Майкъл Скот
Некромантът (62)

Глава 62

— Коатликуе…

Думата се понесе в пространството между Сенкоцарствата.

— Коатликуе…

Думата завибрира и затрептя, затуптя и запулсира.

— Коатликуе…

Един глас, който зовеше, зовеше, зовеше…

 

Бяха й останали само сънищата.

Сънища за златен век.

Сънища за златни времена.

За времена, когато бе красива.

За времена, когато бе млада.

За времена, когато управляваше света.

И сега тези сънища бяха смутени.

 

— Коатликуе…

Джош Нюман си пое дълбоко дъх и се съсредоточи върху четирите меча, които Дий бе подредил в квадрат на пода. Те сияеха меко, изпускайки във въздуха червен, бял, зелен и кафяв дим.

— Коатликуе…

— Трябва само да я повикаш — бе казал Дий. — В имената има магия, има сила. Тя ще те чуе и ще дойде. Уникалната комбинация от мечовете и могъщата ти аура ще я привлече насам.

— И тя ще ме научи на некромантия, така ли? — попита Джош.

— Да — каза Дий и за един-единствен миг на Джош му се стори, че чува как Никола и Пернел крещят не! После осъзна, че те вероятно биха казали точно това. Ако усвоеше некромантията, щеше да е в състояние да открие истината за семейство Фламел и за Древните, и още много, много неща. Щеше да може да говори с всички велики мъже и жени в историята, да им задава въпроси, да разкрие тайните им, да разбере къде са скрили съкровищата си. Можеше да възкреси динозаврите от парченца кост и дори — тази мисъл бе потресаваща — да пресъздаде първобитните хора, така че родителите му да ги изучават от първа ръка. И някъде дълбоко в ума си се зачуди защо Дий, който бе некромант, не е използвал силата си по този начин. За какво бе използвал некромантията Магьосника?

— Коатликуе… — Джош се съсредоточи върху мечовете.

Кларент лежеше в основата на квадрата и върхът му сочеше наляво. Дюрандал бе от лявата страна и върхът му сочеше нагоре; Екскалибур се намираше отгоре и върхът му сочеше надясно, към Жуайоз, който бе поставен с върха надолу. От каменните мечове се виеше огън и цветовете бяха започнали да се преплитат по средата на квадрата.

 

Тя спеше.

И сънят й продължаваше еони.

Сънуваше.

И сънищата й продължаваха векове.

Но кошмарите продължаваха хилядолетия.

И на това място без светлина, без звук, без усещане, тя не знаеше дали е будна, или спи. Просто съществуваше.

Червено. Петно от цвят.

Но в този ужасен затвор нямаше светлина.

Друго петънце: бяло. Мъничко, далечно.

Древните я бяха оковали в пълен мрак. Никога не бе имало светлина. Досега.

Трето петно: кафяво.

А после се появи и четвърта светлинка, и тя бе зелена.

Тя се обърна към светлините.

 

Димът от остриетата се залюля и огъна като от полъх на вятъра.

Пръстите на Вирджиния се впиха в ръката на Дий.

— Нещо става.

— Когато тя пристигне, ще трябва да действаме бързо — каза Магьосника. — Веднага, щом се появи в квадрата, ще блъснем момчето при нея. Докато квадратът остава ненарушен, тя е затворена вътре.

— Ами ако бъде нарушен? — попита Вирджиния.

— Няма да е добре — каза той.

— Тя не е ли ужасна на вид?

— На езика нахуатъл^[1] я наричат Жената в змийски одежди.

— Страхотно! — каза Вирджиния. — А как ще реагира момчето на това?

— Когато го докоснах преди миг, вкарах в него просто заклинание, така че да вижда само красива млада жена. Не съм сигурен колко дълго ще трае заклинанието, но дори момчето да се поколебае, искам да го блъснеш вътре при нея. След като тя се нахрани, ще можем да преговаряме.

— Ами ако ни откаже? — попита тихо Вирджиния.

— Тогава ти ще я приспиш с флейтата си и ще я пратим обратно в нейния затвор — каза Дий спокойно.

— За всичко си помислил, а, докторе? — попита Вирджиния саркастично.

— Да.

Смътни плашещи мисли бяха започнали да се трупат дълбоко в ума на Джош. Образи на змиеглаво чудовище с дреха от гърчещи се змии, което води армия от други чудовища по разкаляно бойно поле.

А срещу нея: фигурата на закачулен мъж с кука на мястото на лявата му ръка и до него — червенокоса жена-воин с бледа кожа.

— Коат… — започна той, но гласът му се запъна.

Дий пристъпи напред от сенките.

— Джош, всичко наред ли е?

— Аз… не съм сигурен — каза той и притисна длан към челото си. — Изведнъж ме връхлетя адско главоболие. Тази Коатликуе… — Той облиза устни. — Как изглежда?

— Като Архонтка я смятали за необикновено красива — рече предпазливо Дий. — Защо питаш?

— Все си мисля за змии, а аз мразя змиите, наистина ги мразя. — Джош притисна с две ръце туптящата си глава и зажумя. Никога по-рано не бе изпитвал такава ужасна болка. Имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Това мигрена ли беше? Дори при най-дребното движение, като помръдване на очите, сякаш ножове пронизваха черепа му.

— Колко силно е главоболието? — попита Дий и хвърли поглед към Вирджиния. — Да ти се намират болкоуспокояващи?

— Не говори глупости, аз съм пробудена безсмъртна — каза тя и завъртя очи. — Обзалагам се, че това главоболие не е естествено.

— Мигрена — прошепна Джош. — Ще трябва да спра. Можеш ли ти да продължиш? — изпъшка той.

— Коатликуе общува само с този, който я призове — промърмори Дий. Хвана с ръка брадичката на Джош и я повдигна, за да се взре в очите му. — Повярвай ми. Аз съм доктор. — Очите на момчето бяха започнали да променят цвета си, червеното избледняваше и се виждаха следи от бялото и от първоначалното синьо. — Обикновено страдаш ли от мигрена?

— Не. Никога през живота си не съм имал. А на леля Агнес й се случва постоянно. Но сега времената не са нормални, нали? — изрече Джош през стиснати зъби. Стомахът му се бе разбунтувал и му се струваше, че може да повърне.

— Не, определено не са — каза Дий много тихо, взирайки се дълбоко в очите на Джош…

На сто и десет километра оттам, в Пойнт Рейес, Никола и Пернел се дръпнаха назад, когато Дий се втренчи право в тях.

Прометей бе притиснал и двете си длани към кристалния череп, който сега пулсираше като гигантско биещо сърце. Очите на Древния бяха здраво стиснати; устните му се движеха и те го чуваха как шепти на дузина езици:

— Виждам чудеса… и ужаси… чудеса и ужаси…

Никола и Пернел погледнаха към Дий и видяха, че устните му мърдат. След половин секунда го чуха да говори, като че ли беше в стаята с тях.

— Джош — каза Дий. — Мисля, че имам лек за главоболието ти. Кажи: „Довиждане, Никола; довиждане, Пернел“ — заповяда той.

Алхимика и Вълшебницата чуха как Джош сковано повтори думите:

— Довиждане, Никола; довиждане, Пернел.

И внезапно образът изчезна.

Черепът потъмня. Прометей потрепери и се свлече от стола на пода. Пернел погледна към съпруга си. И двамата бяха измъчени и изтощени.

— Какво стана?

— Дий разбра, че гледаме. Сигурно е хвърлил предпазна магия. Джош вече е сам. Да се надяваме, че ще издържи, докато другите стигнат дотам.