Майкъл Скот
Вълшебницата (25)

Глава 25

— Казаха ми, че тази Пернел била уловена в капан, слаба и беззащитна — произнесе твърдо Били Хлапето в тесния блутуут микрофон, който минаваше покрай небръснатата му челюст. — Това просто не е вярно. — През зацапаното с буболечки предно стъкло на форда можеше ясно да види Алкатраз от другата страна на залива. — И мисля, че имаме проблем. Голям проблем.

На другия край на света Николо Макиавели слушаше внимателно гласа, носещ се от високоговорителя на телефона, докато подреждаше куфара си. Не помнеше кога за последен път сам си е стягал багажа. За това винаги се бе грижил Дагон.

— И защо ми се обаждаш? — попита той. Постави в куфара трети чифт ръчно изработени обувки, после реши, че два чифта са достатъчни, и го извади.

— Ще бъда откровен — каза неохотно Били. — Не мислех, че ще имам нужда от теб. Бях сигурен, че ще успея сам да се справя с жената.

— Това е грешка, за която мнозина са платили с живота си — промърмори Макиавели на италиански; после мина отново на английски. — И какво те накара да размислиш?

— Преди няколко минути на Алкатраз се случи нещо. Нещо странно… нещо могъщо.

— Откъде знаеш? Ти не си на острова.

Италианецът ясно долови страхопочитанието в гласа на американския безсмъртен.

— Усетих го… от пет километра!

Макиавели се изправи.

— Кога? Кога точно? — попита той, като погледна часовника си. Прекоси стаята, отвори лаптопа и прекара показалеца си по четеца на пръстови отпечатъци, за да го включи. Беше получил дузина зашифровани съобщения от шпионите си в Лондон, които докладваха, че се е случило нещо необикновено. Имейлите бяха пристигнали в 8:45 вечерта, преди малко повече от четвърт час.

— Преди петнадесет минути — каза Били.

— Кажи ми точно какво стана — рече Макиавели. Натисна един бутон отстрани на телефона си, с който се включваше запис на разговора.

Били Хлапето излезе от колата и вдигна един очукан зелен военен бинокъл към тъмносините си очи. Беше паркирал колата близо до моста „Голдън Гейт“; вдясно пред него далечният остров бе огрян от слънцето под безоблачното небе и изглеждаше спокоен и мирен, но той знаеше, че този вид е измамен. Намръщи се, опитвайки да си припомни точно какво бе станало.

— Беше… беше все едно пламна някаква аура — обясни той. — Само че мощна, много по-мощна от всяка, която съм виждал през живота си.

Гласът на Макиавели се чуваше изненадващо ясно по презокеанската линия.

— Мощна аура…

— Много мощна.

— Имаше ли миризма?

Били се поколеба и пое инстинктивно въздух, но подуши само неизменния морски мирис на сол, примесен с горчивия дъх на замърсяване. Поклати глава, после осъзна, че Макиавели не може да го види, и каза:

— И да е имало, не си спомням. Не, сигурен съм, че нямаше.

— Какво точно усети?

— Беше студено, ужасно студено. И разпали моята собствена аура. За няколко минути нямах никакъв контрол. — Гласът на Били потрепери леко. — Помислих, че ще изгоря.

— Нещо друго? — попита Макиавели, като запази гласа си спокоен, защото искаше американецът да се съсредоточи. Всеки безсмъртен знаеше, че неконтролираната аура може да погълне изцяло човешкото тяло, което обгръща; процесът бе известен като „спонтанно човешко възпламеняване“. — Кажи ми.

— Имах късмет, че колата ми беше паркирана, когато това се случи; ако шофирах, щях да я блъсна. Бях напълно ослепял и оглушал. Не можех да чуя дори биенето на собственото си сърце. А когато слухът ми се върна, сякаш всяко куче в града виеше. Птиците също крещяха.

— Може би сфинксът е убил Вълшебницата — промърмори италианецът и Били се намръщи, когато чувствителните му уши доловиха нещо като нотка на съжаление в гласа на мъжа. — Доколкото разбрах, било му е дадено разрешение да го стори.

— И аз така си помислих — рече Били. — Имам ясновидска купа. Изработка на анасази, много рядка и мощна.

— Казвали са ми, че те са най-добрите — съгласи се Макиа-вели.

— Когато овладях отново аурата си, веднага се опитах да видя острова. Зърнах нещичко, само бегъл образ на Вълшебницата, застанала пред някаква стена в двора за разходки. Наслаждаваше се на слънцето и беше изключително спокойна. А после — макар да знам, че това е невъзможно, — тя отвори очи, вдигна глава нагоре… и заклевам се, че ме видя.

— Нищо чудно и да е възможно — промърмори Макиавели. — Никой не знае докъде стигат силите на Вълшебницата.

— Течността в ясновидската ми купа замръзна в плътна буца лед. — Хлапето погледна надолу към седалката до себе си, където парчетата от древната купа лежаха увити в сутрешния вестник. — Тя се пръсна — каза той с нотка на отчаяние в гласа. — Отдавна имах тази купа. — После гласът му укрепна. — Вълшебницата е жива, обаче не усещам сфинкса. Мисля, че Пернел го е убила — каза той със страхопочитание.

— Това също е възможно — рече бавно Макиавели. — Но не е много вероятно. Да не бързаме със заключенията. Единственото, което знаем със сигурност, е, че Вълшебницата още е жива.

