Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (22)

Миротворци

Беше рядко ясен ден в Мъгливия град. Въздухът беше свеж и студен, небето ясносиньо, а мирната конференция на краля на Съюза щеше да започне. Порутените покриви, олющените прозорци и мръсните входове бяха изпълнени със зяпачи, които очакваха с нетърпение лидерите на Стирия. Хората се тълпяха около канавките на широкия булевард, разноцветна тълпа, притискаща са в сивите редици на войниците, които трябваше да я удържат. Във въздуха витаеше напрежение. Мърморенето на хиляди гласове, виковете на уличните продавачи, предупреждения и възбудени писъци. Почти като шума на армия преди битка.

Армия, очакваща нервно кръвопролитието да започне.

Петте фигури на покрива на порутения склад не се отличаваха с нищо. Тръпката гледаше надолу, провесил ръце от парапета. Коска беше подпрял крак на изронения зид и чешеше обрива на врата си. Витари се беше облегнала на стената със скръстени ръце. Дружелюбния стоеше напрегнато отстрани и сякаш беше потънал в собствения си свят. Фактът, че Морвийр и ученичката му бяха тръгнали по своя работа, вдъхваше у Монца лека увереност. В началото изобщо не вярваше на отровителя. Но след Уестпорт доверието й се бе сринало още повече. А това бяха нейните хора. Тя пое дълбоко дъх, осмука зъбите си и се изплю в тълпата долу.

Имаше една кантийска поговорка: „Когато Господ иска да те накаже, ти праща глупави приятели и умни врагове“.

— Много народ — каза Тръпката. Монца беше почнала да свиква на обичайните му изцепвания. — Страшно много.

— Да. — Дружелюбния беше присвил очи и мърдаше устни; създаваше малко неприятното усещане, че се опитва да преброи хората.

— Това е нищо. — Коска махна пренебрежително към половината Сипани. — Трябваше да видиш тълпите, които се изляха в Осприя след победата ми в Битката за Островите! Изпълниха въздуха с цветя! Най-малко два пъти повече. Трябваше да сте там!

— Там бях — обади се Витари. — Тълпата беше наполовина по-малка от тази.

— Да не изпитваш удоволствие от разрушаването на мечтите ми?

— Малко. — Витари се усмихна към Монца, но тя не се смееше. Мислеше си за триумфа в Талинс, след падането на Каприл. Или клането на Каприл, в зависимост кого питаш. Тя се мръщеше, а Бена се усмихваше и разпращаше въздушни целувки, изправен на стремената. Хората крещяха името й, а Орсо яздеше замислено отзад, заедно с Арио. Трябваше да се усети още тогава…

— Ето ги! — Коска заслони очи с длан и се надвеси опасно над парапета. — Слава на нашите велики лидери!

С приближаването на процесията шумът на тълпата се усилваше. Най-отпред яздеха седем знаменосци. Флаговете на пиките им бяха под еднакъв ъгъл, за да създадат необходимата илюзия за равенство, необходима за мирни преговори. Раковината на Сипани. Бялата кула на Осприя. Трите пчели на Визерин. Черният кръст на Талинс. Символите на Пуранти, Афоя и Никанте, люшкани мързеливо от лекия бриз. Зад тях яздеше мъж в натруфена броня със златното слънце на Съюза, на черна пика.

Първи от великите и благородните се появи Соториус, канцлерът на Сипани. Или от коварните и злобните, в зависимост кого питаш. Беше наистина стар, с бяла коса и брада, и се превиваше под тежестта на огърлицата, символизираща поста му, която носеше отпреди Монца да се роди. Клатушкаше се с помощта на бастун, а най-големият му син, сам надхвърлил шейсетте, го придържаше за лакътя. Следваха няколко десетки от най-влиятелните граждани. Слънцето блестеше по бижутата, полираната кожа, ярката коприна и златните бродерии.

— Канцлер Соториус — заобяснява Коска на Тръпката. — Според традицията домакинът минава пеш. Старото копеле е още живо.

— Но май му трябва почивка — измърмори Монца. — Да му дадат един ковчег.

— Още му е рано. Може да е полусляп, но мисли по-ясно от повечето. Истински майстор на увъртането. По един или друг начин удържа неутралитета на Сипани за две десетилетия. През Кървавите години. Откакто му разкървавих носа в Битката за Островите!

