Майкъл Скот
Вълшебницата (64)

Глава 64

— Вълшебницата е в една килия в блок „Д“ — каза Богинята-врана. — Насам. — Тя се отдръпна, пропускайки Макиавели и Били Хлапето напред. После извъртя глава и погледна през рамо нагоре към вишката. Червеното и жълтото й око блестяха ярко на фона на бледата кожа. Богинята повдигна тънките си вежди и черните й устни се извиха в лека усмивка, след което смъкна слънчевите очила на носа си. Придърпа наметалото от черни пера върху раменете си и закрачи след двамата безсмъртни, а токовете на ботушите й тракаха върху мокрите камъни.

— Какво стана току-що? — попита объркано Де Аяла.

— Беше изплатен един дълг — каза тихо Пернел и очите й проследиха създанието, докато то се скри от поглед под вишката. — Без поискване и неочаквано — добави тя с усмивка. Грабна копието, загърна едно одеяло около раменете си и се спусна по металната стълба на кея. Вдиша дълбоко; във въздуха имаше следи от змийската миризма на Макиавели, както и от тази на спътника му — на червен пипер. Вълшебницата нямаше да ги забрави.

— Трябва да почакаш да стигнат до килиите долу, преди да нападнеш — каза Де Аяла, като се материализира до нея. Сега носеше по-официалния костюм на лейтенант от испанската флота. — Хвани ги неподготвени. Аурата ти силна ли е?

— По-силна от това няма да стане, струва ми се. Защо?

— Достатъчно ли е силна да събориш тавана отгоре им?

Пернел се подпря на копието и се втренчи в разядените от морето сгради.

— Да, да. Бих могла да го направя — каза тя предпазливо. Бризът развяваше кичурчета коса около лицето й. Тя ги отметна, осъзнавайки, че в тях има повече сиво, отколкото черно. — Трябва да пазя аурата си, но съм сигурна, че мога да се сетя някоя дребна магийка, която да разяде бетона и металните подпори…

Призракът потри радостно ръце.

— Разбира се, всички духове на Алкатраз ще ти помагат, мадам. Само кажи какво трябва да правим.

— Благодаря ти, Хуан. Те вече помогнаха достатъчно. — Пернел тръгна след тримата, пристъпвайки безшумно на износените си обувки. Спря се на ъгъла на една сграда и надникна иззад него. Богинята-врана и безсмъртните бяха изчезнали.

Де Аяла доплува до нея.

— Ами онзи лед, който използва срещу сфинкса? Той имаше успех; защо не запечаташ целия коридор с плътен лед.

— Това може да е малко по-сложно — призна Вълшебницата. После се обърна и решително закрачи към кея, подминавайки книжарницата. Дяволита усмивка изви ъгълчетата на устата й. — Има обаче нещо, което мога да направя и което със сигурност ще ги разстрои.

— И то е? — попита жадно Де Аяла.

Пернел посочи с дървеното копие.

— Ще открадна лодката им.

Призракът изглеждаше толкова разочарован, че Вълшебницата се засмя за първи път от дни насам.