Сюзан Колинс
Възпламеняване (14)

14

Оставам на прозореца дълго след като и последните къщи от Окръг 12 изчезват от погледа ми и вече виждам само гора. Този път не храня дори най-малка надежда, че ще се върна. Преди първите си Игри обещах на Прим, че ще направя всичко по силите си, за да победя, а сега се заклех пред себе си да направя всичко по силите си, за да спася живота на Пийта. Никога няма да се върна от това пътуване.

Бях намислила какви да са последните ми думи към хората, които обичам. Как най-добре да затворя всички врати, да ги заключа и да ги оставя зад себе си тъжни, но в безопасност. А сега Капитолът ми отне и това.

Пийта застава зад мен и казва:

— Ще им пишем писма, Катнис. И без друго ще е по-добре. Така ще им остане нещо от нас. Хеймич ще им ги предаде от наше име, ако… стане нужда да бъдат предадени.

Кимвам и отивам право в стаята си. Сядам на леглото и знам, че никога няма да напиша тези писма. Те ще бъдат като речта, която се опитах да напиша, за да почета паметта на Ру и Треш в Окръг 11. Нещата изглеждаха ясни в ума ми, дори когато се изправих пред тълпата, но не можех да ги запиша на хартия. Освен това, те трябваше да бъдат придружени с прегръдки и целувки, трябваше докато ги изричам да погаля Прим по косата, да докосна лицето на Гейл, да стисна ръката на Мадж. Не можеха да бъдат предадени заедно с дървен ковчег, в който лежи изстиналият ми, вкочанен труп.

Обзема ме толкова силна тъга, че не мога да се разплача и искам само да се свия в леглото и да спя, докато пристигнем в Капитола утре сутринта. Но имам мисия. Не, нещо повече от мисия. Това е предсмъртното ми желание. Да спася Пийта. И колкото и невероятно да изглежда, че ще успея в неравната борба с Капитола, важно е да бъда в най-добрата си форма. Това няма да стане, ако се отдам на скръбта си по хора, които обичам. Не мисли за тях, казвам си аз. Кажи им „сбогом“ и ги забрави. В съзнанието ми едно след друго преминават лицата им и ги освобождавам като птици от клетките, в които ги пазя, а после заключвам вратичката, за да не могат да се върнат.

Когато Ефи чука на вратата и ме вика за вечеря, съм изпразнена от чувства. И може би така е по-добре.

Вечерята преминава унило. Толкова унило, че през повечето време цари тишина, нарушавана само от звуците при прибиране на чиниите и сервиране на нови блюда. Студена зеленчукова крем супа. Рибни крокети със сметана и лайм. Птици, пълнени с див ориз и кресон, залети с портокалов сос. Шоколадов крем с череши.

От време на време Пийта и Ефи правят опит да поведат разговор, който бързо замира.

— Много ми харесва новата ти прическа, Ефи — казва Пийта.

— Благодаря ти. Поръчах я специално, за да е в тон с брошката на Катнис. Мислех си, че ти може да носиш златна верижка на глезена, а и да намерим някаква златна гривна или нещо подобно за Хеймич, за да се вижда, че сме отбор — казва Ефи.

Очевидно Ефи не знае, че сега моята сойка-присмехулка е символ, използван от бунтовниците. Поне в Окръг 8. В Капитола сойката-присмехулка все още се разглежда като приятен спомен за едни особено вълнуващи Игри на глада. Какво друго може да бъде? Истинските бунтовници не слагат таен символ върху нещо толкова трайно като бижута. Слагат го върху коричка хляб, която може да бъде изядена в миг, ако се наложи.

— Мисля, че това е страхотна идея — казва Пийта. — Какво ще кажеш, Хеймич?

— Да, сигурно — отговаря Хеймич. Той не пие, но очевидно много му тежи да се въздържа. Ефи вижда какви усилия полага Хеймич и казва на сервитьорите да вземат чашата й с вино. Хеймич е в окаяно състояние. Ако беше трибут, нямаше да е длъжен с нищо на Пийта и можеше да пие, колкото иска. Сега трябва да направи всичко възможно да го спаси на една арена, пълна с негови стари приятели, и вероятно няма да успее.

