Преди това не те спираше.

— Взех да виждам нещата по различен начин.

— Така ли?

— Мислиш, че е лесно, но на мен ми коства усилия да запазя надежда. Усилия, които не се оправдават.

— Мислех, че това да си по-добър е награда само по себе си.

— Май не е достатъчна за толкова тежка работа. Ако не си забелязала, сме в центъра на война.

— Повярвай, знам добре как изглежда войната. Изкарала съм във война по-голямата част от живота си.

— Колко странно. И аз. Доколкото съм виждал, а то не е малко, войната не е място, където да се държиш добре. Мисля да пробвам твоите начини.

— Избери си бог и му благодари! Добре дошъл в истинския свят! — Не беше сигурна дали не усети леко разочарование, въпреки усмивката. Монца може и да се беше отказала да стане почтен човек отдавна, но някак й харесваше идеята да има такъв до нея. Дръпна юздите и задържа коня, каруцата спря зад нея.

— Стигнахме.

Мястото, което бяха закупили с Бена, беше старо. Отпреди градът да построи хубави стени, когато богатите са се защитавали със собствени средства. Пететажна каменна кула с конюшня отстрани. На първия етаж имаше тесни прозорчета, а на върха — бойници. Извисяваше се мрачно към черното небе. Различен звяр от ниските тухлени и дървени постройки наоколо. Тя извади ключа, погледна вратата и се намръщи. Беше открехната и от процепа се процеждаше светлина. Монца вдигна пръст към устните си и я посочи.

Тръпката вдигна крак и я изрита. Дървото изпращя, защото беше затиснато с нещо от другата страна. Монца се втурна вътре с ръка на дръжката на меча. В кухнята нямаше мебели и беше пълно с хора. Мръсни и уморени, изненадани и стреснати, всички се обърнаха към нея на трепкащата светлина от единствената свещ. Най-близкият, набит мъж с превързана ръка, сграбчи една тояга и изкрещя:

— Махай се!

Друг, с мръсни фермерски дрехи, тръгна напред, държеше брадва.

Тръпката пристъпи покрай Монца и мина приведен през прага. Огромната му сянка пробяга по стената. Беше извадил тежкия си меч и острието проблясваше до крака му.

— Вие се махайте.

Фермерът спря и се взря ужасено в блестящия метал.

— Кои сте вие, по дяволите?

— Аз ли? — извика Монца. — Това е моята къща, негоднико!

— Единайсет са — каза Дружелюбния и застана от другата й страна.

Освен двамата мъже имаше две възрастни жени и един приведен старец с треперещи ръце. Имаше жена на годините на Монца с бебе в ръце и две момиченца със стреснати очи, може би близначки. До огнището стоеше момиче на около шестнайсет. Беше вдигнало ножа, с който кормеше риба, а с другата ръка избутваше десетинагодишно момче зад себе си.

Просто момиче, което искаше да защити малкия си брат.

— Прибери меча — каза Монца.

— А?

— Няма да убиваме никого.

Тръпката повдигна вежда.

— Кой сега е оптимист?

— За щастие, имам голяма къща. — Онзи с превързаната ръка изглеждаше като глава на фамилията, затова тя се обърна към него. — Има място за всички ни.

Той свали тоягата.

— Ние сме фермери от долината. Просто търсехме подслон. Не сме откраднали нищо. Всичко си беше така, като дойдохме. Няма да ви пречим…

— По-добре недейте. Това ли сте всички?

— Казвам се Фърли. Това е жена ми…

— Не ви искам имената. Ще стоите тук и няма да ни се пречкате. Ние ще сме горе в кулата. Няма да се качвате, разбираш ли? Така никой няма да пострада.

Той кимна. Страхът му започна да се смесва с облекчение.

— Разбирам.

— Дружелюбен, прибери конете и каруцата. — Гадеше й се от гладните, безпомощни, отчаяни лица на фермерите. Ритна един счупен стол от пътя си и тръгна към стълбите. Краката й се бяха схванали от ездата. Морвийр я настигна на четвъртата площадка, Коска и Витари бяха зад него. Дей се тътреше отзад със сандък в ръце. Морвийр носеше запалена лампа — светлината й огряваше недоволното му лице.

— Тези селяни определено са заплаха — измърмори той. — Проблем, който лесно може да се реши. Дори няма нужда от Краля на отровите. Един хляб, наръсен с леопардово цвете, и няма да…

— Не.

Той примига.

