Майкъл Скот
Вълшебницата (4)

Глава 4

Утринното небе над Алкатраз беше с цвета на мръсен метал. Ситен леденостуден дъжд се изливаше върху острова, а морските вълни се разбиваха в скалите, вдигайки пръски солена пяна.

Пернел Фламел се шмугна обратно в заслона на развалините, останали от къщата на надзирателя. Зае се да разтрива голите си ръце, бършейки капчиците солена влага. Високата елегантна жена носеше лека лятна рокля без ръкави, сега оцапана с кал и ръжда, но не усещаше студ. Макар че нямаше желание да използва намаляващите си сили, тя бе настроила аурата си така, че да поддържа телесната й температура на приятно ниво. Знаеше, че ако й стане твърде студено, няма да може да мисли ясно, а имаше чувството, че в близките часове ще се нуждае от всичките си способности.

Преди четири дни Пернел Фламел бе отвлечена от Джон Дий и затворена на Алкатраз. Пазеше я един сфинкс, избран заради способността си да се храни с чужди аури — енергийните полета, обкръжаващи всяко живо същество. Английският магьосник се надяваше, че сфинксът ще изсмуче аурата на Пернел и ще й попречи да избяга, но както в много други случаи бе подценил способностите и силите на Пернел. С помощта на духа пазител на Алкатраз Вълшебницата успя да се изплъзне от пазача си. Едва тогава тя откри ужасната тайна на острова: Дий събираше чудовища. Затворническите килии бяха пълни с кошмарни създания от целия свят, които повечето хора смятаха, че съществуват само в най-тъмните кътчета на митовете и легендите. Но най-изненадващото откритие я очакваше в тайните тунели дълбоко под Алкатраз. Там, затворено зад магически символи, по-стари дори от Древните, тя бе открила създанието, известно като Ареоп-Енап, паяка Древен. Двамата бяха сключили несигурен съюз и бяха победили Мориган, Богинята-врана, и нейната армия от птици. Но знаеха, че най-лошото тепърва предстои.

— Това време не е естествено — каза тихо Пернел със съвсем слаба следа от френски акцент. Вдиша дълбоко и се намръщи. За нейното изострено обоняние вятърът, носещ се откъм Сан Франциско, бе омърсен с миризмата на нещо противно и отдавна мъртво — сигурен признак, че не е обикновен вятър.

Ареоп-Енап се бе настанил високо на стената на празната сграда. Огромният топчест паяк бе зает да оплита останките от къщата в лепкава бяла паяжина. Милиони паяци — някои големи колкото чинии, други малко по-едри от прашинки — щъкаха по гигантската паяжина като вълни от черна сянка, добавяйки своите слоеве коприна към мократа мрежа. Без да обръща глава, Древния завъртя две от очите си, за да ги фокусира върху жената. После вдигна един от дебелите си крака право нагоре и пурпурната, посивяла по върховете козина, се разроши на вятъра.

— Да, нещо идва… но не е древно, нито пък човешко — изфъфли той.

— Тук вече има нещо — каза мрачно Пернел.

Ареоп-Енап се обърна да погледне надолу към нея. На върха на зловещата му човекоподобна глава бяха разположени осем малки очички. Той нямаше нос или уши, а устата му представляваше хоризонтална цепка, пълна с дълги, отровни зъби. Заради тях Древния фъфлеше странно.

— Какво е станало? — попита той внезапно и се спусна на земята по една ефирна нишка.

Пернел тръгна по каменния под, като се опитваше да избягва преплетените нишки на паяжината, които се лепяха по всичко, което докосваха. Бяха като направени от дъвка.

— Бях долу, край водата — каза тя тихо. — Исках да видя колко далеч от брега сме.

— Защо? — попита Ареоп-Енап и пристъпи по-близо до жената, извисявайки се над нея.

— Преди много години научих една магия от един инуитски шаман. Тя променя плътността на течаща вода, превръща я в нещо като гъста, лепкава кал. Резултатът е, че можеш да ходиш по водата. Инуитите я използват, когато ловуват бели мечки по плаващи ледени късове. Исках да проверя дали ще действа на топла солена вода.

— И? — попита Ареоп-Енап.

— Нямах възможност да опитам. — Пернел поклати глава. Събра с ръка дългата си черна коса и я отметна зад рамото си. Обикновено я носеше на дебела, стегната плитка, но сега тя висеше свободно и бе прошарена с повече сребристо и сиво, отколкото предния ден. — Виж.

Ареоп-Енап пристъпи по-наблизо. Всеки от краката му бе по-дебел от тялото на жената и свършваше със закривен нокът, обаче паякът се движеше, без да издава нито звук.

Пернел вдигна към него един кичур от косата си. Около десетина сантиметра от края му бяха гладко отрязани.

— Тъкмо се навеждах над водата и съсредоточавах аурата си, за да опитам магията, когато нещо изскочи оттам, почти без да я раздвижи. Челюстите му минаха право през косата ми.

Паякът изсъска тихо.

— Видя ли какво беше?

— Зърнах го съвсем бегло. Бях твърде заета да се катеря обратно по брега.

— Змия ли беше?

Пернел мина на френския от своята младост.

— Не. Жена. Със зелена кожа и зъби… множество ситни зъби. Зърнах проблясък на рибя опашка, когато плесна обратно във водата. — Пернел поклати глава и пусна косата си, като я отметна пак зад рамо, после вдигна поглед към Древния. — Русалка ли е била? Аз никога не съм виждала някого от морския народ.

— Едва ли — промърмори Ареоп-Енап. — Макар че може да е била някоя от дивите нереиди.

— Морските нимфи… но те са далеч от дома.

— Да. Те наистина предпочитат по-топлите води на Средиземно море, но техен дом са всички световни океани. Срещал съм ги навсякъде, дори сред айсбергите в Антарктика. Има петдесет нереиди и те винаги пътуват заедно… което ме кара да мисля, че този остров вероятно е напълно обкръжен. Не можем да избягаме по море. Но това не е най-голямата ни грижа — изфъфли Ареоп-Енап. — Щом нереидите са тук, това вероятно означава, че баща им Нерей също е наблизо.

Въпреки че й бе топло, Пернел усети студена тръпка по гръбнака си.

— Морският старец ли? Но той живее в някакво далечно водно Сенкоцарство и много рядко се появява в нашия свят. Не е идвал тук от 1912-а. Какво ли го е накарало да се върне?

Ареоп-Енап оголи зъби в свирепа усмивка.

— Ами че ти, мадам Пернел. Ти си наградата. Те искат твоето знание и спомените ти. Вие двамата с твоя съпруг сте измежду най-редките хора: станали сте безсмъртни, без да служите на древни господари. А сега, когато си заседнала на Алкатраз, Тъмните древни ще направят всичко възможно да не си тръгнеш оттук жива.

Синьо-бели искри от статично електричество пробягаха по косата на Пернел, тя бавно настръхна и се простря зад нея в блестящ черен ореол. Очите на Вълшебницата пламтяха студени и зелени, а около нея грейна ледено бяла аура, която изпълни вътрешността на порутената къща с ярка светлина. В сенките се появи тъмна вълна от паяци.

— Знаеш ли колко Тъмни древни и техни приближени са се опитвали да ме убият? — попита Пернел.

Ареоп-Енап сви рамене — жест, състоящ се от страховито помръдване на всичките му крака.

— Сигурно много? — предположи той.

— А знаеш ли колко от тях са още живи?

— Малко? — предположи Ареоп-Енап.

Пернел се усмихна.

— Много малко.