Касандра Клеър
Град от кости (18)

18
Бокалът на смъртните

Джейс лежеше на леглото си и се правеше, че спи, когато блъскането по вратата стана непоносимо. Той се надигна от леглото и простена. Колкото и да се преструваше, не нищо му няма в оранжерията, всъщност още усещаше болки по цялото си тяло след ударите, които бе отнесъл предишната нощ.

Досети се кой може да е още преди да отвори вратата. Може би Саймън отново се е превърнал в плъх. Този път обаче проклетникът щеше и да си остане плъх, доколкото това зависеше от Джейс Уейланд.

Клеъри беше стиснала скицника си, блестящата й коса се бе изплъзнала от опашката. Той се облегна на касата на вратата, без да обръща внимание на адреналина, чието ниво рязко се покачваше при вида й. Той неведнъж си бе задавал въпроса, защо. Изабел използваше красотата си, както използваше камшика, докато Клеъри дори не осъзнаваше, че е красива. Може би заради това.

Сещаше се само за една причина тя да е тук, макар че в това нямаше логика след всичко, което й бе наговорил. Думите са оръжия, казваше баща му, а в онзи момент той искаше да нарани Клеъри много повече, отколкото някога бе искал да нарани което и да е момиче. Всъщност не беше сигурен дали изобщо някога е искал да нарани момиче. Обикновено само ги пожелаваше, а после искаше да го оставят на мира.

— Нека отгатна — рече той, като провлачваше думите по начин, за който знаеше, че й е неприятен. — Саймън се е превърнал в оцелот и аз трябва да предприема нещо, преди Изабел да си е направила яка от него. Е, ще трябва да почакаш до утре. Не съм на работа. — Посочи към себе си — беше облечен в синя пижама с дупка на ръкава. — Виж. Пижама.

Клеъри сякаш изобщо не го слушаше и той забеляза, че тя продължава да стиска скицника в ръцете си.

— Джейс — рече тя. — Важно е.

— Нека отгатна — отвърна. — Имаш спешна поръчка за картина. Трябва ти актов модел. Аз обаче не съм на разположение. Можеш да се обърнеш към Ходж — добави след кратък размисъл. — Чувал съм, че би направил всичко за едно…

— ДЖЕЙС — прекъсна го тя, като гласът й прерасна в писък. — НЕ МОЖЕШ ЛИ ДА МЛЪКНЕШ ПОНЕ ЗА МАЛКО И ДА МЕ ИЗСЛУШАШ?

Той примигна.

Тя пое дълбоко въздух и вдигна поглед към него. В очите й се четеше колебание. Обзе го непознато досега желание, желанието да я прегърне и да й каже, че всичко е наред. Ала не го направи. От опит знаеше, че нещата рядко са наред.

— Джейс — каза Клеъри толкова тихо, че той трябваше да се наведе напред, за да долови думите й, — мисля, че знам къде майка ми е скрила Бокала на смъртните. Той е в една рисунка.

* * *

— Какво? — Джейс продължаваше да се взира в нея така, сякаш му беше казала, че е видяла един от Мълчаливите братя гол да се премята през глава в коридора. — Искаш да кажеш, че го е скрила зад някоя картина? Всички картини в апартамента ви бяха изтръгнати от рамките си.

— Знам. — Клеъри погледна покрай него в стаята му. За нейно облекчение в нея нямаше никой. — Виж, може ли да вляза? Искам да ти покажа нещо.

Той се дръпна от вратата.

— Щом се налага.

Тя седна на леглото и постави скицника на коленете си. Дрехите, които последно бе съблякъл, бяха нахвърляни по завивките, но останалата част от стаята бе подредена като монашеска килия. По стените нямаше картини, нито плакати или снимки на приятели или на семейството. Одеялата бяха бели и прилежно сгънати върху леглото. Това не беше типичната стая на тийнейджър.

— Ето — каза тя, като отгръщаше страниците, докато не намери рисунката на чашата за кафе. — Погледни това.

Джейс седна до нея, като отмести захвърлената си тениска.

— Това е чаша за кафе.

Тя долови раздразнение в гласа си.

— Знам, че е чаша за кафе!

— Не ми се мисли какво ще стане, когато нарисуваш нещо наистина сложно, като Бруклинския мост или някой омар. Току-виж си ми изпратила пееща телеграма.

Тя не му обърна внимание.

— Погледни. Ето това исках да видиш. — Тя прокара ръка над рисунката, после с рязко движение на ръката бръкна в хартията. Когато малко след това извади ръката си, бе хванала чашата за кафе с два пръста.

Беше си представяла как Джейс ще скочи смаяно от леглото и ще възкликне нещо като: „Ей, Богу!“ Но не стана така — най-вече, предположи тя, защото Джейс беше виждал много по-странни неща в живота си, а и защото никой вече не казваше „Ей, Богу!“. Но все пак той се ококори.

— Ти ли го направи?

Тя кимна.

— Кога?

— Току-що, в стаята ми, след като… след като Саймън си тръгна.

Той се оживи, но не каза нищо.

— Използвала си руни? Кои?

Тя поклати глава, като посочи вече празния лист.

— Не знам. Изникнаха в главата ми и аз ги нарисувах точно както ги видях.

— Каквито видя в Сивата книга ли?

— Не знам. — Тя продължаваше да клати глава. — Не мога да ти кажа.

— И никой досега не ти е показвал как да правиш това? Майка ти например?

— Не. Нали ти казах, че майка ми винаги е твърдяла, че магии не съществуват…

— Обзалагам се, че тя те е научила — прекъсна я той. — И после те е накарала да го забравиш. Магнус каза, че спомените ти полека-лека ще започнат да се връщат.

— Възможно е.

