Касандра Клеър
Град от кости (12)

12
Празненството на мъртвия

Указанията на поканата ги отведоха в голям индустриален квартал в Бруклин, по чиито улици се редяха фабрики и складове. Както Клеъри забеляза, някои от тях бяха превърнати във високи галерии, но все пак имаше нещо отблъскващо в огромните четвъртити форми, снабдени тук-там с по някой прозорец, покрит с решетка.

От метрото те тръгнаха по пътя, който им показваше сензорът на Изабел — явно в него имаше вградена пътна карта. Саймън, който си падаше по електронни джаджи, беше очарован или поне се правеше на очарован от сензора. За да не им се пречка, Клеъри мина зад тях, докато прекосяваха занемарения парк, обрасъл с обгорена от летните жеги трева. От дясната й страна имаше църква, чиито сиво-черни куполи проблясваха в беззвездната нощ.

— Внимавай — каза троснато някой в ухото й. Беше Джейс, който бе поизостанал от другите, за да се изравни с нея. — Не искам постоянно да се оглеждам назад, за да се уверя, че си добре.

— Ами не го прави тогава.

— Миналия път когато те оставих, те нападна демон — отбеляза той.

— Е, и на мен не ми беше приятно да съсипя освежителната ти среднощна разходка с моята мръсна и неприятна смърт.

Той примигна.

— Между иронията и откровената неприязън има тънка граница и току-що я прекрачи. Какво ти става?

Тя прехапа устни.

— Тази сутрин някакви странни, зловещи хора бърникаха в мозъка ми. Сега предстои друг странен, зловещ човек да бърника в мозъка ми. Ами ако това, което открие, не ми хареса?

— Защо мислиш, че няма да ти хареса?

Клеъри отметна коса от лепкавата си кожа.

— Не обичам да отговаряш на въпроса ми с въпрос.

— Не е вярно, харесва ти. Все пак не искаш ли да знаеш истината?

— Не. Или всъщност може би. — Тя въздъхна. — А ти?

— Ето я улицата, която търсим! — извика Изабел, застанала пред една пресечка. Те се намираха на тесен булевард, по който се редяха стари складове, макар някои сгради да имаха вид на жилища: малки прозорци, по первазите на които бяха наредени цветя, дантелени пердета се полюшваха на влажния нощен бриз, редици пластмасови контейнери за боклук. Клеъри имаше натрапчивото усещане, без обаче да може да го твърди със сигурност, че това е улицата, която тя бе видяла в Града от кости… в своето видение, очертанията на която обаче тогава бяха почти неразличими от снега.

Тя усети пръстите на Джейс върху рамото си.

— Разбира се. Задължително — прошепна той.

Тя извърна поглед към него, без да разбира.

— Какво?

— Истината — каза той. — Аз бих…

— Джейс — извика Алек. Той бе застанал на тротоара, недалече от тях. Клеъри се запита защо ли гласът му кънтеше така.

Джейс се обърна, ръката му се вдигна от рамото й.

— Да?

— Май сме на правилното място. — Алек сочеше към нещо, което Клеъри не можеше да види — то бе скрито зад огромна черна кола.

— Какво е това? — на свой ред се учуди Джейс и Клеъри го чу да се смее. Когато се приближи до колата, тя видя какво бе привлякло вниманието им: няколко мотоциклета, лъскави и сребристи, с ниски черни шасита. Някакви мазни на вид тръби и маркучи се виеха около шасито и го ограждаха, приличаха на вени. Тези мотори създаваха неприятното усещане за нещо органично, като биосъществата в картина на Гигер^[1].

— Вампири — каза Джейс.

— На мен ми приличат на мотоциклети — каза Саймън, който се бе приближил до тях заедно с Изабел. Тя погледна с неодобрение моторите.

