Касандра Клеър
Град от кости (16)

16
Паднали ангели

Ходж беше бесен. Той бе застанал във фоайето, а Изабел и Алек се спотайваха зад него, когато Клеъри и момчетата влязоха с унила стъпка, мръсни и целите в кръв, и моментално бяха подложени на мъмрене, на каквото бе способна само майката на Клеъри. В тирадата на Ходж се включваше това, че го бяха излъгали къде отиват — което очевидно беше работа на Джейс, — и това, че с доверието му към Джейс е свършено, бяха добавени и някои допълнителни елементи, като нарушаването на закона, изхвърлянето от Клейва и опетняването на честта и старото име Уейланд. Когато свърши, той изгледа гневно Джейс.

— С глупавото си своеволие ти изложи на опасност други хора. Няма да допусна тази случка да ти се размине с едно свиване на рамене!

— Нямам такова намерение — каза Джейс. — Дори не мога да свия рамене. Едното ми рамо е изкълчено.

— Иска ми се да можех да повярвам, че поне физическата болка ще е наказание за теб — каза сурово Ходж. — Но ти ще прекараш няколко дни в лечебницата, а Алек и Изабел ще се грижат за теб. И най-вероятно ще се наслаждаваш на всичко това.

Ходж се оказа прав за две трети от предположенията си — Джейс и Саймън бяха заведени в лечебницата, но когато Клеъри, която бе отишла да се измие, се появи след няколко часа, край тях се суетеше само Изабел. Ходж беше превързал натъртената ръка на Клеъри, а двайсетминутното стоене под душа беше отмило полепналата пръст и асфалт по кожата й, но въпреки това тя още усещаше щипане и болка.

Когато вратата се затръшна зад нея, Алек, който седеше на перваза на прозореца и гледаше буреносните облаци, вдигна навъсено поглед.

— О, ето те и теб.

Тя не му обърна внимание.

— Ходж каза, че идва насам и се надява дотогава да успеете да задържите угасващото пламъче на вашия живот — каза тя на Саймън и Джейс. — Нещо такова каза.

— Тогава не е зле да побърза — сопна се Джейс. Той седеше на леглото, подпрян с две пухени възглавници и все още облечен с мръсните си дрехи.

— Защо? Толкова ли си зле? — попита Клеъри.

— Не. Аз имам висок праг на поносимост към болка. Всъщност не е праг, а направо голямо, обзаведено с вкус фоайе. Но бързо ми доскучава. — Той внимателно я изгледа. — Помниш ли как на връщане от хотела ми обеща, че ако останем живи, ще се облечеш като медицинска сестра и ще ми изтъркаш гърба в банята?

— Хм, нещо не си чул добре — каза Клеъри. — Саймън беше този, който ти обеща да ти изтрие гърба в банята.

Джейс погледна с нежелание Саймън, който широко му се усмихна.

— Веднага щом се изправя на крака, сладур — каза той.

— Знаех си, че трябваше да те оставим да си бъдеш плъх — каза Джейс.

Клеъри се засмя и се обърна към Саймън, който се чувстваше доста неловко, подпрян с дузина възглавници и одеяла, увити около краката му. Клеъри седна на ръба на леглото на Саймън.

— Как се чувстваш?

— Все едно някой ме е масажирал с ренде — каза Саймън, като трепна изпод одеялата. — Счупил съм си някаква кост на крака. Толкова се беше подул, че се наложи Изабел да ми среже обувката.

— Радвам се, че тя се грижи добре за теб — Клеъри си позволи лека нотка на язвителност.

Саймън се наведе напред, без да сваля очи от Клеъри.

— Трябва да поговорим.

Клеъри кимна не особено ентусиазирано.

— Отивам в стаята си. Мини да се видим, след като Ходж те превърже, става ли?

— Добре. — За нейна изненада той се наведе напред и я целуна по бузата. Беше лека целувка, бързо докосване на устните до кожата й, но когато се отдръпна, усети, че се изчервява. Може би, помисли си тя, докато се изправяше, е заради начина, по който ги гледаха останалите.

В коридора тя докосна смутено бузата си. Тази небрежна целувка нищо не означаваше, но някак си не беше в стила на Саймън. Да не би да е искал да привлече вниманието на Изабел? Мъже, помисли си Клеъри, толкова й бяха непонятни. И Джейс, с неговата мания да се държи като ранен принц. Беше си тръгнала, преди той да започне да се оплаква от грубите чаршафи.

— Клеъри!

