Метаданни
Данни
- Серия
- Тайните на безсмъртния Никола Фламел (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Necromancer, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Иван Иванов, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 61гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон(2010 г.)
- Разпознаване и корекция
- проф. Цвети(2011 г.)
Издание:
Майкъл Скот. Некромантът
Тайните на безсмъртния Никола Фламел
Отговорен редактор: Ивелина Волтова
Компютърна обработка: Ана Цанкова
Коректор: Юлиана Василева
Преводач: Иван Костадинов Иванов
Американска, първо издание
Формат 60/84/16 Печатни коли 20
ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС“ Пловдив 4000, ул. „Богомил“ № 59 Тел. (032) 608 100, 630 630 E-mail: info@hennesbooks.com www.hermesbooks.com Печатница „Полиграфюг“ АД — Хасково
ISBN: 978–954–26–0919–3
История
- —Добавяне
На Пиърс,
Cura te ipsum[1]
Страх ме е.
Не за себе си, а за тези, които ще оставя: Пернел и близнаците. Примирил съм се, че няма да си върнем Сборника навреме, за да спасим жена ми. На мен ми остава може би около седмица-две, преди старостта да ме надвие; на Пернел — не повече от две седмици.
Не искам да умирам. Живял съм на тази земя шестстотин седемдесет и шест години и все още има много неща, които никога не съм правил, а бих искал.
Благодарен съм обаче, че живях достатъчно дълго да открия легендарните близнаци, и съм горд, че започнах обучението им по стихийни магии. Софи овладя три, а Джош — само една, но затова пък показа други умения, а и смелостта му е необикновена.
Върнахме се в Сан Франциско, оставяйки Дий полумъртъв в Лондон. Надявам се, че няма да го видим повече. Дори срещата му с Архонта да не го е погубила, знам, че неговите господари няма да му простят такъв огромен провал. Тревожи ме обаче новината, че Макиавели е тук, в града. Пернел оставила него и спътника му на Алкатраз, при другите чудовища, но не съм сигурен докога Скалата би могла да задържи някого като италианския безсмъртен.
Двамата с Пернел стигнахме до съгласие, че Алкатраз е заплаха, с която трябва да се справим, докато все още можем. Самата мисъл, че килиите са пълни с чудовища, е смразяваща. Легендите разказват за случаи в миналото, когато Тъмните древни са пускали чудовища в градовете на хората — а аз смятам, че Дий е луд и достатъчно отчаян, за да направи точно това.
Още по-тревожна е новината, че Скатах и Жана д’Арк са изчезнали. Лей-порталът пред „Нотр Дам“ трябваше да ги доведе на връх Тамал-паис, но те така и не се появиха. Сен Жермен е полудял от тревога, но аз му напомних, че Скатах е на повече от две хиляди и петстотин години и е съвършеният воин.
Но най-належащата ми грижа са близнаците. Вече не съм сигурен как гледат на мен. Винаги съм знаел, че Джош таи известни резерви, но сега усещам, че и двамата са уплашени и недоверчиви. Вярно е, че разкриха моменти от миналото ми, които бих предпочел да си останат скрити. Може би трябваше да съм по-честен с тях. Не се гордея с някои от нещата, крито съм вършил, но не съжалявам за нищо. Правех каквото се налагаше, за да осигуря оцеляването на човешката раса, и отново бих го сторил.
Близнаците се върнаха в къщата на леля си в Пасифик Хайтс. Ще им дам ден-два да си починат и да се възстановят. После ще започнем отново. Обучението им трябва да бъде завършено; те трябва да са готови за деня, когато Тъмните древни се върнат.
Защото този ден е съвсем близо.
Времето на Лита наближава.
Глава 1
— Не мислех, че отново ще видя това място — каза Софи Нюман.
— Не мислех, че ще съм толкова щастлив да го видя — добави Джош. — Изглежда… не знам. Различно.
— Същото си е — каза близначката му. — Ние сме се променили.
Двамата вървяха по Скот Стрийт в Пасифик Хайтс към къщата на леля им Агнес на ъгъла със Сакраменто Стрийт. Бяха видели за последно къщата преди пет дни — в четвъртък, 31 май, — когато тръгнаха за работа: Софи — в кафенето, а Джош — в книжарницата. Беше съвсем обикновен ден… но и последният обикновен ден, който щяха да преживеят.
Същия ден светът им се бе променил завинаги, а самите те — както физически, така и умствено.
— Какво ще й кажем? — попита неспокойно Джош.