— Може да ти сложим и на теб една перука — опитвам се да се пошегувам. Той само ме стрелва с поглед, който ми подсказва да го оставя на мира, и всички мълчаливо изяждаме шоколадовия крем.

— Ще гледаме ли записите на Жътвите? — пита Ефи, докато попива ъгълчетата на устата си с бяла ленена салфетка.

Пийта отива да вземе бележките си за останалите живи победители и се събираме пред телевизора да видим кои ще бъдат съперниците ни на арената. Всички сме по местата си, когато се разнася химнът и започва обзорното предаване за церемониите по Жътвата в дванайсетте окръга.

В историята на Игрите има седемдесет и пет победители. Петдесет и девет са още живи. Разпознавам много лица — познати са ми като трибути или ментори в предишни Игри или от записите на победителите, които наскоро проучвахме. Някои са толкова стари или състарени от болести, наркотици и алкохол, че не мога да ги позная. Както би могло да се очаква, най-много са професионалните трибути от окръг 1, 2 и 4. Но всеки окръг е успял да представи поне по един победител от двата пола.

Жътвите минават бързо. Пийта старателно поставя звездички до имената на избраните трибути в бележника си. Хеймич гледа с безизразно лице как приятелите му се качват на сцената. Ефи прави приглушени, тревожни коментари от рода на: „О, не и Сесилия“ или „Чаф винаги търси повод да се сбие“ и често въздиша.

Опитвам се да запечатам в паметта си останалите трибути, но както и миналата година, запомням много малко от тях. Това са надарените с класическа красота брат и сестра от Окръг 1, които станаха победители в две последователни години, когато бях малка. Брут, доброволец от Окръг 2, който трябва да е поне на четирийсет и очевидно няма търпение да се върне на арената. Финик, красивият младеж с бронзов цвят на косата от Окръг 4, който беше коронован като победител преди десет години на четиринайсетгодишна възраст. В Окръг 4 избират истерична млада жена с развяваща се коса, но на нейно място веднага се явява доброволка — осемдесетгодишна баба, която има нужда от бастун, за да стигне на сцената. После идва Джоана Мейсън, единствената жива победителка от Окръг 7 — преди няколко години тя спечели Игрите благодарение на това, че се преструваше на немощна. Жената от Окръг 8, която Ефи нарича Сесилия, на вид около трийсетгодишна, с усилие се отскубва от трите деца, които са се вкопчили в нея. Сред трибутите е и Чаф, мъж от Окръг 11 — за него знам, че е много близък приятел на Хеймич.

Извикват мен. После Хеймич. Пийта доброволно заема мястото му. Една от говорителките почти се просълзява, защото изглежда, че шансовете никога няма да бъдат на наша страна — на нас, обречените влюбени от Окръг 12. После се овладява и допълва, че „това сигурно ще са най-хубавите Игри досега!“.

Хеймич излиза от купето, без да каже нито дума, а Ефи прави няколко несвързани забележки за един или друг трибут, и ни пожелава лека нощ. Оставам на мястото си и гледам как Пийта откъсва страниците с победителите, които не са избрани.

— Защо не поспиш? — казва той.

Защото не мога да понеса кошмарите. Не и без теб, мисля си аз. Тази нощ те със сигурност ще бъдат ужасни. Но едва ли мога да помоля Пийта да дойде да спи при мен. Почти не сме се докосвали от онази вечер, когато бичуваха Гейл.

— Ти какво ще правиш? — питам.

— Ще прегледам бележките си още малко. За да имам ясна представа срещу какво сме изправени. Но утре ще ги видим заедно. Лягай си, Катнис.

Отивам да спя и наистина само след няколко часа се събуждам от кошмар, в който старицата от Окръг 4 се преобразява в едър гризач и разкъсва лицето ми. Сигурна съм, че пищях, но не идва никой. Нито Пийта, нито някой от служителите на Капитола. Обличам халат и се опитвам да успокоя тръпките, които полазват по тялото ми. Нямам сили да остана в купето си, затова решавам да отида и да потърся някой, който да ми приготви чай, горещ шоколад или нещо такова. Може би Хеймич е още буден. Със сигурност не спи.

