Майкъл Скот
Вълшебницата (2)

Глава 2

Улиците бяха пусти. Бурята бе накарала повечето хора да се скрият в гарата или в близките магазини. На Юстън Роуд се бе образувало задръстване и чистачките на колите работеха бясно. Свиреха клаксони и се включи алармата на една близка кола.

— След мен — нареди Никола. После се обърна и се втурна през платното, криволичейки между спрелите автомобили. Софи моментално го последва. Джош се забави за миг, преди да слезе от тротоара, и хвърли поглед назад към гарата. Трите фигури се бяха събрали на входа, със скрити под качулките лица. Докато водата мокреше анораците, образувайки върху тях тъмнозелени петна, Джош би се заклел, че те за миг се превърнаха в наметала. Той потрепери и този път студът не бе предизвикан само от ледения порой. После се обърна и се втурна през платното.

Привел глава под шибащия дъжд, Никола поведе близнаците между колите.

— По-бързо. Ако успеем да се отдалечим достатъчно, миризмите от автомобилите и дъжда може да заличат нашите.

Софи се озърна през рамо. Тримата закачулени бяха напуснали заслона на гарата и бързо се приближаваха.

— Те вървят след нас — рече тя задъхано и гласът й тревожно се извиси.

— Какво ще правим сега? — попита Джош.

— Нямам представа — каза мрачно Фламел. Взря се в дългата права улица. — Но ако останем тук, сме мъртви. Или поне аз. — Зъбите му проблеснаха в нерадостна усмивка. — Сигурен съм, че Дий не се е отказал да залови вас двамата живи. — Той се огледа, после забеляза една тясна пресечка вляво и даде знак на близнаците да го последват. — Насам. Ще опитаме да им се измъкнем.

— Иска ми се Скати да беше тук — промърмори Джош. В този момент осъзнаваше истинския размер на загубата им. — Тя щеше да е в състояние да се справи с тях.

В тясната уличка с високи стени беше сухо. Покрай едната стена се редяха сини, зелени и кафяви пластмасови кофи за боклук, а край другата бяха струпани парчета от дървени щайги и препълнени черни найлонови торби за смет. Миризмата беше ужасна, а върху една торба седеше рошава котка и упорито я дереше с ноктите си. Тя дори не вдигна поглед, когато Фламел и близнаците претичаха покрай нея. Но миг по-късно, когато трите закачулени фигури влязоха в уличката, котката изви гръб, настръхна и изчезна в сенките.

— Имаш ли някаква представа накъде води този проход? — попита Джош, докато тичаха покрай редица врати от лявата им страна, които явно представляваха задни входове на магазините по главната улица.

— Никаква — призна Фламел. — Но няма значение, стига да ни отдалечи от Закачулените.

Софи хвърли поглед назад.

— Не ги виждам — съобщи тя. — Може да сме им се изплъзнали. — Последва Никола зад един ъгъл и се блъсна в него, когато той спря рязко.

Миг по-късно Джош също сви зад ъгъла и за малко не се удари в тях.

— Продължавайте — рече задъхано той, докато ги заобикаляше. А после осъзна защо са спрели: уличката свършваше с висока тухлена стена, върху която имаше намотки бодлива тел.

Алхимика се завъртя и притисна пръст към устните си.

— Нито звук. Те може вече да са подминали пресечката… — Порив на студения дъжд опръска земята, носейки със себе си странно зловоние: гнилия мирис на развалено месо. — Или може би не — добави той, когато тримата закачулени зли духове изскочиха безшумно иззад ъгъла. Никола избута близнаците зад себе си, но те моментално застанаха от двете му страни. Софи инстинктивно зае позиция отдясно, а Джош — отляво.

— Отдръпнете се — нареди Фламел.

— Няма — отвърна Джош.

— Няма да ти позволим да се изправиш срещу тези тримата сам — допълни Софи.

Закачулените забавиха ход, после се раздалечиха, за да препречат уличката, и спряха. Стояха неестествено неподвижни, с лица, скрити под огромните качулки.

— Какво чакат? — промърмори Джош. Гласът му бе малко по-силен от шепот. В позата на фигурите, в държанието им имаше нещо животинско. Той беше гледал един документален филм на „Нешънъл Джиографик“, в който показваха как някакъв крокодил седи в реката и чака антилопите да я преминат. Крокодилът също бе стоял напълно неподвижно — а после изведнъж се хвърли в мълниеносно нападение.

Внезапно в тихата уличка прозвуча силно пращене като от кършещо се дърво, последвано от звук като съдиране на плат.

— Те се променят — прошепна Софи.

Под зелените анораци заиграха мускули, гърбовете на създанията се извиха, главите им се издадоха напред. Ръцете им видимо се удължиха, а дланите, подаващи се от дългите ръкави, се покриха с гъста козина и от тях изникнаха остри извити черни нокти.

