Майкъл Скот
Некромантът (42)

Глава 42

— Мразя лей-портали! — изпищя Вирджиния Деър, когато потънаха в ледената вода.

— Сега ли ми го казваш? — извика Дий.

Пропадаха все по-надолу и по-надолу… а после изведнъж около тях вече нямаше вода, а само непрогледен мрак.

— А особено много мразя тези, при които пропадаш… — Гласът на Вирджиния звучеше глухо, сякаш говореше в тясно пространство. — Не си падам и по тези, при които скачаш.

Доктор Джон Дий опита да се ориентира, но в този мрак не бе сигурен, че може да различи горе от долу.

— Какво ще кажеш за малко светлина? — обади се Вирджиния. — Мисля, че в момента ще ни дойде добре.

— Някой някога казвал ли ти е — започна Дий, — че говориш прекалено много?

— Не. — Вирджиния звучеше искрено изненадана. — Така ли е? Предполагам, че да. — Гласът й се промени и стана свиреп.

— Но само когато пропадам през лей-портал в пълен мрак! В такъв случай може би имам да кажа това-онова.

Ушите им изпукаха и ги лъхна поредица от ужасни миризми, сякаш току-що бяха пропаднали през зловонни облаци.

Изведнъж всяко чувство за движение изчезна. Още се намираха в черна пустота.

— Имаш ли кибрит? — попита Вирджиния.

— Кибрит ли? — рече объркан Дий.

— Мислех, че вие магьосниците винаги носите кибрит. За да си палите свещите. Нали магьосниците все палят свещи?

— През последния век използвам електрическо осветление — промърмори Дий. — Не нося кибрит.

— Много е тъмно — каза Вирджиния, изтъквайки очевидното.

— И страшно.

— Не ми казвай, че се боиш от тъмното.

— Не от тъмното, докторе, а от онова, което живее в него.

Дий бръкна с въздишка под палтото си и извади каменния меч. В мига щом ръката му докосна оръжието, то засия — отначало в сиво, а после в синьо, след това лумна в яркобяло, преди изведнъж да запламти в червено, разпръсквайки около тях студена светлина. От меча се виеха огнени езици, но този огън бе мразовит и оставяше във въздуха въртящи се дребни частици лед.

— Хммм… няма кой знае какво за гледане — каза Дий, като се озърна.

Вирджиния Деър стоеше до него. Лицето й изглеждаше страховито в светлината на студените червени пламъци. После тя се обърна бавно.

— Мисля, че ми харесваше повече, когато не можех да виждам.

Еднообразен равен и гол сив пейзаж се простираше във всички посоки. Единствените отпечатъци в ситния прах под краката им бяха от техните стъпки.

— Къде сме? — попита Вирджиния.

Дий вдигна високо меча и се завъртя в пълен кръг.

— Чувал съм за тези места… макар че никога не съм ги виждал лично. Прилича ми на неготово Сенкоцарство.

— Неготово ли?

— Започнато, но оставено недовършено. — Магьосника свали меча и сенките се струпаха по-наблизо. — Древните създават Сенкоцарства, като използват своите аури, спомени и въображение. Понякога някой особено могъщ Древен може сам да създаде цяло царство, но често се случва да се събират в групи, за да си оформят собствен свят. — Той посочи с меча. — Този тук така и не е бил завършен.

— Защо? — зачуди се на глас Деър.

— Нямам представа… — започна Магьосника, после сграбчи Вирджиния за ръката и я повлече. — Бягай! — изкрещя той.

Тя се обърна, погледна нагоре… и видя четирима кукубути да падат от черното небе.

— Сигурно са пропаднали през лей-портала, преди да се затвори — рече Дий.

Четирите създания се приземиха леко, завъртяха се, явно дезориентирани, а после насочиха вниманието си към светлината на меча. С триумфален вой те се втурнаха към Дий и Вирджиния.

Щом започнаха да тичат, се промениха. Превръщането им от хора в животни бе мигновено. В един момент изглеждаха като младежи с бръснати глави; в следващия бяха огромни вълкоподобни същества с човешки лица. Тичаха изправени на два крака, но прегърбени, и ноктестите им лапи вдигаха облачета прах.

— Докторе? — рече спокойно Вирджиния.

— Приспи ги — извика Дий. — Можеш ли едновременно да тичаш и да свириш?

Деър измъкна флейтата си от кожения й калъф, поднесе я към устните си и духна лекичко.

Но не излезе никакъв звук.

— Ох — изпъшка тя, — това не е на хубаво.

Четиримата кукубути вече бяха по-близо. Хубавите им лица се загрозяваха от острите зъби в устите им. Неокосмените им опашки биеха по земята.

Във въздуха зад кукубутите се мерна някакво движение и се появиха Хугин и Мунин. Огромните гарвани рухнаха от небето и се стовариха на земята сред облак прах. Запляскаха с криле, но се издигнаха само на около метър, преди да паднат отново. После зърнаха пламтящия меч и в един глас заграчиха името на Дий. Гигантските птици се устремиха към единствената светлина сред пейзажа с подскоци, които бързо скъсяваха разстоянието.