— Такива са, но се движат с демонична енергия — обясни тя. — Използват се от вампири… с тях се придвижват по-бързо през нощта. Не е съвсем според Съглашението, но…

— Чувал съм, че някои мотори можели да летят — каза разпалено Алек. Звучеше като Саймън при вида на нова видеоигра. — И при докосване стават невидими. Или се движат под вода…

Джейс бе слязъл от тротоара и обикаляше около моторите, като ги изучаваше. Той протегна ръка и я прокара по гладкото шаси на единия. От едната му страна имаше надпис със сребърни букви: NOX INVICTUS.

— Нощта на победата — преведе той. Алек го погледна озадачено.

— Какво правиш?

На Клеъри й се стори, че видя как Джейс пъхва ръка в якето си.

— Нищо.

— Ами не се мотай тогава там — каза Изабел. — Не съм се облякла с тези дрехи, за да гледам как се мотаеш край някакви тръби и мотоциклети.

— Толкова са прекрасни, че не можеш да откъснеш очи от тях — каза Джейс, като отново се върна на тротоара. — Признай, че е така.

— И аз съм прекрасна — каза Изабел, която не изглеждаше склонна да признае каквото и да е. — Така че побързай.

Джейс погледна към Клеъри.

— Тази сграда — той посочи склада, изграден от червени тухли. — Тя ли е?

Клеъри въздъхна дълбоко.

— Възможно е — отвърна колебливо тя. — Всички толкова си приличат.

— Има начин да разберем — каза Изабел, като тръгна с решителна стъпка. Останалите я последваха, плътно притиснати един в друг, към един малък, отвратително миришещ вход. Над него на една жица висеше гола крушка, която осветяваше огромна врата с метален обков и ред звънци на домофони на лявата стена. На един от тях бе написано името: БЕЙН.

Изабел натисна звънеца. Нищо не се случи. Натисна го отново. Понечи да го натисне трети път, но Алек хвана китката й.

— Не бъди невъзпитана — каза той.

Тя го погледна ядосано:

— Алек…

Вратата внезапно се отвори.

Строен мъж стоеше на входа и ги гледаше с любопитство. Първа се окопити Изабел и пленително се усмихна.

— Магнус? Магнус Бейн?

— Предполагам, че това съм аз. — Мъжът на вратата беше висок и слаб като върлина, косата му представляваше венец от плътни черни шипове. По формата на очите му и златистия оттенък на мургавата му кожата Клеъри заключи, че е наполовина азиатец. Беше облечен с джинси и черна риза с поне дузина метални катарами по нея. Очите му бяха очертани с черен брокат, а устните му — боядисани в тъмносиньо. Той прокара отрупаната си с пръстени ръка през щръкналата си коса и ги загледа замислено. — Децата на Нефилима — каза той. — Не помня да съм ви канил.

Изабел извади поканата си и я развя като бяло знаме.

— Аз имам покана. Те — посочи тя останалата част от групата с широк замах на ръката си — са мои гости.

Магнус дръпна поканата от ръката й и я погледна с недоверие.

— Сигурно съм бил пиян — каза той. — Влезте. И се постарайте да не убивате гостите ми.

Джейс се шмугна през вратата, като измери с поглед Магнус.

— Дори ако някой от тях изсипе питие върху новите ми кожени обувки ли?

— Дори и тогава. — Ръката на Магнус се стрелна така светкавично, че чак размаза очертанията си. Той издърпа стилито от ръката на Джейс — Клеъри дори не бе забелязала, че той го бе извадил — и я стисна. Джейс изглеждаше леко засрамен. — Колкото до това — каза Магнус, докато го връщаше в джоба на джинсите на Джейс, нека си стои в панталона ти, ловецо на сенки.

Магнус се усмихна и се заизкачва по стъпалата, като остави смаяния Джейс да държи вратата отворена за останалите.

— Хайде — подкани ги Джейс, като им махна да влизат. — Преди някой да си помисли, че това е мое парти.

Те минаха покрай него, като се смееха нервно. Само Изабел се спря и поклати глава.

— Моля те, опитай се да не го дразниш. Защото може да откаже да ни помогне.

Джейс я изгледа с досада.

— Знам какво правя.

— Дано. — Изабел врътна поли и мина покрай него.

