Майкъл Скот
Некромантът (57)

Глава 57

— Изглежда толкова млад — каза Вирджиния Деър, взирайки се в немигащите червени очи на Джош.

— На петнайсет и половина е — рече разсеяно Дий. — Би могла да ми помогнеш малко — добави. Стоеше по средата на хола и се опитваше да избута тежките дивани, за да разчисти място на пода.

— Не местя мебели — каза Вирджиния, като продължаваше да се взира в Джош. — Тези червени очи са зловещи. Досега само един-два пъти съм виждала такива.

— Момчето беше пробудено от Марс Ултор…

Вирджиния Деър вдигна рязко глава.

— Отмъстителя е още жив? — ахна тя.

Усмивката на Дий бе жестока.

— В известен смисъл. Както знаеш, между Древните и пробудените от тях човеци винаги има връзка. Понякога — макар и невинаги — същият Древен по-късно предлага на човека безсмъртие.

Вирджиния кимна.

— Така стана с мен. Моят Древен ме пробуди, когато бях дете, а петнайсет години по-късно ме направи безсмъртна.

— Един ден ще ми кажеш кой е бил този Древен — изсумтя Дий, докато се мъчеше да премести едно огромно черно кожено кресло. — Защо ли го купих това? — промърмори.

— Той спи ли? — попита жената, като размаха ръка пред очите на Джош. Те останаха отворени и немигащи.

— В сънно състояние е. Може да върви, да говори и да шофира, но е само наполовина в съзнание. Без съмнение вярва, че всичко това е сън.

— Нещо като хипноза, а?

— Точно така — съгласи се Дий. Най-сетне успя да добута креслото до стената и рухна в него. — Вече съм прекалено стар за тези работи — изхриптя той.

— Докторе — обади се тихо Вирджиния, — трябва да видиш това.

Тонът й накара Дий бързо да прекоси стаята. Джош седеше на един стол зад кухненската маса. Четирите меча и Сборника лежаха върху стъкления плот пред него, където ги бе оставил Дий. Когато момчето бе сложило ръце на масата, всички мечове моментално бяха засияли, пулсирайки нежно като биещи сърца. Разнесе се аромат на портокали и внезапно стъклената повърхност се превърна в лист от чисто злато.

Вирджиния почука по златото с нокът.

— Брей, това е впечатляващо.

— Момчето е наистина могъщо — рече Дий. — Никога досега не съм виждал чисто Злато.

Ефирни нишки от златната аура на Джош се понесоха над масата като дим, виейки се около каменните мечове. Пропукващи искри запрескачаха между остриетата. Ледени частици заблестяха по Екскалибур и червено-черен дим се издигна от Кларент; едър кафяв пясък се образува по острието на Жуайоз, а повърхността на Дюрандал се накъдри, като че ли студен ветрец духаше по нея. После тежката медна корица на Сборника се отметна рязко и страниците се запрелистваха бързо като от силен вятър. Дий внимателно протегна ръка и вдигна книгата от масата.

— Толкова е силен — каза Магьосника. — Почти съжалявам, че трябва да го убия.