Майкъл Скот
Вълшебницата (65)

Глава 65

Ментовозелена светлина грейна през процепите в изкорубените стени на плевнята и ярки лъчи нашариха вътрешността й.

На фона на светлината се очерта фигурата на архонта Кернунос, с огромни и ужасяващи рога. Сенки на вълчи глави затанцуваха по стените.

Софи се събуди с писък и около тялото й в миг изникна блестяща сребърна броня. Очите на Джош се отвориха рязко и той замаяно се надигна, а лявата му ръка инстинктивно посегна към Кларент. Каменният меч зажужа и засъска, когато пръстите на момчето се свиха около дръжката му, а по острието му пробягаха с пращене разноцветни сияния.

Гладката черна броня на Паламед израсна около тялото му. Той смъкна от рамото си своя грамаден шотландски меч и застана пред близнаците. Гилгамеш тихо се пресегна и издърпа закривения шамшир от пояса на рицаря.

— Къде е Алхимика? — попита Паламед.

— Надушвам мента — каза бързо Софи, вдишвайки дълбоко. Нощният въздух бе пропит с този отличителен аромат. Тя усещаше силното биене на сърцето си, но макар да знаеше какво има навън, не беше уплашена. Веднъж вече бяха победили архонта, и то преди да научат Водната магия.

— Тази светлина има същия цвят като аурата на Никола — добави Джош. — Той сигурно е отвън.

— Трябва да излезем — рече припряно Паламед. — Не бива да ни приклещят тук. — Обърна се и се хвърли към стената. Изгнилото дърво поддаде и се разлетя на трески, а рицарят изхвръкна навън в полето.

— Хайде! — извика Гилгамеш. Хвана Софи за ръката и я изблъска пред себе си през назъбения отвор. — Идвай, Джош!

Джош тъкмо се обръщаше да последва сестра си, когато вратата на плевнята бе изтръгната от пантите. Кернунос се приведе да надзърне вътре и само огромните рога му попречиха да мине през входа. Красивото лице се усмихна, а гласът му зажужа и затрептя в главата на Джош.

— Ето че се срещаме пак, момче. Дошъл съм за меча си.

— Няма да стане — каза Джош през стиснати зъби.

— Аз пък мисля, че ще стане. Този път съм дошъл подготвен. — Кернунос изтегли назад дясната си ръка и Джош видя, че Рогатия бог държи лък и стрела. Чу как тетивата избръмча и зърна стрелата, летяща към него.

Кларент се раздвижи и застана пред тялото на Джош, обърнат с плоската си част напред, точно пред сърцето му.

Стрелата с костен връх се пръсна върху каменното острие, без да причини никаква вреда, но силата на удара накара момчето да политне назад. Кернунос нададе недоволен рев. Постави на лъка нова стрела и я пусна.

Кларент се раздвижи в ръката на Джош и острието му изсвири, разсичайки стрелата надве.

Два от огромните вълци с човешки лица се промушиха покрай Рогатия бог и влязоха в плевнята. Разделиха се, за да нападнат Джош от две страни. Той заотстъпва, докато не се блъсна в стария трактор. Не можеше да продължи нататък. Стъпи здраво на земята и хвана меча с две ръце пред себе си. Стоеше и гледаше как вълците от Дивия лов се промъкват към него, а архонтът слага нова стрела на лъка си.

— Колко си бърз, момче? — изрева Кернунос. Извика една неразбираема дума, докато пускаше стрелата, и двата вълка скочиха с раззинати челюсти.

Гилгамеш изникна от сенките и тежката му закривена персийска сабя изсвири във въздуха. Първият вълк дори не видя безсмъртния, но в мига щом студената стомана докосна плътта му, се превърна в прах.

Вторият вълк се стрелна към Джош. Кларент се раздвижи, мушна напред и създанието се пръсна в песъчлив облак.

— Гилгамеш! — извика Джош. — Внимавай!

Но стрелата на архонта улучи безсмъртния високо в гърдите, той се завъртя и рухна на земята. Кернунос грабна друга стрела, насочи я към царя и стреля.

Писъкът на Софи бе ужасяващ — страх, загуба и ярост, събрани в един звук. Тя се изтръгна от Сарацинския рицар и се вмъкна обратно през дупката в стената. Сребърната й аура се бе втвърдила и грееше около нея, когато се втурна към падналия цар и се хвърли върху него. Стрелата на Кернунос я улучи по средата на гърба и кремъчният връх се пръсна на прах върху бронята, но силата на удара наруши концентрацията на момичето и аурата й угасна със съскане, оставяйки я беззащитна.

Архонтът захвърли лъка настрани; нямаше повече стрели. После се залови да кърти предната стена на плевнята с огромните си ръце, като ревеше от ярост и тъпчеше с крака.

Софи коленичи до Гилгамеш, повдигна главата му от пода и я прегърна. Джош застана между архонта и сестра си, а очите му се стрелкаха неспокойно насам-натам в очакване на нападение. Заби здраво крака в земята и тялото му автоматично зае бойна поза: отмести тежестта си леко на една страна и хвана с две ръце меча пред гърдите си. Усети, че изведнъж го обзема чувство на покой, и разбра, че това няма нищо общо с меча, който трептеше и жужеше в ръцете му. Просто знаеше, че няма избор, не му се налага да взема решения. Можеше да направи само едно: да остане и да се бие с архонта, и бе готов да умре, защитавайки сестра си.

Устните на Гилгамеш се раздвижиха и Софи наведе глава да чуе думите му.

— Вода — прошепна той и топлият му дъх помилва лицето й.