— Това обаче не те спря да приемеш парите му, когато положението на Сефелин от Осприя се влоши — изсумтя Витари.

— Че защо не? Наемниците не могат да подбират много. Трябва да се движиш по вятъра. Лоялността за наемника е като броня за плувеца. — Монца се намръщи, зачудена дали Коска визира нея, но той сякаш говореше по принцип. — Но със стария Соториус никога не сме си подхождали. Беше нещастен брак по сметка и щом постигнахме победа, с радост се съгласихме на развода. Миролюбивите хора имат малко работа за наемници, а канцлерът на Сипани стана богат и известен, създавайки мир.

Витари се озъби към богаташката процесия и подметна:

— А сега явно ще се опита и да го изнесе.

Монца поклати глава и каза:

— Това е единствената стока, от която Орсо не се интересува.

Следваха лидерите на Лигата на Осемте. Заклетите врагове на Орсо, а и на Монца, преди да полети в пропастта. Съпровождаха ги множество слуги в ливреи. Херцог Рогонт яздеше начело на черен боен кон: стискаше сигурно юздите и кимаше към тълпата, когато подвикнеха името му. Беше популярен и получаваше доста овации, така че главата му се клатеше като на пуйка. Салиер някак бе успял да се натъпче в седлото и яздеше до него. Розовата му гуша се поклащаше над яката на униформата в такт с движението на измъчения кон.

— Кой е дебелакът? — попита Тръпката.

— Салиер, Велик херцог на Визерин.

Витари се подсмихна.

— Може би за още месец. Миналото лято изгуби армията си! — Монца ги беше изклала при Хай Бенк, заедно с Верния Карпи. — Храната на града свърши през есента. — Монца с лекота бе изгорила нивите и прогонила фермерите. — А и вече почти няма съюзници. — Монца беше побила главата на херцог Кантейн на стените на Борлета. — Дори оттук се вижда как се поти това копеле.

— Жалко — обади се Коска. — Винаги съм го харесвал. Трябва да видите каква галерия има в палата му. Най-голямата колекция с предмети на изкуството, поне според него. Истински познавач. Едно време поддържаше най-добрата кухня в Стирия.

— Личи си — каза Монца.

— Чудя се как ли са го качили на седлото.

— С кран — предложи Витари.

— Или са изкопали канал и са прекарали коня под него — изсумтя Монца.

— Ами другият? — попита Тръпката.

— Рогонт, Велик херцог на Осприя.

— Тоя по̀ прилича на херцог. — Наистина. Висок, с широки рамене, красиво лице и черни къдрици.

— Прилича. — Монца се изплю отново. — Но само дотам.

— Племенник на бившата ми работодателка, за щастие отдавна починалата херцогиня Сефелин. — Коска беше разкървавил врата си от чесане. — Наричат го Принца на благоприличието, Предпазливия граф, Закъсняващия херцог. Добър генерал, но не обича да рискува.

— Аз не бих се изказала толкова ласкаво — каза Монца.

— Ти не си ласкава към никого.

— Той не обича да се бие.

— Добрите генерали не обичат да се бият.

— Но им се налага понякога. Рогонт се боричкаше с Орсо от началото на Кървавите години, но никога не е участвал в нещо повече от лека схватка. Това е най-големият майстор на отстъплението в Стирия.

— Най-трудното нещо е отстъплението. Може би човекът чака момента си.

Тръпката въздъхна тежко отстрани.

— Всички чакаме момента си.

— Вече няма шансове — продължи Монца. — След като Визерин падне, се отваря пътят за Пуранти, а след това е Осприя и короната на Орсо. Без повече отлагане. Пясъкът в часовника му изтича.

Рогонт и Салиер минаха под тях. Двамата, които заедно с честния, почтен и мъртъв херцог Кантейн беше формирали Лигата на Осемте, за да защитят Стирия от амбициите на Орсо. Или да отнемат полагащото му се по право, за да се боричкат за остатъците, в зависимост кого питаш. Коска ги гледаше как се отдалечават и се усмихваше отнесено.

— Ако живееш достатъчно дълго, ще видиш как всичко рухва. Каприл е бледа сянка на предишната си слава.

