Майкъл Скот
Некромантът (10)

Глава 10

Никой от туристите, тълпящи се шумно в късната вечер на площад „Ковънт Гардън“ в Лондон, не обръщаше внимание на високата слаба жена с водопад от лъскава черна коса. Тя зае позиция между две от колоните пред пъба „Пънч и Джуди“ и разстла на паважа в краката си квадратно парче мека кожа, изрисувано с червени спирали. Накрая извади една резбована дървена флейта от кожения й калъф, поднесе я към устните си, затвори очи и духна лекичко. Звукът бе необикновен.

Усилена от каменните колони, натрапчивата неземна музика се понесе през „Ковънт Гардън“, леейки се по паважа, и всички замръзваха по местата си. Само след минути в полукръг около жената се бе събрала тълпа.

Тя стоеше съвсем неподвижно и свиреше със затворени очи. Никой от слушателите не можеше да определи мелодията, но на мнозина тя се струваше смътно позната и те откриваха, че пръстите им потропват леко в ритъма й. Няколко души дори се просълзиха.

Най-сетне древната музика свърши с един-единствен пронизителен тон, който прозвуча като писък на далечни птици в небето. Настъпи дълга тишина, а музикантката отвори очи и се поклони леко. Тълпата заръкопляска и завика одобрително, след което повечето от хората незабавно поеха към Ябълковия пазар. Няколко човека пуснаха пари — британски лири стерлинги, американски монети и евро — върху парчето кожа, а двама попитаха музикантката дали няма за продан компактдискове с музиката си. Тя обаче поклати глава и обясни, че всяко изпълнение е уникално. Благодари им за интереса с мек шепнещ глас, в който имаше съвсем слаба следа от акцента на американското Източно крайбрежие.

Накрая остана само един слушател: възрастен мъж, който я наблюдаваше втренчено. Сивите му очи следяха всяко нейно движение, докато тя избърса флейтата и я пъхна обратно в ръчно изработения кожен калъф. Мъжът изчака, докато тя се наведе да вземе червеното парче кожа с пръснатите по него монети, и тогава пристъпи напред и пусна на земята банкнота от петдесет лири. Жената я вдигна и погледна мъжа, но той бе застанал така, че светлината се намираше зад главата му и лицето му беше в сянка.

— Има още петдесет, ако ми отделиш няколко минути от времето си.

Жената се изправи.

— Я, това е глас от миналото. — Тя беше по-висока от мъжа и макар изящното й лице с меки черти да оставаше безизразно, сивите й като гранит очи играеха весело. — Доктор Джон Дий — прошепна тя с акцент, какъвто в Англия не бяха чували от времената на кралица Елизабет през шестнайсети век.

— Госпожице Вирджиния Деър — отвърна Дий, превключвайки с лекота на същия акцент. Премести глава и вечерният светлик озари лицето му. — Радвам се да те видя отново.

— Не мога да кажа същото. — Жената се озърна бързо наляво-надясно с разширени ноздри. Езикът й се стрелна и потрепна като змийски, сякаш опитваше въздуха. — Не съм сигурна, че искам да ме виждат с теб. Набелязан си за унищожение, докторе. Същите наемници, които до вчера преследваха Алхимика, сега търсят теб. — В усмивката, която разтегли устните й, нямаше нищо приятелско. — Откъде знаеш, че няма да те убия и да прибера наградата?

— Ами по две причини. Първо, знам, че моите господари ме искат жив, и второ, нашите Тъмни древни не могат да ти предложат нищо, което вече да нямаш — каза Дий с небрежна усмивка. — Ти си безсмъртна и никой не е твой господар.

— За главата ти има обявена много голяма награда — рече Вирджиния Деър, като прибра парите в джобовете на дългото си дочено палто. Пъхна парчето кожа в друг джоб и преметна флейтата през рамо, като че ли беше пушка.

— Аз мога да ти предложа повече — каза уверено Дий. — Много повече.

— Джон — каза Вирджиния с нещо като нежност, — ти винаги си бил ужасен самохвалко.

— Но никога не съм те лъгал.

Вирджиния изглеждаше изненадана от това твърдение. Поколеба се за миг, преди да отговори.

— Не, не си — призна накрая.

— Не си ли поне мъничко любопитна? — попита той.

— Джон, знаеш, че цял живот съм била любопитна.

Дий се усмихна.

— Какво искаш повече от всичко на света?

По лицето на Вирджиния Деър пробяга израз на ужасна загуба и очите й се замъглиха.

— Дори ти не можеш да ми дадеш онова, което желая най-силно.

Магьосника се поклони леко. Познаваше Вирджиния Деър от повече от четиристотин години. По едно време сериозно говореха за брак, но дори самият той признаваше, че знае твърде малко за тази загадъчна безсмъртна.

— Можеш ли да ми предложиш Сенкоцарство? — попита тя небрежно.

— Мисля, че мога да направя нещо повече. Може би ще съм в състояние да ти предложа света.

Вирджиния Деър се закова насред „Ковънт Гардън“.

— Кой свят?

— Този.

Младоликата жена хвана Дий подръка и го насочи към едно кафене от другата страна на площада.

— Ела да ме черпиш чаша чай и ще поговорим за това. Винаги съм харесвала този свят.

Дий обаче замръзна, вперил очи вляво.

Вирджиния се обърна бавно и ноздрите й отново се разшириха. Трима младежи с бръснати глави бяха излезли на площада. Бяха облечени еднакво — в избелели и мръсни тениски, джинси и тежки кубинки. Ръцете и раменете им бяха гъсто покрити с татуировки, а един от тях — най-ниският — имаше сложна спираловидна татуировка в червено и черно, която се виеше около шията и пресичаше темето му.

— Кукубути — промърмори Магьосника. — Може би ще успеем да се измъкнем, без да ни забележат… — Млъкна, щом един от тримата се обърна и се взря право в тях. — Или пък не — добави той с въздишка.

Вирджиния Деър направи крачка назад, а после и още една, отдалечавайки се от него.

— Оправяй се сам, докторе.

— Виждам, че не си се променила, Вирджиния — промърмори той.

— Затова оцелях толкова дълго. Никога не се забърквам. Никога не взимам страни.

— А може би трябва.