— Разбира се. — Джейс стана и започна да крачи напред-назад. — Предполагам, че законът не позволява да се използват руни като тази, ако не си упълномощен. Но сега това е без значение. Мислиш, че майка ти е сложила Бокала в рисунка? Също както ти направи с чашата?

Клеъри кимна.

— Но не и в някоя от картините в апартамента.

— Къде другаде? В някоя галерия? Или стенописи? Може навсякъде да е…

— Изобщо не е в картина — рече Клеъри. — А в карта.

Джейс помълча малко, после се обърна към нея.

— Карта ли?

— Помниш ли, когато ти казах, че онези карти Таро на Мадам Доротея са ми познати?

Той кимна.

— Така е, защото майка ми ги е рисувала. А помниш ли, когато изтеглих асото купа? После, когато видях статуята на ангела, чашата ми изглеждаше позната. И то именно защото вече я бях виждала преди на картата. Майка ми е нарисувала Бокала на смъртните в тестето карти Таро на Мадам Доротея.

Джейс пристъпи към нея.

— Защото е знаела, че ще при една Пазителка ще бъде на сигурно място. Освен това по този начин е можела да го даде на Доротея, без всъщност да й казва какво представлява той или защо трябва да го крие.

— Или дори, че изобщо трябва да го крие. Доротея никога не излиза, така че не е имало опасност да го даде на някого…

— А живеейки над нея, майка ти е имала идеалната възможност да държи под око както него, така и нея. — Джейс бе направо впечатлен. — Доста хитър ход.

— И аз така мисля — Клеъри се опитваше да овладее треперенето на гласа си. — Щеше ми се да не беше толкова умела в криенето му.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че ако го бяха открили, сигурно щяха да я оставят на мира. Ако всичко, което искат, е Бокалът…

— Те щяха да я убият, Клеъри — каза Джейс. Тя знаеше, че е прав. — Това са същите мъже, които убиха баща ми. Единствената причина да я оставят жива е, че не могат да открият Бокала. Радвай се, че го е скрила така умело.

* * *

— Аз наистина не разбирам какво общо има това с нас — каза Алек, като гледаше изпод падналата в очите му коса. Още преди изгрев-слънце Джейс беше събудил останалите обитатели на Института и ги беше замъкнал в библиотеката, за да, както той се бе изразил, „изготвят бойна стратегия“. Алек беше още по пижама, а Изабел — с розов пеньоар. Ходж, облечен с обичайния си елегантен костюм, пиеше кафе от нащърбена синя керамична чаша. Само Джейс, с ококорените си очи, изглеждаше наистина буден. — Мислех, че в момента Клейвът се занимава с търсенето на Бокала.

— Да, но ще е по-добре, ако се заемем ние — рече нетърпеливо Джейс. — С Ходж вече го обсъдихме и стигнахме до това решение.

— Добре. — Изабел отметна зад ухото си една вързана с розова панделка плитка. — Аз съм ЗА.

— Е, аз пък не съм — каза Алек. — Точно сега Клейвът е изпратил хора в града, за да издирват Бокала. Предайте им тази информация и ги оставете те да го вземат.

— Не е толкова просто — каза Джейс.

— Как да не е просто? — Алекс се наведе напред и се намръщи. — Това няма нищо общо с нас, а само с твоята… твоята пристрастеност към опасностите.

Джейс поклати глава, видимо ядосан.

— Не разбирам защо ми се противопоставяш?

Защото не иска да пострадаш, помисли си Клеъри и се зачуди на абсолютната му неспособност да види какво в действителност се случва с Алек. Но нали и на нея самата й бе убягнало същото у Саймън. Какво право имаше да съди?

— Виж, собственичката на Убежището, Доротея, няма доверие на Клейва. По-точно казано, мрази ги. На нас обаче ни вярва.

— Вярва на мен — каза Клеъри. — За теб не знам. Дори не съм сигурна, че те харесва.

Джейс не й обърна внимание.

— Хайде, Алек. Ще бъде забавно. Само си помисли за славата, когато върнем Бокала на смъртните обратно в Идрис! Имената ни никога няма да бъдат забравени.

— Не ме е грижа за славата — каза Алек, без да откъсва очи от лицето на Джейс. — Боя се да не направим нещо глупаво.

— В този случай обаче Джейс е прав — каза Ходж. — Ако от Клейвът отидат в Убежището, може всичко да пропадне. Току-виж Доротея избягала с Бокала и няма и да го видим повече. Не, очевидно Джослин е искала само един човек да може да го открие и това е Клеъри, единствено Клеъри.

— Тогава да върви сама — каза Алек.

Дори Изабел изсумтя на тази реплика. Джейс, който се бе навел напред, с ръце, поставени върху бюрото, се изправи и изгледа хладно Алек. Само Джейс, помисли си Клеъри, е в състояние да гледа хладно по долнище от пижама и стара тениска.

— Ако се страхуваш от няколко бездушни, по-добре си остани вкъщи — каза тихо той.

Алек пребледня:

— Не се страхувам — отвърна той.

— Добре — рече Джейс. — В такъв случай няма проблем, нали? — Той се огледа из стаята. — Всички ли сме съгласни?

Алек измърмори някакво „да“, докато Изабел енергично закима с глава.

— Разбира се — каза тя. — Звучи забавно.

— Не знам дали ще е забавно — рече Клеъри. — Но, разбира се, съм съгласна.

— Клеъри — каза бързо Ходж — Ако мислиш, че е опасно, не е нужно да ходите. Можем да уведомим Клейва…

— Не — каза Клеъри, изненадващо и за себе си. — Мама е искала аз да го открия. Не Валънтайн, нито пък те. — Не от чудовища се криеше тя, беше казал Магнус. — Ако тя наистина е прекарала целия си живот в опити да държи Валънтайн далече от Бокала, то това е най-малкото, което мога да направя.