— Нямам — каза тя през сълзи. Знаеше, че би трябвало да направи нещо, но не можеше да мисли, не можеше да се съсредоточи. Единственото, което виждаше, бе старецът в ръцете й и стърчащата от гърдите му ужасна черна стрела. Искаше да му помогне; просто не знаеше как.

Устните на царя се извиха в болезнена усмивка.

— Не за пиене — изхъхри той. — Вода: върховното оръжие.

Преди тя да успее да отговори, архонтът изтръгна цялата предна стена на плевнята. Софи се завъртя и през зейналата дупка видя какво става навън. Никола Фламел, с грейнала зелена аура, се биеше срещу доктор Джон Дий, който бе обвит в димящо сярно жълто. Дий размахваше голям камшик от жълтеникава енергия, докато Алхимика се опитваше да го държи на разстояние с копие от зелена светлина. Паламед бе обкръжен от останките на Дивия лов — огромните вълци се хвърляха срещу него, щракаха със зъби и протягаха нокти, заплашвайки да го затрупат, докато той сечеше с дългия си меч.

— Джош. — Софи бе спокойна. — Царят каза да използваме вода.

— Вода ли? — Брат й хвърли поглед надолу. — Но аз не знам как…

— Помниш ли какво ти казах за инстинкта? — Тя протегна дясната си ръка и близнакът й я пое със своята лява.

Кернунос довърши унищожаването на предната стена на постройката и извади от пояса си една страховита каменна тояга.

— Не можеш да защитаваш и себе си, и момичето — изсумтя той.

— Достатъчно е да защитя момичето — прошепна Джош.

Кернунос направи крачка напред… а после земята зейна пред него. Това, което преди миг беше суха твърд, се превърна в лепкаво тресавище, което погълна глезените му. Вода, гъста и кална, забълбука изпод земята. От една цепнатина бликна малък гейзер, а после голяма част от пръстения под се напука и изведнъж се превърна в кал. Архонтът се люшна напред и тоягата падна от ръката му. Още едно парче земя се превърна в рядко блато и създанието потъна до колене, а после и до хълбок. Мрачно смълчан и вперил кехлибарените си очи в близнаците, Кернунос зарови огромните си ръце в земята и опита да се повдигне.

— Грешка — прошепна Джош.

Земята около ръцете на архонта се втечни.

— Трябва ни само още малко вода — прошепна Софи.

Джош можеше да усети водата, течаща през спечената земя, долавяше силата ѝ, докато тя си пробиваше път нагоре, тласкана от невероятно налягане, преминаваше през калта, разтрошаваше почвата, разбутваше камъните и дървесните корени пред себе си.

Архонтът зави и зарева, докато потъваше до гърдите в кал. Огромното му туловище го теглеше все по-надълбоко в земята. Ръцете на създанието удряха по лепкавата каша и във всички посоки летяха пръски. Мъчеше се да намери опора, но откриваше само кал. Един мехур се пукна зад него и на повърхността изплува камък, а после втори и трети. Изведнъж лепкавата кафяво-черна кал изригна нагоре и обля създанието, засипвайки го с парчета от корени и камъни. Около Кернунос се образува кръгла яма и архонтът бе погълнат, калта покри главата му, докато от нея останаха да стърчат само върховете на рогата.

Софи издърпа ръката си от тази на брат си и разпери пръсти, покрити със сребърен метал. Мощна струя нажежен до бяло огън заля блатистия кръг и палещата горещина за миг спече земята и я направи твърда като желязо.

— Успяхме — разсмя се Джош. — Направихме го! Мога да усетя как силата тече през мен. Водната магия — каза той с почуда.

— Джош, върви навън. Помогни им — заповяда Софи. Аурата й бе толкова изтощена, че цветът се оттичаше от лицето й.

— Ами ти?

— Направи го — сопна се тя и очите й проблеснаха в сребърно.

— Ти не си ми шеф. — Той се ухили.

— Шеф съм ти и още как. — Тя се усмихна и посегна да стисне пръстите му. — Не забравяй, че съм по-голяма.

Без да спира да се усмихва, Джош се обърна и се втурна навън. Кларент свистеше пред него, разчиствайки му път към Паламед. Някаква част от него искаше да помогне първо на Алхимика, но един вътрешен инстинкт му подсказваше, че е по-логично първо да спаси рицаря; двама воини са по-добре от един.

Гилгамеш стисна пръстите на Софи.

— Трябва вече да вървиш — каза той с дрезгав шепот. — Махай се оттук.

— Няма да те оставя. Ти си ранен.

— Ти винаги ще бъдеш с мен — рече царят, — в моите спомени. — Изведнъж сграбчи стърчащата от гърдите му стрела, издърпа я и я захвърли. — А това, ха, това ще ме забави малко, но е нужно нещо повече, за да бъда убит. Хайде, върви, върви. Твоята аура, заедно с тези на Алхимика и Магьосника сигурно са привлекли всички зли твари в графството. А вероятно и властите. — Очите му се стрелнаха за миг към зелената и жълтата светлина, бликащи от оръжията на безсмъртните. — Сигурен съм, че тази светлина се вижда от километри. — Царят стисна ръката на Софи. — Знай: ако се видим пак, може да не си спомня за теб. — Той измъкна дебелата пачка разнородни листове изпод ризата си, издърпа най-горния от тях и го пъхна в ръката й. — В такъв случай, дай ми това. То ще ми напомни за момичето, което проля сълза за нещастния цар. Сега върви. Трябва да стигнеш до лей-портала.

— Но аз не знам къде е — каза Софи.

— Алхимика знае… — Той се обърна да погледне към Фламел и Софи проследи взора му. В същия миг аурата на Никола изгасна и той се свлече на земята. Дий изкрещя победоносно и замахна над главата си с пращящия жълт камшик.