Майкъл Скот
Вълшебницата (67)

Глава 67

— Познаваш ли я? — попита Били Хлапето. Беше привел глава и говореше с ъгълчето на устата си. Очите му бяха втренчени в гърба на жената, която двамата следваха през лабиринта от коридори от камък и метал.

Макиавели кимна.

— Срещали сме се веднъж-дваж — рече той тихо. — Това е Богинята-врана, Потомка от Следващото поколение.

Главата на жената се завъртя като на бухал, за да изгледа двамата мъже. Очите й бяха скрити зад широките огледални очила.

— И слухът ми е отличен.

Хлапето се ухили. Избърза напред и закрачи до облечената в черна кожа жена. Протегна ръка.

— Уилям Бони, госпожо. Повечето хора ме наричат просто Били.

Богинята-врана погледна ръката му, после се усмихна и дългите й резци се показаха изпод черните устни.

— Не ме докосвай. Хапя.

Били не се смути.

— Аз съм безсмъртен сравнително отскоро, малко над сто двадесет и шест години, и не съм срещал много Древни или Потомци. И със сигурност никой като теб…

— Уилям — каза тихо Макиавели. — Мисля, че трябва да спреш да досаждаш на Богинята-врана.

— Аз не й досаждам, просто я питам…

— Ти си безсмъртен, Уилям, а не неуязвим — усмихна се Макиавели. — Мориган е била почитана в земите на келтите като богиня на смъртта. Това би трябвало да ти подскаже нещо за природата й. — Той изведнъж спря намясто. — Какво беше това?

Ръката на Били Хлапето се пъхна под палтото му и се показа отново, стиснала четиридесетсантиметров ловджийски нож. Лицето му се измени, моментално стана твърдо.

— Какво?

Макиавели вдигна ръка, давайки знак на американеца да замълчи. Наклони главата си на една страна и се съсредоточи.

— Звучи като…

— … извънбордов двигател! — Били хукна. Макиавели хвърли един бърз, изпълнен с подозрение поглед към Богинята-врана, а после се обърна и също се втурна назад по коридора.

Мигове по-късно сфинксът се появи иззад ъгъла. Зърна Богинята-врана и спря. Двете същества се поклониха учтиво едно на друго. Бяха далечни роднини.

— Стори ми се, че чух нещо — рече сфинксът.

— На тях също така им се стори. — Усмивката на Богинята-врана бе свирепа.

Никола никога не се беше учил да шофира, но преди десет години Пернел най-после се бе хванала да изкара курсовете и след шест седмици в школата взе изпита от първия път. Така и не си купиха кола, но тя не беше забравила нищо от уроците. Бяха й нужни само няколко мига, за да разбере как се управлява малката яркожълта моторница. Завъртя ключа в стартера и натисна газта. Извънбордовият мотор разпени водата. Пернел завъртя кормилото и натисна газта още по-силно, и лодката потегли с рев от Алкатраз, оставяйки зад себе си F-образна диря от бяла пяна.

Лицето на Де Аяла се оформи от пръските, летящи около носа на лодката.

— Мислех, че ще се биеш.

— Битката е последен изход — извика тя през свистенето на вятъра и рева на двигателя. — Ако Скатах и Жана бяха дошли, може би щях да се изправя срещу сфинкса и двамата безсмъртни. Но не и сама.

— Ами Бога-паяк?

— Ареоп-Енап може да се погрижи за себе си — рече Пернел. — Макиавели и приятелят му по-добре да се надяват да не са на острова, когато се събуди. Стария паяк ще е гладен, а той има огромен апетит.

Един тих далечен вик я накара да се обърне. Двамата безсмъртни стояха на пристана. Италианецът бе неподвижен, а по-дребният мъж размахваше ръце и слънцето проблясваше по ножа му.

— Защо не използват магията си? — попита Де Аяла.

— Магията не е особено ефективна през течаща вода. — Пернел се ухили.

— Страхувам се, че трябва да те оставя, мадам. Налага се да се върна на острова. — Лицето на призрака започна да се разпада на капчици.

— Благодаря ти, Хуан, за всичко, което направи — рече искрено Пернел на официален испански. — Задължена съм ти.

— Ще се върнеш ли на Алкатраз?