Ходж й се усмихна.

— Мисля, че тя е знаела, че ще кажеш това — рече той.

— Във всеки случай, не се безпокой — каза Изабел. — Няма да пострадаш. Можем да се справим с няколко бездушни. Те са откачени, но не са много умни.

— И е много по-лесно да се справиш с тях, отколкото с демоните — каза Джейс. — Не са толкова лукави. О, ще ни трябва и кола — добави той. — Ако може, по-голяма.

— Защо? — попита Изабел. — Никога преди не ни е трябвала кола.

— Никога преди не ни се е налагало да носим толкова ценен предмет. Не ми се ще да го размъкваме по градския транспорт — обясни Джейс.

— Има таксита — каза Изабел. — Както и коли под наем.

Джейс поклати глава.

— Трябва ни превозно средство, над което да имаме контрол. Не ми се занимава с таксиметрови шофьори, нито с фирми на мундани за даване на коли под наем, когато имаме да вършим толкова важна работа.

— Ти нямаш ли шофьорска книжка и кола? — попита Алек Клеъри, като я гледаше с едва прикрита омраза. — Мислех, че всички мундани имат.

— Не и когато са на петнайсет — тросна се Клеъри. — Надявам се тази година да взема книжка, но сега нямам.

— За нищо не те бива.

— Поне приятелите ми могат да шофират — изтърси тя. — Саймън има книжка.

Моментално съжали, че го каза.

— Наистина ли? — попита Джейс с обезпокоително замислен тон.

— Но няма кола — бързо добави тя.

— Значи кара колата на родителите си? — попита Джейс.

Клеъри въздъхна.

— Не. Обикновено кара микробуса на Ерик. Като ходят на изяви и разни такива неща. Понякога Ерик му го дава и за други работи. Да отиде на среща например.

Джейс изсумтя.

— Ходи на срещи с микробус? Нищо чудно, че не му върви с жените.

— Все пак е кола — каза Клеъри. — Просто те е яд, че Саймън има нещо, което ти нямаш.

— Той има много неща, които аз нямам — каза Джейс. — Например късогледство, лоша стойка, както и смайваща липса на координация.

— Знаеш ли — каза Клеъри, — повечето психолози са единодушни, че враждебността е върховна форма на сексуално привличане.

— Ах — възкликна нехайно Джейс, — ето защо толкова често попадам на хора, които уж ме мразят.

— Аз не те мразя — бързо каза Алек.

— Това е, защото сме като братя — отвърна Джейс, като заобиколи бюрото. Той взе червения телефон и го подаде на Клеъри. — Обади му се.

— На кого да се обадя? — каза Клеъри, за да спечели време. — На Ерик ли? Той никога не би ми заел колата си.

— На Саймън — каза Джейс. — Обади се на Саймън и го попитай дали ще ни закара до вас.

Клеъри направи последно усилие.

— Не познаваш ли възрастни ловци на сенки, които да имат коли?

— В Ню Йорк ли? — усмивката на Джейс изчезна. — Виж, в момента почти всички ловци на сенки са в Идрис. Освен това биха настояли да ни придружат. Или Саймън кара, или нищо не правим.

За миг погледите им се кръстосаха. В очите му имаше заплаха, както и още нещо, което я подканяше да обясни причините за нежеланието си. Тя се намръщи и пристъпи към бюрото, като грабна телефона от ръката му.

Започна да набира, без да се замисля. Номерът на Саймън й беше толкова познат, колкото и нейният собствен. Беше се приготвила за тежък разговор с майка му или някоя от сестрите му, но след второто позвъняване вдигна самият той.

— Ало?

— Саймън?

Мълчание.

Джейс я гледаше. Клеъри стисна очи и се опита да си представи, че го няма.

— Аз съм — каза тя. — Клеъри.

— Знам кой е. — Звучеше раздразнен. — За твое сведение, спях.

— Знам. Рано е. Съжалявам. — Тя усукваше телефонния кабел около пръста си. — Трябва да те помоля за една услуга.

Последва ново мълчание, след което той мрачно се засмя.

— Шегуваш се.

— Не се шегувам. Знаем къде е Бокалът на смъртните и имаме намерение да го вземем. Работата е там, че ни трябва кола.

Той отново се засмя.

— Извинявай, но да не се опитваш да ми кажеш, че твоите приятелчета, които убиват демони, трябва да бъдат закарани от майка ми на следващата им среща със силите на мрака?

— Всъщност, чудех се дали не би могъл да помолиш Ерик да ти даде микробуса.

— Клеъри, ако мислиш, че…

— Ако вземем Бокала на смъртните, ще мога да си върна мама. Само заради него Валънтайн нито я убива, нито я освобождава.

Саймън изпусна дълга, тежка въздишка.

— Мислиш, че ще е толкова лесно да направиш размяната? Не съм убеден, Клеъри.

— И аз не съм! Но все пак е някакъв шанс.

— Това нещо е много силно, нали така? В „Тъмници и дракони“ обикновено не се препоръчва да си играеш с предмети, притежаващи такава сила, докато не разбереш какво могат да правят.

— Нямам намерение да си играя с него. Трябва ми, за да си върна мама чрез него.

— В това няма никакъв смисъл, Клеъри.

— Това не ти е „Тъмници и дракони“, Саймън! — почти извика тя. — Не е някаква компютърна игра, където най-лошото, което може да ти се случи, е да хвърлиш лоши зарове. Става въпрос за майка ми, а Валънтайн може да я измъчва, може да я убие. Трябва да опитам всичко, за да си я върна… точно както го направих за теб.

Пауза.