Витари се усмихна на Монца.

— Това е твоя работа, а?

— Муселия се предаде срамно, въпреки непревземаемите стени.

Витари се ухили още по-широко.

— И това също май?

— Борлета падна — изстена Коска. — Дръзкият херцог Кантейн е мъртъв.

— Да — изръмжа Монца, преди Витари да отвори уста.

— Могъщата Лига на Осемте се сви до пет и скоро ще останат четири, а три от тях не са нещо особено.

Монца чуваше шепота на Дружелюбния:

— Осем… пет… четири… три…

Въпросните три следваха, а антуражът вървеше в колони след лидерите, като патенца след майка си. По-нисшите партньори в Лигата. Лироцио, херцог на Пуранти, с натруфена броня и още по-натруфени мустаци. Младата графиня Котарда от Афоя. Болнаво момиче в жълта коприна, която подчертаваше нездравия й вид. Чичо й, нейният пръв съветник и според слуховете пръв любовник, яздеше близо до рамото й. Най-отзад идваше Патин, Първият гражданин на Никанте, чорлав и с груба дреха, привързана с въженце вместо колан, за да покаже, че не е по-добър от поданиците си. Според слуховете носеше копринено бельо, спеше в позлатено легло и то с голяма компания. Толкова за скромността на могъщите.

Коска вече гледаше към следващите в процесията.

— В името на Орисиите. Кои са тези млади богове?

Не можеше да се отрече, че бяха величествена двойка. Яздеха еднакви сиви коне с лекота и носеха отиващо си бяло и златно. Снежната рокля се спускаше от стройното й високо тяло и продължаваше назад, обсипана с бляскави пайети. Позлатената му броня беше излъскана до блясък, а простата корона имаше толкова голям скъпоценен камък, че Монца можеше да го различи от сто крачки.

— Невероятно шибано царствено — изсъска тя.

— Човек може да надуши величеството — изцепи се Коска. — Бих коленичил, стига колената ми да позволяваха.

— Негово августейшо величество върховният крал на Съюза. — Гласът на Витари беше пропит с ирония. — И неговата кралица, разбира се.

— Терез, Бижуто на Талинс. Свети ярко, нали?

— Дъщерята на Орсо — процеди през зъби Монца. — Сестра на Арио и Фоскар. Кралица на Съюза и адски гадна кучка.

Макар кралят да беше чужденец и на амбициите на Съюза да се гледаше с подозрение въпреки че кралицата беше дъщеря на Орсо, тълпата го приветстваше по-бурно, отколкото собствения си канцлер.

„Хората предпочитат лидер, който изглежда велик, пред такъв, който наистина е“, пишеше Баяловелд.

— Не бих казал, че е най-неутралният посредник. — Коска замислено изду бузи. — Толкова тясно е свързан с Орсо и тайфата му, че и лъч светлина не може да мине между тях. Съпруг и зет на Талинс?

— Без съмнение смята, че е над такива дребни предразсъдъци. — Монца сви устни, докато наблюдаваше преминаващата кралска двойка. Все едно бяха излезли от страниците на древна приказка и попаднали в този мизерен град по погрешка. Само им трябваха крила на конете, за да е завършено. Цяло чудо как не се бяха сетили да залепят някакви. Терез носеше огромна огърлица, която блестеше толкова ярко, че чак бе болезнено да я гледаш.

Витари поклати глава.

— Колко бижута могат да натрупат на една жена?

— Още малко и ще погребат кучката — изръмжа Монца. В сравнение със скъпоценностите на кралицата пръстенът, подарък от Бена, изглеждаше като детска дрънкулка.

— Завистта е ужасно нещо, дами. — Коска сръга Дружелюбния в ребрата. — Мен си ми харесва, а, приятел? — Затворникът не отговори. Коска опита с Тръпката. — А?

Севернякът погледна към Монца, а след това настрани.

— Не ме привлича.

— Хубавци! Не съм срещал толкова хладнокръвни бойци. Може и да не съм във форма, но поне нямам толкова скръбно лице. Все още се трогвам, като видя млади влюбени.

Монца се съмняваше в любовта на кралското семейство, без значение колко се усмихваха един на друг.

— Преди години, докато тя още беше кралица само в главата си, Бена сключи облог, че ще преспи с нея.