Апартаментът на Магнус беше в края на дълга паянтова стълба. Саймън побърза да настигне Клеъри, която горчиво съжаляваше, че се бе хванала за парапета. По него бе полепнало нещо, което проблясваше в зелено.

— Гадост — каза Саймън и й предложи крайче от тениската си, за да се избърше. Тя прие. — Всичко наред ли е? Изглеждаш… разсеяна.

— Той ми изглежда някак познат. Магнус, имам предвид.

— Мислиш, че и той ходи на училище в „Свети Ксавиер“ ли?

— Много смешно. — Тя го изгледа гневно.

— Права си. Малко старичък е за ученик. Май ми е преподавал миналата година по химия.

Клеъри гръмко се изсмя. Изабел мигом се озова при нея, току зад гърба й.

— Нещо забавно ли пропуснах? Саймън?

Саймън се позасрами, но нищо не каза. Клеъри измърмори:

— Нищо не си пропуснала — и мина зад тях. Високите ботуши на Изабел започнаха да й убиват. Когато стигна края на стълбите, вече куцаше, но още щом прекрачи входната врата на апартамента на Магнус, забрави болката си.

Таванското помещение беше огромно, но в него нямаше почти никакви мебели. Прозорците, започващи от пода, бяха покрити с дебел слой мръсотия и боя, така че от улицата през тях не проникваше и най-слабата светлина. Сводестият тъмен таван се поддържаше от големи метални колони, набраздени от цветни светлини. В края на стаята имаше нещо като бар, скалъпен от врати, изтръгнати от пантите си и поставени върху очукани метални контейнери за отпадъци. Една жена със светловиолетова кожа, с металическо бюстие стоеше зад разположени по целия бар високи чаши с крещящи цветове, които предаваха цвета си на питиетата, съдържащи се в тях: кървавочервено, цианитовосиньо, отровнозелено. Дори за нюйоркска барманка тя работеше учудващо бързо и ефикасно — може би за това допринасяше и фактът, че имаше два допълнителни чифта дълги изящни ръце. Клеъри си спомни за златната индийска статуетка на Люк.

Останалите присъстващи бяха не по-малко странни. Едно красиво момче с влажна зелено-черна коса й се усмихваше над чиния, пълна с нещо като сурова риба. Зъбите му бяха остри и назъбени като на акула. До него седеше момиче с дълга, тъмноруса коса, с вплетени в нея цветя. Под подгъва на зелената й рокля се виждаха краката й с ципи между пръстите. Някои девойки, толкова бледи, че Клеъри се зачуди дали не бяха изкуствено избелили тена си с фон дьо тен, отпиваха от гравирани кристални чаши алена течност, която беше твърде гъста, за да е вино. В средата на стаята се бяха скупчили танцуващи на някакъв пулсиращ ритъм, който се отразяваше в стените, макар че Клеъри никъде не виждаше свиреща група.

— Харесва ли ти празненството?

Клеъри се обърна и видя Магнус, облегнат на една от колоните. Очите му проблясваха в мрака. Тя се огледа наоколо и установи, че Джейс и другите се бяха смесили с тълпата.

Тя се опита да се усмихне.

— Има ли специален повод?

— Котаракът ми има рожден ден.

— О! — Отново се огледа. — Къде е котаракът ви?

Без да се отлепя от колоната, той каза важно.

— Не знам. Запилял се е някъде.

Клеъри си спести отговора, тъй като се появиха Джейс и Алек. Алек изглеждаше мрачен както винаги. Джейс бе сложил на врата си гердан от нежни блестящи цветя и, изглежда, се забавляваше.

— Къде са Саймън и Изабел? — попита Клеъри.

— На дансинга — посочи той. Тя ги видя в края на гъстото множество. Саймън правеше това, което винаги правеше, вместо да танцува — подскачаше нагоре-надолу и се чувстваше дискомфортно. Изабел се въртеше в кръг около него, извиваше се като змия, прокарваше пръсти по гърдите му. Гледаше го, сякаш възнамеряваше да го замъкне в някой ъгъл да правят секс. Клеъри обви ръце около себе си, гривните й се удариха една в друга. Ако танцуват малко по-притиснати един в друг, няма да е нужно да търсят ъгъл, за да правят секс, помисли си тя.