Тя смаяно се обърна. Алек бе изтичал след нея по коридора. Когато тя спря, спря и той.

— Трябва да говоря с теб — рече той.

Тя го погледна изненадано.

— За какво?

Видя, че той се колебае. С бледото си лице и тъмносините си очи той приличаше на сестра си, но за разлика от нея не държеше изобщо на външния си вид. Раздърпаните блузи и косата, подстригвана сякаш на тъмно, бяха само едно от видимите доказателства за това. По всичко личеше, че той се чувства неуютно в собствената си кожа.

— Мисля, че трябва да напуснеш Института. Върни се вкъщи — каза той.

Тя знаеше, че той не я харесва, но въпреки това изказването му й подейства като шамар.

— Алек, когато за последно си бях у дома, там гъмжеше от бездушни. И ненаситни, със зъби. Никой не иска повече от мен да се върна у дома, но…

— Все трябва да имаш някакви роднини, при които да отседнеш. — В гласа му имаше нотка на отчаяние.

— Не. Пък и Ходж иска да остана тук — отсече тя.

— Едва ли. Имам предвид, не и след това, което направи…

— Какво съм направила?

Той каза със задавен глас.

— Ти едва не уби Джейс.

— Аз едва не… какви ги говориш?

— Като хукна след приятеля си… знаеш ли на каква опасност го изложи? Знаеш ли…

— Него? Имаш предвид Джейс? — прекъсна го Клеъри насред изречението. — За твое сведение, всичко си беше негова идея. Той попита Магнус къде е свърталището. Той отиде в църквата да вземе оръжията. И да не бях тръгнала с него, той пак щеше да отиде.

— Ти не разбираш — каза Алек. — Не го познаваш. Аз го познавам. Той е убеден, че трябва да спаси целия свят, би бил щастлив да даде живота си за това. Понякога дори си мисля, че той иска да умре, но това не означава, че ти трябва да го насърчаваш.

— Аз не го и правя — каза тя. — Джейс е ловец на сенки. Също като теб спасява хора, убива демони, излага се на опасност. Какво му беше по-различното снощи?

Алек загуби самообладание.

— Това, че той ме изостави! — изкрещя той. — Обикновено аз съм с него, прикривам го, пазя гърба му, грижа се за неговата безопасност. А ти… си само в тежест, някакво мунди… — Той изплю последната дума, сякаш беше нещо мръсно.

— Не — каза Клеъри за първи път. — Не съм. Аз съм нефилим… също като теб.

Устата му се изкриви.

— Може би — каза той. — Но ти нямаш нито опит, нито нищо, няма особена полза от теб, това ясно ли ти е? Майка ти те е пренесла в света на мунданите и там ти е мястото. Не тук, да караш Джейс да постъпва като… като че не е един от нас. Да го караш да престъпва клетвата си към Клейва, да го караш да нарушава Закона…

— Погрешно си осведомен — рязко го прекъсна тя. — Аз не карам Джейс да прави нищо. Той прави това, което той желае. Никой не знае това по-добре от теб.

Той я изгледа така, сякаш беше демон от особено отвратителен вид, какъвто никога досега не беше виждал.

— Вие, мунданите, сте рядко егоистични, нали? Нима не разбираш какво е направил за теб, какъв риск за себе си е поел? Говоря не само за неговата безопасност — той можеше да загуби всичко. Вече загуби баща си и майка си, нима искаш да загуби и семейството, което му е останало?

Клеъри беше потресена. Усети как гневът се надига у нея като черна вълна — гняв към Алек, който беше донякъде прав, и гняв към всичко и всички: към заледения бостънски път, който я бе лишил от баща още преди да се роди, към Саймън, който без малко да се самоубие, към Джейс за това, че страда и му е все едно дали е жив, или мъртъв. Към Люк, задето се беше правил на загрижен, а всъщност всичко е било лъжа. И към майка й за това, че не е скучна, обикновена, средностатистическа майка, за каквато винаги се е представяла, а е пълната противоположност на всичко това: героична, интересна и храбра, и напълно непозната за Клеъри. И която не беше тук, когато Клеъри най-много се нуждаеше от нея.

— Точно ти ли ще ми говориш за егоизъм — изсъска тя толкова злобно, че той отстъпи крачка назад. — Ти изобщо мислиш ли за някой друг на този свят, освен за теб самия, Алек Лайтууд? Не се и учудвам, че не си убил нито един демон, та ти си толкова страхлив.

Алек се втрещи.

— Кой ти каза това?

— Джейс.

