Майкъл Скот
Вълшебницата (9)

Глава 9

На западния бряг на Острова на съкровищата^[1] в Залива на Сан Франциско един млад наглед мъж седеше върху капака на яркочервен „Тъндърбърд“ 1960 кабрио.

Той бе нисък и слаб, носеше сини джинси с оръфани крачоли, които на коленете бяха протрити до нишки. Изображението на вълча глава върху тениската му бе избледняло до смътно очертание, а каубойските му ботуши бяха ожулени и се нуждаеха от нови подметки и токове. Неугледният му вид, дългата му коса и четинестата брада бяха в ярък контраст с лъскавата кола, върху която седеше — тя изглеждаше като току-що излязла от автомобилния салон. В портфейла си младежът имаше двадесет и девет долара и дребни монети; колата струваше поне хиляда пъти повече.

До него, върху капака на колата, бе поставена антична купа на индианското племе анасази, украсена с елегантна черно-бяла ъгловата геометрична шарка. Купата бе пълна с гъста течност — смес от мед, ленено масло и вода, — и в нея се отразяваше образът на Пернел Фламел, която крачеше през Алкатраз, докато черният килим от трупове на мухи и паяци се разделяше пред нея.

Значи това беше легендарната Пернел Фламел. Младежът започна да върти пръста си в течността по посока на часовниковата стрелка. Яркосините му очи заискриха и за кратко станаха алени, а въздухът се изпълни с мириса на лют червен пипер. Образът на Пернел се увеличи. Той я видя как спря и се намръщи, бръчките на челото й се задълбочиха и тя се озърна бързо, сякаш бе разбрала, че някой я наблюдава. Младежът махна с ръка и течността затрептя, а образът се разпадна. Той скръсти ръце върху мършавите си гърди и се обърна с лице на запад, където Алкатраз лежеше скрит в полумрака. Изглежда, всичко, което бе чувал за тази жена, беше вярно: Пернел представляваше онази най-опасна комбинация — прекрасна и смъртоносна.

За момент изпита колебание. Дали да нападне веднага, или да изчака? Вдигна ръка към лицето си, вдиша дълбоко и аурата му засия в тъмно пурпурночервено, с един нюанс по-тъмно от цвета на тъндърбърда, а соленият морски въздух се изпълни с миризмата на червен пипер. Все още имаше достатъчно сила, за да направи… какво?

Призоваването на мухите беше сравнително лесно; един индиански шаман го бе научил на този номер и той неведнъж му беше спасявал живота. Отравянето на мухите бе по предложение на неговия Древен господар, който даже осигури езерото с отровна вода в окръг Солано, северно от града. Планът беше да се унищожи армията на Ареоп-Енап и самият Древен да бъде убит. И почти беше успял. Гъмжилото от паяци бе мъртво, а Стария паяк се намираше много близо до смъртта. Но в последния миг нещо бе отвлякло мухите от Алкатраз и те бяха отлетели на голям пулсиращ облак. В мазната течност на ясновидската купа младежът бе видял сребристобялото мъждукане на аурата на Пернел и разбра, че това е нейно дело. Слабото му лице се изкриви в гримаса и той прехапа нервно долната си устна. Бяха го уверили, че тя е отслабена и не може да използва силите си по никакъв начин. Очевидно тази информация не беше вярна.

Гъстата течност забълбука и се замъгли, после засъска и почна да се изпарява; ясновидската магия имаше ограничена трайност. Младежът се смъкна от капака на колата и плисна лепкавите останки на земята, после внимателно изми купата с вода от една бутилка и я подсуши с гюдерия, преди да я прибере в багажника на колата, поставяйки я в малко метално куфарче, пълно с предпазна пяна. Купата беше едно от най-ценните му притежания и дори в моментите на безнадеждна бедност през ум не му бе минавало да я продаде.

Той седна в тапицираното с червена кожа купе на колата, отвори един кафяв плик и зачете досието, което му бе пратено по шифрован имейл. От черно-бялата снимка го гледаше белокос мъж със сурова външност. Беше уловен в крачка, докато пресичаше някаква улица. На заден план над покривите се издигаше Айфеловата кула, а датата в долната част на снимката показваше, че е правена на Бъдни вечер, преди шест месеца. Младежът лениво се зачуди защо ли Тъмните древни следят един от най-доверените си слуги. Това бе мъжът, когото пращаха да работи с него: европейският безсмъртен Николо Макиавели. Нарежданията на древните бяха недвусмислени — той трябваше да оказва на Макиавели всякаква помощ. Зачуди се дали италианецът прилича на Джон Дий. Беше срещал Дий за кратко и не го харесваше; той беше един от онези надменни европейски безсмъртни, които се мислеха за по-добри от всички останали просто защото бяха по-стари от Съединените щати. Но докато четеше за живота на Макиавели, откри, че този човек все повече му допада. Беше безмилостен, хитър и лукав, и го описваха като най-опасния човек в Европа.

Щеше да помага на Макиавели, разбира се. Всъщност нямаше избор; да се възпротиви на желанията на Тъмните древни, беше равносилно на самоубийство. Но лично той не смяташе, че има нужда от италианеца. Хвърли папката на пода, врътна ключа в стартера, натисна силно газта и завъртя волана. Колата описа полукръг, вдигайки облаци прах и пясък.

Били Хлапето никога не бе имал нужда от никого.