Хлапето си пое дълбоко дъх.

— Мислех, че мога да се справя сам с Пернел Фламел; сега знам, че не мога. Ако разполагаш с някакви по-специални европейски магии или заклинания, време е да ги донесеш. — Били Хлапето се изсмя, но в този звук нямаше нищо весело. — Ще имаме само една възможност да убием тази вълшебница; ако се провалим, няма да напуснем Скалата живи.

Николо Макиавели усети, че кима в знак на съгласие. Зачуди се дали американецът знае, че Мориган също е изчезнала. Но това, което Хлапето не би могло да знае, бе, че точно в момента, когато онази аура бе запулсирала на острова, подобна енергия бе оживяла и в Северен Лондон. Макиавели бързо прегледа получените имейли; всички те докладваха за пламването на нещо, което би трябвало да представлява много мощна аура.

„… по-мощна от всяка, която съм виждал досега…“

„… сравнима с аурата на Древен…“

„… доклади за спонтанно възпламеняване на аури в «Хампстед Хийт»^[1], на Камдън Роуд и в гробището «Хайгейт»…“

Интересно беше, че два имейла докладваха за характерен аромат на мента.

Подписът на Фламел.

Макиавели поклати глава с възхищение. Изглежда, Алхимика се бе свързал с Пернел. Ясновидството бе относително проста работа и макар че действаше най-добре на къси разстояния, все пак семейство Фламел се бяха оженили през 1350-а и бяха живели заедно над 650 години. Връзката между тях бе много силна и изглеждаше нормално да могат да се свържат един с друг през хиляди километри разстояние. Но ясновидството не би трябвало да задейства аурите на Фламел и Пернел по толкова драматичен начин. Освен ако… освен ако Пернел не се е намирала в опасност и Алхимика е подсилил нейната аура със своята. Макиавели се намръщи. Обаче Никола отслабваше; подобно действие би следвало — и щеше — да го убие.

Близнаците!

Николо Макиавели поклати глава с отвращение. Май от старост умът му започваше да работи бавно, помисли си той. Това трябваше да е свързано с близнаците. Беше ги видял да действат заедно при „Нотр Дам“, за да победят гаргойлите. Сигурно те бяха дали на Фламел част от силата си, а той на свой ред някак бе успял да се свърже с Алкатраз и Пернел. Ето защо характерният аромат на аурата бе толкова силен.

— Защо реши да се обадиш точно на мен? — запита на глас Макиавели.

— Ти не беше първият, на когото позвъних — призна Хлапе-то. — Но не мога да се свържа с господаря си. Помислих, че трябва да те предупредя… а и се надявах, че може би знаеш някакъв начин да надвием тази Пернел Фламел. Срещал ли си я някога?

— Да. — Макиавели се усмихна горчиво, докато си спомняше. — Само веднъж. Много отдавна: през 1669 година. Дий беше изгубил следите на семейство Фламел след Големия лондонски пожар и те бяха избягали на Европейския континент. Аз се намирах на почивка в Сицилия, когато съвсем случайно ги забелязах. Никола беше болен, повален от хранително натравяне, и аз уредих местният лекар да добави малко сънотворно към лекарството му. С цялата си надменност помислих, че мога да се справя първо с Пернел, а после да се заловя с Алхимика. — Италианецът вдигна лявата си ръка към светлината. Върху нея още личеше фина мрежа от белези, а по раменете и гърба му имаше и други. — Бихме се цял ден — нейното вълшебство срещу моята магия и алхимия… — Гласът му се провлачи и заглъхна.

— И какво стана? — попита накрая Били.

— Енергиите, които освободихме, предизвикаха изригване на вулкана Етна. Едва не загинах на острова в онзи ден.

Били Хлапето свали бинокъла, после обърна гръб на залива и приседна на една ниска каменна стена. Втренчи се в износените си каубойски ботуши; кожата бе оръфана и разкъсана, на места протрита почти до дупки. Беше време да си купи нови, но това означаваше да предприеме пътуване до един познат обущар в Ню Мексико, който все още изработваше ботуши и обувки по стария метод. Били имаше някои приятели в Албъкърки и Лас Крусес, други в Силвър Сити, където бе отраснал, и във Форт Съмнър, където го бе застрелял Пат Гарет.

— Бих могъл да събера банда — рече той бавно. Очакваше италианецът да възрази и бе изненадан, когато не чу нищо в отговор. — Ще бъде също като в старите времена. Познавам няколко безсмъртни, които са ни верни — някой и друг каубой, един испански конкистадор и двама велики воини на апахите. Може би, ако нападнем острова заедно…

— Идеята е добра, но така вероятно ще обречеш приятелите си на смърт — каза Макиавели. — Има и друг начин. — Линията пропука. — На острова има армия — армия от чудовища. Мисля, че вместо да нападаме Пернел, трябва просто да събудим дремещите зверове. Много от тях са спали омагьосан сън в продължение на месец или повече; ще бъдат гладни… и ще тръгнат да търсят най-близкото топлокръвно ястие: мадам Пернел.

Били Хлапето кимна, а после го прониза една мисъл.

— Хей, а ние няма ли също да сме на острова?

— Повярвай ми — рече Макиавели, — след като събудим спящата армия, няма да се мотаем наоколо. Е, ще се видим утре в дванадесет и половина по обяд местно време, когато каца самолетът ми. Ако всичко върви по план, Пернел няма да доживее до края на деня.