— Може би си права. Не знам, това наистина не е моят свят. Виж, къде точно трябва да отидем? Да обясня на Ерик.

— Не го води със себе си — каза бързо тя.

— Няма — отвърна той, поизгубил търпение. — Не съм толкова глупав.

— Трябва да отидем до вкъщи. Бокалът е там.

Последва кратко мълчание — този път озадачено.

— У вас? Мислех, че у вас пълно със зомбита.

— Бездушни воини — каза тя. — Не са зомбита. Пък и Джейс и другите могат да се погрижат за тях, докато аз взема Бокала.

— Защо ти трябва да го вземеш? — Той звучеше разтревожено.

— Защото съм единствената, която може да го направи — каза тя. — Ела да ни вземеш колкото се може по-бързо, ще те чакаме на улицата.

Той измърмори нещо неразбираемо, после каза:

— Добре.

Тя отвори очи. Светът плуваше пред нея, размазан от сълзи.

— Благодаря, Саймън. Ти си…

Но той беше затворил.

* * *

— Струва ми се — каза Ходж, — че неравновесието в силата навсякъде се проявява по един и същи начин.

Клеъри го изгледа косо.

— Какво имате предвид?

Тя беше седнала във фотьойла до прозореца в библиотеката, а Ходж — в своя стол с Хюго, кацнал на облегалката. Остатъците от закуската — лепкав мармалад, трохи от препечени филийки и петна от масло — стояха по чиниите, пръснати върху ниската масичка, която явно никой не възнамеряваше да разтреби. След закуската всички се бяха разотишли, за да се приготвят, и Клеъри бе първата, която се беше върнала. Това не беше толкова учудващо, като се има предвид, че цялата й подготовка се свеждаше до това, да си обуе джинсите, да сложи една тениска и да прокара няколко пъти гребена през косата си, докато всички останали имаха да свършат доста повече неща.

— Мислех си за твоя Саймън — каза Ходж — и покрай него се сетих за Алек и Джейс.

Тя гледаше през прозореца. Отново валеше, тежките, плътни капки се удряха в стъклата. Небето беше мътно и сиво.

— Какво общо има той с тях?

— Там, където има несподелени чувства — рече Ходж, — няма равновесие на силата. Тази липса на равновесие може лесно да се използва, ала това не би било никак мъдро. Защото където е любовта, там често е и омразата. Те си вървят ръка за ръка.

— Саймън не ме мрази.

— Засега. Но ако усети, че го използваш, може и да те намрази. — Ходж направи жест с ръка да не го прекъсва. — Знам, че нямаш това намерение, а и в някои случаи се налага чувствата да отстъпят пред необходимостта. Но тази ситуация ми напомни за една друга. У теб ли е още снимката, която ти дадох?

Клеъри поклати глава:

— Не е у мен. В стаята ми е. Мога да я взема…

— Няма нужда. — Ходж погали абаносовите пера на Хюго. — На младини майка ти си имаше един приятел, също както ти имаш Саймън. Обичаха се като брат и сестра. Всъщност често ги мислеха за такива. Когато пораснаха, всички около тях знаеха, че той е влюбен в нея, но тя така и не забеляза това. Не спря да го нарича свой „приятел“.

Клеъри гледаше втренчено Ходж:

— За Люк ли говорите?

— Да — каза Ходж. — Лушън винаги си бе представял, че един ден с Джослин ще бъдат заедно. Когато тя срещна и обикна Валънтайн, той не можа да го понесе. А когато те се ожениха той напусна Кръга. Изчезна, остави всички ни да мислим, че е мъртъв.

— Той никога не е казвал… дори не е намеквал за нещо такова — каза Клеъри. — През всичките тези години все е можел да я попита…

— Той е знаел какъв ще бъде отговорът — каза Ходж, загледан покрай нея към изпръскания от дъжда прозорец. — Лушън никога не е бил от типа мъже, които са склонни да се самозаблуждават. Не, той се задоволяваше с това, просто да бъде до нея… и може би се е надявал, че с времето чувствата й ще се променят.

— Но ако я е обичал, защо тогава каза на онези мъже, че не го е грижа какво ще стане с нея? Защо не пожела да му кажат къде се намира тя?

— Както казах преди малко, където има любов, там има и омраза — рече Ходж. — През всички тези години тя много го нарани. Обърна се срещу него. А той продължаваше да й бъде вярното куче, никога не се възпротиви, никога не я обвини в нещо и никога не позволи чувствата му да застанат между тях. Сигурно е решил, че сега е моментът да си разменят ролите. Да я нарани така, както тя го е наранявала.

— Люк не би го направил. — Но Клеъри си спомни ледения му тон, когато й бе казал да стои далече от него и да не му се обажда повече. Беше видяла твърдия му поглед, когато се бе изправил пред хората на Валънтайн. Това не беше онзи Люк, когото тя познаваше, онзи Люк, с когото бе израснала. Онзи Люк никога не би тръгнал да отмъщава на майка й, задето не го е обичала достатъчно или по определен начин. — Но тя го обичаше — каза Клеъри на глас, без да забележи. — Просто не по начина, по който той я е обичал. Това не е ли достатъчно?

— Може би той е бил на друго мнение. — Ходж се отправи към бюрото си. — Но това са само догадки. Може да не ги взимаш предвид.

— Какво ще стане, когато вземем Бокала? — попита тя. — Как ще се свържем с Валънтайн, за да му кажем, че е у нас?

— Хюго ще го намери.

Дъждът отново заблъска по прозореца. Клеъри потрепери.

— Ще си взема якето — каза тя, като се изправи.

Тя извади от дъното на раницата си суичъра в зелено и розово. Докато го вадеше, чу нещо да изшумолява. Беше снимката на Кръга, с майка й и Валънтайн. Тя дълго я разглежда, преди да я пъхне обратно в раницата.