— Това вълци ли са? — попита разтреперано Джош.

— По-скоро мечки, отколкото вълци — отвърна тихо Никола, като оглеждаше уличката с присвити очи. — И по-скоро росомахи, отколкото мечки — добави той и в същия миг съвсем лек дъх на ванилия изпълни въздуха.

— И не са заплаха за нас — обяви Софи, като внезапно изпъна снага. Вдигна дясната си ръка и допря левия си палец до златното кръгче върху китката си.

— Не — сопна се Никола, посегна и избута ръката на момичето. — Казах ви: не можете да използвате силите си в този град. Аурите ви са твърде характерни.

Софи поклати възмутено глава.

— Знам какви са тези твари — каза тя твърдо. После в гласа й се прокрадна трепет. — Знам какво правят. Не можеш да очакваш, че просто ще си стоим тук, докато те изяждат. Нека се погрижа за тях — мога да ги направя на въгленчета. — От тази мисъл гневът й бързо премина във възбуда и тя се усмихна. За миг яркосините й очи проблеснаха в сребристо, а лицето й стана твърдо и грубо, карайки я да изглежда далеч по-възрастна от нейните петнадесет години.

Усмивката на Алхимика беше мрачна.

— Да, би могла. Но не се съмнявам, че преди да сме изминали и километър, ще ни връхлети нещо много по-смъртоносно от тези създания. Нямаш представа що за твари бродят по тукашните улици, Софи. Аз ще се погрижа за това — настоя той. — Не съм съвсем беззащитен.

— Те се готвят да нападнат — каза припряно Джош, който следеше движенията на създанията и видя как те се подреждат в атакуваща формация. Откри, че някъде в дълбините на ума си се чуди откъде го е разбрал. — Ако ще правиш нещо, сега е моментът.

Закачулените зли духове се бяха раздалечили, като всеки от тях зае позиция срещу някой от тримата. Създанията бяха прегърбени, анораците им се изпъваха върху широките гърди, изпъкналите рамене и мускулестите ръце. В сенките на качулките им синьо-черните им очи блестяха над острите зъби. Те разговаряха помежду си със звуци, наподобяващи лай и ръмжене.

Никола запретна ръкавите на коженото си яке, разкривайки гривната от сребърни брънки и двете оръфани шарени плетени гривни, които носеше на дясната си китка. Смъкна една от простичките плетени гривни, разтри я между дланите си, поднесе я към устните си и духна.

Софи и Джош видяха как хвърли малкото топче на земята пред Закачулените. Видяха как цветните нишки падат в една кална локва точно пред най-едрото създание и се приготвиха за експлозия. Дори ужасяващите създания се отдръпнаха припряно от локвата, дращейки с нокти по паважа.

Не се случи нищо.

Звукът, разнесъл се откъм най-едрото създание, вероятно беше смях.

— Предлагам да се бием — рече предизвикателно Джош, макар че бе смутен от неуспеха на Алхимика. Беше виждал Фламел да мята копия от чиста енергия, да кара гора да поникне от дървен под — затова очакваше нещо зрелищно. Хвърли поглед към сестра си и разбра, че и тя си мисли същото. Фламел старееше, отслабваше и силите му чезнеха. Джош кимна леко и видя как Софи приведе глава в отговор и сви пръсти. — Никола, ти видя какво направихме с гаргойлите — продължи Джош, уверен в своите сили и в тези на сестра си. — Ако сме заедно, двамата със Софи можем да устоим на всекиго… и всичко.

— Границата между увереността и високомерието е много тънка, Джош — каза тихо Фламел. — А границата между високомерието и глупостта е още по-тънка. Софи — добави той, без да поглежда към нея, — ако използваш силата си, ще ни обречеш на смърт.

Джош поклати глава. Беше отвратен от явната слабост на Фламел. Той се отдръпна от възрастния мъж, свали раницата си и я отвори. От единия й край стърчеше дебел картонен тубус, който обикновено се използваше за носене на плакати и навити карти. Той свали бялата пластмасова капачка, бръкна вътре, хвана намиращия се там предмет, увит в найлон, и го измъкна.

— Никола…? — започна Софи.

— Търпение — прошепна Фламел, — търпение…

Най-едрият от Закачулените се смъкна на четири крака и пристъпи напред. Мръсните му лапи с дълги нокти потракваха по паважа.

— Дадоха те на мен — каза звярът с изненадващо писклив глас, почти като на дете.

— Дий е много щедър — каза безизразно Фламел. — Макар да съм изненадан, че закачулените зли духове биха склонили да работят за човек.

Създанието направи още една стъпка напред.

— Дий не е обикновен човек. Безсмъртният магьосник е опасен, но го покровителства безкрайно по-опасен господар.

