Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (18)

Изкуството на убеждаването

Беше рано и улиците на Сипани бяха тихи. Монца се беше прислонила до една врата, увита в палтото и с длани под мишниците. Висеше вече от час и й ставаше все по-студено. Издишаше мъгла в мъгливия въздух. Ушите и ноздрите й щипеха неприятно. Цяло чудо, че сополите й още не бяха замръзнали. Но беше търпелива. Налагаше се.

Столикус пишеше, че девет десети от войната е чакане, но май процентът беше по-висок.

Мина един мъж с количка, натоварена със слама. Тихото му свирукане беше приглушено от мъглата. Монца го проследи с поглед, докато не се изгуби. Искаше й се Бена да е до нея.

И да си носи лулата за хъск.

Раздвижи език в пресъхналата си уста, опита да прогони мисълта, но тя се бе забила в ума й като треска под нокът. Болезненото, но чудесно парене в гърдите, вкусът на пушека, докато го изпускаше. Бавното натежаване на крайниците и омекването на света. Постепенното изчезване на съмненията, страха и гнева…

По мокрите павета зачаткаха стъпки и от сумрака се показаха две фигури. Жена с богато алено палто със златна бродерия се озъби с лек съюзен акцент на мъжа отзад, който носеше тежък сандък на рамо:

— Побързай! Не искам да закъснявам пак…

Силното изсвирване на Витари се разнесе над тихата улица. Тръпката се измъкна от един вход, скочи към слугата и му изви ръцете.

Дружелюбния се появи от нищото и му нанесе четири силни удара в корема, преди да успее да извика. Мъжът падна на паважа и започна да повръща.

Монца чу възклицанието на жената и видя ужасеното й лице, преди тя да се обърне и да побегне. Гласът на Витари се разнесе в сумрака:

— И това ако не е Карлот дан Айдър!

Жената с аленото палто вдигна ръка и отстъпи към входа на Монца.

— Имам пари! Ще ви платя!

Витари изплува от сумрака, грациозна и наперена като котка в собствената си градина.

— О, спокойно, ще си платиш. Признавам, че бях изненадана, когато чух, че любовницата на принц Арио пристига в Сипани. Мислех, че не могат да те извлекат от спалнята му. — Подкара я към прага и Монца отстъпи в коридора, мръщейки се на болката в схванатите си крака.

— Каквото и да ви плаща Лигата на Осемте…

— Не работя за тях и това предположение ме обижда. Не ме ли помниш? От Дагоска? Не помниш ли как опита да продадеш града на гуркулите? Не помниш ли, че те хванахме?

Монца я видя как пуска нещо към паважа — кръстовидно острие на дрънчаща метална верига.

— Дагоска? — В гласа на Айдър се появи странна нотка на ужас. — Не! Направих всичко, което той поиска! Всичко! Защо ще…

— О, вече не работя за Сакатия. — Витари се приближи към нея. — Сега съм на свободна практика.

Жената с аленото палто залитна на прага и влезе в коридора. Обърна се и видя Монца, която чакаше с ръка на дръжката на меча. Спря на място, дишането й отекна във влажните стени. Витари затвори вратата, а резето тракна осъдително.

— Насам. — Тя блъсна Айдър, която почти се спъна в полите на палтото си. — Ако обичаш. — Ново блъскане и този път жената падна по лице. Витари я помъкна за едното рамо, а Монца ги последва със стисната челюст.

И стаята, като челюстта й, беше виждала по-добри дни. Стените бяха издути и покрити с плесен, а застоялият въздух миришеше на гнило и лук. Дей клечеше в единия ъгъл с безгрижна усмивка и бършеше в ръкава си слива с цвят на прясна синина. Побърза да я предложи на Айдър.

— Слива?

— Какво? Не!

— Както искаш. Но са много хубави.

— Сядай. — Витари изблъска Айдър на единствения стол в помещението. — Казват, че историята се движи в кръг, но кой би помислил, че ще се срещнем пак така? Направо ни докарва до сълзи, а? Поне теб.