Когато се върна в библиотеката, другите вече се бяха събрали. Ходж бе седнал зад бюрото, с Хюго на рамо, и зорко ги оглеждаше, Джейс бе целият в черно, Изабел беше с ботушите, с които обичаше да тъпче демони, и златния си камшик, а Алек — с колчан стрели, преметнат през рамото му, и с кожен ръкавел на дясната ръка, от китката до лакътя. Всички, освен Ходж, бяха покрити с току-що поставени руни, всеки сантиметър от кожата бе изписан с виещи се мотиви. Джейс бе дръпнал нагоре ръкава си и, поставил брадичка на рамо, се мръщеше, докато драскаше някакъв осмоъгълен знак по кожата на ръката си от външната страна.

Алек го наблюдаваше.

— Не я правиш както трябва — каза той. — Дай на мен.

— Аз съм левичар — отбеляза Джейс, но без да се дразни, и му подаде стилито си. Алек го взе, видимо успокоен, сякаш досега не беше сигурен, че му е простено поведението отпреди малко. — Това е основно иратце — обясни Джейс, когато Алек наведе тъмната си глава над ръката му и започна внимателно да очертава линиите на лечителната руна. Джейс трепна, когато стилито се плъзна по кожата му, притвори очи и стисна юмрук, докато мускулите на лявата му ръка не се изпънаха като въжета. — В името на ангела, Алек…

— Опитвам се да съм внимателен — каза Алек, после пусна ръката на Джейс и отстъпи назад, за да се полюбува на творението си. — Готово.

Джейс отпусна юмрука си и свали ръка.

— Благодаря. — Той като че ли едва сега забеляза присъствието на Клеъри, погледна я и присви златистите си очи. — Клеъри.

— Изглежда, сте готови — каза тя, докато Алек, внезапно изчервен, се извърна от Джейс и започна да се занимава със стрелите си.

— Готови сме — каза Джейс. — Пазиш ли още камата, която ти дадох?

— Не. Изгубих я в Дюмон, не помниш ли?

— Вярно. — Джейс я изгледа с одобрителен поглед. — Едва не уби един върколак с нея, спомням си.

Изабел, която стоеше до прозореца, завъртя очи.

— Бях забравила, че си падаш по такива, Джейс. Момичета, които убиват зли създания.

— Харесвам всеки, който убива зли създания — каза небрежно той. — Най-вече себе си.

Клеъри погледна тревожно часовника на бюрото.

— Време е да слизаме. Саймън ще дойде всеки момент.

Ходж стана от стола си. Изглежда толкова уморен, помисли си Клеъри, сякаш дни наред не е спал.

— Нека ангелът да бди над всички вас — каза той, а Хюго, грачейки силно, литна от рамото му във въздуха точно когато часовникът започна да отмерва дванайсет на обяд.

* * *

Все още ръмеше, когато Саймън спря с микробуса пред Института и натисна два пъти клаксона. Сърцето на Клеъри подскочи… част от нея се тревожеше, че той може и да не се появи.

Джейс погледна към стелещата се дъждовна мъгла. Четиримата се бяха скрили под навеса на издълбания каменен корниз до входната врата на църквата.

— Това ли е микробусът? Прилича на изгнил банан.

Така си беше — Ерик бе боядисал микробуса в неоново жълто, нанесено неравномерно, а избилата ръжда създаваше впечатление за изгнилост. Саймън натисна клаксона още веднъж. През мокрите прозорци Клеъри виждаше замъгления му силует. Тя въздъхна и сложи качулката на главата си.

— Хайде.

Те зашляпаха през калните локви, образували се на тротоара, като огромните ботуши на Изабел шумно цопваха при всяка нейна крачка. Саймън изключи мотора, протегна се назад, за да отвори вратата, като разкри пред тях седалки с почти изгнила тапицерия, през която изскачаха пружини, които никак не изглеждаха безопасни. Изабел сбърчи нос.

— Сядането тук безопасно ли е?

— По-безопасно, отколкото да си вързан на покрива — каза ехидно Саймън, — което е другата ти възможност. — Той кимна за поздрав към Джейс и Алек, без дори да погледне Клеъри. — Хей.

— Хей — отвърна Джейс и вдигна подрънкващата, пълна с оръжие брезентова пътна чанта. — Къде да сложим това?

Саймън посочи мястото отзад, където момчетата обикновено си държаха музикалните инструменти, а през това време Алек и Изабел се вмъкнаха в микробуса и се настаниха на седалките.

— Първият седи отпред! — отбеляза Клеъри, когато Джейс се върна в предната част на микробуса.

Алек грабна лъка, който бе закрепен на гърба му.

— Къде?

— Искаше да каже, че тя ще седне отпред — каза Джейс, като отметна влажната коса от очите си.

— Хубав лък — каза Саймън, като кимна към Алек.

Алек примигна, по миглите му блестяха капки дъжд.

— Какво разбираш ти от стрелба с лък? — попита той с тон, в който личеше съмнение.

— Стрелял съм с лък на летните лагери — каза Саймън. — Шест години поред.

В отговор на това три чифта безизразни очи се впериха в него, само Клеъри се усмихна насърчаващо, ала Саймън не й обърна никакво внимание. Той гледаше към навъсеното небе.

— Да тръгваме, преди отново да е завалял порой.

Предната седалка беше посипана с опаковки от чипс и трохи от бисквити. Клеъри ги замете с ръка колкото можа. Преди обаче да свърши и да се настани, Саймън запали колата и тя рязко бе запратена на седалката.

— Ох — извика укорително тя.

— Извинявай — рече той, без да я погледне.