— Виж сега — каза Джейс, като се обърна към Магнус, — ние наистина трябва да говорим с…

— МАГНУС БЕЙН! — Дълбокият, бумтящ глас идваше от изненадващо нисък мъж, изглеждащ на около двайсет и пет — трийсет години. Беше целият изтъкан от мускули, с гладко обръсната глава и остра козя брадичка. Той посочи с треперещ пръст към Магнус, а лицето му бе почервеняло от гняв. — Някой е сложил светена вода в резервоара на мотора ми. Повреден е. Съсипан. Всички тръби са стопени.

— Стопени? — промърмори Магнус. — Колко неприятно.

— Искам да знам кой го е направил. — Мъжът оголи зъби, кучешките бяха дълги и остри. Клеъри гледаше вцепенена. По друг начин си бе представяла вампирските зъби: тези бяха тънки и остри като карфици. — Нали уж се закле тази нощ да няма нито един върколак, Бейн.

— Не съм поканил никой от лунните деца — каза Магнус, докато изучаваше блестящите си нокти. — Именно заради глупавата ви семейна вражда. Ако някой от тях е решил да ти повреди мотора, той определено не е сред гостите ми, така че… — Магнус се усмихна очарователно. — Нямам нищо общо с това.

Вампирът яростно изръмжа, като размахваше пръст към Магнус.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че…

Блестящият показалец на Магнус трепна само за миг — толкова бързо, че Клеъри си помисли, че си е въобразила. Вампирът млъкна и се задави насред изречението си. Устата му се движеше, но от нея не излизаше нито звук.

— Считай, че вече не си добре дошъл тук — каза Магнус лениво, с широко отворени очи. Потресена, Клеъри видя, че зениците му бяха вертикални като на котка. — А сега си върви. — Той сви пръстите на ръката си и вампирът се обърна толкова бързо, сякаш някой го беше сграбчил за раменете и обърнал. Той се вряза в тълпата, като се запровира към изхода.

Джейс промърмори под нос:

— Беше впечатляващо.

— Имаш предвид това, как му свих сармите ли? — Магнус вдигна очи към тавана. — Знам. Какъв е нейният проблем?

Алек се покашля. След миг Клеъри разбра, че това беше смях. Започна да му става навик, помисли си тя.

— Трябва да знаете, че ние сипахме светена вода в резервоара — призна той.

— АЛЕК! — извика Джейс. — Затваряй си устата!

— Все едно не съм го чул — каза весело Магнус. — Какви отмъстителни малки копелета сте само! Знаете, че моторите им се движат с демонична енергия. Съмнявам се, че ще може да се поправи.

— Една пиявица с тузарски мотор по-малко — каза Джейс. — Къса ми се сърцето.

— Чувал съм, че някои от тях можели да летят с моторите си — вметна Алек, който бе разговорлив като никога. Дори се усмихваше.

— Това го има само в старите приказки за вещици — каза Магнус, котешките му очи блестяха. — Е, за това ли дойдохте на купона ми? За да повредите моторите на няколко кръвопийци?

— Не. — Джейс придоби делово изражение. — Трябва да поговорим с теб. Ако може, на някое по-спокойно място.

Магнус вдигна едната си вежда. Я, помисли си Клеъри, и той го може.

— Нещо пред Клейва ли съм загазил?

— Не — каза Джейс.

— Да се надяваме, че не — рече Алек. — Ох! — Той стрелна с поглед Джейс, който го бе сритал в кокалчето.

— Не — повтори Джейс. — Можем да говорим под закрилата на Завета. Ако ни помогнеш, всичко, което ни кажеш, ще си остане между нас.

— А ако не ви помогна?

Джейс разпери ръце. Татуираните на дланите му руни се откроиха, ясни и черни.