Карлот дан Айдър не изглеждаше готова да се разплаче. Седеше с изправен гръб и ръце в скута. Учудващо хладнокръвие, като се имаха предвид обстоятелствата. Почти излъчваше достойнство. Беше преминала първа младост, но все още бе зашеметяваща. Всичко по нея бе грижливо изскубано, изрисувано и напудрено, за да го подчертае. На дългата й шия сияеше огърлица с червени скъпоценни камъни, тънките й пръсти бяха отрупани със злато. Приличаше повече на графиня, отколкото на любовница, а присъствието й в тази мизерна стая беше като на диамантен пръстен в купчина боклук.

Витари заобиколи бавно стола, наведе се и изсъска в ухото й:

— Добре изглеждаш. Винаги си знаела как да се приземиш на крака. Макар че пропадането ти е значително. От глава на Гилдията на търговците на подправки до курва на принц Арио?

Айдър не трепна.

— Такъв е животът. Какво искате?

— Само да поговорим. — Витари мъркаше като любовница. — Освен ако не получим нужните отговори. Тогава ще те позаболи.

— И несъмнено ще ти хареса.

— Такъв е животът. — Удари внезапно любовницата на Арио в ребрата и тя се преви на стола и изпъшка; Витари се наведе и размаха юмрук пред очите й. — Още?

— Не! — Айдър вдигна ръка, стисна зъби и очите й се стрелнаха из стаята. — Не. Ще ви помогна. Само… само кажете какво искате да знаете.

— Защо пристигаш преди любовника ти?

— За да подготвя бала. Костюми, маски, такива работи…

Юмрукът на Витари я удари на същото място, но по-силно. Резкият звук беше приглушен от влажните стени. Айдър потръпна, обгърна тялото си с ръце и се закашля. Лицето й беше изкривено от болка. Витари се наведе над нея като черен паяк над току-що оплетена муха.

— Почвам да губя търпение. Защо си тук?

— Арио подготвя… друго празненство… за след това. За брат му. За рождения му ден.

— Какво празненство?

— От онези, с които е прочут Сипани. — Айдър се изкашля отново, извърна глава и се изплю. Няколко пръски паднаха на рамото на красивото й палто.

— Къде?

— В Къщата за удоволствия Кардоти. Ще я наеме цялата за вечерта. За него, Фоскар и компанията им. Изпрати ме, за да уредя нещата.

— Изпраща любовницата си да наема курви?

— Типично в стила на Арио — изсумтя Монца. — Какво ще уреждаш?

— Ще осигуря програма. Ще подготвя мястото и ще се уверя, че е безопасно. Той… ми вярва.

— Още по-глупаво от негова страна. — Витари се засмя. — Чудя се дали знае за кого наистина работиш? За кого шпионираш? Нашият общ познат от Палатата на въпросите? Сакатият ни приятел от инквизицията на негово величество? Следиш стирийските събития за Съюза, а? Сигурно ти е трудно да запомняш кого трябва да предадеш, седмица за седмица.

Айдър се намръщи, все още притиснала ребрата си с ръце.

— Такъв е животът.

— Такава ще е смъртта, ако Арио надуши истината. Нужно е само едно писъмце.

— Какво искате?

Монца пристъпи от сенките.

— Искам да ни помогнеш да се доберем до Арио и Фоскар. Да ни вкараш в Кардоти в нощта на празненството. Да наемеш за програмата когото ти кажем. Разбираш ли?

Айдър пребледня.

— Искате да го убиете? — Никой не отвърна, но тишината говореше сама по себе си. — Орсо ще се сети, че съм го предала! Сакатия ще разбере, че съм предала и него! Няма по-страшни врагове в Кръга на света! По-добре ме убийте веднага.

— Добре. — Острието на калвеса изскочи от ножницата и Айдър се опули.

— Чакай…

Монца посегна с върха към вдлъбнатината между ключиците й и леко натисна. Любовницата на Арио се изви назад на стола и замаха безпомощно с ръце.

— Ау! — Монца изви китка и върхът започна съвсем бавно да се забива в гърлото на Айдър. Тънка струя кръв потече бавно към гръдния й кош и тя изписка ужасено: — Не! Моля те! Не!