Клеъри чуваше как другите отзад тихичко си приказват — вероятно обсъждаха стратегии за битката и най-добрия начин да обезглавиш демон, без да изцапаш с неземната му кръв новите си кожени ботуши. Макар че нямаше преграда между предните седалки и останалата част на микробуса, Клеъри усещаше тягостното мълчание между нея и Саймън, сякаш бяха сами.

— Е, какво беше това „хей“? — попита тя, докато Саймън караше по главния път, който минаваше успоредно на Ийст Ривър.

— Какво „хей“? — отвърна той, като засече черна спортна кола, водачът на която, костюмиран мъж с мобилен телефон в ръка, им направи доста неприличен жест зад тъмните прозорци.

— Онова „хей“, с което момчетата винаги се поздравяват. Като видя Джейс и Алек, ти им каза „хей“ и те ти отговориха по същия начин. Защо просто не си казахте „здравей“?

Стори й се, че видя един мускул да потрепва на бузата му.

— „Здравей“ е прекалено момичешко — обясни й той. — Истинските мъже се изразяват кратко, лаконично.

— Значи колкото си по-мъжествен, толкова по-малко говориш?

— Именно — кимна Саймън. Погледът й се плъзна покрай него към влажната мъгла, стелеща се над Ийст Ривър и покриваща брега с лека сива пелена. Самата вода имаше цвят на олово, тежка и плътна, а неизменният вятър образуваше пенести вълни. — Затова когато суровите мъже по филмите се поздравяват, не казват нищо, а само си кимат. Кимването означава „Аз съм безмилостен тип, а виждам, че и ти си такъв“, но те не казват нищо, защото са Улвърин и Магнито и това би прецакало цялото им представяне.

— Представа нямам за какво си говорите — каза Джейс от задната седалка.

— Хубаво — каза Клеъри и бе възнаградена с една от най-малките усмивки на Саймън, когато той зави по моста Манхатън и тръгна към Бруклин и дома й.

* * *

Докато пътуваха към къщата на Клеъри, дъждът съвсем беше спрял. Сноповете слънчеви лъчи стопяваха остатъка от мъглата, а локвите по тротоара съхнеха бързо.

Джейс, Алек и Изабел оставиха Клеъри и Саймън да чакат до микробуса, а те самите отидоха да проверят, както каза Джейс, „нивата на демоничната активност“.

Саймън гледаше как тримата ловци на сенки се отдалечават към къщата по обточената с рози алея.

— Нива на демонична активност ли? Да не би да имат приспособление, което да отчита дали демоните вътре практикуват йога?

— Не — каза Клеъри, като свали качулката си и блажено остави слънчевата светлина да гали рошавата й коса. — Сензорът им показва колко са силни демоните… ако изобщо има демони.

Саймън беше впечатлен.

— Това е практично.

Клеъри се обърна към него.

— Саймън, за снощи…

Той вдигна ръка.

— Не е нужно да говорим за това. По-точно на мен не ми се говори.

— Нека само ти кажа нещо. — Тя заговори бързо. — Знам, че когато ми каза, че ме обичаш, не ти отговорих това, което искаше да чуеш.

— Така е. Надявах се, че когато най-после кажа „Обичам те“ на някое момиче, тя ще ми отвърне „Знам“, както Лея отвърна на Хан в Завръщането на джедаите.

— Ама че тъпо — не можа да се сдържи Клеъри.

Той я погледна гневно.

— Съжалявам — каза тя. — Виж, Саймън, аз…

— Не — прекъсна я той. — Ти виж, Клеъри. Погледни ме и се опитай наистина да ме видиш. Можеш ли да го направиш?

Тя го погледна. Погледна тъмните му очи, които изсветляваха към края на ириса, познатите тънки, леко криви вежди, дългите мигли, тъмната коса, колебливата усмивка и изящните ръце на музикант — всичко това беше част от Саймън, който пък беше част от нея. Ако трябваше да бъде честна, можеше ли наистина да каже, че не е и подозирала за любовта му? Или просто не е знаела какво да отговори, ако той й признаеше любовта си?

Клеъри въздъхна.

— Лесно е да гледаш през магията. Виж, да прозреш хората, е по-трудно.

— Всички виждаме това, което искаме — каза тихо Саймън.

— Не и Джейс — каза тя, като неволно се сети за онези чисти, спокойни очи.

— Най-вече той.

Тя се намръщи.

— Какво искаш да…

— Всичко е наред — прекъсна ги гласът на Джейс. Клеъри рязко се обърна. — Проверихме цялата къща — нищо. Ниска активност. Може би само бездушни, но те няма опасност да ни безпокоят, освен ако не се опитаме да влезем в апартамента на горния етаж.

— А ако ни нападнат — каза Изабел, чиято усмивка блестеше като камшика й, — знаем как да ги посрещнем.

Алек измъкна тежката брезентова чанта от багажника на микробуса и я тупна на тротоара.

— Готови сме — обяви той. — Да идем да сритаме някой и друг демонски задник!

Джейс го изгледа с недоумение.

— Добре ли си?

— Разбира се — без да поглежда към Джейс, Алек остави лъка и стрелите и взе един гладко полиран дървен прът, от който изскочиха две остриета след леко докосване с пръст.

Изабел погледна брат си с безпокойство.

— Но лъкът…

Алек я сряза.

— Знам какво правя, Изабел.

Лъкът лежеше на задната седалка и блестеше на слънчевата светлина. Саймън рече:

— Този лък сигурно е доста скъп. — Той посегна към него, но дръпна ръката си, когато група смеещи се млади жени, които бутаха детски колички, минаха покрай тях на път към парка. Те изобщо не забелязаха тримата тежко въоръжени тийнейджъри, приведени до жълтия микробус.

— Как стана така, че мога да ви виждам? — попита Саймън. — Какво стана с вашата невидимост?