— Може би нищо няма да се случи. А може и да получиш визита от Града на тишината.

В медения глас на Магнус се усещаха късчета лед:

— Ама че избор ми предлагаш, малки ловецо на сенки.

— Не бих го нарекъл избор — рече Джейс.

— Да — каза магьосникът. — Точно това имах предвид.

* * *

Стаята на Магнус беше истинска шарения: яркожълти чаршафи и кувертюра, драпирана върху дюшека на пода, електриковосиня тоалетка, отрупана с повече бурканчета с помади и гримове, отколкото тази на Изабел. Кадифените завеси във всички цветове на дъгата покриваха прозорците до пода, който бе постлан с разръфан вълнен килим.

— Приятно местенце — каза Джейс, като подръпна тежкия шнур на завесата. — Изглежда, в Бруклин един висш магьосник може да припечелва добри пари.

— Бива — каза Магнус. — Но не повече от договореното. И няма включена зъболекарска застраховка. — Той затвори вратата след себе си и се облегна на нея. Когато скръсти ръце, тениската му се понадигна, като показа ивица плосък златен корем, но без пъп. — Така — каза той. — Какво кроят малките ви мозъци?

— Всъщност не става въпрос за тях — каза Клеъри, като изпревари отговора на Джейс. — Аз съм тази, която иска да говори с вас.

Магнус обърна нечовешките си очи към нея.

— Ти не си една от тях — каза той. — Не си от Клейва. Но виждаш невидимия свят.

— Майка ми е била в Клейва — каза Клеъри. За първи път го бе изрекла на глас и знаеше, че е истина. — Но никога не ми е разказвала. Пазела го е в тайна. Не знам защо.

— Ами попитай я.

— Не мога. Тя е… — Клеъри въздъхна. — Изчезнала е.

— А баща ти?

— Той е умрял, преди да се родя.

Магнус въздъхна раздразнено.

— Както е казал Оскар Уайлд: „Да загубиш родител, е трагедия. Но загубата и на двамата си е чиста немарливост.“

Клеъри чу как Джейс издаде лек съскащ звук, сякаш процеждаше въздух през зъбите си. Тя каза:

— Не съм загубила майка си. Тя ми бе отнета. От Валънтайн.

— Не познавам никакъв Валънтайн — каза Магнус, но очите му блеснаха като трепкащите пламъчета на свещ и Клеъри разбра, че лъже. — Съжалявам за трагично стеклите се за теб обстоятелства, но не виждам как мога да помогна. Ако ми кажеш…

— Тя не може нищо да ти каже, защото не може да си спомни — каза остро Джейс. — Някой е заключил спомените й. Затова отидохме в Града на тишината, за да видим какво могат да измъкнат братята от главата й. Те извадиха две думи. Мисля, че се досещаш кои са те.

Настъпи кратка тишина. Най-после Магнус разтегли устните си в усмивка. Тя беше горчива.

— Подписът ми — каза той. — Още от самото начало си знаех, че е глупаво. Беше проява на високомерие…

— Сложили сте подписа си върху съзнанието ми? — каза невярващо Клеъри.

Магнус вдигна ръка, като изписваше някакви букви във въздуха. Когато отпусна ръката си, те си останаха там, горещи и златни, отразяващи светлината в очите му. МАГНУС БЕЙН.

— Гордеех се с работата си над теб — каза той бавно, като гледаше Клеъри. — Толкова чиста. Толкова съвършена. Каквото видеше, трябваше да го забравяш и да не си спомняш за него дори когато го видиш отново. Нито фея, нито таласъм, нито някое четириного бяха в състояние да смутят невинния ти смъртен сън. Тя искаше да стане така.

Гласът на Клеъри се изтъни от напрежение.

— Кой искаше да стане как?

Магнус въздъхна и когато дъхът му достигна до огнените букви, те се пръснаха в блестяща пепел. Най-после той проговори и макар че тя не беше изненадана, макар че знаеше точно какво ще каже той, усети думите му като удар право в сърцето си.

— Твоята майка — отвърна Магнус.