Вълшебницата се озърна през рамо към затвора. Сега, когато знаеше, че в килиите са събрани цял куп кошмарни създания, й се стори, че островът прилича на заспал звяр.

— Да. — Някой трябваше да стори нещо с тази армия, преди да бъде разбудена. — Ще се върна. И то скоро — обеща тя.

— Ще чакам — каза Де Аяла и изчезна.

Пернел насочи моторницата към пристанището и отпусна леко газта. Доволна усмивка плъзна по лицето й. Беше свободна.

Николо Макиавели си пое дълбоко дъх и се успокои. Гневът замъгляваше преценката, а точно сега трябваше да разсъждава трезво. Бе подценил Вълшебницата и тя го накара да плати за грешката си. Това беше непростимо. Пратиха го на Алкатраз да убие Пернел, а той се провали. Нито неговият господар, нито този на Дий щяха да са доволни, макар че имаше чувството, че самият Дий няма да се разстрои особено. Английският магьосник вероятно щеше да злорадства.

Въпреки че се боеше от Вълшебницата, Макиавели наистина искаше да влезе в битка с нея. Още не й бе простил, задето го победи на връх Етна, и през вековете бе похарчил цяло състояние, събирайки магии и заклинания, които да я унищожат. Беше твърдо решен да получи своето отмъщение. А тя го измами.

Не с магия или със силата на аурата си. А с хитрост… което уж трябваше да е негова специалност.

— Спри я! — извика Били. — Направи нещо!

— Ще млъкнеш ли за момент? — сопна се Макиавели на американеца. Извади телефона си. — Трябва да докладвам, а наистина не горя от желание да го правя. Човек никога не бива да носи лоши новини.

В този миг в другия край на залива Морския старец изригна от водата точно пред лодката. Октоподските му пипала се увиха здраво около малкия съд и го задържаха намясто. Пернел изчезна, отхвърлена от внезапното спиране.

Макиавели прибра телефона обратно в джоба си; може би в края на краищата щеше да има някои добри новини за съобщаване.

Гласът на Нерей заехтя над водата, вибрирайки по вълните.

— Знаех си, че пак ще се срещнем, Вълшебнице.

Макиавели и Били видяха как страховитият Древен се измъкна от морето и се настани на носа на лодката с гърчещи се пипала. Дървото заскърца и запука, малкото предно стъкло се пръсна на парчета, а от тежестта на създанието върху носа на съда кърмата се издигна над водата, с все още работещ извънбордов двигател.

Макиавели засенчи очи и загледа как Вълшебницата се изправя на крака. Държеше в двете си ръце дълго дървено копие. Златиста слънчева светлина проблесна по оръжието, което оставяше диря от бял дим във въздуха. Той я видя как мушна веднъж, два, три пъти към пипалата на създанието, преди да извърти копието и да замахне към гърдите на Нерей. Пръски вода полетяха нависоко, когато Морския старец отчаяно се дръпна от острието. Древния падна от носа и изчезна под вълните сред бурен взрив от мехурчета. Лодката се отпусна пак във водата, двигателят я разпени и съдът се стрелна напред. Три дълги, все още гърчещи се пипала се откъснаха от моторницата и се понесоха по вълните. Целият сблъсък бе продължил не повече от минута.

Макиавели въздъхна и извади пак телефона. В края на краищата нямаше добри новини за докладване; нима можеше този ден да стане още по-лош? Сянка падна над главата му и той погледна нагоре, за да види прелитащата огромна фигура на Богинята-врана. Тя се издигна нависоко, разперила черното си наметало като криле, а после пикира и леко кацна на кърмата на жълтата моторница.

Италианецът понечи да се усмихне. Разбира се, Богинята-врана просто щеше да издърпа Вълшебницата от лодката, а после нереидите щяха да пируват. Усмивката му помръкна, щом видя как двете жени — Потомка и безсмъртна — се прегърнаха. Когато се обърнаха да помахат към острова, лицето му бе застинало в мрачно изражение.

— Мислех, че Богинята-врана е на наша страна — рече жално Били Хлапето.

— Изглежда, в наше време на никого не можеш да имаш вяра — отбеляза Николо Макиавели и се отдалечи.