Поръчвам топло мляко, най-успокояващото нещо, за което се сещам, на един от служителите. От купето с телевизора се носят гласове, влизам вътре и виждам Пийта. На канапето е поставена кутията със записи от предишни Игри на глада, която ни изпрати Ефи. Разпознавам епизода, в който победител стана Брут.

Пийта става и спира касетата.

— Не можеш да заспиш?

— Не и за дълго — отговарям аз и се загръщам по-плътно с халата при спомена за старицата, която се превръща в гризач.

— Искаш ли да ми разкажеш? — пита той. Понякога това помага, но аз само поклащам глава и ме обзема слабост — преследват ме лицата на хора, с които още не съм се борила.

Пийта протяга ръце и се хвърлям в обятията му. За пръв път, откакто обявиха Юбилейните игри, показва някаква емоция. През цялото това време приличаше повече на изключително взискателен и строг треньор, вечно ни подтикваше, вечно настояваше Хеймич и аз да тичаме по-бързо, да ядем повече, да опознаем по-добре врага си. Любов? Нямаше и помен от нея. Дори престана да се преструва, че сме приятели. Здраво обвивам ръце около шията му, преди да успее да ми нареди да правя лицеви опори или нещо подобно. Той ме притегля плътно към себе си и заравя лице в косата ми. От мястото, където устните му едва докосват врата ми, се излъчва топлина и бавно се разнася из останалата част от тялото ми. Усещането е толкова хубаво, толкова невероятно хубаво, че няма аз да съм тази, която ще се отдръпне първа.

А и защо? Вече се сбогувах с Гейл. Няма да го видя никога, това е сигурно. Нищо, което направя сега, няма да му причини страдание. Той няма да го види или ще си помисли, че играя пред камерите. Това поне едно бреме пада от плещите ми.

Служителят от Капитола носи топлото мляко и двамата с Пийта се отдръпваме един от друг. Той оставя на масата поднос с вдигаща пара керамична кана и две чаши.

— Донесох още една чаша — казва той.

— Благодаря.

— И сложих малко мед в млякото. За подслаждане. И щипка подправки — добавя той. Гледа ни, сякаш иска да каже още нещо, после леко поклаща глава и излиза заднешком от купето.

— Какво му става?

— Сигурно му е мъчно за нас — казва Пийта.

— Сигурно — повтарям аз и наливам млякото.

— Говоря сериозно. Хората в Капитола едва ли са много доволни от това, че ние, или другите победители, отново се връщаме в Игрите. Те се привързват към своите шампиони.

— Допускам, че ще превъзмогнат това чувство, щом почне да се лее кръв — невъзмутимо казвам аз. Ако нямам време за нещо, то е да се тревожа как ще се отразят Юбилейните игри върху настроението в Капитола. — Значи гледаш отново всички касети?

— Не целите. Прехвърлям ги напред-назад, за да видя кой с какви бойни техники си служи — казва Пийта.

— Коя е следващата касета?

— Избери си — казва Пийта и ми подава кутията.

Върху касетите е отбелязана годината на Игрите и името на победителя. Разравям се и изведнъж намирам една, която не сме гледали. От петдесетите игри. Това означава вторите Юбилейни. А името на победителя е Хеймич Абърнети.

— Тази не сме я гледали.

Пийта поклаща глава.

— Не. Знаех, че Хеймич не иска. Точно както и ние не искаме да гледаме нашите Игри. А тъй като и тримата сме в един и същ отбор, реших, че няма голямо значение.

— А имаш ли запис от двайсет и петите Игри? — питам аз.

— Не. Победителят, който и да е бил, сигурно отдавна е умрял, а Ефи ми изпрати само записи на победителите, срещу които може да ни се наложи да се изправим. — Пийта държи касетата с Хеймич и изглежда замислен. — Защо? Според теб трябва ли да я гледаме?

— Това са единствените Юбилейни игри, които имаме. Може да научим нещо важно за принципа им…

Притеснявам се. Струва ми се, че грубо ще нарушим личното пространство на Хеймич. Не знам защо се чувствам така, след като всичко това е публично достояние. Но се притеснявам. Признавам, че в същото време изпитвам и силно любопитство.