Леля Агнес беше на осемдесет и четири и макар че я наричаха леля, тя всъщност нямаше кръвно родство с тях. Софи смяташе, че може да е била сестра на баба им… или пък братовчедка, или може би просто приятелка, но не беше сигурна. Леля Агнес бе мила, но раздразнителна старица, която нервничеше и се притесняваше, ако близнаците закъснеят дори с пет минути. Подлудяваше и двамата, а освен това докладваше на родителите им за всичко, което правят.
— Няма да усложняваме нещата — рече Софи. — Ще се придържаме към същата история, която разказахме на мама и татко: първо — книжарницата е затворила, защото Пернел не се е чувствала добре, а после — семейство Фламел…
— Флеминг — поправи я Джош.
— Семейство Флеминг ни е поканило да отседнем с тях в къщата им в пустинята.
— А защо е затворила книжарницата?
— Утечка на газ.
Джош кимна.
— Утечка на газ. А къде се намира къщата в пустинята?
— В „Джошуа Трий“[2].
— Ясно, разбрах.
— Сигурен ли си? Хич не те бива да лъжеш.
Джош сви рамене.
— Ще се опитам. Знаеш, че ще бъдем подложени на жесток разпит.
— Знам. И то още преди да говорим с мама и татко.
Джош кимна. Хвърли поглед към Софи. През последните няколко дни бе обмислял нещо и реши, че сега е идеалният момент да повдигне въпроса.
— Мислех си… — каза той бавно. — Може би трябва просто да им кажем истината.
— Истината ли? — Изражението на Софи остана непроменено.
Двамата продължиха да вървят и пресякоха Джаксън Стрийт. Вече виждаха бялата дървена къща във викториански стил на леля им на три пресечки оттам.
— Какво мислиш? — попита Джош, след като сестра му не каза нищо повече.
Накрая Софи кимна.
— Разбира се, бихме могли. — Тя отметна един рус кичур от очите си и погледна към брат си. — Да видим дали съм разбрала правилно. Искаш да кажем на мама и татко, че работата, която са вършили през целия си живот, е била безсмислена. Че всичко, което някога са изучавали — история, археология и палеонтология, — е грешно. — Очите й заблестяха. — Смятам, че идеята е страхотна. Давай, направи го. Аз ще гледам.
Джош сви неловко рамене.
— Добре де, добре, няма да им казваме.
— Във всеки случай, поне засега.
— Съгласен съм, но рано или късно истината ще излезе наяве. Знаеш, че е невъзможно да скрием нещо от тях. Те винаги узнават всичко.
— Защото леля Агнес им казва — промърмори Софи.
Дълга и лъскава черна лимузина с тъмни стъкла мина бавно покрай тях. Шофьорът се бе привел напред и гледаше номерата на къщите. Колата даде мигач и спря малко по-нататък.
Джош посочи с брадичка лимузината.
— Странно. Изглежда, спира пред къщата на леля Агнес.
Софи вдигна поглед незаинтересовано.
— Иска ми се да имаше някой, с когото да си поговорим — прошепна тя. — Някой като Гилгамеш. — Сините й очи внезапно се наляха със сълзи. — Надявам се, че той е добре. — Когато го бе видяла за последен път, безсмъртният бе ранен от стрела, пусната от Рогатия бог. Тя погледна раздразнено към брат си. — Ти дори не ме слушаш.
— Колата наистина спря пред къщата на леля Агнес — рече бавно Джош. Неясно предупреждение замъждука дълбоко в черепа му. — Соф?
— Какво?
— Кога за последен път някой е идвал при леля Агнес?
— Никой никога не идва при нея.
Близнаците видяха как слабият, облечен в черно шофьор излезе от колата и се качи по стълбите. Ръката му в черна ръкавица се плъзгаше леко по металните перила. Пробуденият им слух ясно долови почукването по вратата и те несъзнателно ускориха крачка. Видяха как леля Агнес отвори.
Тя беше слаба, кокалеста жена, с остри черти, възлести колене и подути от артрит пръсти. Джош знаеше, че на младини са я смятали за голяма красавица — но младините й са били много отдавна. Тя никога не се беше женила — в семейството разправяха, че любимият й, когото тя обичала повече от всичко на света, бил убит във войната. Джош не беше сигурен в коя точно.
— Джош? — рече въпросително Софи.
— Нещо не е наред — промърмори момчето. Затича се и Софи го последва, без да изостава.
Близнаците видяха как ръката на шофьора се раздвижи и леля Агнес взе нещо от него. Тя се наведе напред, присвивайки очи срещу предмета, който приличаше на снимка. Когато сведе поглед, шофьорът мигом се шмугна покрай нея и се втурна в къщата.
Джош се затича.