Коска повдигна вежда.

— Доколкото помня, брат ти обичаше да хвърля семето си навсякъде. Какво стана?

— Оказа се, че не е нейният тип. — Всъщност Терез беше много по-заинтересувана от Монца, отколкото от Бена.

Зад кралската двойка се точеше антураж, по-голям от цялата Лига на Осемте. Стотина придворни дами, отрупани с бижута. Лордове от Мидърланд, Англанд и Старикланд, с кожи и златни вериги около вратовете. Войници с прашни брони от копитата на предните. Всеки се давеше в прахта на по-добрите. Грозната истина на могъществото.

— Кралят на Съюза, а? — Тръпката се подсмихна, загледан в отминаващата двойка. — Това ли е най-могъщият човек в Кръга на света?

— Това е фасадата — изсумтя Витари. — Всеки коленичи пред някого. Май не разбираш много от политика?

— От какво?

— Лъжи. Сакатия управлява Съюза. Момчето в златно е само маска.

Коска въздъхна.

— Ако изглеждах като Сакатия, и аз щях да нося маска…

Възбудата от преминаването на краля отмина и настана тишина. Достатъчно дълбока, че Монца да чуе приближаването на украсената карета. От всяка страна маршируваха по няколко десетки навъсени стражи. Оръжията им не бяха толкова лъскави като на войниците от Съюза, но пък изглеждаха по-употребявани. Следваше тълпа добре облечени безполезни контета.

Монца стисна десния си юмрук и костите запукаха. Болката пропълзя по кокалчетата, китката, ръката и рамото и тя усети, че се усмихва мрачно.

— Ето ги — каза Коска.

Арио стоеше отдясно, заобиколен от възглавници, клатеше се в такт с движението и бе докарал обичайното си отпуснато изражение. Пребледнелият Фоскар седеше до него и се оглеждаше трескаво при всеки шум. Самодоволният котарак и боязливото пале.

Гоба беше никой. Мотис беше прост банкер. Орсо почти нямаше да забележи новите лица, които ги заместваха. Но Арио и Фоскар му бяха синове. Негова плът. Неговото бъдеще. Ако успееше да ги убие, щеше да е почти като да забие меч в корема на Орсо. Усмихна се, като си го представи как научава новината.

„Ваше сиятелство! Синовете ви… са мъртви…“

Внезапен писък разцепи тишината.

— Убийци! Боклуци! Копелета на Орсо! — Тълпата се разшава и неколцина опитаха да разкъсат кордона. — Вие сте проклятие за Стирия! — Сред зяпачите започна да се надига гневна вълна. Соториус беше обявил неутралитет, но жителите на Сипани не хранеха любов към Орсо. Знаеха, че ще се насочи към тях, щом приключи с Лигата на Осемте. Някои хора просто бяха ненаситни.

Двама от ездачите извадиха мечове. В тълпата проблесна метал и се чу тънък писък. Фоскар се беше надигнал и се взираше към хората. Арио го дръпна на мястото му и безгрижно се зазяпа в ноктите си.

Безредиците приключиха. Каретата отмина, ездачите се върнаха в строя, а отзад се зададоха войници в униформата на Талинс. Последните минаха покрай склада и изчезнаха надолу по булеварда.

— Представлението свърши — въздъхна Коска, оттласна се от парапета и тръгна към стълбите.

— Иска ми се да продължаваше вечно — подметна Витари и го последва.

— Хиляда осемстотин и дванайсет — каза Дружелюбния.

Монца го изгледа.

— Какво?

— Хора. В парада.

— И?

— Сто и пет камъка в огърлицата на кралицата.

— Да не съм те питала бе?

— Не. — Дружелюбния последва останалите към стълбището.

Тя остана сама. Мръщеше се на студения вятър и гледаше разпръскващата се тълпа. Юмрукът и зъбите й бяха все така болезнено стиснати.

— Монца. — Не беше сама. Обърна се и видя, че Тръпката я гледа в очите, по-отблизо, отколкото й харесваше. И сякаш се мъчеше да намери точните думи.

— Май не сме… Не знам. След Уестпорт… Исках само да питам…

— По-добре недей. — Тя се шмугна покрай него и тръгна към стълбите.