— Не е нужно да казваме на Хеймич, че сме гледали записа.

— Добре — съгласява се Пийта. Слага касетата във видеото, а аз се настанявам до него на кушетката с млякото, което е много вкусно с меда и подправките, и се потопявам в петдесетите Игри на глада. След химна показват как президентът Сноу изтегля плика за вторите Юбилейни игри. Изглежда по-млад, но също толкова отблъскващ. Той чете от квадратното листче със същия мрачно-тържествен глас и съобщава на Панем, че в чест на Юбилейните игри трибутите ще са двойно повече. После показват Жътвите в отделните окръзи и обявяват имената едно след друго.

Когато стигаме до Окръг 12, вече съм напълно смазана дори само от броя на децата, които отиват на сигурна смърт. Една жена съобщава имената в Окръг 12 — не е Ефи, но пак започва с: „Първо дамите!“ Тя съобщава името на едно момиче от Пласта — личи си по външността й — а после чувам и името: „Мейзилий Донър“.

— О-о! — възкликвам аз. — Приятелката на майка ми. — Камерата я намира в тълпата, вкопчена в две други момичета. Всичките руси. Всичките определено деца на търговци.

— Мисля, че едното момиче е майка ти — казва Пийта тихо. И е прав. Докато Мейзилий Донър храбро се освобождава от прегръдката и се отправя към сцената, зървам за миг мама на моята възраст и никой не е преувеличил красотата й. В ръката й се е вкопчило друго разплакано момиче, което изглежда точно като Мейзилий. Но прилича много и на още някой, когото познавам.

— Мадж — казвам.

— Майката на Мадж. Двете с Мейзилий са били близначки, или нещо от този род — казва Пийта. — Татко спомена това веднъж.

Сещам се за майката на Мадж. Съпругата на кмета Ъндърси. Която прекарва половината си живот, прикована на легло от ужасната болка, изолирана от света. Мисля си как никога не съм си давала сметка, че между двете с майка ми съществува тази връзка. Мисля си как Мадж се появи в онази снежна буря, за да донесе обезболяващото лекарство за Гейл. За брошката ми с форма на сойка-присмехулка и как тя означава нещо съвсем различно сега, когато знам, че предишната й собственичка е била лелята на Мадж, Мейзилий Донър, трибут, загинала на арената.

Последното име е Хеймич. По-шокиращо е да видя него, отколкото майка ми. Млад. Силен. Трудно ми е да го призная, но наистина е изглеждал страхотно. Има тъмна, къдрава коса, а сивите му очи, типични за Пласта, са ясни и, дори тогава, опасни.

— О, Пийта, нали не е убил Мейзилий? — изведнъж казвам аз. Кой знае защо тази мисъл е непоносима.

— При четирийсет и осем участници? Според мен вероятността е твърде малка — отговаря Пийта.

Следва обиколката с колесници — децата от Окръг 12 са облечени с ужасни миньорски дрехи — и интервютата. Камерите не се спират за дълго върху никого. Но тъй като Хеймич ще бъде победителят, показват целия разговор между него и Цезар Фликърман, който изглежда точно както винаги в тъмносиния си костюм с мигащи лампички. Различни са само боядисаните му в тъмнозелено коса, клепачи и устни.

— Е, Хеймич, какво мислиш за факта, че в Игрите има сто процента повече участници от обикновено? — пита Цезар.

Хеймич свива рамене:

— Според мен няма голяма разлика. Пак ще са стопроцентово толкова глупави, както обикновено, така че шансовете ми са приблизително същите.

Зрителите избухват в смях и Хеймич им отправя иронична усмивка. Хищна. Арогантна. Безразлична.

— Бързо се сети какво да каже — отбелязвам аз.

Ето я сутринта, в която започват Игрите. Камерата ни показва всичко през погледа на едно от момичетата трибути — то се издига през цилиндъра от Стартовото помещение и се озовава на арената. Не успявам да се сдържа и ахвам. По лицата на всички участници е изписано смайване. Дори Хеймич повдига вежди от удоволствие, макар че почти веднага пак се намръщва.