— Може би трябва да се страхувате от мен — подхвърли Фламел с тънка усмивка. — Аз съм по-стар от Дий и си нямам господар, който да ме пази, нито пък някога съм се нуждаел от такъв!

Създанието се изсмя, а после без предупреждение се метна към гърлото на Фламел.

Един каменен меч изсвистя и разсече качулката на анорака, откъсвайки голямо парче зелен плат. Създанието изскимтя и изви цялото си тяло във въздуха, за да избегне обратния замах на острието, който закачи предницата на анорака, разсече копчетата и унищожи ципа.

Джош Нюман застана пред Никола Фламел. Държеше в двете си ръце каменния меч, който бе извадил от тубуса.

— Не знам кой си или какво си — каза той напрегнато. Гласът му трепереше от възбуда и от усилието да държи меча. — Но предполагам, че знаеш какво е това, нали?

Звярът отстъпи, без да откъсва синьо-черните си очи от сивото острие. Качулката му бе изчезнала, насечена на парцали, а останките й висяха върху раменете му, така че главата на създанието бе открита. Джош видя, че във формата на лицето му няма нищо човешко, но то е необикновено красиво. Беше очаквал чудовище, обаче главата се оказа изненадващо малка, с големи, тъмни очи, хлътнали дълбоко под тясно чело, и с високи, заострени скули. Носът бе прав, а ноздрите — широки. Устата представляваше хоризонтална цепка, която сега бе леко разтворена и разкриваше криви жълто-кафяви зъби.

Очите на Джош се стрелнаха наляво-надясно към другите създания. Те също бяха насочили вниманието си към каменния меч.

— Това е Кларент — каза той тихо и продължи: — Използвах го, за да се сражавам с Нидхьог в Париж. И видях какво причинява на създания като вас. — Той раздвижи леко меча и го усети как затрептя, а дръжката се затопли в ръката му.

— Дий не ни каза за това — рече създанието с детинския си глас. Погледна над рамото на Джош към Алхимика. — Вярно ли е?

— Да — отвърна Фламел.

— Нидхьог. — Създанието почти изплю думата. — И какво стана с легендарния Поглъщач на трупове?

— Нидхьог е мъртъв — рече кратко Фламел. — Унищожен от Кларент. — Пристъпи напред и сложи ръка върху рамото на Джош. — Джош го уби.

— Убит от човек? — произнесе невярващо създанието.

— Дий ви използва, предаде ви. Не ви каза, че мечът е у нас. Какво ли още не ви е казал? Спомена ли за участта на дисите в Париж? Спомена ли за Спящия бог?

Трите създания преминаха на собствения си език, залаяха и заръмжаха помежду си; после най-едрото се обърна пак към Джош. Черният му език затрептя във въздуха.

— Тези неща нямат голямо значение. Пред себе си виждам едно уплашено момче. Мога да чуя как се напрягат мускулите му, докато се мъчи да задържи меча стабилен. Мога да вкуся страха му във въздуха.

— Но въпреки този страх, който подушваш, той все пак те нападна — каза тихо Фламел. — За какво ти говори това?

Раменете на създанието се свиха непохватно.

— Че е или глупак, или герой.

— А вашият вид винаги е бил уязвим и за едните, и за другите — рече Фламел.

— Вярно е, но на света вече няма останали герои. Няма кой да ни напада. Човеците вече не вярват в нас. Това ни прави невидими… и неуязвими.

Джош изсумтя и вдигна върха на меча.

— Не и за Кларент.

Създанието наклони глава, а после кимна:

— Не и за Меча на страхливеца, вярно е. Но ние тук сме трима и сме бързи — добави то с усмивка, която оголи острите му зъби. — Мисля, че ще се справим с теб, момче; ще избием меча от ръцете ти още преди да си разбрал, че…

Някакъв инстинкт, за който Джош и не подозираше, го предупреди, че създанието ще нападне, в мига щом спре да говори. Тогава всичко щеше да бъде свършено. Без да се замисли, той мушна право напред с движение, на което го бе научила Жана д’Арк. Острието зажужа тихо, щом върхът му се устреми към оголеното гърло на чудовището. Джош знаеше, че е достатъчно само да одраска звяра с меча: едно-единствено порязване почти бе убило Нидхьог.

Със смях създанието се дръпна извън обсега му.

— Много бавно, човече, много бавно. Видях как кокалчетата на ръката ти се напрягат и побеляват в мига, преди да нападнеш.

Тогава Джош разбра, че са изгубили. Духовете бяха просто прекалено бързи.

Но чу как Фламел се изкикоти зад рамото му.

Джош се взираше право в създанието. Знаеше, че не може да си позволи да се обърне, но се зачуди какво ли е развеселило Алхимика. Огледа по-внимателно Закачуления. Но нищо не се бе променило… освен че когато създанието се бе отдръпнало, бе стъпило в локвата мръсна вода.