Той изглеждаше така, сякаш го беше зашлевила.

— Не е казал такова нещо. Не би го казал.

— Напротив. — Тя видя колко много го нарани и се почувства по-добре. Нека страда и някой друг. — Можеш да говориш колкото си искаш за чест и почтеност и как мунданите не ги притежават, но ако ти беше честен, щеше да си признаеш, че избухна само защото си влюбен в него… това няма нищо общо с…

Алек направи светкавично движение. В главата й отекна силен удар. Тя залитна към стената толкова силно, че тилът й се удари в дървената ламперия. Лицето му беше на няколко сантиметра от нейното, очите му бяха огромни и черни.

— Никога — прошепна той с изкривена уста, — никога не му казвай това, защото, ако го направиш, ще те убия, кълна се в Ангела, ще те убия.

Болката в ръката, където я беше стиснал, бе непоносима. Тя неволно изстена. Той примигна, сякаш се събуди от сън — пусна я, дръпна ръката си от кожата й, сякаш се бе опарил. Без да каже нищо повече, той се обърна и забърза към лечебницата. Походката му беше неуверена, сякаш беше пиян или не на себе си.

Клеъри потърка болната си ръка, като гледаше след него, ужасена от това, което беше сторила. Добре се подреди, Клеъри. Сега вече той наистина те мрази.

* * *

Клеъри се хвърли изтощена на леглото си, но за своя изненада не можа да заспи. Най-накрая тя извади скицника си от раницата и започна да рисува, като сложи подложката на коленете си. Най-напред започна да драска безцелно — част от порутената фасада на вампирския хотел: озъбените водоливници с изпъкнали очи. Пуста улица, самотна лампа, плискаща наоколо жълта светлина, някаква сянка, мяркаща в края на светлината. Тя нарисува Рафаел с неговата кървава бяла риза, с кръстовия белег на гърдите. А после нарисува Джейс, застанал на покрива и гледащ надолу от височината на шестия етаж. Той не се страхува, гледа на падането като на предизвикателство… сякаш няма празно пространство, което той да не може да запълни с вярата в собствената си непобедимост. Тя го нарисува така, както го бе видяла в съня си — с крила, излизащи от раменете му, също като крилата на статуята на ангела в Града от кости.

Накрая се опита да нарисува майка си. Беше казала на Джейс, че не се чувства по-различно след четенето на Сивата книга, и това си беше така. Сега обаче, когато се опита да си представи лицето на майка си, установи, че то беше съвсем различно от нейните спомени за Джослин. Вече виждаше белезите й, фините, бели знаци, които покриваха гърба и раменете й като снежна пелена.

Беше тежко да осъзнае, че начинът, по който беше гледала на майка си, на целия й живот, е бил лъжа. Тя пъхна скицника под възглавницата си, очите й горяха.

Някой почука на вратата… леко, колебливо. Тя рязко отвори очи.

— Влез.

Беше Саймън. Досега не беше забелязала колко зле изглеждаше той. Не се беше изкъпал и дрехите му бяха раздърпани и мръсни, косата му бе разрошена. Той се поколеба преди да влезе, държеше се някак резервирано.

Тя се отмести настрани, като му направи място до себе си на леглото. Нямаше нищо странно в това, да седи на едно легло със Саймън. Те от години си ходеха на гости с преспиване, като малки си правеха палатки и крепости от одеяла, а като по-големи стояха до късно през нощта и си четяха комикси.

— Намерил си си очилата — каза тя. Едното им стъкло беше счупено.

— Бяха в джоба ми. Оказаха се по-здрави, отколкото си мислех. Трябва да напиша благодарствено писмо на производителя. — Той се настани колебливо до нея.

Клеъри докосна рамото му.

— Ходж превърза ли те?

Той кимна.

— Да. Чувствам се, сякаш са ме стискали с менгеме, но нямам нищо счупено… не и сега. — Той се обърна и я погледна. Очите му зад счупените очила си бяха същите, каквито ги помнеше: тъмни и сериозни, обрамчени с мигли, каквито момчетата не държаха особено да имат, но за които момичетата човек биха убили. — Клеъри, това, че ти дойде за мен… че ти рискува всичко…

— Стига. — Тя вдигна ръка. — И ти би направил същото за мен.

— Разбира се — каза той без високомерие и преструвка, — но винаги съм смятал, че това е нормално, така както би трябвало да са нещата между нас.

Тя го изгледа тревожно и озадачено.

— Какво имаш предвид?