Това е най-изумителното място, което човек може да си представи. Златният Рог на изобилието е разположен сред зелена ливада, осеяна с прекрасни цветя. Небето е лазурносиньо с пухкави бели облачета. Наоколо пърхат пъстри пойни птици. Ако се съди по изражението, с което трибутите душат въздуха, сигурно мирише фантастично. На заснет отвисоко кадър се вижда, че ливадата се простира на километри. В далечината от едната страна има гора, а от другата — заснежена планина.

Красотата обърква много от участниците, защото когато прозвучава гонгът, повечето от тях имат вид, сякаш се пробуждат от някакъв сън. Не и Хеймич. Той вече е при Рога на изобилието, натоварен с оръжия и раница с всевъзможни запаси. Отправя се към гората още преди повечето трибути да са слезли от металните плочи.

Осемнайсет трибути загиват в кървавата баня първия ден. Другите започват да измират като мухи и става ясно, че почти всичко на това красиво място — сочните плодове, висящи от храстите, водата в кристално чистите потоци, дори уханието на цветята, когато се вдиша твърде директно — е смъртоносна отрова. Само дъждовната вода и храната, оставена в Рога на изобилието, са безопасни за пиене и ядене. Има и голяма, добре запасена глутница от десет професионални трибути, които обхождат планинския участък в търсене на жертви.

В гората Хеймич си има други проблеми — пухкавите златисти катерици се оказват месоядни и нападат на глутници, а ужилванията на пеперудите, макар и да не смъртоносни, са страшно болезнени. Но той упорито се придвижва напред и винаги гледа далечната планина да е зад гърба му.

Самата Мейзилий Донър се оказва доста находчива за момиче, което си тръгва от Рога на изобилието само с една малка раница. Вътре намира купичка, малко сушено говеждо и тръба за издухване на стрели, с две дузини стрели. Възползвайки се от отровите, които се срещат на всяка крачка, тя превръща тръбата в смъртоносно оръжие, като топи върховете на стрелите в тях и унищожава противниците си.

Четири дни по-късно живописната планина се превръща във вулкан и изригва, като убива още десетина играчи, включително почти цялата глутница професионални трибути — остават само петима. Тъй като планината бълва течен огън, а ливадата не предлага никакво прикритие, останалите тринайсет трибути — включително Хеймич и Мейзилий — нямат друг избор, освен да останат в гората.

Хеймич изглежда твърдо решен да продължава в същата посока, далече от превърналата се сега във вулкан планина, но лабиринтът от гъсти храсти го принуждава да направи кръг и да се върне в средата на гората. Там се натъква на трима професионални трибути и изважда ножа си. Те са много по-едри и по-силни, но Хеймич е забележително бърз и успява да убие двама, преди третият да го обезоръжи. Той вече се готви да му пререже гърлото, когато една стрела го поваля на земята.

От гората излиза Мейзилий Донър:

— Ще останем живи по-дълго, ако сме двама.

— Предполагам, че ти току-що го доказа — отговаря Хеймич, като си разтрива врата. — Съюзници? — Мейзилий кимва. И ето ги, мигновено обвързани в един от онези пактове, които ще си принуден да нарушиш, ако искаш някога да се върнеш вкъщи и да се изправиш пред хората в твоя окръг.

Точно като Пийта и мен, те се справят по-добре заедно. Почиват си повече, измислят начин да събират повече дъждовна вода, бият се като отбор и си делят храната от раниците на мъртвите трибути. Но Хеймич все още е решен да продължи напред.

— Защо? — непрекъснато пита Мейзилий, но той не й обръща внимание. Накрая тя отказва да го следва повече, ако не получи отговор.

— Защото това все някъде трябва да свърши, нали така? — обяснява Хеймич. — Арената не може да е безкрайна.

— Какво се надяваш да намериш? — пита Мейзилий.

— Не знам. Нещо, което може да ни е от полза — казва той.

Когато най-после успяват да се проврат през ужасния жив плет, служейки си с горелка, измъкната от раницата на един от мъртвите трибути, те се озовават върху равен, сух земен участък, който води към скален зъбер. Далече отдолу се виждат назъбени скали.

