Майкъл Скот
Вълшебницата (19)

Глава 19

Даже и да го нямаше Де Аяла, за да я води, ароматът на мента щеше да привлече Пернел в дълбините на затвора. Ясен и чист, той поглъщаше вонята на разруха в сградата и неизменния дъх на сол. Сега в Алкатраз се усещаше и друга миризма: животинската смрад на твърде много същества, струпани на едно място.

Де Аяла спря пред входа на една килия и се плъзна настрани, разкривайки огромна, изящно изплетена кръгла паяжина, която препречваше отвора. Тя искреше от трептящи водни капчици. Тук ароматът на мента бе по-силен.

— Никола? — прошепна озадачена Пернел. Това беше характерният, възхитително познат мирис на аурата на съпруга ѝ… но какво правеше тук? Тя се опита да надзърне зад паяжината в килията. — Никола? — прошепна тя още веднъж.

Изведнъж всяка отделна капчица върху нишките затрептя и се сля с останалите. Паяжината за кратко стана отразяваща и на Пернел й се стори, че гледа в голямо огледало. После то помръкна, разкривайки сложната шарка отдолу. Пропукваща зелена енергия се изви по всяка ефирна нишка и тя отчетливо чу гласа на Никола: „Тя винаги е казвала, че в тази гривна има малка частица от нея“, а миг по-късно паяжината засия отново и от полумрака изникнаха три смаяни лица, взиращи се в нея.

— Никола! — Гласът на Пернел прозвуча като дрезгав шепот. Тя положи големи усилия да попречи на аурата си да запламти. Това бе невъзможно — но в края на краищата такъв бе светът, в който живееше. Вълшебницата инстинктивно разбра, че това е форма на ясновидство, която използва течността върху паяжината като зрителен източник… и също така разбра, че съпругът й не би трябвало да е способен на подобно нещо; той никога не бе изучавал това изкуство. Но Никола постоянно я изненадваше, дори и след повече от шестстотин години брак. — Никола — прошепна тя. — Това си ти!

— Пернел! О, Пернел!

От радостта в гласа на Никола й секна дъхът. Вълшебницата премигна, за да спре сълзите си, а после се втренчи в своя съпруг, като го оглеждаше критично. Бръчките на челото му бяха станали по-дълбоки, а около очите и носа му се бяха появили нови, имаше тъмни кръгове, а косата му бе посребряла, но това нямаше значение: той беше жив. Тя усети как нещо в нея потрепери и се отпусна. Сфинксът я бе измъчвал с думите, че Никола е обречен; Мориган бе казала, че Нидхьог е на свобода в Париж. Пернел почти се страхуваше да си помисли за Никола и какво може да му се е случило. Но ето че той стоеше пред нея: изглеждаше със сигурност по-стар и определено уморен; но съвсем жив!

Момчето, Джош, също бе там, точно зад Никола. То също имаше уморен вид. Челото му бе оцапано, а косата — разрошена, но иначе изглеждаше добре. Не се виждаше и следа от Софи. А къде беше Скатах? Пернел запази безизразно изражение и премести поглед към мъжа, седнал до съпруга й. Струваше й се смътно познат.

— Липсваше ми — каза Никола. Вдигна дясната си ръка с разперени пръсти. На другия край на света Пернел несъзнателно повтори жеста и доближи пръстите си към неговите. Внимаваше да не докосне паяжината, защото знаеше, че това може да прекъсне връзката.

— Невредима ли си? — Гласът на Никола бе малко по-силен от шепот и образът му трептеше от люлеенето на паяжината, предизвикано от вятъра, който духаше от отворената врата в другия край на коридора.

— Невредима съм и се чувствам добре — каза тя.

— Бързо, Пери, нямаме много време. Къде си?

— Недалеч от дома; на Алкатраз съм. А ти?

— Опасявам се, че аз съм по-далеч. В Лондон.

— Лондон! Мориган ми каза, че си в Париж.

Никола се усмихна.

— А, това беше вчера; днес сме в Лондон, но не задълго, ако зависи от мен. Можеш ли да напуснеш острова?

— За съжаление, не. — Тя се усмихна тъжно. — Този остров е собственост на Дий. В коридорите на затвора обикаля сфинкс, килиите са пълни с чудовища, а морето се охранява от нереиди.

— Пази се: ще дойда да те взема — каза твърдо Никола. Пернел кимна. Изобщо не се съмняваше, че Алхимика ще се опита да стигне до нея; дали щеше да пристигне навреме обаче, бе друг въпрос.

— Знам. — Двамата бяха живели заедно толкова дълго, а през по-голямата част от последния век — в такова относително удобство и неизвестност, и имаха толкова малко контакти с Древните и Потомците, че тя понякога забравяше, че знанията му са всеобхватни. — Имаш ли план?

— В Париж прибрах нашата стара карта с лей-линиите на света — каза той с палава искрица в очите. — Някъде в равнината Солсбъри^[1] има една линия, която ще ни отведе право на връх Тамалпайс. Ще тръгнем натам, след като… — Той се поколеба.

Пернел долови колебанието му и усети, че я обхваща тревога.

— След като какво? Какво си намислил, Никола?

— Има нещо, което трябва да свърша преди това в Лондон — каза той. — Искам да запозная децата с някого.

Тя моментално се сети за дузина имена, но нито едно от тях не й харесваше.

— С кого?

— С Гилгамеш.