— Да не си полудял от страх, Алхимико? — попита звярът.

— Сигурно познаваш Древната Ирида^[1], дъщерята на Електра? — попита Фламел разговорливо и заобиколи Джош.

— Тясното лице на Алхимика бе станало твърдо и безизразно, устните му бяха стиснати в тънка линия, а бледите му очи — присвити почти до цепки.

Синьо-черните очи на създанието се разшириха от ужас. То погледна надолу.

Мръсната вода, виеща се около нозете му, изведнъж бе грейнала в дъга от цветове, които се стичаха от оръфаните нишки на плетената гривна на Фламел. Закачуленият се опита да отскочи назад, но предните му лапи бяха залепнали здраво в локвата.

— Пусни ме, човеко — изпищя той. Детинският му глас бе изпълнен с ужас. Създанието бясно се мъчеше да се освободи. Заби нокти в земята и се опита да увеличи силата си на дърпане, но краят на една от задните му лапи също докосна локвата и то зави отново. Дръпна назад лапата си и един извит нокът се откъсна от нея, залепнал във водата. Създанието излая и двамата му другари се хвърлиха напред, сграбчиха го и се опитаха да го издърпат от вихрещата се разноцветна течност.

— Преди десетилетия — продължи Фламел — двамата с Пернел спасихме Ирида от сестрите й и в замяна тя ми даде тези гривни. Видях я как ги изтъка от своята собствена аура с цвета на дъгата. Каза ми, че един ден те ще внесат малко цвят в живота ми.

Виещите се цветни спирали плъзнаха нагоре по краката на Закачуления. Черните му нокти станаха зелени, после червени, а след това мръсно пурпурната му козина стана ярковиолетова.

— Ще умреш заради това — изръмжа създанието с още по-писклив глас, а сините му очи бяха разширени от ужас.

— Някой ден ще умра — съгласи се Фламел, — но няма да е днес, нито пък от твоята ръка.

— Чакай само да кажа на мама!

— Кажи й.

Чу се звук като от пукащ се мехур и изведнъж цветовете на дъгата се втурнаха нагоре по тялото на чудовището, окъпвайки го в светлина. Цветовете плъзнаха и по лапите на другите двама, които го държаха, и покриха кожата им, изпъстряйки с пищни краски зелените им анораци. Цветовете се меняха в хипнотични шарки, също като на петролно петно във вода, образувайки нови странни оттенъци и трептящи багри. Създанията успяха да нададат един-единствен вопъл на ужас, но той секна рязко и те се свлякоха на купчина върху тротоара. Докато лежаха неподвижни на земята, вихърът от цветове бавно се оттече от телата им. Анораците им си възвърнаха предишния сивкавозелен цвят, а телата им започнаха да се променят, костите им запукаха, а мускулите и сухожилията се преоформяха. Докато цветовете се стекат обратно в локвата, създанията бяха възвърнали човекоподобния си вид.

Дъжд пръскаше по уличката и повърхността на многоцветната локва трептеше и се замъгляваше от капките. За миг една идеална малка дъга се появи над нея, а после избледня и остави локвата в предишното й кално кафяво.

Фламел се наведе да вдигне от улицата останките от плетената гривна. Нишките й бяха избелели, загубили всякакъв цвят. Той се изправи и погледна през рамо към близнаците. Усмихна се.

— Не съм чак толкова безпомощен, колкото изглеждам. Никога не подценявайте врага си — посъветва ги той. — Но тази победа е твоя, Джош. Ти ни спаси. Отново. Май ти става навик: първо в Охай, после в Париж, а сега и тук.

— Не мислех… — започна Джош.

— Ти никога не мислиш — прекъсна го Софи, като го стисна за ръката.

— Ти действаш — рече Фламел. — Това беше достатъчно. Хайде да се махаме оттук, преди да са ги открили.

— Те не са ли мъртви? — попита Софи, докато заобикаляше създанията.

Джош бързо уви Кларент в найлона и го напъха обратно в картонения тубус. После прибра тубуса в раницата и я метна на раменете си.

— Какво стана? — попита той. — Тази шарена вода — какво беше това?

— Дар от една Древна — обясни Фламел, бързайки надолу по уличката. — Наричат Ирида Богиня на дъгата заради многоцветната й аура. Тя също така има достъп до водите в Сенкоцарството на река Стикс — завърши той триумфално.

— Което означава?

Усмивката на Фламел бе свирепа.

— Живите не могат да докоснат водата на Стикс. Шокът претоварва организма им и ги поваля в безсъзнание.

— За колко дълго? — попита Софи, озъртайки се назад към онова, което приличаше на купчина парцали насред уличката.

— Според легендите — за година и един ден.