— Няма нищо друго, Хеймич. Хайде да се връщаме — казва Мейзилий.

— Не, аз оставам тук — казва той.

— Добре. Останахме само петима. Най-хубаво да си кажем довиждане още сега — отговаря тя. — Не искам да останем само ти и аз.

— Добре — съгласява се той. Това е всичко. Нито й подава ръка, нито дори я поглежда. И тя си тръгва.

Хеймич обхожда ръба на скалата, сякаш се мъчи да разбере нещо. Подритва едно камъче и то пада в бездната, привидно изгубено завинаги. Но минута по-късно, когато сяда да си почине, камъчето се връща при него. Хеймич се взира озадачено, а след това на лицето му се изписва странно напрегнато изражение. Той мята от скалата камък, голям колкото юмрука му, и чака. Когато камъкът долита обратно и пада право в ръката му, започва да се смее.

Точно тогава чуваме Мейзилий да пищи. Те вече не са съюзници и тя е пожелала така, затова никой не би обвинил Хеймич, ако не й обърне внимание. Но той все пак хуква към нея. Пристига точно навреме да види как последната от ято бонбонено розови птици, въоръжени с дълги, тънки клюнове, пронизва врата й. Той й държи ръката, докато умира, а аз се сещам единствено за Ру и за това как и аз закъснях да я спася.

По-късно същия ден друг трибут загива в битка, а трети е изяден от пухкавите катерици. Сега съперници за короната остават Хеймич и едно момиче от Окръг 1. Тя е по-едра от него и също толкова бърза. Настъпва неизбежният двубой, кървав и ужасяващ, в който и двамата понасят почти смъртоносни рани, но накрая Хеймич е обезоръжен. Той залита из красивата гора, придържайки изскочилите си навън вътрешности, а тя го преследва и размахва брадвата, с която се кани да му нанесе смъртоносния удар. Хеймич върви на зигзаг към своята скала и стига до нея точно когато тя мята брадвата. Той се свлича на земята, а брадвата полита в пропастта. Сега момичето е останало без оръжие и се мъчи да спре кръвта, която се лее от празната й очна кухина. Сигурно си мисли, че ще надживее Хеймич, който се гърчи в конвулсии на земята. Но има нещо, което той знае, а тя не — брадвата ще се върне. Тя долита обратно и се забива в главата на момичето. Оръдието гръмва, отнасят тялото й и се чува звук от фанфари, оповестяващи победата на Хеймич.

Пийта изключва касетата и известно време двамата седим мълчаливо.

Накрая Пийта казва:

— Енергийното поле под скалата е същото като онова на покрива на Тренировъчния център. Онова, което те отхвърля назад, ако направиш опит да скочиш от покрива и да се самоубиеш. Хеймич е намерил начин да го превърне в оръжие.

— Не само срещу другите трибути, но и срещу Капитола — допълвам аз. — Личи си, че те не са очаквали такова нещо. Не е било предвидено полето да е част от арената. Никога не са планирали някой да го използва като оръжие. Като е разбрал как действа, ги е поставил в глупаво положение. После сигурно са се измъчили доста с обясненията за публиката. Затова не помня да съм го гледала по телевизията. За Капитола това е било почти толкова неприятно, колкото нашите къпини!

Не успявам да се сдържа и се разсмивам истински, за пръв път от месеци. Пийта просто поклаща глава, сякаш съм полудяла — и може би наистина малко съм откачила.

— Почти, но не съвсем — казва Хеймич зад нас. Обръщам се рязко и ме е страх, че ще се ядоса, задето гледаме неговата касета, но той се усмихва самодоволно и отпива дълга глътка от бутилка вино. Дотук с трезвеността. Би трябвало да съм разстроена, че отново пие, но съм завладяна от друго чувство.

Прекарах всичките тези седмици, за да опозная съперниците си, без дори да помисля кои са съотборниците ми. Сега в мен се заражда нова увереност, защото, струва ми се, най-после знам кой е Хеймич. И постепенно разбирам коя съм аз. Несъмнено двама души, които са причинили на Капитола толкова неприятности, могат да измислят начин да върнат Пийта жив у дома.