— Ако възнамеряваш да ги оставиш на долния етаж, съм длъжен да изразя протест…

— Протестирай си. Да видим дали ми пука. Двамата с Дей може да вземете тази стая. — Той се обърна към тъмното и Монца измъкна лампата от ръцете му. — Коска, вие с Дружелюбния сте на втория етаж. Витари, ти явно ще спиш сама, отсреща.

— Да спя сама. — Витари подритна някаква паднала ламперия. — Историята на живота ми.

— Слизам до каруцата да донеса екипировката си в приюта за бездомни селяни на Касапина на Каприл. — Морвийр поклати глава с отвращение и тръгна по стълбите.

Монца изчака, докато стъпките му заглъхнаха. На площадката стана тихо, долиташе единствено гласът на Коска, който дърдореше на Дружелюбния на долния етаж. Монца влезе в стаята на Дей и тихо затвори вратата.

— Трябва да поговорим.

Момичето беше отворило сандъка и тъкмо вадеше парче хляб.

— За какво?

— За същото, за което говорехме в Уестпорт. За твоя работодател.

— Играе ти по нервите ли?

— Не ми казвай, че не дразни и теб.

— Всеки ден през последните три години.

— Предполагам, че не е лесно да се работи за него. — Монца пристъпи напред, гледаше я в очите. — Рано или късно чиракът трябва да излезе от сянката на учителя си, ако иска сам да стане майстор.

— Затова ли предаде Коска?

Монца за момент се сепна. После каза:

— Горе-долу. Понякога трябва да рискуваш. Да сграбчиш възможността. Но ти имаш много по-добри причини, отколкото имах аз. — Каза го така, сякаш беше очевидно.

Беше ред на Дей да се сепне.

— Какви причини?

Монца се престори на изненадана.

— Ами… рано или късно Морвийр ще ме предаде и ще отиде при Орсо. — Не беше сигурна, разбира се, но беше крайно време да се защити от тази възможност.

— Така ли? — Дей вече не се усмихваше.

— Не му харесва как командвам.

— Кой казва, че на мен ми харесва как командваш?

— Не разбираш ли? Ако отиде при Орсо, ще му трябва изкупителна жертва. За Арио.

Дей започна да схваща.

— Не. Той има нужда от мен.

— Откога си с него? Три години? Оправял се е и преди теб, нали? Колко помощници мислиш, че е имал? Виждала ли си някой от тях?

Дей отвори уста, примигна и не каза нищо.

— Може да не направи нищо и да си останем щастливо семейство. Повечето отровители са свестни, като ги опознаеш. — Монца се наведе и зашепна: — Но като ти каже, че отива при Орсо, не казвай, че не съм те предупредила.

Остави Дей да се мръщи на хляба и излезе. Беше посяла семето и трябваше да изчака да види какво ще поникне. Тръгна към стаята на последния етаж. Дъждът леко барабанеше отгоре.

Стаята, в която беше изкарала един щастлив месец с Бена насред тревожните години. Далеч от войните. В смях и приказки. Наблюдаваха света от големите прозорци. Преструваха се какъв би бил животът им, ако бяха забогатели по друг начин, а не с наемничество. Откри, че въпреки всичко се усмихва. Малката стъклена фигурка блестеше в нишата над вратата. Техният домашен дух. Спомняше си усмивката на Бена, докато се протягаше да го постави. „За да те пази, докато спиш, така както ти винаги пазиш мен“.

Усмивката й се стопи и тя отвори единия капак на прозореца. Дъждът беше обвил града в сива пелена. Далечна светкавица освети мокрите покриви долу и кулите, които се извисяваха в мрака. След миг се чу и приглушеният грохот на гръмотевицата.

— Аз къде ще спя? — Тръпката стоеше на вратата с одеяло на рамо.

— Ти? — Монца погледна стъклената статуя, после пак лицето му. Едно време беше с високи стандарти, но пък тогава си имаше Бена, две здрави ръце и цяла армия. Сега разполагаше само с шестима добре платени негодници, здрав меч и пари. Генералът трябва да се държи на дистанция от войниците. Издирваната жена трябва да се пази от всички. Но Монца вече не беше генерал. Бена беше мъртъв и тя имаше нужда от нещо. Човек може да страда заради нещастията или да се стегне и да се оправи с наличното, колкото и да е скапано. Тя затвори капака, седна намръщено на леглото и остави лампата на пода.

— Ти си тук, при мен.

Веждите му се вдигнаха.

— Така ли?

— Точно така, оптимисте. Това е щастливата ти вечер. — Леглото изскърца, когато се подпря на лакът и протегна един крак към него. — Сега затвори вратата и ми помогни да си смъкна шибаните ботуши.