— Искам да кажа — рече Саймън, сякаш изненадан, че му се налага да обяснява нещо толкова очевидно, — винаги съм бил този, който се нуждае повече от теб, отколкото ти се нуждаеш от мен.

— Това не е вярно — засегна се Клеъри.

— Вярно е — каза Саймън със същото невъзмутимо спокойствие. — Никога не си ми показвала, че се нуждаеш от мен, Клеъри. Винаги си била някак си… сдържана. Всичко, от което си имала нужда, са били моливите и измисленият ти свят. Толкова пъти се е налагало да ти повтарям по шест-седем пъти едно и също нещо, докато ми отговориш, все си някъде другаде. И накрая се обръщаш към мен и весело ми се усмихваш, а аз разбирам, че съвсем си забравила за мен, и в този момент ме забелязваш… но никога съм ти се сърдел. Макар и само наполовина, твоето внимание е по-ценно от цялото внимание на който и да е друг.

Тя се опита да улови ръката му, но хвана китката. Усети пулса под кожата му.

— В живота си съм обичала само трима души — каза тя. — Мама, Люк и теб. Тях ги загубих, само ти ми остана. Никога повече не казвай, че не си важен за мен — дори не си го и помисляй.

— Мама казва, че човек се нуждае само от трима души, на които може да разчита, за да се чувства цял — каза Саймън. Тонът му беше шеговит, ала гласът му се пречупи при думата „цял“. — За теб винаги е казвала, че си цяла.

Клеъри му се усмихна тъжно.

— Майка ти не е ли казала и други истини за мен?

— Каза. — Той отвърна на усмивката й почти с гримаса. — Но няма да ти кажа какво.

— Не е честно да имаме тайни!

— Кой е казал, че светът е справедлив?

После те легнаха един до друг, както когато бяха деца: рамо до рамо, кракът на Клеъри, преметнат върху този на Саймън. Пръстите на краката й едва достигаха до под коленете му. Легнали по гръб, те гледаха тавана и си приказваха. Този навик им беше останал от времето, когато таванът в стаята на Клеъри беше покрит със светещи на тъмно звезди. Докато Джейс миришеше на сапун и свежест, Саймън миришеше на човек, който се е търкалял по паркинга на някой супермаркет, но това нямаше значение за Клеъри.

— Най-странното е — Саймън въртеше на пръста си къдрица от косата й, — че с Изабел тъкмо си разказвахме смешки за вампири, когато всичко това се случи. Само се опитвах да я разсмея, разбираш ли? „От какво се плашат вампирите евреи? Сребърната звезда на Давид? Кълцан черен дроб? Чек за осемнайсет долара?“

Клеъри се засмя.

На Саймън му стана приятно.

— Изабел не се засмя.

Клеъри се сети за куп неща, които би изкоментирала, но си замълча.

— Не съм сигурна, че Изабел харесва такъв хумор.

Саймън я погледна изпод миглите си.

— Тя спи ли с Джейс?

От изненада Клеъри чак се закашля. Тя го изгледа гневно.

— Ами, не. Практически те са роднини. Не биха го направили. — Тя млъкна за малко. — Във всеки случай, не вярвам.

Саймън сви рамене.

— Не че ме интересува — каза небрежно той.

— Разбира се, че не те интересува.

— Не, честно! — Той се обърна на една страна. — Знаеш ли, в началото Изабел ми изглеждаше, как да ти кажа… готина. Интересна. Различна. После на купона установих, че всъщност е просто откачена.

Клеъри присви очи към него.

— Тя ли те накара да изпиеш синия коктейл?

Той поклати глава.

— Идеята си беше изцяло моя. Видях те да излизаш с Джейс и Алек и не знам… изглеждаше толкова различна от обикновено. Ти сякаш беше различна. Не можех да приема мисълта, че си се променила и че в новия ти свят няма място за мен. Исках да направя нещо, което да ме направи част от твоя живот. Ето защо, когато малкото зелено човече ми поднесе таблата с напитки…

Клеъри изохка.

— Ти си идиот.

— Никога не съм твърдял противното.

— Съжалявам. Страшно ли беше?

— Това да си плъх ли? Не. Най-напред изгубих ориентация. Внезапно се оказах на нивото на глезените на присъстващите. Помислих си, че съм изпил напитка за смаляване, но това не обясняваше желанието ми да гриза хартийките от дъвки.

Клеъри се изкиска.

— Не, имах предвид вампирския хотел — беше ли страшно?

Нещо проблесна зад очите му. Той погледна встрани.