— Можеш да ни виждаш — отвърна Джейс, — защото сега знаеш истината за това, което гледаш.

— Да — рече Саймън. — Предполагам, че я знам.

На него никак не му се искаше да остава в микробуса, както го бяха помолили, но Джейс му обясни колко е важно да бъде на разположение зад волана, ако се наложи спешно бягство.

— Слънчевата светлина е фатална за демоните, но на бездушните не им влияе. Ами ако ни подгонят? Какво ще стане, ако през това време полицаите вдигнат колата?

Последното, което Клеъри видя от Саймън, когато се обърна да му помаха от входната врата, бяха дългите му крака, качени на таблото, докато разглеждаше колекцията от CD-та на Ерик. Тя въздъхна облекчено. Поне Саймън беше в безопасност.

Когато прекрачи входната врата силна смрад я удари в лицето. Миризмата беше направо неописуема, миришеше на нещо като развалени яйца, червясало месо и изгнили водорасли на горещ плаж. Изабел сбърчи нос, Алек позеленя, а Джейс изглеждаше, сякаш вдъхва благоухание.

— Оттук са минали демони — отбеляза със сдържана наслада. — При това скоро.

Клеъри го погледна тревожно.

— Но нали вече не са…

— Не. — Той поклати глава. — Щяхме да ги усетим. — Кимна с брадичка към вратата на Доротея, която бе плътно затворена, без отдолу да се процежда светлина. — Тя май ще трябва да отговори на някои въпроси, ако Клейвът разбере, че си има вземане-даване с демони.

— Боя се, че Клейвът и без това няма да е очарован от всичко това — каза Изабел. — Възможно е в крайна сметка тя да се отърве по-леко от нас.

— На тях няма да им пука, стига да им занесем Бокала. — Алек се оглеждаше наоколо, сините му очи шареха из голямото фоайе, извитото стълбище, водещо към горния етаж петната по стените. — Особено ако междувременно убием и някой и друг бездушен.

Джейс поклати глава.

— Те са в апартамента горе. Предполагам, че няма да ни безпокоят, освен ако не се опитаме да влезем.

Изабел отметна един влажен кичур от лицето си и погледна строго Клеъри.

— Хайде, какво чакаш?

Клеъри неволно погледна към Джейс, който леко й се усмихна. Тръгвай, казваха очите му.

Тя предпазливо се отправи през фоайето към вратата на Доротея. С почернелия от мръсотия прозорец и все още несменената крушка единственото осветление идваше от магическата светлина на Джейс. Въздухът беше горещ и спарен, а сенките сякаш изникваха пред нея като магически появяващи се растения в гора от кошмарите. Тя посегна и почука на вратата на Доротея — първо леко, а после още веднъж по-силно.

Вратата се отвори и златна светлина заля фоайето. Доротея стоеше там, едра, позната, облечена в дреха на зелени и оранжеви райета. Днес тюрбанът й беше неоново жълт, украсен с канарчета и къдрави ширити. На ушите й, до яркочервената й коса, висяха обеци като полилеи, а големите й крака бяха боси. Клеъри се изненада — никога преди не беше виждала Доротея боса или обула нещо друго, освен овехтелите си пантофи.

Ноктите на краката й бяха лакирани в светло, много стилно кораловорозово.

— Клеъри! — възкликна тя и я сграбчи в прегръдките си. Известно време Клеъри се бореше с това море от парфюмирана плът, увита в кадифе и шал с ресни по края. — Господи, момичето ми — каза магьосницата, като поклати глава, а обеците й се залюляха като камбани на вятъра. — Последния път, когато те видях, ти изчезна през портала ми. Къде се озовахте?

— В Уилямсбърг — каза Клеъри, като се стараеше да не диша.

Веждите на Доротея скочиха нагоре.

— И ще ми разправят, че в Бруклин нямало удобен обществен транспорт. — Тя отвори вратата и им махна да влязат.

Мястото си беше все същото като последния път, когато Клеъри го бе видяла: на масата бяха пръснати същите карти Таро, тук беше и кристалната топка. Пръстите я сърбяха да докосне картите, сърбяха я да ги грабне и да види какво е скрито зад гладката им, изрисувана повърхност.

Доротея потъна в удобното кресло и изгледа ловците на сенки с поглед, също толкова изцъклен и безжизнен, като този на изкуствените канарчета върху тюрбана й. От двете страни на масата горяха ароматни свещи, поставени в декоративни чинийки и разсейваха донякъде вонята, стелеща се из цялата къща.

— Предполагам, че още не си намерила майка си? — попита тя Клеъри.

Клеъри поклати глава.

— Не. Но знам кой я е отвлякъл.

Очите на Доротея се плъзнаха покрай Клеъри и се насочиха към Алек и Изабел, които разглеждаха плаката, обясняващ гледането на ръка. Джейс, който в ролята си на бодигард изглеждаше напълно равнодушен, се беше облегнал на страничната облегалка на един фотьойл. Успокоена, че всичките й неща са си на мястото, Доротея обърна поглед към Клеъри.

— И кой е той?

— Валънтайн — отвърна Клеъри.

Доротея въздъхна.

— Точно от това се страхувах. — Тя се облегна на възглавничките. — Знаеш ли какво иска той от нея?

— Знам, че е била омъжена за него…

Магьосницата се намръщи.

— Нещастна любов. Няма нищо по-лошо от това.

Джейс се изкиска тихо, почти недоловимо. Доротея наостри уши като котка.

— Какво смешно има, момче?

— Какво знаете вие за любовта? — каза той.

Доротея сплете своите меки бели ръце в скута си.

— Повече, отколкото предполагаш — отвърна тя. — Нали ти гледах на чай, ловецо? Успя ли да се влюбиш в неподходящата?