— Не ли? — Монца я задържа така на облегалката на стола. — Значи не си съвсем готова да умреш още? Почти никой не е, когато дойде моментът. — Отдръпна меча и Айдър се наведе напред и докосна с пръст окървавената раничка. Дъхът й излизаше на мъчителни хрипове.

— Не разбирате. Не е само Орсо! Не става дума и за Съюза! Зад тях стои банката. „Валинт и Балк“. Тя ги притежава. Кървавите години са дребно спречкване. Просто малка караница. Нямаш представа в чия градина ще се изпикаеш.

— Грешиш. — Монца се наведе към нея и това я накара да потръпне. — Не ми пука. Това е разликата.

— Сега ли? — попита Дей.

— Сега.

Ръката на момичето се стрелна и убоде ухото на Айдър с блестяща игла.

— Ау!

Дей се прозя и прибра иглата във вътрешния си джоб.

— Не бой се, действа бавно. Имаш поне седмица.

— До кое?

— Докато се разболееш. — Дей захапа сливата и сокът потече по брадичката й. — Мамка му — измърмори тя и го спря с пръст.

— Да се разболея ли? — попита Айдър.

— Много, много тежко. А на другия ден ще си по-мъртва от Ювенс.

— Ако ни помогнеш, ще получиш противоотровата и поне ще имаш шанс да избягаш. — Монца изтри кръвта от меча на Бена с палеца и показалеца на ръкавицата си. — Ако кажеш какво планираме на Арио, Орсо, Сакатия или някой друг… — Прибра оръжието и плесна силно дръжката. — По един или друг начин Арио ще остане без любовница.

Айдър се намръщи, все още стискаше гърлото си.

— Зли кучки.

Дей осмука костилката за последно и я хвърли встрани.

— Такъв е животът.

— Приключихме. — Витари вдигна любовницата на Арио за лакътя и я забута към вратата.

Монца се изпречи на пътя им.

— Какво ще кажеш на слугата, като се свести?

— Че… сме били обрани?

Монца вдигна ръката с ръкавицата. Лицето на Айдър доби още по-унило изражение, тя откопча огърлицата и я пусна в ръката на Монца, след което си свали пръстените.

— Достатъчно убедително ли е?

— Не знам. Приличаш на жена, която би се съпротивлявала. — Монца я удари в лицето. Айдър изпищя и щеше да падне, ако Витари не я беше хванала. Погледна нагоре, с разкървавен нос и разцепена устна, и за момент придоби странно изражение. Наранена. Уплашена също. Но по-разгневена от другите две. Може би гледаше като Монца, когато я хвърляха през балкона.

— Вече приключихме — каза Монца.

Витари помъкна Айдър по коридора, стъпките им отекнаха по скърцащите дъски. Дей въздъхна и започна да тупа мръсотията от раменете си.

— Чиста работа.

— Не и благодарение на твоя господар. Къде е той?

— Предпочитам да го възприемам като работодател. Каза, че имал да свърши малко работа.

— Работа?

— Това проблем ли е?

— Платих за господаря, не за кучето.

Дей се ухили.

— Бау, бау. Умея всичко, което и Морвийр.

— Така ли?

— Той остарява. Става арогантен. Грешката с въжето в Уестпорт щеше да го убие. Не бих искала подобно невнимание да попречи на работата ни. Не и при парите, които плащаш. Няма нищо по-лошо от невнимателен отровител.

— Не споря за това.

Дей сви рамене.

— При нашата работа постоянно се случват инциденти. Особено на възрастните. Това е занаят за младите. — Тя излезе в коридора и се размина с връщащата се Витари. Веселото изражение беше изчезнало от острото лице. Жената вдигна черния си ботуш и ритна стола към ъгъла на стаята.

— Ето ви го начина за влизане.

— Така изглежда.

— Точно както ти обещах.

— Точно както обеща.

— Арио и Фоскар на едно място и достъп до тях.

— Добра работа за един ден.

Двете се спогледаха. Витари направи гримаса, сякаш нещо й киселееше в устата.

— Е. — Сви костеливите си рамене. — Такъв е животът.