Пернел отвори уста да възрази, но студеното изражение върху лицето на съпруга й я спря. Очите му проблеснаха и главата му помръдна почти недоловимо към Джош.

— Ще го помоля да обучи децата на Водна магия.

— Цар Гилгамеш — повтори тя. Усмихна се насила и добави:

— Поздрави го от мое име.

— Непременно — кимна Фламел. — Сигурен съм, че те помни. Надявам се, че царят ще ни упъти към лей-линията, която ще ни отведе у дома — добави той.

— Кажи ми бързо, Никола: всичко наред ли е? Децата в безопасност ли са?

— Да. Близнаците са тук с мен — каза Никола. — И двамата бяха пробудени, а Софи усвои Въздушната и Огнената магия. За нещастие Джош още не е получил никакво обучение.

Докато съпругът й говореше, Пернел гледаше Джош. Въпреки трептенето на образа, тя по-скоро усети, отколкото видя разочарованието му.

— Имам много да ти разправям — продължи Фламел.

— Очевидно. Но, Никола, ти забравяш обноските си — укори го Пернел. — Не си ме представил на… — Още докато се канеше да зададе въпроса, разпозна мъжа. — Това да не е господин Шекспир?

Той се поклони толкова дълбоко, колкото можеше да го направи седнал.

— Ваш покорен слуга, госпожо.

Пернел не отговори. Усети бодеж в рамото, където я бяха простреляли при нападението, последвало предателството на Шекспир. Но за разлика от Никола, тя никога не бе таила омраза към момчето. Знаеше колко опасно убедителен може да бъде Дий. Накрая Вълшебницата склони леко глава.

— Господин Уил. Добре изглеждате.

— Благодаря ви, госпожо. Преди почти четиристотин години написах една строфа във ваша чест: „Пред вечната й младост възрастта предава се; привичката не може да вземе връх над нейната безкрайна разнообразност“^[2].

— Изглежда, че тя още важи. Вие сте по-прекрасна от всякога. — Той си пое дълбок треперлив дъх. — Дължа ви извинение, госпожо. Заради това, което сторих, едва не ви убиха. Сгреших.

— Ти избра неправилната страна, Уил.

— Знам това, госпожо. — Тъгата в гласа на безсмъртния бе почти осезаема.

— Но ти не си сгрешил; грешка щеше да бъде да останеш на тази страна, нали? — попита тя закачливо.

Барда се усмихна и й се поклони с безмълвна благодарност.

— Пери, аз бях несправедлив към господин Шекспир. Той не е приятел на Магьосника. — Никола махна с ръка. — И той направи възможна тази връзка.

Пернел се поклони.

— Благодаря ти, Уил. Не мога да ти опиша колко съм щастлива да видя Никола жив и здрав.

Руменина изби по бузите на Шекспир и плъзна по оплешивяващата му глава.

— Удоволствието е мое, госпожо.

— Ами ти, Джош? Как си?

Момчето кимна.

— Ами добре. Много добре.

— А Софи?

— Чудесно. Тя научи Огнена и Въздушна магия. Трябваше да я видиш какво направи с гаргойлите на „Нотр Дам“.

Пернел обърна зелените си очи към съпруга си и веждите й се повдигнаха в безмълвен въпрос.

— Както казах, имам много да ти разправям. — Алхимика се приведе напред. Заговори първо на английски, но после премина на френския от своята младост. — Бяхме приклещени, обградени от пазителите на града. Момчето подхрани аурата на момичето със своята — сребро и злато заедно. Силата им бе невероятна: те се справиха с обединената магия на Дий и Макиавели. Пернел, открихме ги; най-сетне открихме легендарните близнаци!

Паяжината затрептя, когато откъм коридора лъхна внезапен порив на зловонен вятър. Образът на Никола се разпадна на милион мънички личица, всяко едно отразено в капчиците на паяжината. После те пак се сляха и отразяващата повърхност се появи отново.

— Мадам… — прошепна припряно Де Аяла, — нещо се приближава.

— Никола — рече бързо Пернел, — трябва да вървя.

— Ще дойда при теб, колкото мога по-бързо — отвърна Алхимика.

— Знам. Само внимавай, Никола. Виждам възрастта върху лицето ти.

— Пери, моля те, един последен съвет — добави Никола. — Господин Шекспир смята, че трябва да се бием. Но ние се намираме в сърцето на Лондон, където властва Дий, и численото превъзходство на врага е отчайващо. Как мислиш, че трябва да постъпим?

— О, Никола — каза тихо Пернел на забравения бретонски диалект от отдавна изгубената си младост. В чертите на лицето й настъпи някаква недоловима промяна, то сякаш се втвърди. Зелените й очи приличаха на стъклени и тя мина отново на английски. — Понякога трябва да бягаш, друг път трябва да спреш и да се изправиш лице в лице с врага. Никола, аз често съм те подтиквала да се биеш. Ти разполагаш с половин хилядолетие алхимични познания, които да използваш срещу Дий и неговите Тъмни древни. Но ти винаги ми казваше, че не можеш — чакаше да откриеш близнаците. Е, сега те са при теб. И както ми каза, са могъщи. Използвай ги. Нанеси удар в самото сърце на империята на Дий. Покажи му, че не сме напълно беззащитни. Време е, Никола, време е да се биеш.

Алхимика кимна.

— Ами ти? Ще съумееш ли да се опазиш, докато стигна до теб?

Пернел тъкмо понечи да кимне, когато някакво ужасяващо създание се метна през паяжината, насочило зъби и нокти към лицето й.