— Не. Всъщност не си спомням много какво се случи във времето между купона и приземяването на паркинга.

— Може би така е по-добре.

Той понечи да каже нещо, но се прозя. В стаята полека-лека започна да се мръква. Клеъри бутна от себе си Саймън и чаршафите, в които се беше омотала, стана и дръпна завесите на прозореца. Навън градът беше окъпан от червеното сияние на залеза. Сребристият покрив на сградата на „Крайслер“, виждаща се в далечината, блестеше като нажежено желязо.

— Слънцето залязва. Може би трябва да помислим за вечеря.

Не последва отговор. Тя се обърна и видя, че Саймън беше заспал, с ръце под главата и опънати крака. Клеъри въздъхна, отиде до леглото, свали очилата му и ги постави на нощното шкафче. Колко пъти бе заспивал с тях и се бе събуждал от звука на строшени стъкла.

Ами аз къде ще спя сега? Не че й пречеше да легне до Саймън, но просто нямаше място. Реши да го събуди, за да се дръпне малко, но той така сладко спеше. Пък и на нея самата не й се спеше. Тя тъкмо понечи да извади скицника си изпод възглавницата, когато на вратата се почука.

Клеъри прекоси боса стаята и лекичко натисна бравата. Беше Джейс. Чист, с джинси и сива тениска, митата му коса образуваше ореол от мокро злато около главата му. Синините по лицето му бяха започнали да избледняват от лилаво към светлосиньо. Беше скрил ръце зад гърба.

— Ти да не спеше? — попита той. В гласа му нямаше разкаяние, а само любопитство.

— Не. — Клеъри се измъкна в коридора, като затвори вратата зад себе си. — Как реши, че спя?

Той погледна бебешко синята й пижама.

— Просто ми хрумна.

— Днес почти не съм ставала от леглото — каза тя, което, технически погледнато, си беше така. При вида му нервността й достигна до краен предел, но не виждаше причина да го уведомява за това. — А ти? Не си ли уморен?

Той поклати глава.

— Подобно на пощенските служители, ловците на демони никога не спят. „В дъжд и сняг, в жега и мрак нощем те на поста си бдят…“

— Наистина ще се окаже проблем, ако нощният мрак те спре да бдиш на поста си — отбеляза тя иронично.

Той се усмихна дяволито. За разлика от косата, зъбите му не бяха безупречни. Единият му преден резец беше леко и чаровно нащърбен.

Тя обгърна тялото си с ръце. В коридора беше усойно и тя усети как кожата по ръцете й настръхва.

— Всъщност, какво правиш тук?

— Под „тук“ имаш предвид стаята ти или ми задаваш важния екзистенциален въпрос, защо сме тук, на тази планета? Ако ме питаш дали нещата стават по случайно стечение на обстоятелствата, или има по-голяма метаетична причина да живеем, ами този въпрос вълнува хората от векове. Според мен простият онтологичен редукционизъм категорично не е сериозен аргумент, но…

— Отивам да си легна — Клеъри посегна към бравата.

Той пъргаво се пъхна между нея и вратата.

— Тук съм — каза той, — защото Ходж ми каза, че имаш рожден ден.

Клеъри въздъхна с досада.

— Той е чак утре.

— Това не е причина да не започнеш с получаването на поздравления отсега.

Тя го погледна.

— Ти избягваш Алек и Изабел.

Той кимна.

— Те нещо се опитват да се карат с мен.

— И двамата за едно и също ли? — попита Клеъри.

— Не мога да кажа. — Той се огледа по коридора. — Също и Ходж. Всеки иска да говори с мен. Освен ти. Обзалагам се, че ти не искаш да говориш с мен.

— Така е — потвърди Клеъри. — Гладна съм. Умирам от глад.

Той извади ръка иззад гърба си. В нея имаше леко намачкана хартиена кесия.

— Взех си малко храна от кухнята, без Изабел да забележи.

Клеъри се усмихна.

— Пикник? Малко е късничко за Сентръл парк, не мислиш ли? Пълно е с…

Той махна с ръка.

— Митични същества. Знам.

— Щях да кажа крадци — поясни Клеъри. — Макар че ми е жал за крадеца, дръзнал да те нападне.

— Много мъдро изказване, поздравления — каза Джейс, който изглеждаше поласкан. — Но аз нямах предвид Сентръл парк. Какво ще кажеш за оранжерията?

— Сега ли? През нощта? Не е ли малко… тъмно?

Той се усмихна загадъчно.

— Ела. Ще ти покажа.