Джейс каза:

— За нещастие моята единствена и истинска любов си оставам все още аз.

Доротея прихна:

— Поне така няма нужда да се притесняваш, че ще бъдеш отхвърлен, Джейс Уейланд.

— Не бих казал. Понякога разочаровам себе си, ей така, за разнообразие.

Доротея отново избухна в смях. Клеъри я прекъсна.

— Сигурно се чудите защо сме тук, Мадам Доротея.

Доротея се успокои и избърса очите си.

— Моля — каза тя, — можеш да ме наричаш с истинската ми титла, както направи момчето. Наричай ме Пазителко. Предполагам — добави тя, — че сте дошли да се насладите на компанията ми. Или греша?

— Нямам време да се наслаждавам на ничия компания. Трябва да помогна на майка ми, а за да го направя, има нещо, от което се нуждая.

— И какво е то?

— Нещо, което се нарича Бокал на смъртните и което Валънтайн си мисли, че майка ми крие. Затова я е отвлякъл.

Доротея изглеждаше искрено изумена.

— Бокалът на ангела? — попита невярващо тя. — Бокалът на Разиел, в който е смесил кръвта на ангелите с тази на хората и е дал на някакъв мъж да я изпие, като така създал първия ловец на сенки?

— Точно за него говорим — каза леко иронично Джейс.

— Кое, за Бога, кара Валънтайн да мисли, че Бокалът е у нея? — недоумяваше Доротея. — Точно у Джослин? — Преди Клеъри да успее да каже нещо, Доротея сама се досети. — Защото изобщо не става въпрос за Джослин Фрей — каза тя. — Говорим за Джослин Феърчайлд, неговата съпруга. Тази, която всички мислеха за мъртва. Тя е взела Бокала и е избягала, нали? — Нещо проблесна в очите на магьосницата, но тя затвори клепачите си толкова бързо, че Клеъри си помисли, че си е въобразила. — Така — каза Доротея, — и какво ще правиш сега? Където и да го е скрила, няма да е лесно да се намери… ако изобщо искаш да го намериш, де. Валънтайн може да направи ужасни неща, ако Бокалът попадне в ръцете му.

— Искам да го намеря — каза Клеъри. — Искаме да…

Джейс бързо я прекъсна.

— Ние знаем къде е — каза той. — Просто трябва да го вземем.

Очите на Доротея се разшириха.

— И къде е?

— Тук — каза Джейс с такъв самодоволен тон, че Алек и Изабел спряха да разглеждат книгите в библиотечката и се обърнаха да видят какво става.

— Тук? Имаш предвид, че го носите със себе си?

— Не точно, уважаема Пазителко — каза Джейс, на когото, както Клеъри усети, доставяше удоволствие да се изразява така. — Имам предвид, че е у вас.

Устата на Доротея увисна.

— Никак не е смешно — каза тя толкова рязко, че Клеъри се разтревожи, че нещата вървят към провал. Защо Джейс винаги трябваше да дразни хората?

— Той е у вас — намеси се припряно Клеъри, — но не…

Доротея се изправи от креслото в целия си внушителен ръст и гневно сведе поглед към тях.

— Объркали сте се — каза тя студено. — Не стига, дето си въобразявате, че Бокалът е у мен, но на всичкото отгоре имате наглостта да дойдете тук и да ме наречете лъжкиня.

Ръката на Алек се плъзна към дръжката на камата му.

— Да му се не види — каза под носа си той.

Клеъри поклати объркано глава.

— Не — каза бързо тя. — Никой не ви нарича лъжкиня, кълна се. Само казвам, че Бокалът е тук, но вие не подозирате.

Мадам Доротея я гледаше втренчено. Очите й, полускрити в гънките на лицето й, бяха твърди като мрамор.

— Обясни ми — рече тя.

— Казвам, че майка ми го е скрила тук — каза Клеъри. — Преди години. Не ви е казала, защото не е искала да ви забърква.

— Затова ви го е дала скрит, под формата на подарък — обясни Джейс.

Доротея го гледаше безизразно.

Нима не си спомня? — мислеше си озадачена Клеъри.

— Тестето Таро — каза тя. — Картите, които ви е нарисувала.

Погледът на магьосницата се спря на картите, пръснати по копринената покривка на масата.

— Картите ли? — Очите й се разшириха, а Клеъри пристъпи към масата и вдигна тестето. Картите бяха хладни на допир и доста хлъзгави. Сега, за разлика отпреди, тя усети силата на руните, нарисувани на гърбовете им, която пулсираше по върховете на пръстите й. Опипом намери асото купа и го извади, като остави другите карти на масата.

— Ето го — каза тя.

Всички я гледаха с очакване, без да помръднат. Тя бавно обърна картата и още веднъж разгледа изкусната работа на майка си: изящно нарисувана ръка със сключени около златното столче на Бокала на смъртните пръсти.

— Джейс — каза тя. — Дай ми стилито си.

Той постави стилито, топло и сякаш живо, в дланта й. Тя обърна картата и проследи руните, нарисувани на гърба й — завъртулка тук, линия там, и ето ти съвсем нов смисъл. Когато обърна отново картата, тя започна чувствително да се променя: пръстите освободиха хватката си около столчето на Бокала, а самата ръка сякаш й го поднасяше с думите „Ето, вземи го.“

Въпреки че нарисуваният квадрат беше не по-голям от ръката й, тя бръкна в него, сякаш беше огромна дупка. Ръката й се обви около основата на Бокала — пръстите й се сключиха около столчето — и когато отново извади ръката си, здраво хванала Бокала, й се стори, че чу лека въздишка, преди картата, сега вече празна, да се превърне в пепел и да се посипе през пръстите й по застлания с килим под.