— Не позволявай на колата да тръгне! — извика той на Софи. Пресече на бегом улицата и се стрелна нагоре по стълбите и в къщата. — Здрасти, лельо Агнес, прибрахме се — извика той, докато профучаваше покрай нея.
Старицата се завъртя, описвайки пълен кръг, и снимката излетя от пръстите й.
Софи последва брат си през улицата, само че спря зад колата. Наведе се и допря върховете на пръстите си до задната дясна гума. Палецът й докосна кръгчето на китката й и пръстите й засияха, нажежени до бяло. Тя натисна; разнесе се миризма на горяща гума, а после се чуха пет отчетливи пукания. Въздухът излезе със съскане и колата се отпусна на металната джанта.
— Софи! — изпищя старицата, когато момичето се втурна нагоре по стълбите и сграбчи обърканата си леля. — Какво става? Къде бяхте? Кой беше този мил младеж? Този, когото видях току-що, Джош ли беше?
— Лельо Агнес, ела с мен. — Софи издърпа леля си от вратата, за да не я съборят случайно Джош или шофьорът, ако изскочат отвътре. Коленичи и вдигна изпуснатата снимка, а после отведе старицата на безопасно разстояние от къщата. Погледна снимката: тя представляваше червеникавокафяво изображение на млада жена в униформа на медицинска сестра. В долния десен ъгъл с бяло мастило бяха изписани думата Ипр[3] и датата 1914. Софи затаи дъх — нямаше съмнение коя е жената на снимката. Това беше Скатах.
Джош пристъпи в сумрачния коридор и се долепи до стената, изчаквайки очите му да привикнат към тъмнината. Миналата седмица не би се сетил да направи това, но пък тогава също така не би се втурнал в къщата след непознат човек. Щеше да направи най-разумното — да се обади на 911. Той посегна към поставката за чадъри зад вратата и взе един от дебелите бастуни на леля си. Не беше Кларент, но трябваше да се задоволи с това.
Остана неподвижен, като се вслушваше, наклонил глава на една страна. Къде беше неканеният посетител?
На площадката изскърца дъска, а после по стълбите от втория етаж бързешком се спусна млад на вид мъж в семпъл черен костюм, бяла риза и тясна черна вратовръзка. Забави крачка, щом забеляза Джош, но не спря. Усмихна се, но това бе само рефлекс — обикновено помръдване на устните. Сега, когато мъжът бе по-близо, Джош видя, че е азиатец; японец, може би.
Момчето пристъпи напред, протегнало бастуна пред себе си като меч.
— Къде си мислиш, че отиваш?
— Покрай теб или през теб, за мен е без значение — отвърна мъжът на английски със силен японски акцент.
— Какво правиш тук? — попита Джош.
— Търся някого — отвърна простичко онзи.
Натрапникът слезе от последното стъпало и понечи да се измъкне през външната врата. Джош препречи пътя му с бастуна.
— Не бързай толкова. Дължиш ми отговор.
Мъжът в черния костюм сграбчи бастуна и го изтръгна от ръцете на момчето, а после го счупи на коляното си. Джош направи физиономия; това сигурно болеше. Японецът захвърли двете парчета на пода.
— Нищо не ти дължа, но трябва да си благодарен, че днес съм в добро настроение.
Нещо в гласа му накара Джош да отстъпи. Звучеше някак студено и пресметливо и това го накара да се зачуди дали мъжът е обикновен човек. Момчето стоеше на вратата и гледаше как непознатият се спусна леко по стълбите. Тъкмо посягаше към вратата на колата, когато видя задната гума.
Софи се усмихна и размърда пръсти срещу него.
— Май сте спукали нещо.
Джош слезе бързо по стълбите и застана до сестра си и леля си.
— Джош — обади се Агнес, — какво става? — Сивите й очи изглеждаха огромни зад дебелите стъкла на очилата.
Задното стъкло се спусна съвсем мъничко и японецът заговори припряно в пролуката, сочейки към гумата.
Вратата рязко се отвори и от колата излезе млада жена. Беше облечена в прекрасно ушит черен костюм върху бяла копринена риза. Носеше черни ръкавици, а на носа си имаше малки кръгли слънчеви очила. Обаче това, което я издаваше, бе щръкналата й червена коса и бледата, покрита с лунички кожа.
— Скатах! — извикаха едновременно Софи и Джош, изпълнели с радост.
Жената се усмихна, разкривайки уста, пълна с вампирски зъби. Бутна очилата си надолу, за да се видят яркозелените й очи.
— Как ли пък не — тросна се тя. — Аз съм Ифа[4] от Сенките. И искам да знам какво се е случило с моята сестра-близначка.