— Докторе, ако имаш някой гениален план, сега му е времето да го използваш — изпъшка Вирджиния, като пъхна флейтата си обратно в калъфа и извади изпод палтото си плоска томахавка. След като Дий не отговори веднага, Деър рискува да хвърли един бърз поглед настрани към него. — Джон?

Дий спря.

— Джон? — повтори тя. Беше го подминала, но сега се върна и застана до него. Лицето на Магьосника бе напълно безизразно. Студените му сиви очи станаха червено-сини, отразявайки светлината на пламтящия меч. А после Вирджиния осъзна, че пясъкът на това неготово Сенкоцарство се вие около краката му и образува шарки — сложни спирали и змиевидни гънки. Тя прокара длан пред очите му, но те не мигнаха и жената разбра, че той не я вижда, нито пък я чува. — Винаги си бил голяма беля, доктор Джон Дий. Нищо чудно, че всички около теб измират. — После Вирджиния се обърна да посрещне сама кукубутите и гарваните.

 

Огън, който бе студен.

Лед, който бе горещ.

Усещанията се лееха от меча и се стичаха през китките и нагоре по ръцете му, за да се настанят в гърдите му.

И заедно с топлината и студа дойдоха спомените, ужасни спомени за време преди човеците, за време, когато Древните са управлявали земята, и още по-рано, за света на Архонтите; и за Предтечите преди тях; и още по-назад, до Времето преди времето, когато са властвали Земните господари.

Спомени за четирите велики меча на силата…

… за тяхното създаване…

… и за тяхната мощ…

… и защо са били разделени…

… и защо никога не бива да се събират заедно…

И разтърсващото осъзнаване, че това не са оръжия, а нещо повече, много, много повече.

 

— Джон!

Магьосника бавно завъртя глава към Деър и това, което тя видя върху лицето му, я накара да онемее. Нещо древно и чуждо надзърташе през очите му. Тя гледаше вцепенена как ръката му се надигна, поднасяйки оръжието пред лицето му.

Огън.

Каменният меч лумна в нажежен до бяло огън.

Лед.

Лед се образува с пукане по острието и дръжката.

Изведнъж мечът се размърда и се раздели, така че в лявата му ръка остана горящият в червено-черно Кларент, а в дясната — пропукващият със син огън Екскалибур.

— Къде искаш да бъдеш, Вирджиния? — Гласът на Дий представляваше дрезгав шепот.

— Където и да е, само не тук.

Кукубутите вече почти бяха стигнали до тях и кръжаха предпазливо около двата меча. Гарваните се смееха с гласа на Один.

— Знаеш ли къде искам да бъда аз? — попита Дий. Ръцете му описаха във въздуха два огромни идеални кръга — пламтящ червен и пропукващ син. Те се припокриха в средата, за да образуват дълъг овал, който заблестя като топящ се лед.

— Джон, плашиш ме.

— Искам да се върна у дома — рече Дий.

Пристъпи в овала и изчезна. Моментално огънят започна да гасне, а ледът — да се топи. Кукубутите нададоха вой и се метнаха напред; гарваните заграчиха.

Вирджиния Деър затвори очи и се хвърли в горящия и топящ се овал…

… и ги отвори отново. Слънце грееше в лицето й. Тя вдиша топлия солен въздух и откри, че лежи върху трева и чува шум от улично движение. Свиреха клаксони и изведнъж й хрумна, че това е най-мелодичният звук на света. Тя се надигна и се огледа. Дий седеше до нея. Екскалибур и Кларент лежаха на земята до доктора, около единия имаше локвичка лед, а около близнака му — обгорена земя.

— Джон, ръцете ти — рече ужасено Вирджиния.

Дий вдигна ръце. И двете бяха обгорени до черно, плътта бе напукана и грозна и върху нея започваха да се образуват мехури.

— Леко се отървах. — Той направи гримаса.

Вирджиния стана и се огледа. Чуваше гласове наблизо. Отвсякъде я заобикаляха дървета и тя можеше да види върховете на близките сгради. Едната от тях — кула — й изглеждаше позната. Много, много позната.

— Джон, какво направи? Къде сме? Кажи ми, че това не е друго Сенкоцарство.

— Изведнъж осъзнах какво могат да правят мечовете — рече тихо Дий. — Не, осъзнах е грешна дума. Казаха ми на какво са способни мечовете. — Когато се обърна да погледне към Вирджиния, тя забеляза в сивите му очи миниатюрни сини и червени точици като късчета лед и въгленчета. — Древните са създали Сенкоцарствата с помощта на мечовете… но Архонтите са ги използвали, за да направят лей-порталите.

— Ти си направил лей-портал! — Вирджиния го изгледа потресено. — Това е много впечатляващо дори за теб, Джон. А какво стана с кукубутите и гарваните?

— Затворени са там навеки… освен ако Один не отиде да прибере любимците си.

— Как ни пренесе тук? — попита Вирджиния.

Усмивката на Дий стана болезнена.

— Просто видях къде искам да бъдем… — Той внезапно млъкна и погледна пак ръцете си. — Знаеш ли, започват наистина да ме болят.

— Сложи им алое вера^[1] — каза автоматично Деър. — И къде точно се намираме?

— В Пайъниър парк, Сан Франциско. — Той завъртя глава към кулата „Койт“, издигаща се над върховете на дърветата. — На пет минути от дома ми.